Боби Смит
Дамата измамница (32)

Глава тридесет и втора

Люк стоеше срещу Дебнещия призрак. Индианецът го беше спрял, когато Люк бе влязъл в имота на семейство Джеймсън. Изражението на възрастния мъж беше непроницаемо и Люк дори не се опита да го разчете. Единственото, което той искаше, бе да намери Коди и щеше да я намери, дори ако това беше последното нещо, което щеше да направи в живота си.

— Трябва да говоря с нея — каза той. — Важно е.

Индианецът продължи да го гледа мълчаливо.

— Виж, аз ще я намеря, със или без твоята помощ. Ще ми бъде много по-лесно, ако ми кажеш къде е, но рано или късно ще говоря с нея.

— Защо искаш да говориш с нея? Защо трябва отново да се връщаш в живота й? — попита най-накрая Дебнещия призрак, без да сваля тъмните си очи от лицето на Люк.

Люк замълча няколко секунди, докато събере мислите си. Най-накрая той събра достатъчно смелост, за да изрече истината, тъй като знаеше, че индианецът няма да му помогне, ако не бъде напълно откровен с него.

— Защото я обичам и искам да се оженя за нея… ако тя ме иска.

За първи път Люк забеляза някакви емоции да се изписват на лицето на Дебнещия призрак. Индианецът кимна.

— Какъв ден сме днес? — попита той.

Люк беше напълно объркан и почувства раздразнение. На кого му пукаше какъв ден беше днес? И какво общо имаше това със срещата му с Коди?

— Сряда. Защо? — Той се опита гласът му да не звучи твърде нетърпеливо.

Индианецът кимна отново и продължи да оглежда внимателно Люк, сякаш се опитваше да разбере дали Мейджърс му беше казал истината.

— Ще намериш Коди в дилижанса за Уейко. Ще трябва да яздиш много бързо, ако искаш да я настигнеш.

— Бих минал и през ада, за да я намеря.

Дебнещия призрак едва успя да се въздържи да не се усмихне. Какво ли не би дал, за да бъде с Мейджърс, когато той настигнеше дилижанса.

— Благодаря. — Люк се обърна към коня си, метна се на седлото и се отдалечи. Той си помисли дали да не отиде да се срещне с леля й, брат й и сестра й, но реши, че идеята не е добра. Нямаше време за губене. Бяха останали разделени твърде дълго. Той искаше Коди и трябваше да я намери колкото се можеше по-бързо.

Дебнещия призрак остана да го гледа как се отдалечава и когато Люк се скри от погледа му, индианецът се усмихна.

Претъпканият дилижанс се движеше по пътя към Уейко. Коди седеше между един възрастен господин, който спеше, и една дебела дама с любезно изражение. Срещу тях седяха двама въоръжени каубои и един мъж с очила, който приличаше на някакъв търговец.

Коди не знаеше защо правеше това. Беше лудост, но тя имаше нужда да се махне за известно време от дома си. Беше й невъзможно повече да си седи у дома и да мисли за Люк. Той никога нямаше да я потърси. Той не я обичаше. Никога не я беше обичал. Крайно време беше да приеме този факт.

Коди въздъхна и сложи ръка върху издутия си корем, чиято големина я караше да се чувства странно.

— Първото ви дете ли е? — попита я дебелата дама, която седеше до нея.

— Да — отвърна усмихнато Коди. — Със съпруга ми се вълнуваме много.

— Той в Уейко ли ще ви посрещне?

— Не, продължавам за Абилийн.

— Е, пазете се. Това друсане не е здравословно за вас.

— Това е истинско приключение, нали? — попита Коди и се улови здраво за седалката, за да запази равновесие, когато започнаха да се движат по един много неравен участък.

— Не е добре, че пътувате сама.

— Семейството ми също се тревожеше, но всичко ще бъде наред, когато стигна там.

— Е, аз се казвам Мери Брадшоу и ако се нуждаете от нещо, можете да се обърнете към мен. — Тя потупа ръката на Коди. Тази млада жена изглеждаше толкова самотна, че майчините й инстинкти я караха да се грижи за нея.

— Добре.

Дилижансът продължаваше да се движи напред. Въпреки че Коди познаваше околността, този път пътуването й се струваше безкрайно. Монотонното друсане я приспиваше. Внезапно тя чу кочияша да вика нещо, което й заприлича на предупреждение, и дилижансът започна да намаля скоростта си и скоро съвсем спря.

Възрастният господин се опита да погледне през прозореца, но не можа да види нищо. Двамата каубои срещу нея изглеждаха раздразнени, а търговецът, който беше задрямал, се събуди.

— Чудя се какво ли е станало — каза госпожа Брадшоу, докато се напрягаше да види навън. — О, божичко!

