Боби Смит
Дамата измамница (30)

Глава тридесета

Фред вдигна поглед, когато двамата мъже влязоха в кабинета му.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Барманът в кръчмата каза, че можете — отвърна по-младият.

— И с какво? — Шерифът огледа внимателно двамата посетители.

Те изглеждаха почтени и сякаш идваха отдалеч.

— Опитваме се да намерим един човек и ако се съди по думите на бармана, изглежда, че се приближаваме към целта си.

— И кой е този човек?

Двамата непознати се спогледаха, след което по-възрастният отговори:

— Люк Мейджърс.

Фред ги погледна сериозно.

— Наградата за Мейджърс беше отменена. Можете да продължите по пътя си. Той вече не се издирва.

— Не и от закона.

— От никого.

— Ние обаче го издирваме.

— Защо?

— Защото е мой син — отвърна Чарлз Мейджърс.

 

 

Люк взе Елизабет от затвора, настани я до себе си на седалката на каруцата и подкара конете към Дел Фуего. Пътуването нямаше да бъде приятно. Трябваше да я наблюдава постоянно, а това не беше никак лесно. Не можеше да си позволи да намали бдителността си или да подцени затворничката. Ако го направеше, щеше да загине. В това Люк не се съмняваше.

Елизабет беше странно мълчалива. Люк бе очаквал най-лошото от нея и не беше сигурен какво означаваше поведението й. Градът беше останал на няколко часа път зад тях, когато тя най-сетне го заговори.

— Къде е партньорката ти?

— Коди не ми беше партньорка?

— Приятелка?

— Не.

— Наистина ли? Защо тогава бяхте заедно?

— Правехме услуга на Джак.

— На Джак? — Тя му хвърли един бърз поглед.

— Не си толкова добра, колкото се мислиш. Не си успяла да убиеш Джак, не си убила съпруга си, не можа да се отървеш и от мен.

— Все още не сме в Дел Фуего, Люк Мейджърс. Сигурен ли си, че си достатъчно голям мъж, за да ме отведеш там сам?

Думите й бяха предизвикателни, но Люк не им обърна внимание.

— И преди съм си имал работа с такива като теб — каза той. — Само дето те не носеха поли.

— Ще приема това като комплимент.

— Приемай го, както си искаш. Ти си убийца, а аз не харесвам убийците.

— Какво разочарование — каза Елизабет. — През цялото време си мислех, че си по-различен от другите.

Люк сви рамене.

— Очевидно си сбъркала.

— Очевидно.

Тя се умълча отново и Люк се зарадва на това. Пътят беше дълъг, а не него не му се искаше да й слуша приказките.

Те не спряха, докато не започна да се смрачава. Люк събуди Елизабет преди разсъмване и двамата отново поеха напред. Беше късно следобед, когато Дел Фуего най-сетне се показа пред тях.

Люк не искаше да остава в града повече от необходимото, но трябваше да признае, че се зарадва, когато го видя да изниква пред него в този ден. Нямаше търпение да се отърве от Елизабет и да се махне от града. Възнамеряваше да отиде до ранчото и да се види с Джеси, след което да тръгне на запад, може би към Аризона. Беше чувал, че там човек можел да се скрие.

Когато влязоха в града, новината, че той се бе върнал с Елизабет, се разнесе бързо. Когато Люк слезе от каруцата пред затвора, навън вече беше започнала да се събира тълпа. Люк помогна на Елизабет да слезе, обърна се и видя, че Фред ги очаква пред вратата.

— Изпратих един заместник да повика Джак. Вкарай я вътре — каза шерифът. — Къде е Коди?

— Остана в Сан Антонио.

Те вкараха бързо Елизабет в една килия и я заключиха.

— Здрасти, Фред — каза тя.

Шерифът се обърна и я изгледа с леденостуден поглед, след което се отдалечи, без да й отговори.

— Хадли ли е облякъл дървеното сако?

Люк кимна.

— Нямаше друг начин.

Фред сви рамене.

— В обявата беше казано жив или мъртъв. — Смъртта на бандита не беше нещо, което го интересуваше.

