Боби Смит
Дамата измамница (29)

Глава двадесет и девета

Двамата мъже влязоха в кръчмата в Дел Фуего и застанаха до бара. Беше късно през нощта и посетителите бяха малко. Барманът ги обслужи бързо и докато новодошлите отпиваха от чашите си, по-младият го заговори.

— Питах се дали не можеш да ни кажеш нещо.

Барманът огледа скептично клиента. Не беше много сигурен каква информация търсеше непознатият.

— Какво искаш да знаеш?

— Търсим един човек.

— Наоколо има доста хора — отвърна барманът и потърка брадичката си. — Кого по-точно търсите?

— Един мъж на име Люк Мейджърс.

Барманът му хвърли бърз поглед.

— Него вече не го издирват. Няма смисъл да го търсите. Нищо няма да получите за залавянето му.

— Ти може би няма да получиш нищо, но ние ще получим много. Търсим го много отдавна — каза рязко по-възрастният.

— Съжалявам, но не мога да ви помогна. Не съм го виждал от нападението в банката.

— Какво нападение?

Барманът им разказа набързо за обира и бандата на Ел Диабло.

— Според последните новини той не е бил член на бандата, но не се е мяркал насам. Можете да се отбиете при шериф Халоуей. Може би той ще може да ви помогне.

— Задължени сме ти. — Двамата довършиха питиетата си и излязоха от кръчмата.

— Изглежда, че най-после сме близо до него — каза по-възрастният.

— Не се надявай твърде много. И преди сме мислили, че сме близо, но се е оказвало, че не е така. Късно е. Да си вземем стаи в хотела и да отидем при шерифа утре сутринта.

— Но той може да е…

— Утре. Още една нощ няма да промени нищо. По-възрастният се съгласи и двамата се отправиха към хотела.

 

 

Коди лежеше в леглото си и не можеше да заспи. Тя не можеше да повярва, че с Люк се бяха разделили по такъв начин, и от часове лежеше и се опитваше да разбере какво беше станало.

Той я беше целунал… Този път не сестра Мери или Армита. Този път той беше целунал нея.

Тя въздъхна, когато си спомни страстта на целувката му. Но той я беше напуснал също толкова бързо, колкото я беше прегърнал, и дори не се беше обърнал да погледне назад. Сякаш я беше отблъснал от себе си и тя не разбираше защо.

Коди бе смятала, че през последните няколко дни, през които бяха работили заедно, бяха започнали да се харесват и да се уважават. Сега обаче й се струваше, че беше сгрешила. Той се беше държал толкова студено, когато я беше оставил, за да тръгне към затвора. Сторило й се беше, че това беше раздяла завинаги.

Коди бе знаела, че се влюбва в Люк. Тя бе усетила това още в началото, но вече не можеше да го отрича. Тя обичаше Люк и нямаше представа какво щеше да прави.

Очите й се изпълниха със сълзи. Тя успя да заспи малко преди разсъмване. Сънят й не беше спокоен и тя сънува Люк.

 

 

— Оценявам помощта ви, шерифе — казваше Люк, докато се ръкуваше с шерифа рано на следващата сутрин.

— Радвам се, че успях да ви помогна. Желая ви успех по обратния път, но ако трябва да съм съвсем честен, трудно ми е да повярвам, че тя е била водачката на бандата.

— Точно това я правеше толкова опасна — отвърна Люк, който знаеше, че беше направил добре, като бе прекарал нощта в затвора. Когато беше оставил Коди и бе дошъл тук, Елизабет вече бе успяла да подмами шерифа към килията си и разговаряше с него. Бог знае какво можеше да се случи, ако Люк не се беше появил. — Но отсега нататък тя няма да има възможност да направи нищо, освен да се изправи пред съда в Дел Фуего.

— Пазете се.

— Ще се пазим.

