Боби Смит
Дамата измамница (7)

Глава седма

Съли обърна коня си и се отдалечи. Той вече се беше успокоил и онези, които го познаваха, знаеха, че в такива моменти беше най-опасен.

Карсън бързо се качи на коня си, оставяйки Дебнещия призрак проснат в безсъзнание на земята до каруцата. Когато Съли бе препуснал напред, за да вземе жената, индианецът бе понечил да й се притече на помощ и на Карсън му се беше наложило да го удари изотзад.

Карсън бе обмислил дали да не предизвика Мейджърс, когато той беше застанал срещу Съли, но когато бе видял бързината, с която стрелецът беше измъкнал револвера си, бързо бе променил решението си. Репутацията на Мейджърс беше напълно заслужена. Той беше един много опасен човек. Съли щеше да измисли някакъв начин да си го върне на стрелеца, в това Карсън не се съмняваше. Той подкара коня си, без да се обръща назад.

Люк изчака, докато двамата бандити се отдалечиха достатъчно, като през цялото време държеше проповедничката на седлото пред себе си.

— Тръгнаха си — въздъхна облекчено Коди. — Сега можеш да ме пуснеш, приятелю. Благодаря ти за помощта.

— Казвам се Мейджърс, Люк Мейджърс, и много съжалявам, сестра Мери, но ти няма да ходиш никъде. — С тези думи Люк обърна коня си и се насочи в посока, противоположна на тази, в която се бяха отправили Карсън и Съли.

— Чакай малко! — извика Коди, когато осъзна, че той я отвеждаше някъде извън града. Започна да се бори, за да се измъкне от хватката му. До този момент наистина беше оценила помощта му. Нещата бяха излезли извън контрола й и той я беше спасил от Съли. Но сега тя започваше да се пита дали не беше попаднала от трън на глог. Едно нещо беше тя да залови Люк Мейджърс и да го предаде на правосъдието, но съвсем друго беше Люк Мейджърс да залови нея и да я отведе неизвестно къде. Тя беше чувала що за човек е той. — Не можеш да направиш това!

Той се изсмя и я притисна плътно до гърдите си, за да й попречи да се измъкне.

— И кой ще ми попречи?

Когато минаха покрай каруцата, Коди забеляза Дебнещия призрак проснат неподвижно на земята.

— Дебнещ призрак! — В гласа й се долавяше неприкрит ужас. — Господине, ако имате поне капка християнска доброта в сърцето си, трябва да ме пуснете! Трябва да се погрижа за приятеля си! Той е ранен, може би дори умира.

Отговорът на Люк беше, че подкара коня си още по-бързо.

— Пусни ме! — извика тя и отново се опита да се освободи.

— Не, сега си с мен. — Люк я бе хванал в желязна прегръдка през кръста и всичките й усилия бяха напразни.

— В ада ли искате да отидете, господине? — Коди осъзна безполезността на опитите си и се опита да го накара да я пусне със силата на убеждението на жената, чиято роля играеше.

— Аз вече съм там — отвърна той и спря коня си, за да огледа лагера на проповедничката. Една от факлите беше паднала и беше подпалила палатката. Червените пламъци хвърляха дяволски отблясъци в тъмнината.

Гледката накара Коди да застине неподвижно; след малко тя обърна глава и погледна Люк през рамо. По-рано тази вечер си беше помислила, че той е красив, но сега, на тази странна светлина, чертите му изглеждаха твърди и безчувствени. Коди се уплаши, че се беше забъркала в нещо, което не й беше по силите. Тя се радваше, че библията беше с нея. Може би тя в крайна сметка щеше да се окаже нейното спасение.

— Все още не е твърде късно да спасиш душата си. — Тя се надяваше да го убеди да я пусне.

— Твърде късно е да се тревожим за душата ми. Изгубих я преди много години. Тревожа се за твоята душа.

— За моята ли? — Тя се намръщи. — Ако се тревожиш за мен, тогава ме пусни. Съли си тръгна. Ще се погрижа за Дебнещия призрак и всичко ще бъде наред.

Люк я изгледа с отвращение.

— Искаш ли да доживееш изгрева, сестра Мери? Съли може и да не е тук сега, но той не е човек, който се отказва от онова, което иска, а повярвай ми, той иска теб.