— Какво? — попита Коди.

— Кочияшът току-що слезе и идва насам с някакъв мъж, който води коня си.

— Може би конят му е окуцял и той не може да продължи по пътя си — предположи един от мъжете.

— Е, тук няма място за него — каза госпожа Брадшоу. — Ще му се наложи да се вози на покрива.

Кочияшът отвори вратата и мъжът зад него пристъпи напред, за да огледа пътниците.

Коди затаи дъх и сърцето й спря да бие. Люк! Това беше Люк… Тя за малко щеше да се хвърли в прегръдките му, но успя да се овладее. Не сега. Не можеше да направи това.

Люк погледна към нея и замръзна на мястото си. Коди беше там… и беше бременна! И то от доста време!

Люк не можеше да говори. Не можеше да мисли. Той просто стоеше и я гледаше в удивление. Тя беше бременна. С неговото дете.

Той се укори мислено, че не я беше потърсил по-рано. Но откъде бе могъл да знае? Тя не се беше обадила. Не му беше казала. Дали не бе възнамерявала да роди детето и да го отгледа сама? Без да му каже? Сърцето му се сви от това, че тя го мразеше толкова силно, и той изпита отчаяна нужда да чуе от нея отговорите на въпросите си.

След дълго мълчание Люк погледна Коди в очите.

— Трябва да поговорим — беше единственото, което успя да каже. Обяснението му в любов беше много важно за него и той нямаше намерение да го направи пред всички тези хора.

— Вие ли сте съпругът й? — поинтересува се госпожа Брадшоу, която се питаше какво общо има този прашен каубой с красивото момиче до нея.

— Имам намерение да бъда — отвърна той. — Ако тя ме пожелае.

Коди едва се въздържа да не изпъшка от раздразнение.

— Тя вече е омъжена — заяви госпожа Брадшоу.

— Коди? — Люк потърси погледа й, уплашен, че тя вече се беше омъжила за друг само за да даде баща на детето му. От тази мисъл направо му прилоша.

— Трябва да поговорим, Люк — каза тя и се опита да се изправи в тясното пространство.

Госпожа Брадшоу й подаде ръка; тя очевидно беше озадачена от развитието на нещата. Нали младата дама беше омъжена? Ужасно щеше да е да си мисли, че тя беше бременна, а нямаше съпруг.

Люк пое ръката на Коди и й помогна да излезе от дилижанса. Погледът му се местеше от лицето към стомаха й и обратно.

— Не се бавете много. Трябва да спазвам разписанието — каза им кочияшът, когато Люк я отведе малко встрани.

— Благодаря, че спряхте — отвърна му Люк. След това се обърна към Коди. — Коди… толкова съжалявам. Не знаех.

— Люк, аз наистина не желая да говоря за това точно сега.

— Кога, ако не сега? Вярно ли е онова, което каза онази жена? Вярно ли е, че си се омъжила за друг, за да дадеш име на детето ми? Дебнещия призрак не ми каза нищо за това. Ако ми беше казал…

— Но ти дойде — отбеляза тя и усети как любовта й към него ставаше все по-силна. — Ти дойде.

— Как можех да не дойда? Обичам те, Коди. Ако знаех, че си бременна, щях да те потърся по-рано. Дълго време ми беше необходимо, за да осъзная какво означаваш за мен и че не желая да те загубя. Искам да прекарам остатъка от живота си с теб. Ще се омъжиш ли за мен? — Той бе мислил, че ще му бъде трудно да произнесе тези думи, но ги изрече без никакво усилие. Той я обичаше и искаше тя да знае това.

— Не мога, Люк — каза колебливо тя и погледна към дилижанса.

— За друг ли си омъжена?

— Не, не е това. Просто не му е тук мястото и времето да обсъждаме тези неща.

— Ако не си омъжена, точно сега е най-подходящият момент да обсъдим тези неща. Всъщност на мен ми се струва, че сме закъснели с няколко месеца. Омъжи се за мен, Коди.

Той посегна да я прегърне, но тя се отдръпна.

— Не, Люк.

— Не разбирам.

— Почакай ме тук една минута — каза тя и се обърна към дилижанса. — Запомни си мисълта.

— Какво?

— Коди отиде до дилижанса от противоположната страна, от която беше излязла, и отвори вратата.

— Какво има, скъпа? Какво иска този мъж? — поинтересува се госпожа Брадшоу. Това отегчително пътуване се беше оказало твърде интересно. Омъжено ли беше момичето или не? Кой беше високият, красив непознат?

— Ще ви кажа след малко, госпожо Брадшоу, но преди това трябва да свърша нещо.

— И какво е то?

— Това — отвърна Коди, докато отваряше дамската си чантичка и вадеше револвера си и една обява за издирване. — Майкъл Дентън, арестуван сте.

