Боби Смит
Дамата измамница (17)

Глава седемнадесета

Коди вдигна ръце, улови лицето на Люк и го целуна. Ръцете му се обвиха около тялото й. В този миг логиката и здравият разум, с които тя толкова много се гордееше, се изпариха като утринна роса под парещите лъчи на слънцето. Коди желаеше това. Тя желаеше Люк.

Когато Люк свали ризата си, Коди протегна жадно ръце към него. Тя не беше забравила гледката на голите му гърди от онази нощ в лагера на бандата и досега не бе осъзнавала колко много й се искаше да го докосва, да прокарва пръсти по мускулите на гърба и раменете му. Той беше образец на мъжката красота — толкова строен, толкова мускулест и силен. Ръцете на Коди се плъзнаха по тялото му и той потръпна. Мисълта, че може да предизвика такава реакция у него, я развълнува и зарадва.

Тя не се възпротиви, когато Люк свали роклята от раменете й и оголи гърдите й.

— Толкова си красива — измърмори той, докато целуваше нежната й плът.

Коди изви гръб при допира на устните му. Чувства, за чието съществуване тя дори не беше подозирала, се пробудиха дълбоко в нея. Тя загуби ума и дума и когато Люк започна да сваля и останалите й дрехи, тя с желание му помогна. Коди остана да лежи съблечена на леглото, докато чакаше той също да се съблече. Люк легна до нея и тя усети тялото му до своето. Той се премести върху нея, дамгоса тялото й със страстта си и тя се отвори под него като цвете под слънцето.

Вълни на удоволствие обляха тялото й когато пръстите му започнаха да се плъзгат по плътта й. Тя беше неопитна в тези неща, но нуждата в нея я караше да се движи срещу него и да иска онова, което само той можеше да й даде. Когато най-накрая Люк се приготви да я обладае, Коди застина от удивление от интимността на допира му.

Люк не знаеше, че тя е девствена, и затова не се погрижи да бъде внимателен. Той смяташе, че тя има голям опит с мъжете, и едва когато влезе в нея и усети как разкъсва доказателството за нейната девственост, осъзна какво съкровище бе получил току-що. Той застина, както беше навлязъл в нея. Люк бе изненадан от откритието си и се надигна на лакти, за да я погледне. Очите й бяха затворени и по бузите й се стичаха сълзи.

— Армита? — каза тихо Люк. Сълзите й го накараха да се почувства ужасно. Сигурно я беше наранил, а това бе последното нещо, което бе искал. Той искаше да й достави удоволствие, а не болка.

— Няма нищо. — Тя го погледна и му се усмихна, докато вдигаше ръце, за да го придърпа към себе си. — Всичко е наред.

— Но…

— Желая те, Люк.

Устата му потърси нейната в страстна целувка и двамата се потопиха във водовъртежа на нуждата си. Той не знаеше как така една певица в бар в граничен град можеше да бъде девствена, но сега не беше моментът да мисли за това. Тя го желаеше също толкова колкото и той нея. Това беше единственото, което имаше значение.

Люк се опита да се овладее, да не бърза, но скоро страстта му го погълна и той загуби самообладание. Двамата свършиха едновременно. Удоволствието ги заля и ги отнесе в небесата и отвъд тях. А след това остана само чист екстаз докато телата им се сливаха в прегръдка.

— Съжалявам, ако съм те наранил. Не знаех — прошепна Люк, докато я притискаше към себе си.

Коди се усмихна леко и го целуна. Тя бе желала това… бе имала нужда от това… да се слее в едно с него. Тя въздъхна.

— Люк…

След това тя затвори очи и се сгуши до него. Алкохолът беше притъпил сетивата й, а Люк бе угасил треската, която бе бушувала в душата й.

Люк остана загледан в нея известно време. Отдавна не бе виждал невинност от какъвто и да било вид. Само познанството му със сестра Мери го беше убедило, че нежността и добротата все още съществуваха. Сега, по някаква необяснима причина, той бе получил подаръка на любовта на Армита. Люк лежеше неподвижно и се наслаждаваше на спокойствието на мига.

