Боби Смит
Дамата измамница (31)

Глава тридесет и първа

Люк скочи от седлото и изтича до баща си. Двамата се прегърнаха, без да прикриват сълзите си.

— Вие сте живи! — беше единственото, което Люк успя да каже.

— И ти също! — добави Чарлз с пресипнал глас. — Страхувах се, че никога няма да те намерим… никога повече няма да те видим.

Люк огледа баща си. Мустаците и косата му бяха побелели, но иначе той си беше все същият.

— Здрасти, Люк — каза Дан и се приближи до брат си. Люк го огледа внимателно. Когато се бяха видели за последен път, Дан бе още момче. Сега брат му беше вече мъж, закоравял от годините на изпитания. Люк видя себе си в Дан — висок, тъмнокос, със същите сини очи. Семейната прилика не можеше да бъде отречена.

Чарлз пусна Люк, за да могат двамата братя да се прегърнат. Когато най-накрая се пуснаха, всички влязоха вътре в къщата. Джак измъкна нещо от дисагите си и ги последва. Джеси отиде да се погрижи за конете.

— Донесох това специално за този момент — каза Джак и вдигна бутилката отлежал бърбън от същата марка, която бяха пили преди войната.

Люк го потупа ухилено по гърба.

— Знаел си, че са тук, а?

— Затова и пожелах да дойда с теб в ранчото. Те се появиха в града, докато те нямаше, и започнаха да разпитват за теб. Отначало Фред ги помислил за ловци на глави.

Чарлз се разсмя, когато си спомни за това.

— Когато му казахме защо те търсим, той ни оказа неоценима помощ. Заведе ни при Джак, а Джак ни доведе да те изчакаме тук.

— Не мога да повярвам, че всичко това е истина. Какво се случи с вас? Къде бяхте след войната? — Той им обясни защо ги бе смятал за мъртви.

Всички седнаха край масата, за да поговорят на спокойствие.

— Ние не загинахме по време на сражението. Бяхме пленени и изпратени в лагер за военнопленници. Пуснаха ни едва в края на войната и ни се наложи да се приберем у дома пеша.

— А ти сам знаеш какво намерихме там, когато се прибрахме — довърши Дан вместо баща си.

— Знам. Затова и аз реших да се махна оттам. Тръгнах на запад и оттогава не съм се спирал на едно място. Как ме открихте в Дел Фуего?

— Беше дълго и трудно търсене. Но си струваше всяка минута и всяка измината миля, щом сега сме тук с теб.

— Чухме да се говори за теб в Галвестън и се опитахме да те открием оттам. Нямахме представа, че си в Дел Фуего, и мислехме, че е божи дар, че името ти беше изречено в наше присъствие. Ако не беше този случайно дочут разговор, сигурно още щяхме да те търсим.

— И вероятно никога нямаше да те намерим — добави Дан.

— Но ти си тук и имаш това ранчо… собствен дом. Това място е прекрасно — каза бащата. — Джеси ни каза колко усилено си работил, преди да се случат всички тези неприятности. Последните няколко месеца сигурно са били истински ад за теб.

— Не беше лесно, но най-важното е, че успяхме да разбием бандата.

— Ние? Двамата с Джак ли?

— И с ловеца на глави, с когото работех, Коди Джеймсън.

— Добър ли беше?

— Да, тя беше много добра — отвърна Джак вместо него. — Коди е жена и си върши работата дяволски добре. Люк и Коди току-що доведоха Ел Диабло и брат й, които заедно са водили бандата.

— Гордея се с теб, синко — каза Чарлз. — Може би сега в града няма да те гледат с неприязън.

— Всъщност аз имах намерение да продам ранчото и да се махна оттук — каза Люк.

— Но защо? — попита брат му. — Това място е прекрасно. Ако искаш, ние можем да останем и да работим с теб, за да го направим печелившо.

— И ще останете с мен след всичко, което се случи в града?

— Ние сме едно семейство, Люк — каза Чарлз. — Ти си мой син. Джак ни каза за грешката, която са направили гражданите, но твоята невинност вече е доказана. Не му е сега времето да бягаш оттук. Остани и се бори за онова, което обичаш, за онова, в което вярваш.