Коди пребледня при откровените му думи.

— Но Дебнещия призрак…

— Може да се погрижи за себе си — прекъсна я мрачно Люк. Той забеляза ужаса й и се зарадва, че тя най-сетне бе осъзнала в какво се беше забъркала. — Съли обича бавното отмъщение. В кръчмата ти го унижи публично. Той никога няма да се примири. Ако те пусна сега, ще те настигне, преди да успееш да изкараш каруцата си от града. А както изглежда, твоят приятел индианецът няма да ти бъде много полезен.

Коди потръпна и мислено се помоли Дебнещия призрак да е добре.

— Опитвах се само да му посоча божия път. Защо той толкова силно иска да ме нарани?

— Защо злите хора вършат злите си дела? — Той сви рамене. — Ти си тази, която се занимава със спасението на душите. Ако успееш да спасиш неговата, обзалагам се, че мястото ти в рая е гарантирано.

— Не можеш ли просто да ме оставиш някъде? Ще се скрия, докато той си тръгне.

— Няма да се откаже толкова лесно. Упорит е като… няма значение. — Люк спря навреме, преди да беше употребил дума, която можеше да се окаже твърде силна за нежния характер на проповедничката. — Казано накратко, сестра Мери, ти си в най-голяма безопасност, докато си с мен.

— Но аз не искам да бъда с теб! — възрази тя.

Люк започваше да се дразни. Той просто се опитваше да направи едно добро дело.

— Виж, госпожо, ти също не си точно мой тип. Аз обичам жените ми да са млади, красиви и забавни. Твоята чест определено не е застрашена. Но ако искаш да останеш жива, по-добре прави онова, което ти казвам.

— Моля ви да не използвате такъв груб език, когато говорите с мен, господине. Мръсните думи са признак на нисък интелект.

— Чуй ме, жено. Ако грубият език беше единствената ти грижа в момента, щеше да ти бъде много добре. Не мога да повярвам, че си мислила, че един индианец ще успее да те опази в такъв град. Няма начин един-единствен човек да те защити от бандата на Ел Диабло.

— И мислиш, че ти ще можеш, така ли? — тросна се тя.

— Аз съм един от тях.

Думите му я накараха да зяпне и тя се обърна, за да го погледне.

— Ако си един от тях, защо тогава се опитваш да ме защитиш? Няма ли да се обърнат срещу теб за това, че си ми помогнал?

— Изправял съм се и срещу по-лоши хора от тях, и не ми е било нито лесно, нито приятно.

— Но…

— Ако искаш да останеш жива, недей да мърдаш — нареди й Люк и я притисна отново плътно към себе си. Той усети съпротивата, която се надигна в нея, и се усмихна на себе си. Сестра Мери беше борбена жена.

— Оценявам кавалерството и любезността, които проявявате към мен, господин Мейджърс.

— Люк.

— Люк. Но къде ме водиш? — попита тя, като нарочно се държеше колкото може по-изправена, за да не й се налага да се обляга на него, докато яздеха. Не й беше удобно, но удобството беше последното нещо, за което можеше да мисли в момента. Коди не можеше да си позволи да се отпусне — нито сега, нито вероятно в продължение на доста време.

— Далеч от Ел Трахар — отвърна уклончиво Люк. — Искам да бъдеш на място, където той няма да опита нищо.

— И какво е това място?

— Ще видиш.

— Колко дълго ще ме държиш твоя пленница?

— Ако ми зададеш още един въпрос, ще те захвърля веднага и ще те оставя на Съли. Ясно ли е? — На Люк му беше писнало. Как така се беше оказал бавачка на някаква пътуваща проповедничка беше нещо, за което не желаеше да мисли. Искаше само да узнае самоличността на Ел Диабло и да се разкара от това дяволско място.

Последното нещо, което му трябваше, беше тази дребна праведничка да обърка плановете му. Той беше сигурен, че за главата му вече беше обявена награда, и искаше да сложи край на това, преди някой да сложеше край на живота му. Трябваше да открие информацията, която търсеше, да напусне бандата и да се върне при Джак.

