Боби Смит
Дамата измамница (3)

Глава трета

— Искате да кажете, че няма да ми дадете парите, така ли? — Люк беше стиснал зъби, а очите му хвърляха гневни пламъци към банкера.

Идването в банката бе едно от най-трудните неща, които той беше вършил през живота си, но беше необходимо заради ранчото. През шестте месеца, след като бе влязъл във владение на новия си имот, не се беше показвал много, бе работил усилено и бе ходил в града само когато се бе налагало да закупи провизии. Искаше отново да заживее тих, почтен живот и работеше денонощно за постигането на тази си цел. И тъкмо когато бе решил, че ще се справи, бе получил сметката за някакви данъци със задна дата — над 250 долара. Парите, с които Люк бе разполагал в началото, вече бяха похарчени за ремонтите в ранчото. Не разполагаше с такава сума, така че се беше наложило да отиде при Джонатан Харис като бизнесмен, който иска да вземе честен заем. Сега Люк се вбесяваше, като си помислеше как се беше унижил да моли този надут задник безрезултатно.

— В решението ни няма нищо лично — продължи бързо Харис, който започваше да става нервен, след като бе забелязал погледа на Люк. Този човек беше убиец! Банкерът бе чувал за репутацията на Люк. — Една такава инвестиция не е твърде разумна за банката. Вие живеете тук отскоро. Нямате пари на депозит при нас. Не сте доказали, че ранчото ви е печелившо, а Джаксън така и не успя да направи пари от тази земя. Като се добави и миналото ви… вие, ъъъ, изглежда нямате голям опит в управлението на ранчо. — Той прочисти гърлото си и отмести поглед, като мислено си пожела мъжът срещу него да не беше такъв известен стрелец и просто да си тръгнеше от кабинета му. Не искаше Люк Мейджърс да се мотае из банката му. Та той дори се беше появил тук днес със запасан револвер! Харис едва се сдържаше да не потръпне видимо.

— Но аз имам нужда от двеста и петдесет долара, за да платя просрочените данъци, които Джаксън не е платил. Направих подобрения в постройките, сложих ограда и добавих още добитък към стадото. Вие не искате да загубите парите си. Аз ви давам думата си, че до една година ще си ги получите обратно. — Люк повтори цялата история, тъй като искаше банкерът да разбере решителността му да превърне „Тройка“ в печелившо предприятие. Той смяташе да създаде ранчо за пример. Смяташе да закупи още коне и да започне да отглежда коне веднага щом бъдеше в състояние да си го позволи. Семейството му бе притежавало отлична конюшня в Белгроув.

— Съжалявам, господин Мейджърс — отвърна хладно Харис.

— Съжалявате ли? — изръмжа Люк, който се почувства притиснат в ъгъла, и това увеличи раздразнението му. Той сграбчи шапката си от полираното махагоново бюро на банкера и се изправи. Когато заговори, в гласа му се долавяше заплашителна нотка. — Едва ли съжалявате толкова колкото…

— Това е обир! Дайте ми всички пари! — Пред гишето на касиера стоеше мъж, който размахваше револвер.

Касиерът се разкрещя.

— Млъквай! Ние сме бандата на Ел Диабло. Още един звук и ще избия всички тук!

Люк забеляза какво става и автоматично посегна към револвера си.

— Не! — извика Харис, ужасен, че бандата от печално известни убийци се намираше в банката му. Той започна да рови из чекмеджето на бюрото си, опитвайки се да извади малкия деринджър, който държеше в него, тъй като беше уверен, че Люк е един от бандата.

Обирджията забеляза, че Люк и банкерът са въоръжени, и стреля по тях. Харис извика от болка и падна на пода.

Крадецът видя, че Люк е все още въоръжен, и стреля отново. Люк отвърна и куршумът му се заби в гишето до противника му.

По улиците вече се чуваха тревожни викове и хората тичаха да извикат шерифа. Двамата крадци, които бяха стоели на пост пред входа на банката, сега се втурнаха вътре, като викаха на другаря си да побърза.

