Боби Смит
Дамата измамница (2)

Глава втора

Пътят от Галвестън до Остин се бе оказал дълъг и прашен и докато си вземаше стая в хотела, Люк Мейджърс си мислеше колко добре щяха да му дойдат една гореща вана, стабилна храна и малко добро уиски. Той се регистрира само под първото си име Лукас, тъй като не желаеше да привлича вниманието. Репутацията му на бърз стрелец бе широко известна, а последното нещо, което той искаше точно тук и точно сега, бяха неприятности.

Люк остави револвера в стаята си, изкъпа се и слезе за вечеря. Искаше му се да прекара една спокойна вечер без инциденти. Той вечеря в малкия ресторант на хотела, след което тръгна по улицата към бара „Самотната звезда“.

Беше делник и въпреки това барът бе доста пълен. Люк влезе и се спря до вратата, за да се огледа. Клиентите бяха заети с пиене и хазарт и не му обърнаха никакво внимание. Това го зарадва, защото му се случваше рядко.

— Уиски — поръча той, когато застана до бара.

— Нов ли си в града? — попита барманът, докато поставяше една чаша пред него и наливаше щедра доза кехлибарена течност в нея.

— Само минавам.

— Откъде си?

— Отнякъде. — Люк плъзна няколко монети на бара.

— Приятно пиене. — Барманът усети, че мъжът искаше да бъде оставен на мира, а в този непознат имаше и нещо, което показваше, че не обича да му задават въпроси. Барманът се отдалечи.

Останал сам, Люк отпи голяма глътка. Уискито не беше от най-доброто, но щеше да свърши работа. Той се загледа безцелно в картината, която висеше на почетно място над бара — полугола жена, полегнала на диван. Из залата се движеха няколко момичета, които се опитваха да накарат клиентите да харчат повече, но той не им обърна внимание. На няколко маси вървяха игри на покер, но тази вечер на него не му се играеше. В Галвестън бе извадил голям късмет и бе спечелил значителна сума, така че най-разумното нещо сега беше да се въздържи за известно време от хазарта. Същото важеше и за стрелбата. Нощта в Галвестън, в която бе спечелил ранчото, бе и нощта, в която се беше отказал от стрелбата. Сега беше ранчеро, а не стрелец.

Люк допи първото си питие и барманът незабавно се появи да напълни чашата му. Когато бе изпил половината от уискито, Люк започна да се чувства спокоен — нещо, което не му се бе случвало отдавна. Може би животът все пак не беше толкова лош.

 

 

В другия край на помещението тексаският рейнджър капитан Джак Логан вдигна очи от картите си. Той забеляза мъжа на бара и се намръщи. Този човек му беше смътно познат отнякъде и Джак се запита дали не беше възможно…

— Джак — подсети го един от неговите рейнджъри, че беше негов ред.

Джак погледна към лошата ръка, която държеше, и захвърли с отвращение картите си на масата.

— Излизам.

Той се изправи и тръгна към бара и към мъжа, когото си мислеше, че бе разпознал. Наблюдаваше как стоеше непознатият, как държеше раменете си и усещаше, че този мъж беше Люк Мейджърс. Джак не знаеше какви бяха шансовете двамата с Люк да се озоват в един и същ бар в Остин в една и съща вечер, но се радваше, че това се бе случило. Той бе чакал този момент дълго време.

— Мисля, че те познавам, приятелю. — Джак бе спрял на няколко крачки зад непознатия.

Звукът на плътния глас на мъжа накара Люк да се напрегне. Не за първи път го поздравяваха с тези думи и Люк знаеше, че в тях се криеше едва доловима заплаха. Нещо в гласа на говорещия му се стори смътно познато и това го разтревожи още повече. Този човек беше свързан с миналото му. Внезапно съжали, че бе оставил револвера си в хотела.

— Отскоро съм в града — каза Люк. Той сложи чашата си на бара изключително бавно, като държеше ръцете си далеч от тялото и не правеше резки движения, докато се обръщаше. Не му се искаше мъжът да си помисли, че посяга да извади оръжие.

— И аз така си помислих.