Коди беше ядосана, но ядът й беше насочен най-вече към самата нея. Ако не беше раздразнила Съли в кръчмата, всичко щеше да бъде наред. Люк Мейджърс се беше оказал в Ел Трахар и досега тя вече щеше да го е заловила. Но сега беше твърде късно да съжалява. Това бяха картите, които й бяха раздадени, и тя трябваше да ги изиграе възможно най-добре.

Коди трябваше да признае, че по някакъв странен начин чувстваше, че беше получила онова, което бе искала. Люк Мейджърс беше насаме с нея. Но дори ако й се удадеше възможност и тя успееше да го повали в безсъзнание и да го завърже без помощта на Дебнещия призрак, нямаше да бъде в състояние да го премести. Пък и ако се изключеше библията, всичките й вещи бяха останали в каруцата. Засега трябваше да продължи да играе ролята на сестра Мери. Тази мисъл не й беше приятна, но залогът беше твърде голяма сума пари.

Тя се подготви мислено за предизвикателствата, пред които й предстоеше да се изправи, и продължи да се държи далеч от тялото на Люк. Трябваше да признае, че фактът, че него го беше грижа какво щеше да се случи с нея, я изненадваше и докато я държеше притисната здраво към седлото, хватката му не беше похотлива нито болезнена. Предвид положението, в което се намираше, той явно беше загрижен за нея и Коди мислеше, че това е доста озадачаващо за мъж с неговата репутация.

Беше добре, че той не я желаеше. Ако беше се опитал да се възползва от нея, тя щеше да бъде принудена да предприеме нещо, а в момента това беше невъзможно. Коди бе обещала на Логан да му доведе Мейджърс жив и възнамеряваше да спази обещанието си.

Замислена дълбоко, тя се намръщи леко. Определено не искаше той да я пожелае. Той беше Люк Мейджърс, човек извън закона. Въпреки това думите му, че харесвал млади и красиви жени, я бяха наранили. Едно нещо беше да играе ролята на сестра Мери в продължение на няколко часа пред тълпата, а съвсем друго да живее в тази роля в продължение на дни без нито миг почивка. Този път тя определено щеше да си заслужи парите от наградата.

Известно време яздиха мълчаливо.

— Не искаш ли да се отървеш от библията? — попита най-накрая Люк, след като забеляза колко вдървено се държеше тя и как силно стискаше книгата към гърдите си.

— Не! — Тя успя да придаде възмутен тон на думите си. — Божието слово е моето спасение и моята защита. Тази библия ме е спасявала в повече случаи, отколкото твоето оръжие е спасявало теб. Никога няма да се разделя от нея. Тя ми е подарък от един много скъп приятел, който вече не е между живите.

— И той ли беше проповедник?

По свой начин. Той се опитваше да поправи злините и да помага на хората, но понякога хората просто не желаят да им се помага.

— Тук си напълно права — отбеляза Люк, като си мислеше за обира в банката и как, когато беше извадил револвера си, за да спаси касиерите, се беше оказал в затвора.

Двамата отново замълчаха. Люк не искаше да почиват, докато не се върнеха обратно в скривалището на бандата в каньона. Едва тогава той щеше да си позволи да се отпусне.

Случи се точно онова, от което Люк се беше страхувал. Когато бяха яздили около час, зад тях се чу тропот на конски копита, които приближаваха бързо, и Мейджърс инстинктивно осъзна кои бяха ездачите. Той се изкачи на едно малко възвишение и спря коня си. След няколко минути Хадли, Карсън, Съли и останалите се появиха в подножието на възвишението.

— Добър вечер, господа. Мога ли да ви помогна с нещо? — извика Люк надолу към тях.

Те дръпнаха рязко юздите и конете им се изправиха на задните си крака в знак на протест срещу грубото им отношение.

— Просто се опитвахме да те настигнем — каза Карсън.

— Добре. Намерихте ни. Искам да се прибера в лагера преди зазоряване, така че вие вървете напред, а ние ще ви последваме.

Бандитите се размърмориха. Съли им беше казал, че Мейджърс вероятно ще заведе сестра Мери някъде извън града, ще се възползва от нея и ще я пусне да си върви. Те бяха тръгнали с намерението да го проследят и да вземат жената за себе си, когато той свършеше с нея. Това, че Съли беше сбъркал, ги дразнеше. Мейджърс очевидно искаше да запази проповедничката за себе си. Да му я отнемат, щеше да се окаже много по-трудно, отколкото беше предполагал Съли. Те не искаха да рискуват да влязат в престрелка с него заради нея. Просто не си струваше. Когато се отдалечиха, всички бяха напрегнати и ядосани.

