Боби Смит
Дамата измамница (20)

Глава двадесета

Изпълнена с решителност, Коди тръгна след ловеца на глави и Люк облечена само в корсет, чорапи и ботуши с високи токове. Трябваше да намери Люк и да се увери, че той беше още жив.

Тя бе обзета от гняв, страх и чувство за вина. Коди осъзнаваше, че змията бе станала причината да бъдат открити от Рийд. Ако Люк не бе стрелял, за да спаси живота й, той все още щеше да бъде с нея. Вместо това той беше ранен и може би дори умираше… опитвайки се да намери място, където да се скрие, но след това чу гласа на Дебнещия призрак и се успокои.

— Коди!

— Дебнещ призрак! Тук съм!

Той се появи от тъмнината като някакъв свиреп индиански войн. Изражението му беше мрачно, докато я оглеждаше.

— Чух изстрели.

— Появи се друг ловец на глави и застреля Люк!

— Той мъртъв ли е?

— Не знам. Трябва да го намеря!

Индианецът посегна зад себе си, свали един вързоп, вързан на гърба на коня му, и й го хвърли.

— Тръгваме, щом се облечеш.

Коди взе дрехите си, които приятелят й бе донесъл, и отиде да се преоблече зад един храст. Няколко минути по-късно тя се появи отново. Толкова прекрасно беше да бъде облечена отново в роклята си за езда, удобната си блуза и мъжките ботуши.

— Ето и шапката ти — каза индианецът.

Протегна ръка и когато Коди я улови, той я издърпа зад себе си на коня с едно плавно движение.

— Онзи човек каза, че ще остави дрехите и коня ми на около една миля по-напред.

Дебнещия призрак кимна, но не каза нищо.

— Мейсън Уелс е право на север оттук и оттам минава единственият път към Дел Фуего. Ако Люк е жив, ловецът на глави сигурно е тръгнал натам — каза Коди.

— Ще проверим.

Индианецът подкара бавно коня си, като се вслушваше в нощните звуци. След по-малко от половин час те намериха коня и дрехите й. Коди скочи на земята и изтича до дрехите си и започна да рови из тях, докато не намери чантата си.

— Не! — Думата беше изречена с отчаяние.

— Какво има?

Той е взел револвера на баща ми.

— Да тръгнем към града. Ще намерим този ловец на глави.

Придвижването им беше бавно. Те приближиха предпазливо едно изоставено ранчо, което се намираше по пътя им. Решиха, че има вероятност Рийд да се е подслонил там за през нощта, и слязоха безшумно от конете си, за да проверят. Индианецът беше въоръжен за всеки случай, но в ранчото нямаше нищо, освен рушащи се сгради и една счупена каруца. Двамата продължиха да яздят напред.

Около час по-късно стигнаха до покрайнините на Мейсън Уелс. Градът изглеждаше, сякаш беше изоставен за нощта. Дори барът беше затворен. Те обиколиха улиците, търсейки някакъв признак, че Люк е тук, и Коди се развълнува, когато забеляза коня му вързан до коня на Рийд пред една малка постройка. Отпред висеше табела, на която пишеше „ЗЪБОЛЕКАР“, а в единия прозорец се виждаше светлина.

— Жив е! Сигурно е жив, иначе ловецът на глави нямаше да спре тук! — Коди погледна приятеля си, който не сваляше очи от къщата. — Ще се промъкна там и ще се опитам да чуя какво си говорят.

— Не. Ти ще останеш тук, а аз ще отида. — С тези думи той слезе от коня си, подаде й юздите и изчезна в тъмнината.

— Пази се.

Коди се отдалечи с конете и зачака завръщането на Дебнещия призрак. Всяка минута й се струваше дълга като цял час. Дали Люк щеше да умре? Дали раната му беше сериозна? Тя си наложи да мисли само как да спаси Люк.

Очите й се изпълниха със сълзи, но тя не се разплака. Точно сега нямаше време за излишни емоции. Трябваше да мисли ясно и логично. Ако искаше да спаси Люк от ловеца на глави, трябваше да действа бързо. Проблемът беше, че докато пътуваше пеша и облечена в тези дрехи, бързината беше последното нещо, което щеше да постигне.

Коди продължи да върви напред, концентрирана най-вече върху това да намери дрехите си. Луната хвърляше слаба светлина по пътя й, но тя продължаваше да върви. Нищо не можеше да я спре. Трябваше да намери Люк.