Люк забеляза мъжа с крайчеца на окото си. Той беше висок, строен и тъмнокос. От него се излъчваха власт и авторитет и той носеше револвера си, сякаш оръжието беше част от тялото му. Тъмните му очи се впиха в Люк с пронизваща, предизвикателна сила. След това Люк се озова лице в лице с него и погледите им се срещнаха.

Внезапно непознатият — мъжът, за когото Люк бе помислил, че иска да се бие с него — се усмихна.

— Какво, по дяволите, търсиш в Остин, Люк?

— Джак? — Напрежението и страхът, които бяха обзели Люк, се изпариха, докато стоеше и гледаше приятеля си, когото не беше виждал от войната. — Не мога да повярвам на очите си!

— Нито пък аз!

Двамата се здрависаха, като се тупаха ентусиазирано по гърбовете.

Мъжете в бара въздъхнаха облекчено. За миг всички се бяха уплашили, че ще се случи нещо лошо.

Джак си взе едно питие от бармана и се настани с Люк на една маса в тихо ъгълче. Двамата бяха приятели още от младежките си години в Джорджия. Джак бе израснал в Ривърууд, плантацията, която се бе намирала до Белгроув, плантацията на семейство Мейджърс. По време на войната двамата бяха загубили връзка, а когато Люк се бе върнал у дома си, семейство Логан се бяха преместили да живеят другаде.

— За последен път чух за теб, когато съседите казаха, че си се преместил в Тексас — каза Люк, който все още се усмихваше на неочакваното удоволствие да се види с приятеля си след толкова много години.

— Ето ме тук. — Джак кимна. — От Ривърууд не беше останало нищо. Войниците на Шърман бяха изгорили плантацията. След това чух, че баща ми е мъртъв. — Той замълча за малко, докато си спомняше за тези отдавна потискани в съзнанието му събития. — От всичките ми роднини бяха останали само майка ми, сестра ми Ели и съпругът й Чарлз. Събрахме малкото покъщнина, която все още притежавахме, и се преместихме. Заселихме се близо до Галвестън. Ели все още живее там със семейството си, но майка ми почина преди няколко седмици.

— Съжалявам. — Това не бяха празни думи. Той винаги бе обичал и уважавал госпожа Логан.

— Аз също. За мен домът на Чарлз и Ели е и мой дом, когато съм там, но това не се случва често напоследък. Сега съм рейнджър. А ти? Какво стана с теб след войната? Проверихме какво се е случило с Белгроув и открихме, че плантацията си е все още на мястото. Говорих с Клариса и тя ми каза за майка ти.

Спомените за онова време нахлуха в съзнанието му. Люк отпи голяма глътка от чашата си.

— Брат ми Дан и баща ми не се върнаха от фронта. Двамата се спогледаха с разбиране. Всеки от тях бе видял ужаса на бойните полета и познаваше от личен опит смъртта и опустошението, които беше донесла войната.

— Какво стана с Белгроув и Клариса?

— Когато се върнах, имението вече беше продадено, а Клариса се бе омъжила за човека, който го бе купил. Тя ми каза веднъж, че мечтата й била да бъде господарка на плантацията и, кълна се в бога, тя е направила така, че мечтата й да се сбъдне.

Джак беше изненадан. Той бе мислил, че Клариса обича Люк и ще го чака след войната. Двамата се бяха сгодили, преди Люк да замине за фронта.

— Какво ти каза тя?

— Какво можеше да ми каже? — отвърна с горчивина Люк. — Всичко бе свършило. — Нейното предателство се беше оказало последният удар, прекъснал всичките му връзки със земята, която бе смятал за свой дом. Той бе напуснал Джорджия и никога вече не се беше върнал там.

— И какво правиш оттогава? — попита Джак и измъкна Люк от мрачните му мисли. — Вярно ли е онова, което съм чувал за теб?

— Зависи какво си чул. — Люк се опитваше да избегне прекия отговор.

— Чува се, че си бърз с револвера — много бърз.

— Не ме търсят никъде, ако това ме питаш.

— Не те питах за това, но все пак се радвам да го чуя. Не ми се иска да мисля, че някой ден може да ми се наложи да тръгна да те гоня. — Джак беше облекчен от новината и отпи ухилено от чашата си.