Малко по-късно той се измъкна безшумно от леглото. Армита не усети нищо и продължи да спи спокойно. Не му се искаше да си тръгва по този начин, но бандата трябваше да отпътува преди зазоряване за срещата с мексиканците, които щяха да купят откраднатото оръжие.

Люк се облече бързо и безшумно, след което се обърна и остана загледан в нея известно време. Той си помисли дали да не й остави бележка, но реши да не го прави. Щеше да се върне веднага щом направеха размяната. Той се наведе, целуна я леко и излезе от стаята.

Коди се събуди от слънчевите лъчи, които нахлуваха през прозореца. Ярката светлина я накара бързо да затвори очи и тя остана да лежи неподвижно, като се чудеше на какво се дължи ужасното й главоболие. След малко тя се размърда леко, протегна се и в този миг осъзна, че е гола, и замъглените от уискито спомени за миналата нощ изплуваха в съзнанието й.

— Люк!

Тя седна в леглото и изстена от съжаление за онова, което беше направила снощи. Коди сграбчи одеялото и го притисна към гърдите си, като се опитваше да не обръща внимание на пулсиращата болка в слепоочията си. Къде беше той? Къде беше отишъл? Трябваше да го намери!

Тя се изправи и огледа стаята, но наоколо нямаше и следа, която да показва, че той изобщо бе идвал тук. Люк го нямаше, беше се изпарил и тя бе останала сама и едва сега осъзнаваше какво беше направила.

Коди се втренчи в почти празната бутилка върху шкафа. Тя поклати тъжно глава и разбра, че по-скоро адът щеше да се заледи, отколкото тя да докосне отново алкохол. Тя огледа с отвращение стаята си и се изруга за слабостта си. Тя бе знаела, че е опасно да остава насаме с него. Знаела бе как й влияе той, но въпреки това го беше целунала, а след това беше забравила всичко, освен, че го желаеше.

Тя хвърли един поглед на леглото, забеляза свидетелството за изгубената си невинност върху чаршафа и изпита съжаление. Коди седна на леглото и въздъхна, когато в съзнанието й изплуваха спомените за начина, по който Люк я бе любил — допирът му, целувките му, нежността и загрижеността му.

А сега него го нямаше.

Тя го беше изгубила заради собствената си слабост. Коди се зарече, че това няма да се повтори. Довечера щеше да го потърси отново. Щеше да го вкара в стаята си и да го замъкне обратно в Дел Фуего. Но дори докато си даваше тази клетва, тя си спомняше за усещанията, които предизвикваха у нея целувките му и за огъня на страстта му. Нямаше да й бъде лесно да забрави Люк, нито пък да му устои, когато отново се окажеха сами заедно, но тя щеше да се справи. Имаше работа за вършене.

Денят мина бавно за Коди. Понякога тя крачеше из стаята си и си мислеше, че вечерта никога няма да настъпи. Но най-сетне се стъмни и дойде времето за първото й изпълнение. Тя беше готова. Тази вечер Коди щеше да намери Люк, да го завлече в стаята си, да даде знак на Дебнещия призрак и двамата щяха да го измъкнат от града. Тази вечер. Вече бяха загубили твърде много време.

Докато обмисляше следващия си ход, в главата й се въртеше разговорът й с Логан. Сега тя разбираше защо рейнджърът бе казал, че се съмнява във вината на Люк. Тя също имаше своите съмнения. Но Коди си напомни, че това беше нещо, с което щеше да се справи, когато му дойде времето.

Музиката засвири и тя излезе на сцената готова да направи каквото беше необходимо, за да остане отново насаме с Люк. Тя бе шокирана, когато не забеляза нито Люк, нито останалите членове на бандата. В кантината бяха дошли само редовните клиенти.