Когато чу зад себе си звука от приближаващ конски тропот, Коди изпита паника за миг. Тя се огледа трескаво. Мейсън Уелс не можеше да се нарече процъфтяващ град. Тук имаше само един бар, един универсален магазин и малък хотел. Останалите сгради не можеха да бъдат описани. Тя се радваше, че тази нощ всичко беше спокойно. Не й се искаше Рийд да разбере, че вече го е настигнала. Коди беше уверена, че беше последният човек, когото той очакваше да види. Ловецът на глави щеше да бъде много изненадан, но преди това тя трябваше да разбере какво беше състоянието на Люк. Тя зачака колкото спокойно можеше.

Рийд беше напрегнат, докато стоеше и наблюдаваше мъжа — който беше най-близкото подобие на лекар, което можеше да се намери в Мейсън Уелс — да обработва Мейджърс.

— Колко ще продължи това? — попита нетърпеливо Рийд.

— Не знам — отговори Абнър Фокс, докато ровеше из рамото на Люк в търсене на куршума. — Не мога да го хвана.

Люк измърмори някаква ругатня, свързана с грубостта на зъболекаря.

— Успокой се, мистър. Стой неподвижно и мълчи. Ако не си бягал от закона, нямаше да си в това състояние. — Абнър не харесваше хора като Мейджърс. Той бръкна още по-дълбоко в раната, без да се интересува дали пациентът му изпитваше болка.

Люк стисна зъби, но не издаде никакъв звук. Нямаше да даде на този садист удовлетворението да знае, че му е причинил болка.

— Ето! Извадих го! — Фокс гордо показа куршума и го пусна в металната купа, която беше сложена на нощната масичка до леглото. — Сега трябва да погледна главата му.

Той се наведе над Люк и разгледа кървавата рязка на слепоочието му.

— Ти си голям късметлия. Ако Рийд беше по-добър стрелец, несъмнено щеше да си мъртъв.

Абнър сметна, че шегата му е много смешна, и се разсмя истерично, докато очите му не срещнаха случайно погледа на Люк. Студената омраза, която видя в тъмните очи на стрелеца, го смрази. Той изпита желание да отстъпи крачка назад, за да се отдалечи от този човек. Зъболекарят знаеше защо стрелецът беше обявен за издирване. Никога през живота си Абнър не беше виждал такъв поглед.

— Главата му е наред. Просто драскотина. Ще превържа рамото му и утре сутринта ще можете да продължите по пътя си.

— Няма ли да може да язди тази нощ? — попита Рийд, на когото му се искаше да си тръгне колкото се може по-бързо.

Абнър сви рамене.

— Можеш да опиташ, но той е загубил много кръв и ако припадне или умре, докато яздите, ще те забави.

Изражението на Рийд беше мрачно. Много по-добре щеше да бъде, ако беше убил Мейджърс. Така стрелецът нямаше да му създава неприятности но пътя.

— Добре.

— Ще го задържа тук. Можеш да си вземеш стая в хотела.

— Няма начин да се отделя от него. Твърде много време ми отне да го заловя. Нямам намерение да го изпускам от очи.

— Както искаш. — Зъболекарят сви отново рамене. След това превърза рамото на Люк. — Утре сутринта ще му хвърля още един поглед.

— Добре.

— Ще ти струва десет долара. — Абнър избърса окървавените си ръце и зачака.

Рийд му плати.

— Лека нощ, господин Рийд.

— Е, Мейджърс — каза Рийд, когато Абнър излезе от стаята, — по-добре се наспи хубаво тази нощ, защото на сутринта тръгваме за Дел Фуего. — Той се настани в един стол пред вратата и извади револвера си. — Не се опитвай да правиш глупости. Не ми се иска да те убивам, след като съм похарчил десет долара, за да извадя онзи куршум от теб, но няма да се поколебая да го направя, ако ме принудиш. Разбра ли ме?

Люк му хвърли един поглед.

— Чух те.

Затвори очи и се опита да мисли логично. Това не беше лесно. Главата го болеше адски. Той знаеше, че беше извадил късмет. Ако куршумът бе минал на сантиметър встрани, щеше да е мъртъв. Тази мисъл не беше много приятна. Той обмисляше възможностите си за бягство, но докато мърдаше рамото си, за да прецени състоянието му, болката, която го прониза, му показа, че положението му беше плачевно. Той беше твърде слаб и едва ли щеше да успее да избяга.