Касиерът още тъпчеше пари в торбата, когато крадецът я издърпа нетърпеливо от ръцете му. Той се затича към вратата последван по петите от Люк. Люк би стрелял по обирджиите, но наоколо имаше твърде много хора и той не можеше да се прицели добре.

Тримата крадци излязоха от банката с извадени револвери. Човекът с парите се метна на коня си и изчезна в галоп, оставяйки другарите си зад себе си.

Шерифът се появи изневиделица заедно с двама заместници и оръжията им затрещяха. Когато един от крадците беше ранен, двамата бандити отстъпиха към банката, търсейки защита вътре. Шерифът се приближаваше отпред, а един от заместниците му бе успял да влезе в банката през задния вход. Той бе видял Харис да лежи окървавен на пода и сега се приближаваше към Люк изотзад, готов да стреля, ако се наложеше.

— Хвърли оръжието, Мейджърс — нареди заместник-шерифът.

Люк бе шокиран. Той се бе концентрирал върху втория бандит, който отстъпваше към тях.

— Това е човекът, който търсиш — опита се да обясни Люк, докато се обръщаше бавно към представителя на закона. — Просто се опитвах да помогна.

Револверът на заместник-шерифа остана насочен към гърдите на Люк.

— Спести си лъжите, Мейджърс. Знаем всичко за теб. Наблюдаваме те от седмици и очаквахме да направиш нещо подобно.

— Грешиш. Бях тук, защото се опитвах да получа заем…

— Млъквай и хвърли оръжието. Веднага!

— Джонатан е улучен! — извика касиерът, докато тичаше към мястото, на което Харис лежеше зад бюрото си. — Мейджърс беше! Той е един от тях!

Люк не можеше да повярва на ушите и очите си. Никога не му беше минавало през ума да обира банка, дори и в най-дивите му дни. Той бе извадил револвера си само за да помогне, а сега го обвиняваха, че е съучастник.

— Заместник, аз не съм застрелял Харис. Мога да обясня — каза Люк, опитвайки се да убеди шерифа, докато навеждаше оръжието си.

— Млъкни! Ти ще отидеш в затвора за доста дълго време, ако преди това не те обесят. А сега хвърли този револвер много бавно и се отдръпни от него!

Люк направи каквото му казваха, с надеждата, че ще успее да каже на някой, който бе готов да го изслуша, какво се бе случило в действителност.

Двамата крадци осъзнаха, че са в капан между шерифа на улицата и заместника му в банката, сложиха оръжията си на земята и вдигнаха ръце.

Когато заместникът изведе Люк навън, шерифът Сам Грегъри се усмихна.

— Виж ти, виж ти, и това ако не е Люк Мейджърс. Ръцете ни сърбяха да те пипнем. Изглежда, че да те държим под око е било умна идея. Мислеше си, че просто можеш да дойдеш тук и да ни окрадеш, а?

— Шерифе, Джонатан Харис е улучен — уведоми го заместникът му.

— Мъртъв ли е?

— Не, още диша.

— Тогава някой да извика доктора, и то бързо. Искам да знам какво е състоянието му. — Той се обърна към арестуваните. — Вие тримата, вдигнете ръце високо. Да вървим. Имам една хубава килия, която ви очаква.

Люк се опита да му обясни какво се беше случило в банката.

— Шерифе, опитах се да обясня на заместника ви, че извадих револвера си, защото…

— Кажи го на съдията и на съдебните заседатели, Мейджърс. Сега отиваш в затвора.

— Но, шерифе, аз бях там, защото се опитвах да получа заем!

Това се стори доста смешно на Грегъри.

— И тези двамата също, Мейджърс. Ще ви изправим пред съда веднага щом успеем да намерим съдията и съдебните заседатели и тогава ще можеш да им обясниш всичко. Засега си арестуван за банков обир!