Коди се появи готова за път. Тя вече беше телеграфирала на Нейт Томпсън в Сан Антонио, че щяха да се нуждаят от помощта му за следващата нощ, и се беше погрижила багажът им да бъде закаран на гарата, след което беше проверила дали ковчегът на Хадли беше готов да бъде натоварен на влака. След това беше отишла в затвора да помогне на Люк.

— Добро утро — поздрави го тя, докато влизаше.

Люк копнееше да я види отново и едва успя да се въздържи да не тръгне към нея и да я прегърне.

— Готова ли си?

— Всичко е уредено. Влакът тръгва след по-малко от час.

Коди също благодари на шерифа за съдействието, ръцете на Елизабет бяха оковани с белезници и двамата с Люк я изведоха от затвора.

Пътуването до Сан Антонио сякаш продължи цяла вечност. Люк подремна малко, докато Коди държеше под око Елизабет. Ел Диабло правеше всичко по силите си да ги затруднява по време на пътуването, но Коди не откъсваше очи от нея. Тя изпита голямо облекчение, когато най-сетне стигнаха в Сан Антонио. Опасното пътуване почти беше завършило.

Коди усети, че отношенията й с Люк бяха някак странно напрегнати. Тя искаше да се опита да събори стената, която внезапно се бе издигнала между тях, но в присъствието на Елизабет нямаше време за лични разговори. Надяваше се, че тази вечер, когато двамата с Люк останеха сами, щеше да успее да разбере какво не беше наред.

Шериф Нейт Томпсън ги очакваше, когато влязоха в кабинета му.

— Добър вечер, Коди — каза усмихнато той. — Изглежда, си успяла да заловиш още някого.

— Баща ми ме е обучил добре — отвърна тя. — Оценяваме помощта ти.

— Някакви проблеми?

Тя му разказа какво се бе случило.

— Радвам се, че си добре. Леля ти и децата бяха в града преди два дни. Знам, че ще се радват да те видят отново у дома.

— И аз ще се радвам — каза тя. — Но първо трябва да я закараме при шериф Халоуей в Дел Фуего. След два дни ще съм приключила с този случай. Тогава наистина ще мога да се прибера у дома.

— Звучи добре. Вие двамата вървете да си починете. Ние ще я пазим добре тази нощ. Няма да ни се измъкне.

Коди знаеше, че той бе човек, който държеше на думата си, и затова беше съвсем спокойна. Каза това на Люк, когато двамата излязоха от затвора и тръгнаха към хотела.

— Тази нощ няма да бъде необходимо да стоиш при Нейт. Той е дяволски добър шериф и ще се оправи сам.

— Толкова добър, колкото баща ти ли?

Коди се усмихна.

— Почти.

Те се настаниха в стаите си и се разбраха да се срещнат по-късно за вечеря. Коди се изкъпа и докато се отпускаше в топлата вода, се питаше как щеше да оправи отношенията си с Люк. Тя никога не се беше смятала за изкусителка, освен когато бе играла ролите на Далила и Армита. Сега на Коди Джеймсън й се искаше да познаваше основните женски хитрини. През целия си живот се беше държала откровено и честно. Едва се въздържаше да не изтърси пред Люк, че го обича. Коди мислеше, че може би трябваше да направи точно това, но в такъв случай рискуваше да го отдалечи още повече от себе си. Реши, че тази вечер ще пие едно питие, и едва тогава ще предприеме нещо.

Люк също използва времето си, за да се приготви. Той усещаше объркването на Коди, но не искаше да говори за това с нея. По-добре щеше да бъде просто да си тръгне, след като стигнеха в Дел Фуего. Всъщност, той си бе мислил да изчезне още през миналата нощ в Галвестън, но трябваше да се увери лично, че тя щеше да се прибере жива и здрава в Дел Фуего.

Докато се обличаше, Люк осъзна, че сега за последен път щяха да имат възможност да прекарат времето си заедно. Той нямаше намерение да й казва, че възнамеряваше да си тръгне. Просто щеше да го направи след като се увереше, че тя се намира в кабинета на Халоуей.