— Това би било интересно. — Люк също се усмихна. На младини двамата се бяха упражнявали в стрелба заедно и всеки се бе гордял с точния си мерник. — Но вече няма да ти се налага да се тревожиш за репутацията ми. Тези дни са минало — уведоми го Люк.

— Сигурен ли си? — Джак знаеше колко трудно беше за един мъж, който живееше с оръжието, да се откаже от начина си на живот.

— Спечелих едно ранчо на игра на покер в Галвестън и съм тръгнал натам, за да вляза във владение. — Той разказа на приятеля си всичко, което знаеше за имота, а то не беше много — само че ранчото се намирало близо до Дел Фуего и в него имало стадо коне. — Може да се окаже, че не е нищо особено, но все пак си е мое.

Джак вдигна чашата си за тост.

— Радвам се, че късметът ти е проработил. Пия за бъдещето. Как се казва ранчото?

— Ще го нарека „Тройката“ заради ръката, която имах в онази игра на покер. Спечелих го с три тройки.

Джак го изгледа недоверчиво.

— Това трябва да е била адска игра.

— Така е, но си струваше. Сега „Тройката“ е моят дом. Там смятам да се заселя и да остана.

— Но ти още не си видял ранчото.

— Това няма значение. То е мое и нищо никога няма да ми го отнеме.

Джак долови увереността в гласа му и разбра, че Люк мислеше всяка една дума. Той се възхищаваше на смелостта на приятеля си. Понякога беше много трудно човек да избяга от миналото си, но ако изобщо някой можеше да се справи с това, то този човек бе Люк.

Продължиха да си говорят до късно през нощта, припомняйки си едно много по-елегантно и по-нежно време. Тогава те бяха различни и знаеха, че нещата никога нямаше да бъдат същите както преди.

Когато двамата най-сетне се разделиха, вече беше много късно. Джак трябваше да отпътува рано на следващата сутрин. Със своите приятели рейнджъри той трябваше да присъства на някаква среща в Уейко. Преди да се разделят, си обещаха да поддържат връзка. И двамата се надяваха, че щяха да успеят да изпълнят обещанието си.

 

 

Люк спа само няколко часа, преди да се отправи към Дел Фуего. С всяка измината миля той все повече започваше да харесва Тексас. В това широко, равно пространство имаше нещо, което докосваше някаква струна дълбоко в душата му и го караше да остане, да пусне корени. Тук човек можеше да преуспее и да си изгради добър живот.

Дните минаваха и Люк очакваше с все по-голямо нетърпение мига, в който щеше да влезе в ранчото си. Той се опитваше да отрече вълнението си, защото в миналото бе преживял твърде много разочарования. Но когато стигна до плиткия поток, който показваше източната граница на новия му имот, усети как по тялото му преминава тръпка.

Люк спря коня си и се обърна в седлото, за да огледа земята около себе си. На запад и на север се виждаше безкрайно море от трева, мескити и ниски хълмове, което стигаше чак до хоризонта.

Нетърпелив да стигне до крайната си цел, той пришпори коня си, като внимаваше да не пропусне пътя, който щеше да го отведе до къщата на ранчото. За своя изненада намери лесно добре утъпкания път и тръгна по него. След малко повече от миля се изкачи на едно ниско възвишение и пред очите му се простря онова, което търсеше — ранчото на Джексън, което сега беше „Тройката“.

Ранчото беше почти такова, каквото го беше описал предишният му собственик Джордж Джаксън, когато му бе предавал акта за собственост. Имаше една основна къща, няколко спомагателни постройки, корали и малко добитък. Джаксън му бе казал и за каубоя Джеси, на когото плащаше да управлява имота вместо него, но Люк не го забеляза никъде.

Той подкара коня си надолу по склона, спря пред къщата и скочи от седлото. След това върза коня за парапета и се изправи с ръце на хълбоците, загледан в новия си дом. Къщата беше малка, едва ли имаше повече от четири или пет стаи, с веранда в предната си част. Очевидно беше, че се нуждае от ремонт. Той още я оглеждаше, когато чу плътен, заплашителен глас зад себе си.

— Не мърдай, мистър.

Люк застина на мястото си. Откъм задната страна на къщата се появи един висок мъж със сива коса. Той държеше пушка, която беше насочена право към гърдите на Люк.