Коди не позволи на отсъствието им да се отрази на пеенето й. Тя направи изпълнение, което накара мъжете да я гледат задъхано, и дори след това излезе между масите, за да си поговори с тях. Коди смяташе, че Люк ще се появи за второто й изпълнение, изчака музиката да засвири отново и пак се качи на сцената. Него обаче го нямаше.

Люк си беше тръгнал.

Тя бе имала възможност да го залови и я беше пропуснала.

След последното си изпълнение Коди отиде за малко при каубоите, след което си проправи път до бара, за да си поръча едно питие от Хал.

— На уиски ли си тази вечер? — попита я той.

— Вода — отвърна сериозно тя.

Барманът се разсмя.

— Те бяха страхотни, нали?

— Кои?

— Бандата на Ел Диабло. Всеки път, когато се появят, се плаша до смърт.

— Къде отидоха? — попита безгрижно тя.

— От онова, което чух, щели да се срещнат с някого на два дни път от града. Не знам дали след това ще се върнат или не.

Малко по-късно Коди се прибра в стаята си. Тя определено не беше щастлива.

 

 

Джак беше в кабинета на шерифа и разговаряше с Фред, когато отвън се чуха възбудени викове.

— Пипнали са един от тях! Мисля, че е Мейджърс! — крещеше някакъв мъж.

Джак и Фред се втурнаха към прозореца и видяха, че по улицата яздеше един ловец на глави, който водеше друг кон с вързан през седлото мъж. Докато двамата стояха и гледаха, гражданите наизскачаха навън от домовете и канторите си. Тълпата се увеличаваше бързо и заобиколи ездачите.

— Да обесим копелето веднага! — извика някой. — Процесът да върви по дяволите!

— Да! Знаем, че е виновен! Да го обесим!

— Ако накараме този да си плати, те ще се замислят, преди да решат отново да ограбят банката ни!

Тълпата изрева одобрително. Хората се притиснаха колкото можеха по-близо до ловеца на глави, когато той спря коня си пред кабинета на шерифа. Беше висок, тъмнокос мъж, брадясал и покрит с прах от дългия път. Той отиде до втория кон и свали пленника си от седлото.

Фред тръгна напред, за да огледа по-добре лицето на вързания мъж.

— Кого водиш, приятелю? — попита той.

— Водя Люк Мейджърс и си искам хилядата долара — отвърна мъжът и бутна пленника си към Джак и Фред.

— Това е Мейджърс! — извика някой.

Викът му беше подхванат от останалите и настроението на тълпата се влоши. Хората тръгнаха напред с намерението да докопат мъжа, за когото вярваха, че е хладнокръвен убиец.

Джак осъзна какво щеше да се случи. Той измъкна револвера си и тръгна напред, за да покрие пленника. Когато го погледна в лицето, рейнджърът моментално разбра, че това не беше Люк.

— Това не е Мейджърс! — извика той, но тълпата беше твърде ядосана, за да се вслуша някой в думите му. Той се обърна към Фред. — Вкарай ги вътре. Аз ще се оправя.

Той застана срещу тълпата с револвер в ръка и хората замръзнаха по местата си. Въпреки че по лицата им все още се четеше гняв, те знаеха, че тексаските рейнджъри са хора, които не можеха да бъдат подценявани, когато извадеха оръжието си.

— Ако се наложи, ще използвам този револвер, за да ви спра. Направете както ви каза Фред и си вървете по домовете.

— Той е убиец!

— Току-що видях мъжа, който беше доведен от ловеца на глави, и той не е Люк Мейджърс.

— Лъжеш! — извика някой.

Джак се обърна и погледна заплашително към посоката, от която бе дошъл викът. Когато заговори, тонът му беше студен.

— Никой в града не иска Мейджърс повече от мен. Само че това не е той. А сега се махайте оттук, освен ако не искате утре да присъствате на погребението на някого от вас.

Те усетиха, че Джак говореше сериозно, и отстъпиха с недоволно мърморене.

Когато Джак се увери, че тълпата се беше разпръснала, той влезе в кабинета на шерифа, за да разбере какво си мислеше, че прави този ловец на глави.

