Бренда Джойс
Скандал (1)

ПРОЛОГ

Есекс, Англия 1852

Това със сигурност беше най-злощастният ден в живота й. Ан се опитваше да не дава ухо на радостното бърборене на своите братовчедки, наобиколили Фелисити, която се обличаше за празненството. Годежът й с виконт Лион щеше да бъде обявен чак довечера, но цялото графство и половин Лондон вече знаеха новината. Самата Ан предпочиташе да не я знае и в момента да е някъде другаде — където и да е, само не в спалнята на братовчедка си. Беше помолила да отиде в собствената си спалня — малка, тъмна стая, която тя мразеше, но леля й не позволи, настоявайки, че се нуждаели от помощта й, за да приготвят Фелисити за второто по важност събитие в нейния живот.

Но засега още не бяха опрели до помощта на Ан, защото френската камериерка се справяше с всичко сама. Пред погледа на Ан талията на Фелисити бе пристегната толкова силно, че стана пет сантиметра по-тънка. До този миг Ан никога не бе завиждала на братовчедка си, но сега наблюдаваше заоблените й гърди и бедра и почти я мразеше, че е толкова женствена и красива. Винаги се бе смятала за дребна и невзрачна, но днес повече от всякога се чувстваше грозна, необичана и ужасно самотна.

Ан стисна клепачи, Фелисити нямаше представа, че всяка произнесена от нея дума се забива като острие в сърцето на братовчедка й. От години Ан беше влюбена в Доминик Сейнт Джордж. Никога не се бе опитвала да прикрива чувствата си от когото и да било, но всички — и леля й, и чичо й, и братовчедките й се отнасяха насмешливо и с откровен скептицизъм към нейната увереност, че един ден Дом не само ще й обърне внимание, но и ще се ожени за нея. Глупости, мислеше си с горчивина сега тя, можех да падна от коня в краката му, както направи Фелисити, и той пак нямаше да ме забележи.

Сърцето й щеше да се взриви. Поне Фелисити да бе престанала постоянно да повтаря колко красив и богат е Дом Сейнт Джордж.

— О, мамо — изчурулика за стотен път Фелисити. — Толкова съм щастлива и толкова се вълнувам!

— И има защо, след като си хванала такъв мъж — безцеремонно заяви Една Колинс. — Благодаря на Бога, че херцогът и маркизът го привикаха да се прибере у дома и му наредиха да се ожени. Само като си помисля, че ако се беше забавил с един ден, ти вече щеше да си дала дума на лорд Харолд Рийд.

Фелисити беше най-малкото от петте деца на Една и нейна единствена дъщеря. Бе дебютирала в обществото преди четири години и оттогава насам беше получила дузина предложения за женитба. Но тя отхвърли всичките. Ан бе присъствала на безбройните дебати в семейството за това кого да избере Фелисити. В крайна сметка всички се бяха обединили около мнението, че тя трябва да се омъжи тази година и бяха решили, че е най-добре да приеме предложението на лорд Рийд — доста по-възрастен от нея, но много богат барон. Но тогава се появи Дом и всички други възможности мигновено бяха забравени.

Ан преглътна мъчително. Самата тя не беше дебютирала в обществото — не защото бе едва на седемнадесет и не защото чичо й и леля й никога нямаше да похарчат заради нея толкова пари. А защото Ан обичаше Дом прекалено силно, за да търси друг жених.

Щеше да си остане стара мома до края на дните си.

О, Господи! Нима щеше да продължи да обича Дом, въпреки че той е съпруг на братовчедка й? Ан припряно избърса търкулналите се от очите й сълзи, преди Една или Фелисити да са ги забелязали.

Камериерката-французойка й хвърли бърз, изпълнен със съчувствие поглед.

Но Една не забеляза нищо. Беше твърде заета с дъщеря си.

— Дръж се както подобава, бъди добра съпруга и нищо няма да ти липсва. Трябва да приемеш всички черти на характера му — добри или лоши — предупреди тя.

Но Фелисити — русокоса, красива и синеока — се засмя лукаво.

— Знам всичко за репутацията на Дом Сейнт Джордж, мамо. Знам, че той винаги е имал най-красивите жени на земята и че обича своите състезателни коне повече и от тях. За глупачка ли ме смяташ? Знам как да бъда дама, мамо. Но със сигурност няма да прекалявам с благородството. Няма да допусна Дом да избяга при любовницата си веднага след първата ни брачна нощ! Нито пък ще му позволя да обича някой кон повече от мен!

От устните на Една се изтръгна дрезгав звук, навярно в знак на одобрение.