— Добър ден — поздрави го учтиво Люк.

— Може да е добър, а може и да не е. Какво търсиш тук? Какво искаш?

— Ти ли си Джеси?

— Да.

— Джордж Джаксън ми каза за теб. Аз съм Люк Мейджърс и съм новият собственик на това ранчо. Спечелих го от Джаксън на игра на покер в Галвестън. Актът за собственост е в дисагите ми, ако искаш да го видиш. — Той кимна към коня си, но не се помръдна. Люк знаеше отлично какви поражения нанасяше изстрел от двуцевка и нямаше желание да бъде потърпевш.

— Донеси го. — Джеси посочи с дулото към коня на Люк. Той взе документа и го подаде на каубоя. Джеси го прочете и бавно свали оръжието.

— Този мъж винаги си е бил един проклет глупак. — Той погледна Люк с уважение. — Съжалявам за пушката, но тук човек трябва да бъде много предпазлив. — Най-накрая той се усмихна и подаде ръка. — Казвам се Джеси Харди. Работя тук, откакто господин Джаксън ме нае през седемдесет и трета.

— Радвам се да се запознаем, Джеси. — Люк откри, че ръката на мъжа е твърда, а погледът му — честен. Той незабавно хареса каубоя.

— Предполагам, това означава, че ти си новият шеф. Ела, ще ти покажа къщата.

— Благодаря.

Половин час по-късно Люк стоеше с каубоя при корала и наблюдаваше конете, които беше получил с имота. Джеси му беше казал какъв е размерът на стадата му — той разполагаше с двадесет коня и двеста глави добитък.

— Ще останеш ли да работиш за мен? — попита го Люк.

— С удоволствие. — Предложението накара Джеси да почувства облекчение. Животът му едва ли щеше да бъде по-лош при новия собственик. Люк Мейджърс приличаше на умен човек и сигурно щеше да бъде по-добър собственик от Джаксън.

— Добре. Има едно нещо, което трябва да знаеш. — Джеси го погледна с любопитство и той продължи: — Променям името на ранчото. Искам да го кръстя на печелившата ръка, с която го спечелих.

— И как ще се казва? „Ранчо Роял“? Или „Фул“? — попита Джеси с неприкрит интерес, като си мислеше, че ръката трябва да е била страхотна, щом с нея новият му шеф беше ударил такава печалба.

— Люк се усмихна леко.

— Не. Ще го нарека „Тройка“.

— „Тройка“ ли? — Каубоят го погледна недоверчиво. — Джаксън е изгубил ранчото срещу тройка?

— Три тройки, ако трябва да бъда съвсем точен. Джаксън имаше чифт, а както вървяха нещата през цялата вечер, това вероятно му се е сторило достатъчно печеливша ръка. Аз обаче извадих късмет. — Люк огледа земята, която сега беше негова, и за пръв път от много години се почувства щастлив и спокоен. — Голям късмет.

 

 

Двама непознати, които изглеждаха, сякаш бяха пътували дълго, влязоха в „Самотната звезда“ и застанаха до бара. В израженията им имаше някаква твърдост и решителност, която накара бармана инстинктивно да започне да се държи предпазливо.

— Търсим един мъж — каза по-младият от двамата.

— Тук идват много мъже.

— Този се казва Мейджърс, Люк Мейджърс, стрелецът. Трябва да го намерим. Идвал ли е тук?

— Може и да е идвал, а може и да не е. За какво го търсите? — Мейджърс му беше оставил щедър бакшиш по време на посещението си в бара и сега барманът нямаше намерение да го издава.

— Лично е. Просто се опитваме да го намерим.

Барманът ги огледа внимателно.

— Отдавна не съм го виждал. Съжалявам, но не мога да ви помогна с нищо.

Мъжът, който бе говорил с него, кимна и плъзна една монета по бара, за да го компенсира за отделеното време.

Барманът прибра монетата и остана да гледа как двамата излизат от заведението. В тях имаше нещо, което го тревожеше, но той не можеше да определи какво точно. Някакво отчаяние, може би, но само бог знаеше какво точно беше. Добрата новина беше, че той не им бе казал нищо за Мейджърс и не смяташе да им казва. Ако успееха да го намерят, щяха да го намерят без негова помощ.