— Господи! Какво се е случило? — извика една красива жена на шерифа; лицето й беше пребледняло от ужас.

— Елизабет… — шерифът изглеждаше разтревожен.

— Мисля, че чух стрелба, Сам. Какво се е случило? Къде е моят Джонатан? Всички ли са добре?

— Джонатан е вътре. Вече отидоха да извикат доктора — каза той.

— О, господи! — Елизабет Харис се втурна в банката, без да изчака да чуе всичко.

Докато вървеше към затвора, Люк усети как го обзема гняв. Той бе дошъл в града само заради заема! Не бе дошъл да ограбва проклетата им банка! Никой не искаше да го слуша. Те почти го бяха осъдили, при това не само за банков обир, но и за това, че бе застрелял служител на банката. Можеше само да се надява, че когато Харис се възстановеше, щеше да им разкаже какво се бе случило в действителност. Дотогава щеше да му се наложи да изчака — арестуван и хвърлен в затвора за престъпление, което не беше извършил.

Когато заместник-шерифът ги заключи в килията и си тръгна, двамата бандити се втренчиха в Люк с неприкрит интерес.

— Значи ти си известният Люк Мейджърс — каза спокойно онзи, който се казваше Карсън. — Чувал съм много за теб.

Люк го изгледа с отвращение.

— Значи си бил в банката, за да получиш заем, а? — каза раненият крадец, който се казваше Джоунс, като се усмихваше на глупостта на Люк.

— По дяволите, трябвало е да вземеш заема си по нашия начин. Ако го беше направил, сега щяхме да сме далеч оттук и да делим парите. — Карсън го гледаше гадно. Ако Мейджърс не се беше оказал в банката, сега те щяха да са още на свобода.

— Може да съм всякакъв, но не съм крадец.

Карсън сви рамене с безразличие.

— Няма никакво значение дали си бил с нас или не. Единственото, което има значение, е какво си мислят те.

Думите на Карсън не се понравиха на Люк, но той знаеше, че това беше истината. Той бе видял как бе реагирал банкерът на присъствието му. А хората в града го отбягваха, откакто бяха научили кой е. С малко пари и с подкрепата само на Джеси нещата не изглеждаха добре. Люк се зачуди каква перверзна приумица на съдбата го беше довела дотук. Трябваше да намери начин да каже на Джеси да изпрати телеграма на Джак в Уейко. Той вероятно беше единственият човек, който можеше да го измъкне от тази каша.

 

 

Джак беше в Уейко в деня след обира, когато шефът му, капитан Стив Лафлин, го извика в кабинета си.

— Току-що научих, че трима души от бандата на Ел Диабло са били заловени в Дел Фуего по време на банков обир. Банкерът е бил застрелян и е в критично състояние. Шерифът се тревожи, че може да се случи нещо, и иска помощ. Ти ще отидеш да му помогнеш.

— Бандата на Ел Диабло. — Джак беше изненадан, че изобщо са успели да заловят членове на тази банда. — Те са бързи, жестоки и не се колебаят да убиват. Сигурно нещо се е провалило, щом са били заловени. Чудя се какво ли се е случило?

— Можеш да разбереш това, когато стигнеш там. Искам да помогнеш на шерифа с каквото можеш, но също така и да останеш и да разбереш нещо за самия Ел Диабло. Виж какво ще ти кажат арестуваните, какво ще успееш да измъкнеш от тях. Бандата тероризира този край от доста време и аз имам заповеди от най-високо равнище да ги спра с всички възможни средства — и колкото се може по-бързо. Действай по своя преценка.

— Слушам, сър.

Джак стигна в Дел Фуего за рекордно кратко време. Той беше изморен от пътуването, мръсен и запотен, но не се отби в хотела, а отиде право в затвора.

— Какво мога да направя за теб? — попита го предпазливо Сам Грегъри от мястото си зад бюрото, когато Джак влезе в канцеларията му. Инстинктът му подсказваше, че този непознат е опасен, и ръката на шерифа стоеше близо до револвера, който държеше в най-горното чекмедже на бюрото си.