— Но ако той все пак има любовница или пък предпочита конете си, ти просто си трай.

— Твърдо съм решена да опитомя саможивия и безсърдечен виконт Лион — засмя се Фелисити. Сините й очи заблестяха. — Никога няма да пренебрегна факта, че един ден ще бъда маркиза Уейвърли, а по-късно и херцогиня Ръдърфорд.

Ан не можеше да издържа повече. Във въображението си виждаше Дом — златокос, загорял от слънцето, — виждаше как се усмихва топло на Фелисити, виждаше трапчинката, вдълбана в дясната му буза. Тя скочи на крака и се втурна по мекия син персийски килим към дъбовата врата.

— Ан! Къде си мислиш, че отиваш? — рязко извика Една. — Върни се веднага тук, млада лейди.

Но за пръв път в живота си Ан пренебрегна волята на страховитата си леля. Вкопчена в последните останки от гордостта си, тя избяга от стаята.

 

 

Ан стоеше сама до стената на балната зала в Уейвърли Хол — главната резиденция на бащата на Дом — Филип Сейнт Джордж, маркиз Уейвърли. Стоеше и се взираше през тълпата към прага на салона, където се беше събрало цялото семейство Сейнт Джордж, заедно с чичо й, леля й и братовчедите й. Погледът й бе прикован безпомощно в Дом Сейнт Джордж.

В черен фрак, черни панталони със сатенен кант и снежно-бяла риза със сапфирени копчета, които отразяваха блясъка на петте огромни полилея на тавана, той представляваше великолепна гледка. Беше най-красивият мъж, когото бе виждала през живота си. Чертите му бяха правилни, изваяни, непоносимо съвършени. Но онова, което го правеше тъй завладяващо прекрасен, бе типичното за всички в рода Сейнт Джордж невероятно съчетание на цветове: бронзова кожа, топазени очи, гъста кестенява коса със златни кичури. Тъкмо очите му винаги я бяха привличали неудържимо. Златисти, омагьосващи, загатващи за скрити тайни и спотаена болка, тези очи я примамваха така, както сирените примамват изгубените сред водната шир моряци. Тези очи бяха очи на самотник.

Той стоеше до Фелисити, която изглеждаше пленително красива в бледосинята си вечерна рокля. Тя сияеше, докато Дом просто кимаше или се усмихваше учтиво на непрекъснатия поток от гости, които се спираха да поздравят него и годеницата му. Сдържан както винаги.

Фелисити не преставаше да се смее и да бърбори, вкопчена в него. Ан никога не беше виждала братовчедка си да се държи толкова безсрамно. Дом я слушаше с внимание, но изглеждаше някак отегчен.

Изведнъж погледите им се срещнаха. Дом бързо извърна очи. Но не и Ан.

Не за пръв път тази вечер погледите им се сблъскваха толкова ненадейно и необяснимо. Тази вечер той най-после я беше забелязал. Ан нямаше представа защо. Лицето й бе пребледняло, изражението й — безжизнено, очите й — зачервени и подути, носът й — също зачервен. Освен това беше облечена в проста момичешка рокля, взета за доизносване от гардероба на Фелисити. Роклята беше с морскосин цвят, който се струваше на Ан недостатъчно тъмен. Предпочиташе да е черна.

Дом обърна отново глава и отправи поглед покрай викария и съпругата му, през цялата дължина на покрития с паркет бален салон — право към Ан.

Ан не отмести очи. Вдигна брадичка. Дом се извърна, прегърна Фелисити и заговори с викария.

Ан продължи да го гледа. Изпитваше странно усещане, но вече нищо не можеше да се промени. Годежът беше обявен официално. Дом бе надянал на пръста на Фелисити великолепен осемкаратов сапфир, обграден с няколко реда диаманти. Тълпата беше избухнала в аплодисменти, а когато Дом целуна годеницата си по бузата си — и в радостен смях.

Фелисити шепнеше нещо в ухото на Дом и той трябваше да се наведе леко към нея, за да я чува. Твърде разголената й гръд се притискаше към ръката му. Дом не правеше никакъв опит да се отмести; другата му ръка все още бе около талията й. Бяха изумителна, идеална двойка. Ан се извърна рязко… и се сблъска с един висок мъж.

— Полека! — възкликна херцог Ръдърфорд, като протегна ръка, за да я задържи: На пръста му сияеше рубиненият пръстен-печат с герба на Ръдърфорд. — Здравей, Ан. Защо не си при твоето и моето семейство да посрещаш гостите?