Коди насочи револвера си към търговеца, който пребледня, когато чу думите й.

— Не! Не можете да ме върнете! — извика той и стисна здраво малкия си куфар и се опита да избяга през другата врата, но внезапно Люк се оказа до него и го улови за ръката.

— Коди? — попита Люк и я погледна.

— Дръж го здраво, Люк. Издирват го за присвояване на голяма сума. Обявата е у мен. — Тя заобиколи дилижанса застана срещу мъжа, когото преследваше от няколко дни. Коди бе възнамерявала да го арестува в Уейко, но появата на Люк беше объркала плановете й.

Кочияшът беше удивен от случилото се, но бързо окопити и хвърли на Люк едно въже, с което той можеше върже Дентън.

— Той е бил престъпник? — Госпожа Брадшоу почти викаше от вълнение.

— Да, госпожо — отговори й Коди. Тя остана да наблюдава как Люк връзва здраво плячката й и побутва Дентън към кочияша, който го издърпа на покрива на дилижанса, където щеше да остане до края на пътуването.

Люк се обърна към Коди. Той беше разгневен от мисълта, че тя можеше да пострада по някакъв начин.

— Да не си полудяла? Да правиш такива изпълнения в твоето състояние! Можеше да нараниш себе си и детето ни.

Коди се усмихна широко. Тя знаеше, че всички ги гледат, и имаше нужда от няколко минути насаме с него.

— Люк, с теб имаме да си казваме много неща, но ми се струва, че моментът не е най-подходящият.

— О, напротив. — Той си нямаше представа защо й беше толкова весело. Двамата не се бяха виждали в продължение на месеци. Той току-що беше открил, че тя носи детето му, а Коди не искаше да даде прям отговор на предложението му.

— Обичам те, Люк.

— Така ли? — Той се втренчи изненадано в нея. Искаше му се да я прегърне, но нещо в поведението й го задържаше.

— Но не е необходимо да се жениш за мен — продължи Коди.

Госпожа Брадшоу беше подала глава през прозореца и се опитваше да чуе за какво си говореха двамата. При последните думи на Коди тя се отпусна тежко в седалката си и започна да си вее с ветрилото.

— Боже милостиви! Тя е бременна от него, но не иска да се омъжи за него? О, господи…

Останалите пътници също наблюдаваха с интерес Коди и Люк. Младата бременна жена бе изглеждала толкова сладка и приятна. Но само преди няколко минути тя беше арестувала един мъж и отхвърляше предложение за брак от друг. Какво ставаше тук? Това пътуване до Уейко определено не беше отегчително.

— Но аз искам да се оженя за теб — каза Люк и пристъпи към нея. — Омъжи се за мен, Коди.

Тя вдигна ръка, за да го задържи.

— Стой там.

Коди изчезна зад дилижанса, където никой не можеше да я види.

— Какво правиш?

Когато тя се появи отново, Люк можеше само да я гледа втренчено. Бременната жена, на която беше направил предложение, беше изчезнала и сега пред него стоеше стройната красавица, която познаваше толкова добре.

— Била си предрешена — успя да каже най-накрая той, след което се намръщи.

— О, божичко! — възкликна госпожа Брадшоу. — Видяхте ли това? — Тя погледна шокирано останалите пътници и всички се обърнаха към Люк и Коди, за да видят какво щеше да стане сега.

— Преследвах Дентън. Маскировката ми свърши добра работа. — Коди се ухили, но когато забеляза намръщеното му изражение, усмивката й се изпари.

— Можеше да измамиш не само един престъпник — отбеляза Люк.

— Казах ти, че не е необходимо да се жениш за мен, и наистина го мислех.

Люк я погледна и тя забеляза тъга в погледа му.

— Харесваше ми да мисля, че носиш моето дете.

Тя отиде до него, обви ръце около врата му и го придърпа към себе си.

— И на мен. Можем да поработим по въпроса.

— Това няма да бъде работа — изръмжа той срещу устните й.

— Така е. — Коди въздъхна.

— Но само ако се омъжиш за мен.

Люк я целуна отново. Тя беше завладяла сърцето му като сестра Мери; беше го прелъстила като Армита; беше го очаровала като старата дама и напълно го беше сразила с ролята си на бременна жена. Коди беше красива, щедра, любезна и го обичаше. Нямаше никакво значение кое от всичките й превъплъщения беше истинската Коди. Той ги обичаше всичките. Люк я притисна към себе си, знаейки, че никога повече няма да й позволи да го напусне.

— С удоволствие ще стана твоя съпруга.

Коди подпечата обещанието си с целувка.

— О, божичко — каза госпожа Брадшоу и отмести поглед, за да не ги притеснява. Този път обаче тя се усмихваше.