Миг по-късно Джак влезе при тях. Той бе забелязал ковчега пред входната врата и отиде при Люк, за да се ръкува с него.

— Справихте се! Къде е Коди?

— Току-що му зададох същия въпрос — вметна Фред.

— Тя реши да остане в Сан Антонио.

Джак погледна към вратата на килията.

— Почакай ме тук. Имам да й кажа нещо. — Той отиде към килиите, докато останалите се оттеглиха дискретно.

— Здравей, Елизабет.

— О, Джак — каза хладно тя, — не мога да кажа, че се радвам да те видя жив и здрав.

— Ти наистина успя да ме заблудиш.

— Не беше трудно. А и ти не беше единственият.

— Очевидно, но всички хубави неща свършват все някога.

— Аз хубаво нещо ли бях за теб, Джак? — попита го тя с дрезгав глас, докато пристъпваше по-близо до решетките.

За един кратък миг изражението му беше измъчено; след това той се обърна и се отдалечи.

— Сбогом, Елизабет.

Джак се върна при Люк.

— Къде ги настигнахте?

— Наложи се да ги проследим чак до Галвестън, но за щастие ги заловихме, преди да отплават. Нямаше да бъде много приятно, ако се беше наложило да ги гоним из Ню Орлийнс.

— Добра работа! Ще се погрижа незабавно да получиш наградата. Това прави две хиляди за Ел Диабло и още петстотин за Хадли.

Люк сви рамене. Парите вече не му се струваха толкова важни.

— Дай ми само стоте, които ми дължиш, и изпрати остатъка на Коди.

— Ти не искаш ли своя дял?

— Не.

— Не искаш ли да й ги занесеш лично и да я уведомиш, че си дошъл тук без проблеми?

— Не. Съмнявам се дали някога отново ще я срещна. Ти беше прав за нея, Джак. Тя е добра. Дяволски добра.

— Ти също. Ти успя! Разби бандата на Ел Диабло.

— Имаш ли новини от Стив?

— Вчера получих телеграма. Срещнали са ловеца на глави Рийд близо до Рио Нуево. Той вече бил заловил двама от бандитите и ги водел насам.

— Коди ще се зарадва да научи това.

— Ще й изпратя телеграма. В „Тройката“ ли смяташ да се върнеш? — попита Логан.

— Така мисля.

— Дай ми няколко минути. Ще ти донеса парите и ще тръгна с теб.

Люк беше изненадан, че Джак бе пожелал да дойде с него в ранчото, но сега, когато проблемите му с бандата на Ел Диабло бяха приключили, той реши, че можеше да се поотпусне и да остави стария си приятел да му погостува известно време.

— Нямам нищо против. Ще те чакам тук.

Джак излизаше от кабинета, когато Сара Грегъри се втурна тичешком през вратата.

— Вярно ли е? — попита задъхано тя, тъй като беше тичала от дома си до затвора. — Заловихте ли я? Тук ли е Елизабет?

— Да, Сара — отвърна й Фред.

— Трябва да говоря с нея. Трябва да я видя.

— Тя е отзад — каза шерифът. — Искаш ли да дойда с теб?

— Защо? Аз не съм в опасност. Тя вече не може да ме нарани с нищо, след всичко, което ми причини. Просто искам да я погледна в очите и да й кажа какво мисля за нея.

— Върви тогава.

Сара мина покрай мъжете и тръгна към килиите. Елизабет беше чула гласа й и я чакаше седнала на нара. Изражението й беше почти безгрижно.

— Значи успяха да те заловят — каза Сара.

— Очевидно — отвърна отегчено Елизабет, която знаеше какво й предстоеше.

— Радвам се. Жалко, че не са те застреляли като брат ти.

Елизабет продължи да не й обръща внимание.

— Как можа да го направиш, Елизабет? Каква жена си, щом като си могла да застреляш хладнокръвно съпруга ми? Каква жена си, щом си могла да планираш обира в банката и осакатяването на мъжа си?