— Тази вечер изглеждаш прекрасно — каза й той, когато двамата се срещнаха в коридора.

— Благодаря. Хубаво е, че мога да се поотпусна за малко. — Тя отново беше облякла зелената си рокля, а косата й се спускаше свободно по раменете.

Люк си помисли, че тя изглежда невинна, сладка и напълно неустоима, и отново усети желанието да се надига в него. Коди си помисли, че той изглежда по-красив от всякога в костюма, който беше облякъл.

Сърцето й заби по-бързо, когато Люк я хвана под ръка и поведе през ресторанта до масата им. Те бяха настанени на осветена от свещи маса за двама в едно усамотено ъгълче.

— Какво ще пиете? — попита сервитьорът.

— Имате ли шампанско? — изтърси Коди. Тя никога не беше пила шампанско, но бе чувала, че това било питие за празнични случаи. Тази вечер искаше да отпразнува успеха си.

— Да, госпожо.

— Донесете ни една бутилка, ако обичате.

— Обичаш ли шампанско? — попита я Люк, който бе изненадан от желанието й.

Тя се изкиска нервно.

— Не знам. Никога не съм пила шампанско, но смятам, че тази вечер си заслужава да празнуваме.

Люк си помисли, че невинността й беше очарователна. Точно това и чистотата й го бяха привлекли към нея и бяха спечелили сърцето му. Но точно тази чистота и доброта го бяха убедили, че тя нямаше място в живота му. Той нямаше намерение да я повлече в калта заедно със себе си. Колкото и да я обичаше, нямаше да разруши живота й, като я помолеше да се омъжи за него. Така беше по-добре. Люк беше убеден в това.

Когато сервитьорът се върна с изстудена бутилка от блестящото вино и две кристални чаши, Коди изпита вълнение. Тя забрави, че за последен път се бе хранила твърде отдавна. Сервитьорът напълни чашите им и Коди вдигна своята.

— Пия за теб, Люк Мейджърс. Ти си един любезен, нежен, интелигентен мъж и аз… — тя се спря, неспособна да изрече думите, които искаше да каже — че го обичаше и че не искаше да живее без него. — Надявам се, че партньорството ни в тази работа ще бъде само първото от много други.

— И за теб, Коди. Желая ти винаги да бъдеш щастлива.

Докато отпиваха от чашите си, погледите им се срещнаха. Коди бе копняла за този момент и сега й се прииска да се пресегне през масата и да го целуне. Тя обаче не го направи. Вместо това насочи вниманието си към шампанското, като се наслаждаваше на вкуса му.

Когато вечерята беше сервирана, Коди вече беше изпила три чаши и продължи да пие, докато бутилката не се изпразни. Тя не забеляза веднага, че устните й бяха станали безчувствени, нито пък че вечерта внезапно бе започнала да й се струва по-хубава, а целият свят сякаш беше прекрасен. Коди се чувстваше добре и й се струваше, че няма никакви грижи. Това чувство й харесваше. Люк поръча десерта — нещо шоколадово, което Коди хареса много.

— Това беше прекрасно. — Тя въздъхна доволно, докато се облягаше назад в стола си.

— Готова ли си да се прибереш? — Люк бе усетил, че тя беше прекалила с алкохола, но той бе направил същото. Тя се забавляваше толкова много, че на него не му се искаше да й разваля настроението. И на двамата им беше забавно и само това имаше значение. Отдавна не му се бе случвало да се отпуска и да се радва на живота.

— Мисля, че да. Предстоят ни два много дълги дни, докато предадем Елизабет на шерифа.

Люк й помогна да стане от стола си и ръката му остана на кръста й, докато се качваха по стълбите. Те спряха пред стаята й и Люк взе ключа от Коди, за да отключи. Тя влезе в стаята си и го погледна с бляскавите си очи.