— Аз съм рейнджър Джак Логан. Изпраща ме капитан Лафлин.

Лицето на Сам се проясни. Той скочи бързо и се ръкува с Джак.

— Благодаря, че дойде. Тук е малко напрегнато, откакто арестувахме онези тримата.

— Досега не сте ли имали някакви проблеми?

— Никакви, но нали знаеш как действа бандата на Ел Диабло. Те са кръвожадни копелета. Готови са да те застрелят дори само ако ги погледнеш накриво. Сложил съм няколко заместник-шерифа повече от обикновено на пост.

— Чувал съм много за тази банда и съм виждал какво оставят след акциите си. Гледката не е красива. Капитан Лафлин ми каза, че имало и застрелян банкер. Той мъртъв ли е?

— Не. Държи се, но лекарят не знае дали ще се оправи. Все още е в безсъзнание.

Джак кимна.

— Ами тримата арестувани? Проговориха ли вече?

— Не. Изобщо не си отварят устата, ако се изключи единият. Той е печално известен стрелец и ние знаехме, че ще ни създаде неприятности от мига, в който се появи в града.

Джак се умълча.

— Какъв стрелец?

— Мейджърс. Сигурно си чувал за него. Люк Мейджърс.

Джак се усмихна със стиснати устни, а погледът му беше твърд и студен.

— Чувал съм за него.

— Мейджърс непрестанно ни повтаря, че нямал нищо общо с това, но тъкмо той е застрелял Харис.

Джак не можеше да повярва на ушите си. Люк — замесен в банков обир? Това беше безсмислено.

— Мейджърс е застрелял Харис? Сигурен ли си? — попита той, без да разкрива приятелството си с Люк.

— Има свидетел, който твърди, че той го е направил. От това по-сигурно не може да бъде.

— Разбирам. Искам да говоря с тримата, но поотделно. Имаш ли място, където да го направя?

— Разбира се. Отзад има една стая. — Той кимна към малката стаичка, която се намираше срещу кабинета му.

— Благодаря. Ще я използвам.

Сам почувства облекчение от присъствието на рейнджъра.

— Кого искаш да видиш първи? Тук са Мейджърс, някой си Карсън и един друг, който се казва Джоунс и е ранен в ръката. Докторът го прегледа и каза, че щял да се оправи.

— Доведи ми Мейджърс. — Джак изчезна в стаичката, в която имаше само едно легло, малка маса и един стол.

Шерифът отиде да доведе Люк. Грегъри носеше револвера си готов за стрелба, за да не бъде изненадан неподготвен. Ако тези тримата опитаха нещо, той щеше първо да стреля, а след това да задава въпроси.

— Тръгвай, Мейджърс — нареди той.

Люк се бе изтегнал на едно от леглата със затворени очи. Когато чу гласа на шерифа, той изпита смътна тревога.

— Къде отиваме?

— Не е твоя работа. Просто излез, бавно и без резки движения. — Шерифът отстъпи няколко крачки назад, за да му даде възможност да излезе от килията. Оръжието му беше насочено към Люк, а погледът му не изпускаше останалите двама.

Люк нямаше по-голямо доверие на съкилийниците си отколкото шерифа и също ги държеше под око, докато вървеше към вратата. Той изчака шерифа да затръшне вратата на килията и да я заключи.

— А сега накъде, шерифе?

— Там отзад, в онази стая. Един човек иска да говори с теб. Рейнджърите са изпратени тук, за да разбият бандата на Ел Диабло, и ще започнат с теб.

Люк не си позволи да се надява, че рейнджърите можеше да е Джак. Той се молеше само рейнджърът да познаваше Джак и да бъдеше в състояние да му предаде съобщение. Джеси беше изпратил телеграма на Джак малко след обира, когато бе дошъл в града, за да види какво става с Люк, но не се знаеше дали Джак беше получил телеграмата. Люк си пое дълбоко дъх и се приготви за разговор с човек, който може би нямаше такива предразсъдъци, каквито имаха жителите на града. Той влезе в стаята и Сам затвори вратата след него.