— Свърши ли? — попита с безразличие Елизабет.

Поведението й разяри Сара.

— Не знам защо не съм успяла да разбера каква си в действителност.

— Защото и ти си глупава като всички малоумници, които живеят в това жалко подобие на град.

Сара зяпна от удивление.

— Не бяхме толкова глупави, че да те оставим да се измъкнеш безнаказано!

— О, напротив, аз се измъквах доста дълго! — Елизабет се изправи и се приближи до решетките. — Повдига ми се от теб. От всички ви! Ти не знаеше това, но Сам стоеше при теб само защото имаше мен.

— Какво! — Сара пребледня при думите й. — За какво говориш?

— Колко по-ясно трябва да се изразя? Искаш ли да ти го кажа буква по буква? Аз спях със Сам, Сара. Той винаги знаеше какво се случва в града и аз предавах всичко, което научавах от него, на Хадли и бандата.

— Ах, ти, малка…

— И на него също му беше приятно да спи с мен. Аз го задоволявах напълно. Предполагам, че ако наистина беше толкова добра съпруга, колкото се мислиш, той нямаше да идва в леглото ми. Но истината е, че го правеше.

Сара се обърна и се отдалечи безмълвно.

— Довиждане, Сара, скъпа. Ела пак да ме видиш. — Елизабет седна отново на нара.

— Добре ли си, Сара? — попита Фред, когато забеляза изражението й. Всички бяха чули думите на Елизабет и знаеха, че на Сара й беше много трудно в момента. Фред отиде до нея, като си мислеше, че тя може да има нужда от подкрепа.

Но единствената подкрепа, от която се нуждаеше Сара, се намираше в кобура на шерифа. Докато той посягаше да обвие ръка около кръста й, тя сграбчи револвера му и се втурна назад към килията.

— Това е за Сам! — извика тя и започна да стреля по Елизабет.

Фред. Люк и Джак се втурнаха след нея. Люк я настигна пръв и издърпа оръжието от ръката й, но вече беше твърде късно. Елизабет лежеше неподвижно на пода на килията.

Останала без сили, Сара се отпусна в ръцете на Халоуей.

— Тя си го заслужи! Тя уби Сам.

— Знам, Сара — каза Фред, докато я отвеждаше в другата стая. — Знам.

Той подаде ключовете за килията на Джак и рейнджърът бързо влезе вътре, за да провери дали Елизабет е още жива.

Входната врата се отвори рязко и тълпата започна да напира да влезе в затвора.

— Какво става? Чухме изстрели!

— Ел Диабло е ранена — обяви Фред. Множеството нададе радостен вик.

— Някой да извика лекар.

Внезапно тълпата се отмести, за да даде път на инвалидната количка на Джонатан Харис, бутана от жената, която се грижеше за него. Върху краката му беше метнато одеяло.

— Каква беше тази стрелба? Къде е тя? Искам да видя Елизабет! Искам да видя жена си!

Люк успя да накара останалите граждани да се отдръпнат, след което затвори вратата.

— Ела тук, Джонатан — каза Фред, след като настани Сара в един стол. — Тя беше ранена.

— Какво?

— Аз я застрелях, Джонатан! Тя ме излъга! Тя е убила Сам и е поръчала да стрелят по теб — каза му с монотонен глас Сара. — Надявам се да е мъртва.

Джонатан се появи в килията в мига, в който Джак излизаше от нея.

— Съжалявам, но не можехме да направим нищо. Тя е мъртва — обяви рейнджърът.

Банкерът седеше в количката си втренчен в трупа на жена си.

— Добре — каза спокойно той. След това измъкна ръката си изпод одеялото и потупа нежно револвера, който бе държал скрит там. — Изглежда, че няма да имам нужда от това. Сара вече се е погрижила вместо мен.

— Изведете го оттук — нареди ядосан Фред. — И, Джонатан, внимавай с тази проклетия!

Банкерът се усмихваше, докато напускаше затвора.

Край него мина лекарят.

— Не бързай, докторе. Тя е мъртва.