А и Рийд не беше за подценяване. Ловецът на глави го наблюдаваше като ястреб. До Дел Фуего оставаха още три дни път. Люк си каза, че трябва да изчака подходяща възможност. Засега щеше само да почива и да си възвърне колкото можеше по-голяма част от силите. Той се надяваше, че Джак щеше да го чака в Дел Фуего.

Коди си мислеше, че ако остане да чака още малко, сигурно щеше да полудее от неизвестността. Най-накрая Дебнещия призрак се завърна.

— Как е той? — попита бързо тя, след като се опита безуспешно да разбере нещо по изражението на лицето му.

— Твоят човек е жив.

Тя въздъхна и затвори очи за миг.

— Да излезем извън града и да поговорим. Имам да ти разказвам доста неща.

— Но не трябва ли да останем да ги наблюдаваме?

— Не. Те няма да тръгнат до утре сутрин.

Двамата се качиха на конете си и се отдалечиха. Спряха на едно пусто място, където нямаше опасност някой да чуе разговора им.

— Какво стана? Какво успя да чуеш?

— Мейджърс е улучен два пъти. Едната рана е в дясното му рамо, а другата е драскотина на слепоочието му. Мъжът в къщата извади куршума.

— Значи Люк ще се оправи?

— Така каза мъжът. Ловецът на глави е Гари Рийд.

— Чувала съм за него. Говори се, че е много добър.

— Сега той пази Мейджърс. Ще тръгнат на зазоряване.

— Значи разполагаме само с няколко часа, за да измислим как да го надхитрим. — Коди започна да крачи напред-назад, като обмисляше трескаво възможностите. — Трябва да си го върна, Дебнещ призрак.

Той не каза нищо, както правеше винаги, когато тя мислеше.

— Трябва да се маскираме по начин, който ще заблуди Рийд. — Тя се спря и погледна индианеца. — Намираме се в средата на щата, Мога да се облека като момче и да се опитам да извадя оръжието си по-бързо от него, но това е опасно. Не искам повече убийства. Вече загинаха достатъчно хора.

— Какво би накарало Рийд да спре?

— Ако се преоблека като Далила или Армита няма да се получи нищо. Той не ми обърна абсолютно никакво внимание, докато стоях чисто гола в потока. — Тя отново започна да крачи напред-назад, след което си спомни за напуснатото ранчо и погледна индианеца. — Мислиш ли, че ще можеш да поправиш каруцата, която видяхме в ранчото?

Той кимна.

— Мисля, че знам какво ще направим. Но ще се наложи да се върнем още веднъж в града, за да се снабдя с някои неща.

Дебнещия призрак се качи на коня си и изчака Коди да направи същото. Двамата се върнаха тихо в Мейсън Уелс, като използваха задните улици, за да не бъдат забелязани.

С помощта на индианеца Коди разби задната врата на универсалния магазин и се промъкна вътре. Тя взе всичко, от което се нуждаеше, като първоначално изненада другаря си с избора си, а след това почти си спечели одобрителната му усмивка. Коди остави кратка бележка на тезгяха заедно с достатъчно пари за всичко, което беше взела и за поправката на разбитата врата. След това двамата изчезнаха безшумно в мрака.

Когато стигнаха до изоставеното ранчо, Коди бързо запали огън в огнището и започна да се преоблича, докато индианецът се зае с поправянето на каруцата. И на двамата не им се искаше да използват конете си като впрегатен добитък за каруцата, но нямаха друг избор. Трябваше да изпреварят Рийд и да заложат капана си.

Когато довърши маскировката си, Коди извика Дебнещия призрак. Светлината на огъня не бе достатъчна, а малкото огледало, което беше взела от магазина, не й позволяваше да види твърде много, но тя бе направила всичко по силите си. Сега Дебнещия призрак трябваше да й каже дали маскировката й беше правдоподобна или не.

— Е, какво мислиш? — попита Коди, когато той влезе в къщата.

Индианецът застана в рамката на вратата и я огледа внимателно.

— Сложи бонето — каза той най-накрая. Коди го послуша.

Дебнещия призрак кимна.