— Аз съм Люк Мейджърс — каза той на мъжа, който стоеше с гръб към него.

— Какво правиш тук, по дяволите? — попита го тихо Джак, докато се обръщаше към него.

— Джак! Добре, че си ти! — Люк не можеше да повярва на късмета си. — Получи ли телеграмата, която накарах Джеси да ти изпрати?

— Не. Каква телеграма? Дойдох тук, защото шефът ми ме изпрати. Какво става, по дяволите? Те са готови да те обесят.

— Всичко е едно ужасно недоразумение, но никой не иска да ме изслуша. Докато Харис не се възстанови, никой няма да повярва на нито една моя дума.

— Кажи ми какво се случи. Искам да чуя истината.

Люк го изгледа гневно.

— Аз не лъжа.

Погледите им се срещнаха. Нито един от тях не потръпна, докато двамата мълчаливо приемаха истината един за друг.

— Какво се случи, Люк?

За пръв път след обира Люк знаеше, че пред него стои човек, който щеше да повярва на разказа му за случилото се в банката през онзи ден. Той започна с получаването на неочакваната новина за дължимите данъци за ранчото и продължи да разказва какво се бе случило в банката.

— Когато онзи извади револвера си, аз извадих своя. Исках да помогна, а не да обирам банката. Карсън повали Харис с първия си изстрел. Успях да стрелям веднъж и тръгнах да ги гоня с изваден револвер. Не можех да стрелям, тъй като наоколо имаше твърде много хора. Предполагам, касиерите са си помислили, че бягам с обирджиите, а не, че ги преследвам. Когато заместник-шерифът се появи през задната врата, осъзнах само, че си стоя с револвер в ръка, а един от касиерите започна да вика, че аз съм застрелял Харис.

Джак изруга под мустак, като се чудеше как може да измъкне Люк от тази бъркотия.

— И Харис е единственият, който може да потвърди разказа ти.

Люк кимна.

— Той е все още в безсъзнание. Разбира се, като се има предвид колко го е страх, може да реши да потвърди историята на другите, за да се отърве от мен. Той определено се чувстваше ужасен, че седеше срещу ми, да не говорим за това, че току-що ми беше отказал заема, който исках.

В съзнанието на Джак започваше да се оформя една идея.

— Ами другите двама? Да са казали или направили нещо, което може да ни помогне да открием Ел Диабло?

— Те не говорят много. Постоянно ми повтарят, че трябва да се присъединя към тях, щом като и без това законът вече ме смята за съучастник. — В гласа му се долавяше отвращение. — Те са убедени, че ще бъда обесен заедно с тях, а както вървят нещата, започвам да си мисля, че са прави.

Джак се усмихна.

— Каква сума дължиш за данъци?

— Двеста и петдесет долара. Защо?

— Какво ще кажеш, ако ти предложа да работиш за мен? Имам заповед да заловя Ел Диабло на всяка цена. Ти си вратичката ми към него. Искам да останеш в килията с тях. Слушай какво си говорят, прави се, че искаш да се присъединиш към тях. Виж какво можеш да откриеш за водача им. Не знаем абсолютно нищо за него. Всичко, което откриеш, може да ни бъде от полза. Тази банда е една от най-кръвожадните, които някога са съществували. Хората в този град би трябвало да ти благодарят, вместо да те заплашват. Ако не си бил там, за да се намесиш, всички в банката вероятно са щели да бъдат избити. Тези мъже са диви и не се колебаят да убиват и аз ги искам… искам Ел Диабло.

— Дойдох в Дел Фуего, за да се отърва от убийствата.

— Искам само да измъкнеш от тях колкото можеш повече информация, докато си в килията при тях. Ще го направиш ли? Ще ти платя данъците и ще прибавя още сто долара отгоре, за да те компенсирам за изгубеното време. Съгласен ли си?