Тя вдигна поглед към херцога — мъж, който й вдъхваше страх, въпреки че винаги се бе отнасял извънредно мило с нея. Но той бе един от най-богатите, най-знатните и най-могъщи хора в кралството. Ан отново преглътна мъчително.

— Аз… — Отчаяно се опитваше да измисли подобаващ отговор. — Не се чувствам много добре.

— Разбирам. — Златистите му очи грееха топло. — Мога ли да ти помогна с нещо?

Погледът на Ан се плъзна отново към другия край на салона. Дом стоеше мълчаливо, а Фелисити разговаряше с някакви местни благородници.

— Не.

Херцогът проследи посоката на погледа й.

— Привлекателна двойка са. Жалко, че не си подхождат.

Ан премига изненадано. Сигурно не бе чула добре.

— Вие… не одобрявате годежа им?

— Радвам се, че внукът ми най-после се жени. А и както изтъкна самият той, Колинсови са изтънчено семейство. Всъщност кръвта им е дори по-синя от нашата, пък и далеч не са обеднели колкото мнозина други от висшата класа. Как бих могъл да не одобрявам? Дом е твърдоглав. Не ми обърна никакво внимание, когато се опитах да му кажа, че това момиче не може да го направи щастлив.

Ан се взря в него. Колко проницателен човек бе херцогът.

— Но… тя е толкова красива.

— Красотата не е всичко на този свят, скъпа моя. Ан, ти си твърде бледа. Може би имаш нужда от малко въздух? — Беше учтива заповед.

— Да — промълви с благодарност Ан. — Точно от това имам нужда! Извинете ме, Ваша светлост. — Тя се обърна.

Докато прекосяваше претъпкания с гости салон, имаше чувството, че Дом я наблюдава. Но си каза, че си въобразява.

Беше стигнала вече до разтворените френски прозорци, водещи към терасата и градините, когато една прислужница я настигна тичешком и пъхна нещо в ръката й, сетне изчезна. Ан се спря. Това, което държеше, беше сгънато парче хартия.

Изпълнена с любопитство, тя пристъпи през прага на терасата и разтвори листчето. Сърцето й спря да бие. Бележката беше от Дом. Той искаше да се срещне с нея в градината.

Ан бе стъписана, смаяна. Това някаква шега ли беше?

Нощта бе топла и задушна. Може би по-късно щеше да завали, но в момента небето бе ясно и на него светеха хиляди трепкащи звезди и сияйният сърп на луната. Ан бързо прекоси терасата, мина покрай фонтана от бял мрамор и остави къщата зад гърба си. В градината, сред пъстрите цветове и упойващия аромат на люляци и глицинии, тя се спря. Какво искаше Дом? Той бе сгоден за Фелисити, защо си уреждаше среща с нея?

Ан притисна длан към гърдите си, сякаш така щеше да облекчи болката, която разкъсваше сърцето й. Но това не й помогна.

Не знаеше от колко време вече стои неподвижно до стария дъб. Изпитваше остро, пронизващо чувство на загуба, което й напомняше за деня, когато узна за смъртта на баща си. Топлият летен въздух галеше навлажнените й от нови сълзи бузи. Струваше й се, че ще се задуши от мъка.

Изведнъж усети, че някой я наблюдава.

Обърна се бавно. На каменното стълбище на терасата стоеше Дом. Тъмният му силует се открояваше като черна сянка на фона на ярко осветената къща.

— Д-дом?

Той я гледаше без да помръдне.

Сърцето на Ан се разтуптя неудържимо; в тона й се прокрадна учудване. Това не беше шега.

— Д-дом? — повтори тя. Не можеше да помръдне. Изражението му беше толкова напрегнато, изопнато… сериозно. Тялото й сякаш се залюля лекичко към него.

Погледът му бе толкова пронизващ — струваше й се, че прониква чак в душата й.

От ръката му изпадна нещо — нещо бяло и смачкано, навярно кърпичка. Беше тръгнал към нея.

— Ан.

Никога досега не я беше наричал с малкото й име. Ан не успя да каже нищо. Трепереше. Какво можеше да иска Дом от нея?

— Какво става, Ан? — попита той.

— Аз… аз реших да се скрия.

Дом стисна челюст.

— Това е празненство. — Погледът му не се отместваше от лицето й. — Предполага се, че празненствата са нещо забавно.

Тя прехапа устни.

— Това не е.

Сега погледът му беше върху устните й.

— Да, предполагам, че не е — не и за теб.

Ан се вцепени. Нима той знаеше? Нима четеше мислите й? Възможно ли бе да знае, че тя го обича? Че ще го обича до смъртта си? Не, сигурно си въобразявам, бързо реши Ан.