Коди беше шокирана, когато разбра, че Съли я беше последвал толкова скоро. Всичко, което Люк й бе казал, се беше оказало вярно. Тя отново се запита защо Мейджърс й помагаше. Ако той беше хладнокръвният убиец, какъвто всички твърдяха, че е, защо тогава беше толкова загрижен за нея? Наистина ли се страхуваше от бога? Дали в него нямаше нещо добро, или пък той не беше подтикван от причини, за които тя не можеше да се досети?

Докато гледаше напред към останалите бандити, Коди внезапно откри, че силата на ръката на Люк около кръста й не беше ограничаваща, а успокояваща. Тази мисъл я удиви, но въпреки това тя не се облегна на него и си напомни, че макар и да беше малко по-добър от останалите, той все пак си оставаше убиец. Едва към разсъмваше изтощението взе връх и тя най-сетне се отпусна срещу него.

Люк се засмя близо до ухото й.

— Чудех се колко време ще издържиш в това положение, сестра Мери.

Коди беше твърде изморена, за да захапе въдицата и да се скара с него. Тя затвори очи и се помоли бог да й даде сила и разум, за да преодолее затруднението, в което беше изпаднала. Помоли се и за безопасността на Дебнещия призрак.

Стигнаха в каньона точно на разсъмване. Люк беше изтощен, но нямаше намерение да се отпуска, докато не бъдеше уверен, че Съли и останалите щяха да ги оставят на мира. Той мина след тях покрай лостовите при тесния вход на каньона, след което се отправи към малката кирпичена къща, която му бяха дали, след като се беше присъединил към бандата. Останалите също се отправиха към домовете си, но Съли се спря и погледна гневно Люк.

Люк отвърна на погледа му, след което каза с тих, заплашителен глас:

— Тя е моя, а всичко мое си остава мое.

— Ще видим това, Мейджърс. — Съли се отдалечи. Люк скочи от коня си и посегна да помогне на проповедничката да слезе.

— Не ме докосвай! Мога да сляза сама!

Тя за малко щеше да се хвърли от седлото, за да избегне допира до него, но най-накрая неговата сила надделя. Беше стоварена безцеремонно на крака до него.

— Не изпитвай търпението ми. — Думите му бяха твърди. — А сега влез вътре, докато аз се погрижа за коня.

Коди се втренчи в него. Той беше груб, арогантен мъж и тя знаеше, че щеше да им нужда от целия си ум, за да го надхитри. Отново влезе в ролята си на сестра Мери и се подчини на заповедта му, но с високо вдигната глава.

Когато влезе в къщата, се огледа. Обзавеждането беше спартанско. До едната стена беше поставено легло, имаше една маса и два стола. Това беше всичко. Коди беше свикнала да живее при лоши условия, но имаше дни като този, в които й се искаше да беше дегизирана като кралица, за да се порадва на малко лукс. Тя натисна леглото, върху което беше хвърлено едно мръсно одеяло, и със задоволство видя, че нищо не изпълзя от него. Леглото изглеждаше много по-меко от столовете, така че тя седна и зачака Мейджърс.

Люк се погрижи за коня, след което влезе в къщата, като носеше карабината си в ръка. Той застана в рамката на вратата и се загледа в проповедничката, която седеше на ръба на леглото. Коди усети присъствието му и вдигна очи. Внезапно осъзна къде беше седнала и скочи на крака. Последното нещо, което й трябваше сега, беше той да си мисли, че е време за лягане.

— Погрижи ли се за коня?

— Да. А сега е време да се погрижа за теб.

— Какво искаш да кажеш? — Очите й се разшириха, докато го наблюдаваше как прекосява стаята и се приближава към нея. Преглътна нервно. Той й бе казал, че честта й е в безопасност от него. Дали я беше излъгал? Ръцете й стиснаха здраво библията.

— Просто това. — Той сложи ръце на раменете й и нежно я побутна обратно върху леглото. — Легни. Имаш нужда от почивка.