Люк беше в капан и го знаеше.

— А ако откажа?

— Ще те измъкна оттук, но няма да получиш парите.

Люк се опита да оправдае онова, което Джак искаше от него. Каза си, че ако се съгласи, ще помогне на закона и че по-късно гражданите щяха да му бъдат благодарни. Но в затвора се чувстваше ужасно. Липсата на свобода го ужасяваше. Най-неприятна обаче му беше компанията на хора като Карсън и Джоунс.

— Е? Ще го направиш ли? — попита отново Джак. — Трябва да разбереш каквото можеш за местоположението на скривалищата им. Сигурно имат няколко, а не само едно. И да разбереш каквото можеш за Ел Диабло. Кой е той? Ако научим това, ще можем да ги заловим. Триста и петдесет долара, Люк.

На Люк му се искаше да откаже, да излезе от затвора веднага и никога да не поглежда назад. Но така нямаше да получи парите.

— Добре. Ще направя каквото мога.

Двамата си стиснаха ръцете.

— Ще кажеш ли истината на шерифа? — попита Люк.

— Ще му кажа всичко, за да знае какво правим. Говори се, че може да се случи нещо, така че се пази. Шерифът е сложил повече пазачи от обичайното, но човек никога не може да бъде сигурен.

Люк кимна.

— Как да се свържа с теб, ако науча нещо?

— Ще работя с шерифа в града. Ще ме виждаш.

Люк бе върнат в килията и шерифът изведе Джоунс на разпит при Джак.

— Какво става? — попита Карсън.

— Повикали са рейнджърите.

Карсън се намръщи.

— Какво те питаха?

— Постоянно ме питаше за Ел Диабло. Казах му, че не знам нищо, но и той като всички останали не ми повярва.

Бандитът се усмихна леко.

— Няма да научи нищо и от мен, и от Джоунс. Ние не сме глупаци. Никой не може да разкаже каквото знае за Ел Диабло и да остане жив.

— Той трябва да е страхотен водач.

— Да речем, че докато вършиш, каквото се иска от теб, и си гледаш работата, Ел Диабло се грижи за теб. Глупаво е обаче да си мислиш, че можеш да се противопоставяш на шефа. Веднъж двама решиха, че могат да го направят, и да им се размине.

— И какво стана?

— Опитаха се да избягат с парите от един обир. Намерихме телата им около седмица по-късно — обясни Карсън. — Присъединиш ли се веднъж към Ел Диабло, оставаш с него завинаги.

Шерифът се върна с Джоунс и отведе Карсън.

Джак разпита втория бандит надълго и нашироко, но усилията му се оказаха неуспешни. Когато свърши с разпитите, рейнджърът каза на шерифа, че иска да говори с него някъде, където никой няма да им пречи. След това бързо му разказа истината за Люк.

— Грешиш! Всички знаят, че Мейджърс е един от тях! — възрази Сам. — Този човек е убиец! Има свидетели!

— Казвам ти, шерифе, понякога свидетелите грешат. Познавам Люк Мейджърс от много години. Той не е банков обирджия. Не е ли прекарал вече достатъчно време в околността? Преди никога не е създавал неприятности, нали?

— Ами, не е — призна неохотно шерифът.

— Вярвам на разказа на Люк за случилото се и успях да го убедя да ни помогне. Точно затова и не ти наредих да го освободиш незабавно.

— Мейджърс ще работи с нас? — не можа да повярва на ушите си Сам. — Но той е…

— Той е мой приятел. Може да е бърз с револвера, но не е крадец. Той дойде в Дел Фуего с намерението да се установи да живее тук.

— Ние не искаме хора като него в града си.

Джак започваше да се вбесява, но разбираше неохотата на шерифа да му повярва.

— Дори самото присъствие на Мейджърс в банката е спасило живота на няколко души. Той е попречил на бандитите. Ако не е бил там, колко души щяха да бъдат избити? Трябва да бъдете благодарни на този човек, вместо да го държите в затвора. Не го ли чухте какво ви е говорил?