— Бих… бих искала да ти поднеса поздравленията си — прегракнало каза тя.

Той отново се взря в очите й. Съвсем ясно се виждаше как вената на слепоочието му пулсира.

— Наистина ли?

— Д-да.

Внезапно Дом пъхна рязко ръце в джобовете си. При това движение лунните лъчи попаднаха върху сапфирените копчета на ризата му и скъпоценните камъни заблестяха.

— Колко си благородна.

Ан пое дъх. Той наистина знаеше.

— Не. Н-не съм… ни най-малко.

Искаше да спре да трепери. Но беше толкова изнервена… а и това, че погледът му отново бе вперен в устните й, усложняваше нещата още повече.

— На колко си години, Ан? — попита изведнъж Дом.

Ан навлажни устни с език.

— На осемнадесет — отговори тя с пресипнал глас. Лъжеше.

— Изглеждаш по-млада. Много по-млада. — Той извърна глава и сега пред очите й беше само съвършеният му профил.

Ан усети как въздухът, събран в дробовете й, излиза припряно на един дъх.

— На седемнадесет съм — призна тя шепнешком.

Той рязко обърна глава към нея. Кехлибареният му поглед я прониза.

— Ти си още дете.

— Н-не! — заекна Ан. — Не с-съм! Почти на осемнадесет съм, кълна се!

— Тази вечер — грубо каза той — ти си на седемнадесет, а не на осемнадесет… просто едно дете. — Изведнъж, необяснимо защо, изражението му се смекчи. — Ще ти мине, Ан. Обещавам ти.

Тя се взря в хипнотичните му очи.

— Не. Никога няма да ми мине.

Той се вкамени. Погледът му се плъзна към устните й, сетне бързо се вдигна.

— Хайде, позволи ми да те заведа обратно вътре. Преди изчезването ни да е предизвикало клюки.

— Обичаш ли я? — чу Ан собствения си глас и в същия миг й се прииска да потъне в земята. Но също толкова силно й се искаше да узнае.

— Не. — Ръката му се вдигна и увисна във въздуха. После съвсем нежно обхвана бузата й.

Ан замръзна на мястото си.

Никога досега не я беше докосвал. Докосването му бе най-изумителното усещане, което бе изпитвала през живота си. Ан затвори очи. Неспособна да се спре, тя извърна леко лице и го притисна към топлата му ръка.

— Не — повтори дрезгаво Дом. — Не я обичам. — Ръката му внезапно се сви в юмрук. Очите на Ан се отвориха и срещнаха неговите. Дъхът й секна; в зениците му имаше блясък, какъвто никога не беше виждала. Кокалчетата на стиснатите му пръсти погалиха лицето й. — Въпросът не е в любовта. Никога не е бил.

Тогава пръстите му докоснаха влажните й, разтворени устни.

— Дом… — прошепна Ан.

— Някой целувал ли те е някога, Ан? — рязко попита той. Ръката му, допряна до нейните устни, трепереше.

Тя поклати безмълвно глава.

Дом се взря в нея. Юмрукът му се притисна към извивката между шията и рамото й. Изведнъж пръстите му се разтвориха и обхванаха врата й.

— В такъв случай имам огромната чест — прошепна той, като се наведе към нея — да бъда първият.

Ан застина, неспособна да се усмихне, тръпнеща в очакване.

Устните му докоснаха нейните съвсем лекичко, едва доловимо. Ан беше разочарована. После той отново я докосна с устни — и пак толкова бързо, пак толкова за кратко. Ръцете на Ан се вкопчиха в раменете му. Той застина неподвижно, опрял лице до нейното.

И тогава устните му се разтвориха и се впиха в нейните. От гърдите й се изтръгна вик.

Дом я сграбчи във властна прегръдка. Целуваше я жадно, ненаситно. Ан престана да разсъждава. Притисна се към него, в него; прегърна го с все сила, готова да приеме целувката му, всичко. Внезапно езикът му докосна нейния. И също толкова внезапно се отдръпна.

От гърдите й се изтръгна тихо възклицание.

Дом откъсна устни от нея. Дишаше тежко.

— Трябва да те прибера вътре — дрезгаво извика той и се опита да я отблъсне.

— Не!

Ан се вдигна на пръсти и впи като обезумяла устни в неговите.

Дом се вцепени. Но това трая само миг. Докато тя го целуваше — неумело, отчаяно, ръцете му се сключиха около кръста й в здрава прегръдка. Сетне устните му се разтвориха — горещи, влажни, жадни — и двамата паднаха на тревата.

Виковете на Ан отекнаха в нощта.