— Но вече се съмна. Ти какво ще правиш?

— И аз ще спя.

— И къде точно смяташ да спиш?

Люк й се усмихна.

— До теб, а тази пушка ще лежи до мен.

— Няма да имаш нужда от нея! Аз няма да избягам!

Той се изсмя късо и грубо.

— Не съм я взел, за да я използвам срещу теб, а за да те защитавам. А сега легни и млъкни. Изморен съм. Нощта беше дълга, а денят обещава да бъде още по-дълъг. Ще трябва да се наспим колкото можем по-добре.

— Добре. — Тя се съгласи и се намести колкото можеше по-далеч от него на леглото. Коди прилепи тяло до стената, вцепенена като дъска.

— Има едно нещо, което искам да направиш.

— Какво? — успя да промълви тя. Беше си помислила, че той ще поиска от нея да се съблече и се чудеше как трябваше да постъпи, ако той наистина пожелаеше това.

Люк се усмихна подигравателно.

— Искам само да пуснеш тази библия.

— Това ли е всичко? — Тя буквално засия срещу него, защото се беше страхувала от най-лошото.

Докато я гледаше как му се усмихва, Люк си помисли за миг, че тя е почти красива, и тази мисъл го изненада. След това премигна и в следващия миг тя отново беше очилата и невзрачна.

— Бог да те благослови.

Люк си каза, че сигурно само му се е сторило, че е красива поради умората и отчаяната нужда от почивка.

— Заспивай.

Тя сложи книгата между себе си и стената и остана да лежи неподвижно, докато Люк се настаняваше до нея.

Той искаше да спи, имаше нужда от сън и щеше да си позволи да дремне малко, но нямаше да се отпуска твърде много. Докато не получеше информацията, която му беше необходима, за да напусне това дяволско място, трябваше да си отваря очите на четири.

— Дръж. — Той й подаде единственото одеяло. Коди се уви в одеялото, сякаш навличаше броня. Люк я гледаше как се увива като пашкул. Той знаеше, че това няма да й хареса, но нямаше какво да направи. Докато не успееше да намери второ одеяло, на нея щеше да й се наложи да дели това с него.

— Така няма да се разберем, сестра Мери.

За какво говориш?

— Одеялото е само едно. В библията не пишеше ли нещо за споделяне с онези, които нямат толкова много?

Очите на Коди се разшириха при тези негови думи. Той искаше да спи под една завивка с нея? Дали всичко, което й беше казал, не беше само празни приказки? Лъжи?

— Да, има такова нещо и аз ще го спазя. Ти ме открадна от дома ми и приятелите ми. Ти ме довлече в средата на това гнездо от грешници, а сега искаш да спиш под едно одеяло с мен. Страхувам се, че не мога да направя това, господине. Сега честта ми е единственото нещо, което ми остана, и не смея да я излагам на риск при толкова голяма близост с теб. — Тя измъкна одеялото изпод себе си, седна в леглото и му го подаде. — Можеш да си го вземеш цялото. Аз имам своята вяра и тя ще топли душата ми.

След това тя коленичи до своята страна на леглото и започна да се моли на глас:

— О, господи, измъкни ме от това свърталище на грешници. Спаси душата ми, господи, за да мога да превъзнасям славата ти. За това те моля, господи. Амин.

Люк се беше втренчил в нея. Той си спомняше как като дете бе казвал молитви преди лягане заедно с майка си. Тогава винаги се беше чувствал толкова прекрасно, но тази вечер, докато слушаше сестра Мери, той се почувства ужасно.

— Задръж проклетото одеяло! Аз ще спя там.

Той сграбчи пушката си и се простря на пода в другия край на стаята.

Коди беше вярваща, но сега започваше да се убеждава в силата на религията. Тя усети, че ужасно й се иска да се разсмее на висок глас от реакцията на Мейджърс на молитвата й, но прехапа устни и се овладя. Свали очилата си и ги сложи върху библията си, след което се сгуши под одеялото.

Коди искаше да се наспи, но сънят не идваше. Тя не можеше да спре да мисли за събитията от последния ден. Поведението на Мейджърс беше изненадващо. Тя беше научила, че той бе роден в южните щати. Може би някога е бил джентълмен.