— Можем да тръгнем след няколко минути. Твоят кон не харесва сбруята и ще трябва да го държим изкъсо.

— Е, моли се поне да стигнем до другия край на града, преди той да се опита да ни изиграе някакъв лош номер. Когато стигнем до мястото на засадата, вече няма да ме интересува дали конят ми някога отново ще бъде впрегнат в каруца.

Индианецът отиде да впрегне животните в каруцата.

 

 

Люк не можа да заспи. Болката в рамото и главата му не му позволяваха да мигне. Когато малко преди зазоряване Рийд му каза да става, той вече беше готов. Единственото хубаво нещо, за което можеше да мисли, беше, че Джак щеше да го чака в Дел Фуего. Рийд окова ръцете му пред него и го побутна с дулото на карабината си. Люк се качи с мъка на седлото си и се приготви за тръгване. Докато излизаха от града, той си мислеше за Армита. Люк се надяваше, че тя беше добре и щеше да намери дрехите и коня си когато се съмнеше.

Слънцето се появи над хоризонта и те се бяха отдалечили на повече от пет мили от града, когато забелязаха пред себе си една възрастна жена да стои до каруцата си; жената очевидно имаше нужда от помощ.

— Слава богу, че се появихте — каза възрастната жена. — Младежо, вие сте отговорът на молитвите ми. — Това не беше лъжа. — Можете ли да ми помогнете?

— Госпожо — каза Рийд и докосна ръба на шапката си. Старицата носеше слънчево боне, което защитаваше очите й от палещите лъчи, обикновена рокля и дамска чантичка.

Жената му напомняше донякъде за собствената му баба, която живееше в Мисури. — Проблем ли имате?

— Тръгнах за града от къщата си на хълмовете и това колело ми изигра лоша шега. — Тя посочи към счупеното колело на старата каруца.

— Дайте да видя какво мога да направя за вас. — Рийд нямаше намерение да й отделя много време, но ако можеше да поправи каруцата й така, че тя да успееше да измине оставащите няколко мили до града, нямаше нищо против да го направи.

— Затворник ли водите? — попита небрежно старицата, когато забеляза белезниците на ръцете на Люк.

— Обявен е за издирване в Дел Фуего.

— И какво е направил?

— Той е убиец, госпожо, и аз ще го предам на закона. — Той върза коня на Люк за каруцата така, че можеше да го държи под око.

— Почтените граждани са късметлии, че има хора като вас, които да ги пазят от такива бандити.

— Благодаря, госпожо. — Рийд застана с гръб към старицата и приклекна, за да огледа по-добре оста на колелото.

Коди за малко щеше да извика „алелуя“, когато видя това. Тя отстъпи безшумно една крачка назад, отвори чантичката си, бързо извади револвера си и го насочи в гърба на Рийд.

— Не мърдайте, господин Рийд.

— Какво става, по дяволите? — Той застина на мястото си. Внезапно гласът на жената не звучеше старчески и умолителен. Ловецът на глави хвърли бърз поглед през рамо и видя насочения към него револвер. — Госпожо, нося със себе си много малко пари; няма смисъл да ме ограбвате. Хей… Чакай малко. Откъде ми знаеш името?

— Знам не само името ти, а и не те ограбвам. Ти ограби мен.

— Какво? — Той очевидно беше шокиран от обвинението й.

Същото можеше да се каже и за Люк. Той се бе втренчил в старицата и не я изпускаше от погледа си. Когато тя свали бонето си и разпусна косата си, той не можа да повярва на очите си.

— Армита?

Въпреки брашното, с което беше посипала косата си и тежкия грим върху лицето й, нямаше никакво съмнение, че това беше Армита.

— Как се появи тук? Добре ли си? Какво правиш?

— Не сега, Люк. — Тя му хвърли един поглед, след което отново насочи вниманието си към ловеца на глави. Коди знаеше, че Рийд е опитен и много опасен противник, и нямаше намерение да му даде възможност да направи нещо.

— Позволете ми да се представя, господин Рийд. Казвам се Коди Джеймсън, а вие направихте голяма грешка, като ми откраднахте моя човек миналата нощ.

— Вие сте Коди Джеймсън? — не можа да повярва Рийд.

— Но…

— Коди Джеймсън? — повтори Люк, без да сваля очи от нея. На лицето му беше изписано пълно объркване.