— Ако искаш да направиш това ранчо процъфтяващо, ние сме с теб — подкрепи Дан баща си.

Люк си беше наложил да забрави колко много обичаше „Тройката“. Той се беше подготвил да продаде ранчото за толкова, колкото му предложеха, и да се махне, без да поглежда назад. Но сега му се предоставяше възможност да остане и отново да има истинско семейство и всички чувства, които толкова дълго беше отричал, отново се появиха с още по-голяма сила. Той се усмихна.

— Добре дошли у дома — каза той на баща си и брат си. — „Тройката“ вече е семейното имение на семейство Мейджърс.

Четиримата вдигнаха тост за бъдещето на ранчото и продължиха да разговарят до късно през нощта за намеренията на Люк да подобри конюшнята. Когато си легнаха, бъдещето на ранчото вече беше решено. Те нямаше да се провалят, тъй като отново бяха заедно.

На следващата сутрин след закуската Джак се приготви да си тръгне.

— Трябва да се върна в града. Сега, когато бандата на Ел Диабло повече не съществува, трябва да се срещна със Стив, когато той се появи с Рийд и заловените бандити. След това ще тръгнем по други задачи — каза Джак, докато оседлаваше коня си.

— Не забравяй, че „Тройката“ е и твой дом — напомни му Люк. — Ти си един от нас, Джак. Идвай тук винаги когато можеш.

— Пазете се — каза Джак, който се радваше, че всичко се бе наредило толкова добре.

— Не се притеснявай.

Рейнджърът подкара коня си и тримата Мейджърс останаха да го наблюдават, докато не се скри от погледите им.

Те се обърнаха към ранчото, което беше тяхната съдба и тяхното бъдеще. Отново бяха заедно и това беше истинско чудо.

Люк се хвърли с всички сили в работата в ранчото. Той ставаше по тъмно всяка сутрин и работеше до късно вечерта. Сега имаше мечта, бъдеще заедно с баща си и брат си. Той щеше да направи полетата отново плодородни, щеше да отглежда коне и добитък и да види отново живота откъм добрата му страна. Дори бе забелязал, че хората се държаха с него по различен начин, когато ходеше в града за провизии. Фред се беше погрижил всички да разберат, че Люк е невинен, и хората малко по малко започнаха да се сприятеляват с него. Животът му отново имаше някакъв смисъл.

Дните се превърнаха в седмици, седмиците в месеци.

Но колкото и неуморно да работеше Люк, нощите му не бяха спокойни. Много пъти се будеше рано сутринта задъхан и запотен след поредния сън за Коди. Сънищата му бяха смесица от образите на сестра Мери, Армита и Коди. В съня му тя го преследваше, залавяше и обичаше и той се събуждаше, като се питаше как бе направил глупостта да я остави да си тръгне. Често Дан се будеше и излизаше, за да намери Люк вече облечен да седи на верандата и да наблюдава изгрева на слънцето.

Люк често се сещаше за вечерта в Галвестън, когато Хадли бе насочил оръжието си към Коди. Ако тогава с нея се бе случило нещо, той нямаше да намери покой, докато Хадли не бъдеше убит или той самият не умреше в опита си да отмъсти за нея. Люк обичаше Коди.

Като се връщаше обратно в годините, той осъзнаваше, че любовта му към Клариса бе жалко подобие на чувствата, които изпитваше към Коди. Любовта му към Коди беше дълбока и силна. Тя не бе отслабнала дори сега, когато двамата бяха разделени; напротив, беше станала още по-силна. Люк все още я желаеше. Тя му липсваше и той не знаеше какво да направи.

Люк я беше оставил да си тръгне, защото бе смятал, че не може да й предложи почтен живот. Но сега, когато баща му и брат му бяха до него, вече не се налагаше да напуска града. Можеха да се заселят тук. Можеха да имат щастлив живот.

Въпреки това той се колебаеше. Коди го беше напуснала през онази нощ в Сан Антонио. Люк беше убеден, че думите, че го обича, които беше прошепнала в тъмнината, не бяха истина.