 

 

Люк успя да подремне, но имаше твърде много работа, за да си губи времето в сън. Той беше отишъл в Ел Трахар, защото се беше надявал, че там може би ще научи нещо за Ел Диабло. За свое раздразнение, той не бе успял да се свърже с шефа на бандата. Дори в лагера името на водача се споменаваше рядко, и то винаги по начин, от който си личеше, че говорещите се страхуваха за живота си, ако кажеха нещо лошо за загадъчния си шеф. Люк се опитваше да си представи как изглеждаше този човек. Той трябва да беше жесток по природа, без съвест и морал. Сигурно беше едър и силен, защото мъже като тези, които участваха в бандата, не биха се подчинявали на друг. Той бе виждал много едри, зли мъже в лагера, но нито един от тях не беше шефът. Където и да се намираше Ел Диабло, той не беше нито в лагера, нито в Ел Трахар. Раздразнението на Люк нарастваше.

Той предполагаше, че след като вече беше научил къде се намира лагерът на бандитите, можеше да се промъкне и да съобщи за това на Джак, но това му се струваше някак си не много удачно. Люк беше казал на Джак, че ще открие кой е Ел Диабло. Ако имаше възможност да помогне да бъде заловена цялата банда, като останеше с тях малко по-дълго, усилието щеше да си струва. Начинанието му беше опасно още от самото начало, а сега трябваше да се грижи и за сестра Мери и това още повече усложняваше положението. Въпреки това той беше длъжен да опита. Ако не успееш, нямаше дом, в който да се върне. А единственото нещо, което искаше, беше да се върне в „Тройка“ и да отглежда коне.

След няколко часа сън Люк стана и излезе навън, като остави спящата сестра Мери в къщата. Въпреки че беше прекарал известно време в лагера, знаеше, че останалите все още не го приемаха напълно.

Джоунс седеше до огъня и пиеше кафе, когато забеляза Люк.

— Искаш ли да пийнеш нещо горещо?

— Звучи добре. — Люк се отпусна до огъня и си наля една чаша горещо кафе.

— Чух, че си довел проповедничката със себе си. — Гласът му показваше, че това му се струва забавно.

— Понякога слуховете са верни. Джоунс го изгледа недоверчиво.

— Бил съм в Ел Трахар, Мейджърс. Там има много красиви жени. Защо ти е да се забъркваш с проповедничка, след като си можел да имаш всяко от момичетата в кръчмата?

Люк сви рамене.

— Тогава тя ми се стори подходяща.

— А как ти изглежда сега, след като си изтрезнял? — разсмя се Джоунс.

Усмивката на Люк беше изпълнена със самосъжаление, докато се изправяше, без да отговори на въпроса. Едно нещо беше да я довлече тук, за да я опази, съвсем друго беше да я осмива.

— Ще свърши работа — каза той.

— Е, когато ти омръзне, само ни кажи. Сигурен съм, че тук има доста момчета, които няма да имат нищо против да опитат нещо ново.

— Повярвай ми, Джоунс, когато бъда готов да деля с вас, ти ще си първият, който ще разбере.

Джоунс очевидно му повярва и се усмихна.

— Къде са всички днес? — поинтересува се Люк. Лагерът изглеждаше по-безлюден от обикновено. Хадли, Съли и Карсън не се виждаха никъде.

— Отидоха да се срещнат с Ел Диабло.

Люк наостри уши.

— Ел Диабло ще идва в лагера?

Джоунс го изгледа.

— Не. Ел Диабло не идва често тук. Шефът просто ни изпраща информация, а ние свършваме каквото трябва.

— Той никога ли не язди с нас?

— Не много често.

— Но ако той не ни води, как така всички знаят, че бандата е негова? — попита озадачено Люк.

— Не се тревожи за това. Бандата си е негова и в това няма никакво съмнение. Шефът ни казва къде да отидем и какво да направим и ние изпълняваме. Онези, които не изпълняват заповедите, не издържат дълго тук. Хадли се грижи лично за тях.

— Сигурен съм, че го прави — измърмори под мустак Люк. — Ами аз? Аз съм с вас от седмици, а свършихме само онази работа.