— Чух лъжите му.

— Той не е лъгал.

Сам все още не изглеждаше напълно убеден.

— Предполагам, че ще трябва да се доверя на твоята преценка.

— Няма да съжаляваш. Ще открием кой е Ел Диабло и ще го изправим пред съда заедно с цялата му банда. Успяхте ли да намерите парите от обира?

— Не. Проследихме онзи, който се измъкна, в продължение на пет мили, но след това изгубихме следата. Успя да избяга с петстотин долара.

Джак поклати глава с отвращение.

— Добре. Отивам да си взема стая в хотела и да си почина малко. Имаш ли нужда от помощ тази вечер?

— Не. Ще работя тук, а един от заместниците ми ще държи под око града.

И двамата вдигнаха очи, когато една красива жена влезе в кабинета на шерифа. Джак не можеше да свали погледа си от нея.

— Коя е тя? — попита рейнджърът.

— Елизабет Харис, жената на ранения банкер — отвърна Сам и отиде да говори с нея.

— О, Сам, ето те и теб. — Тя въздъхна с облекчение, когато го видя. — Всичко това е толкова ужасно. Докторът каза, че не можем да направим нищо повече, освен да чакаме и да се молим.

— Съжалявам.

— И аз също, Сам. Затова и дойдох тук. Не можех да гледам горкия си съпруг да лежи така… безпомощен… толкова близо до смъртта, докато онези влечуги, които минават за хора, си стоят заключени в затвора ти, сякаш нищо не се е случило. — Тя избърса една сълза от окото си. — Дойдох, за да видя чудовищата, които направиха това с моя Джонатан.

— Разбирам как се чувстваш, но не мисля, че е добра идея да се виждаш с тях. Тези мъже… е, те не би трябвало да се намират близо до една дама като теб.

— Искам да видя как ще си платят за стореното зло.

— И ние искаме това — намеси се Джак и когато тя погледна към него, се представи: — Госпожо Харис, аз съм Джак Логан.

— Рейнджър Логан дойде тук, за да ми помогне.

— Вие сте рейнджър? — попита тя и се обърна към Джак. Тъмните й очи се разшириха от уважение. — Благодаря на небето, че ви изпрати. Горкият Сам беше твърде претоварен от всичко, което се случи. Аз съм Елизабет Харис. Съпругът ми е банкерът, който беше застрелян по време на обира.

— Ще направя всичко по силите си да изправя Ел Диабло пред правосъдието.

— Бог да ви благослови. След обира се чувствам толкова ужасно — не знам дали мъжът ми ще оцелее или не.

Джак откри, че тя го караше да желае да я защити. Беше толкова деликатна жена и не би трябвало да й се налага да се справя сама с такава трагедия и с такива трудности.

— Съжалявам за случилото се, госпожо.

Сам сложи ръка на рамото й.

— Елизабет, обещавам ти, че тези мъже няма да мръднат оттук, докато съм жив.

— Благодаря… и на двама ви. Миналата седмица се чувствах толкова самотна. Толкова безпомощна. Точно сега не мога да направя почти нищо. Знам, че беше глупаво от моя страна да идвам тук, но си помислих, че ако ги видя, може би ще разбера защо това трябваше да се случи. — Тя успя да се усмихне болезнено на двамата мъже. — Иска ми се да можех да върна времето обратно… но колкото и да сте способни вие рейнджърите, също не можете да направите това, нали, рейнджър Логан?

Джак поклати глава.

— Не, госпожо. Иска ми се да можех.

— И на мен — каза тя с уморен, напрегнат глас. — Довиждане.

Джак остана загледан след нея, докато тя се отдалечаваше. След това се сбогува със Сам и се отправи към хотела. В този момент единственото, което искаше, бе да залови Ел Диабло и да изтрие тъгата от очите на Елизабет Харис.