Късно един следобед Люк поправяше оградата, когато забеляза някакъв ездач да се приближава. Той остави работата си и тръгна да посрещне посетителя, който се оказа Фред Халоуей.

— Радвам се да те видя, Люк — поздрави го шерифът.

— Какво те води насам?

— Имам нещо за теб. Мислех, че искаш да го получиш веднага — каза той и му подаде някакъв плик.

Люк го отвори и откри, че той беше пълен с пари.

— За какво е това?

— Тук имам едно писмо от Коди Джеймсън. Тя ми изпраща парите с молбата да ти ги предам. Очевидно това е половината от наградата за залавянето на Елизабет и Хадли.

Люк отвори писмото и го прочете.

Уважаеми шериф Халоуей,

Моля, погрижете се Люк Мейджърс да получи своя дял от наградата. Той си го заслужи.

С уважение, Коди Джеймсън.

— Тук има повече от хиляда долара. Затова реших, че ще бъде най-добре да ти го предам лично.

Люк го погледна с удивление. Той бе пожелал цялата сума да бъде изпратена на Коди, защото не беше искал парите. Сега тя ги делеше с него.

— Благодаря, Фред. Оценявам жеста ти.

— Надявам се да ти свършат работа.

— Искаш ли да останеш за вечеря?

— Нямам нищо против.

По време на вечерята Халоуей засипа Чарлз и Дан с възхвали на способностите на Коди, които беше чул от Джак.

— Как така никога не си ни разказвал за това? — попита Чарлз, като оглеждаше внимателно сина си.

— Нямаше много за разказване.

— Смяташ, че не си струва да се говори за способността на Джеймсън да се преобразява толкова успешно?

— И колко пъти те е измамила? — попита през смях Дан.

— Три — отвърна Люк и се ухили.

— Мисля, че ще ми бъде приятно някой ден да се запозная с тази жена.

— И на мен — добави Чарлз.

Без да каже нищо, Люк стана, излезе навън и се загледа в далечината. Слънцето залязваше и небосклонът на запад беше огрян в розово-червено. Гледката беше красива, но въпреки красотата на ранчото и радостта от това, че отново беше намерил семейството си, Люк усещаше, че нещо му липсва. Имаше само един начин да поправи това.

— Обичаш ли я, синко? — попита тихо баща му, който беше застанал зад него.

— Да, но никога не съм й го казвал. — Той въздъхна.

— Не мислиш ли, че е крайно време да й го кажеш?

Люк остана загледан в небето дълго преди да му отговори.

— Да, мисля, че вече е време. Ще се оправите ли с Дан и Джеси?

Чарлз се усмихна.

— Люк, ако наистина я обичаш, върви при нея. Доведи я у дома.

Малко по-късно Люк тръгна към града заедно с Фред и на следващия ден отпътува за Сан Антонио.

— Трябва да се свържа с Коди Джеймсън — каза Люк на шериф Нейт Томпсън, когато го намери в кабинета му в Сан Антонио.

— Съжалявам, Мейджърс, но не мога да ти помогна.

Люк се втренчи в него с недоверие.

— Защо не? Знаеш, че работих заедно с нея, за да заловим Ел Диабло. Защо не искаш да ми кажеш къде живее?

Нейт се загледа за миг в него, след което бавно му отвърна с истината.

— Няма да ти кажа, защото същата сутрин, когато ти тръгна за Дел Фуего, тя ми е оставила бележка, в която ме моли да не ти казвам нищо за нея, ако ме попиташ. Аз просто изпълнявам молбата й.

— Благодаря — измърмори Люк и си тръгна.

Той беше объркан, но си спомни колко добра беше Коди в издирването на хора. По време на работата си с нея той беше научил много и сега приложи наученото на практика. Люк посети всички магазини в града, докато един от продавачите в универсалния магазин не даде отговор на въпросите му.

— Разбира се, семейство Джеймсън живеят малко извън града. На около половин час път право на север. — Той излезе навън, за да му покаже по кой път да тръгне.

Люк му благодари и тръгна да намери жената, която обичаше.