— Затова те отидоха да се срещнат с Ел Диабло. Шефът ще ни каже каква ще бъде следващата ни работа. Когато се върнат, вероятно ще знаят дали си приет или не.

— Не знаех, че присъединяването към бандата става с избори.

— Няма никакви избори, но има много неща, които не знаем за теб. Все пак ти се опита да предотвратиш обира в банката.

— И какво получих за подвига си? Хвърлиха ме в затвора и заплашиха да ме обесят.

— Ти разправяше наляво надясно, че си невинен.

— Мислех, че някой ще ми повярва.

Думите на бандита бяха изпълнени със сарказъм.

— Време е да осъзнаеш, че с нас ще ти бъде по-добре. Тук всички сме лъжци, крадци и убийци. Между нас няма нито един честен човек, а дори ако имаше, ние нямаше да му повярваме. Да вземем теб, например. Ти не си имал намерение да ограбваш банката, когато си влязъл в нея, но виж какво се случи с теб. Добрите граждани на Дел Фуего бяха готови да те линчуват. Ако бяха нападнали затвора, ние с Карсън лесно щяхме да се отървем. Ти обаче щеше да увиснеш на въжето.

Люк изсумтя в знак на съгласие. Джоунс бе казал истината.

— Е, какво мислиш сега за добрите граждани?

— Аз съм тук. Това би трябвало да говори достатъчно какво мисля за тях. Тук поне ме приемат такъв, какъвто съм. Съли и някои от останалите може и да не ме харесват, но аз не искам да бъда техен приятел.

— Тук няма много истински приятели. Ние всички се уважаваме взаимно, защото никой от нас няма доверие на останалите. Стоим в бандата, защото парите са добри.

— Това още не съм го усетил. По-добре наистина да е така, защото в противен случай нямам намерение да оставам тук. Мога да спечеля дяволски добри пари, ако предложа услугите си на стрелец на някой ранчеро в южните щати.

— Не се притеснявай. Когато Ел Диабло каже, че си с нас, ще ти плащат също колкото и на всички останали.

— И как, по дяволите, ще разбера дали Ел Диабло ме одобрява, ако не се срещна с него?

— Ел Диабло си има начини да узнава всичко. Няма да се изненадам, ако някое от момчетата се появи след ден-два и каже, че си одобрен.

Люк кимна, изля остатъка от кафето си и тръгна към къщата си, за да види какво прави сестра Мери. Добре беше, че Съли щеше да отсъства известно време. Така щяха да могат да се поотпуснат малко. Въпреки това той се ядосваше, че не беше успял да се срещне със загадъчния водач на бандата. Щеше да му се наложи да изчака още.

Люк се върна в къщата и видя, че сестра Мери все още спеше. Тя беше обърната с гръб към него и изглеждаше толкова дребна и уязвима. Той обаче знаеше, че когато се събудеше, тя отново щеше да се превърне във вълчица, въоръжена само с библията си и непокорния си дух. Зачуди се какво щеше да прави с нея.

Няколко часа по-късно Коди се събуди внезапно. Първоначално не можа да осъзнае къде се намираше и седна в леглото с разтуптяно сърце. След няколко секунди си спомни на кого се преструваше в момента и какво правеше на това място. Докато оглеждаше мръсната стая, тя се сети за всичко и не знаеше дали трябваше да бъде благодарна, или да съжалява, че е с Мейджърс.

Коди си пое дълбоко дъх и си каза, че всичко щеше да се оправи. Положението беше идеално. Мъжът, когото преследваше, беше при нея. Сега оставаше само да измисли как да го вкара в някакъв капан, да го измъкне от свърталището на бандата и да го предаде на Логан.

Коди си сложи очилата, въпреки че носенето им я дразнеше невероятно много. Тя имаше идеално зрение, но очилата бяха неизменна част от маскарада й. Тя беше сестра Мери и щеше да остане сестра Мери… колкото дълго се наложеше.

Тя стана от леглото, отиде до вратата и погледна навън. За миг в главата й се появи мисълта да побегне, но тя бързо я отхвърли. Нямаше къде да избяга.

Косата й започваше да се измъква от стегнатия кок и тя бързо я прибра обратно. След това приглади колкото можеше роклята си, взе библията си и излезе от къщата с намерението да огледа лагера.