— Лека нощ, Люк. — Гласът й бе изпълнен с обещание. Очите й блестяха. Устните й бяха леко раздалечени, сякаш го молеха да я целуне.

Той си каза, че не можеше да направи това.

— Лека нощ, Коди.

Той понечи да си тръгне, преди магията да беше отслабила волята му.

— Люк?

Той се обърна.

— Благодаря ти.

— За какво?

— За всичко. За това, че ме защити, когато бях сестра Мери. За това, че ме взе със себе си, когато бях Армита. За това, че ми помогна да намеря Ел Диабло…

Тя бе направила две крачки към него и това го срази окончателно. Люк се върна при нея и я прегърна. Той я притисна силно към себе си, устата му се впи в нейната в страстна целувка.

Светът сякаш се завъртя около него, докато я целуваше. Някак си те успяха да намерят вратата, да я затворят и заключат зад себе си. Най-сетне двамата останаха сами. Те захвърлиха дрехите из цялата стая в нуждата си да се докосват и да бъдат заедно. Когато най-накрая паднаха върху леглото, всичко друго изгуби значение. Останаха само нуждата и чувствата. Сякаш в просъница Люк я чу да му казва: „Обичам те, Люк.“

Но миг по-късно той забрави за това. Остана само радостта от сливането им. Нежно и същевременно страстно. Поглъщащо и едновременно даващо. Те се обичаха.

Беше късно през нощта, когато те най-сетне заспаха изтощени. Вкопчени един в друг, те сякаш искаха да задържат щастието, което бяха почувствали макар и за малко.

Коди се събуди един час преди разсъмване. Люк спеше спокойно до нея. Тя се измъкна внимателно от леглото и се загледа през прозореца.

Сълзи започнаха да се стичат по бузите му, но тя не посегна да ги избърше. Обичаше Люк с цялото си сърце, но той не я обичаше. Коди се беше надявала, че миналата нощ ще разруши бариерата, която той беше издигнал между тях. Надявала се беше, че като му каже, че го обича, ще докосне сърцето му. Но надеждите й се бяха оказали напразни.

Болката беше ужасна. Коди бе знаела отдавна, че Мейджърс е опасен човек, но никога не бе предполагала колко опасен може да бъде. Никога не бе мислила, че той може да разбие сърцето й по такъв начин.

Коди се облече безшумно и събра багажа си. След това седна пред нощната масичка и написа кратка бележка. Тя остави бележката така, че Люк нямаше как да не я забележи, и се обърна, за да го погледне за последен път. Никога нямаше да го забрави. Щеше да го обича до края на живота си.

Забравила за болката в душата си, Коди излезе от стаята, като заключи вратата след себе си. Тя взе коня си от конюшнята, отби се в затвора да остави една бележка за Нейт и се отправи към дома си. Време беше да се прибере.

Люк се събуди малко след зазоряване и незабавно протегна ръка към Коди. Когато напипа празно пространство, очите му се отвориха широко и той седна в леглото и се огледа. Необходимо му беше известно време, за да осъзнае, че тя си бе тръгнала. Тогава забеляза бележката.

Люк скочи от леглото, сграбчи листа и се зачете.

Скъпи Люк,

Сега осъзнавам, че между нас няма да се получи нищо. Ние сме твърде различни. Моля те, отведи Елизабет в Дел Фуего и вземи наградата. Задръж я цялата. Желая ти много щастие.

Коди.

Той смачка бележката и кокалчетата на ръката му побеляха от усилието. Тя си бе тръгнала. Просто така, посред нощ. Сигурно беше осъзнала, че той не можеше да й предложи живота, който тя търсеше.

Силна болка прониза Люк, но той я отблъсна. Така беше по-добре. Той и без това бе имал намерение да изостави Коди в Дел Фуего. Трябваше да се чувства облекчен, че всичко бе свършило.

Той хвърли бележката в кошчето за боклук и започна да се облича. Няколко минути по-късно Люк вече вървеше към затвора.