Тълпата навън научи новината и по улицата се разнесоха радостни възгласи. Бандата на Ел Диабло беше разбита и вече нямаше да тероризира околността.

Лекарят бързо потвърди онова, което всички вече знаеха. Ел Диабло беше мъртва. Тялото й беше отнесено при погребалния агент.

Когато тълпата се разпръсна, Джак се обърна към Фред.

— Какво ще правиш със Сара?

— Тя все още седеше на стола и не помръдваше.

— Не знам. Предполагам, че ще трябва да се яви на разпит при съдията, но той ще дойде чак след две седмици. Засега мисля, че ще я оставим да се прибере у дома си. Тя не заплашва никого.

Джак и Люк знаеха, че Халоуей е прав. Фред помогна на Сара да се изправи и я изведе от кабинета си.

Преди да излезе, Сара погледна назад към Люк.

— Благодаря ви, че я намерихте и я върнахте тук.

Той кимна.

Джак поклати уморено глава, докато ги наблюдаваше да се отдалечават.

— Искаш ли да ме изчакаш тук, или ще дойдеш е мен за парите си?

— Ще дойда с теб и след това тръгваме веднага за ранчото. Изглежда, че работата ни тук приключи. — Люк имаше предвид Ел Диабло, Хадли и Коди.

— Точно така.

Малко по-късно те яздеха на път за „Тройката“.

— Е, какво е да работиш с известната Коди Джеймсън?

— Предизвикателно. Тя е умна, много умна. Знаеше ли, че баща й е бил шериф, преди да го убият?

— Не, но вероятно това е причината тя да си върши толкова успешно работата.

Люк му разказа за всичко — е, почти всичко.

— Тя защо не дойде с теб тук? Надявах се да я видя отново.

— Не ми каза. Предполагам, че просто искаше да се прибере у дома си.

— Е, ти също се прибираш у дома си. Отдавна не ти се е случвало, нали?

— И още дълго няма да ми се случи.

— Защо? За какво говориш? Данъците ти са платени. Имаш сто долара, с които ще закърпиш положението, докато ранчото не започне да ти носи доходи. Не е зле.

— Ще го продам.

— Какво? — Джак беше толкова изненадан, че дръпна юздите и спря коня си. Той се втренчи в приятеля си, сякаш мислеше, че е полудял.

— Продавам „Тройката“ на онзи, който я пожелае, и се махам оттук. — Джак се усмихна със съжаление. — Най-накрая приех факта, че не мога да се върна към времето на младостта ни. Тези дни отминаха безвъзвратно и никога вече няма да се върнат.

— Грешиш. — Джак подкара отново коня си, тъй като знаеше, че онова, което можеше да промени решението на Люк, се намираше в този момент в ранчото.

— Не греша. Напускам Тексас. Може би ще замина за Аризона.

— Не си събирай багажа все още.

— Защо? Нищо не може да промени решението ми.

— Не бъди толкова сигурен.

— За какво говориш? Достатъчно дълго обмислям това.

— Да, но докато си вземал решението си, не си мислил за никого другиго.

— За никого другиго ли? — Люк погледна приятеля си и се зачуди дали Джак не беше узнал някак за чувствата му към Коди. Но Джак гледаше към ранчото и сочеше към няколкото чужди коне в корала.

— В дома ти те чакат гости, Люк.

— За какво говориш? Люк проследи погледа на рейнджъра и се намръщи. — Кой е там, освен Джеси?

— Иди да разбереш сам. — Джак се усмихваше загадъчно и това объркваше Люк.

Той пришпори коня си и тръгна в галоп напред, оставяйки Джак да го последва. Люк не знаеше какво го очакваше, но имаше предчувствието, че то беше нещо специално… много специално.

Когато той приближи към къщата, Джеси излезе и застана пред вратата придружен от двама мъже, които Джак не можеше да разпознае толкова отдалеч. Люк спря коня си пред тях и се втренчи в тримата души, които стояха на верандата, сякаш не можеше да повярва на очите си.

— Добре дошъл у дома, синко — каза Чарлз Мейджърс.