— Този тук не е бандитът, когото търсим — казваше Фред.

— Казвам ти, че това е Люк Мейджърс! — спореше Гари Рийд, ловецът на глави. — Погледни го — той отговаря на описанието!

— Познавам Мейджърс и това не е той — потвърди Джак, когато влезе при тях.

— Но той прилича на него! И се опита да избяга от кръчмата в Сан Анхело, когато тръгнах след него! — Гари Рийд беше бесен при мисълта, че си беше загубил времето.

— От дни се опитвам да му кажа, че не съм Мейджърс, но той не ме слуша! — обади се в своя защита мъжът. — Казвам се Уолт Кинсел.

— Е, Уолт Кинсел, търсят ли те за нещо някъде? — попита Джак, докато се приближаваше към него и се питаше защо той беше побягнал от Рийд.

Кинсел изглеждаше засрамен.

— Търсят ме, но не законът.

— Какво означава това, по дяволите? — попита Рийд.

— Мислех, че може да ме гониш, защото оставих едно бременно момиче в Остин. Баща й заплаши, че ще тръгне да ме гони, затова си помислих, че е изпратил теб.

Фред беше отвратен.

— Може би ще му изпратя телеграма, за да го уведомя, че си тук. Дотогава ще те държа заключен в някоя килия, докато той не дойде тук със свещеник.

— Нямаш право да правиш това с мен!

— Той е прав — каза Джак. — Пусни го. Господин Рийд, съжалявам, но не сте довели човека, когото търсим.

— Все още не съм се отказал. Ще се върна. — Ловецът на глави излезе ядосано от стаята.

Кинсел изчезна още щом го развързаха.

— Размина ни се на косъм — каза Фред, като си мислеше колко бързо се беше събрала тълпата и колко враждебно се бяха настроили гражданите.

— Така е — съгласи се Джак. — Това изобщо не ми харесва. Люк е невинен, докато не бъде доказано противното. Никой не го е видял да застрелва Сам Грегъри или заместник-шерифа.

— Да, но имаме свидетели, които твърдят, че той е застрелял Харис.

— Свидетелите може да грешат.

— Защо си толкова убеден, че не е бил той? Целият град вярва във вината му, а, честно казано, и аз съм съгласен с тях.

Джак погледна новия шериф, забеляза изражението му и разбра, че Фред наистина вярваше във вината на Люк.

— Грешиш, Фред.

— Откъде си толкова сигурен? — Фред се намръщи и го изгледа подозрително. — Чакай малко… Докато говореше с Рийд, ти каза, че познаваш Мейджърс. Колко добре го познаваш?

В продължение на много дни Джак бе обмислял дали да се довери на Фред или не. Сега обаче знаеше, че трябваше да му каже истината. В града беше твърде опасно. Ако някой ловец на глави доведеше Люк, когато Джак не бъдеше наблизо, гражданите може би щяха да го обесят веднага и той нямаше да бъде в състояние да помогне на приятеля си. Настроенията в града не му бяха по вкуса и той трябваше да направи нещо. Но преди всичко му трябваше съюзник, който да му помогне да опази Люк, ако той бъдеше заловен и доведен в Дел Фуего.

— Трябва да ти кажа нещо, което никой друг освен мен не знае. Но преди това искам да ми дадеш думата си, че няма да го разкажеш на никого. От това зависи животът на много хора.

Фред се втренчи озадачено в него.

— Имаш думата. Какво имаш да ми казваш?

Джак му разказа набързо какво се бе случило преди бягството на бандитите от затвора.

— Но той е застрелял Харис! — възрази недоверчиво шерифът.

— Грешиш. Бандитът извадил револвера си, Люк извадил своя и започнали престрелка. Бандитът, а не Люк застрелял Харис. Люк е бил в банката, за да иска заем, а не за да я обира.

Фред поклати объркано глава.

— И през цялото това време ти чакаш вест от него?

— Ако той може да открие самоличността на Ел Диабло и да ме уведоми за това, ще го направи. Тогава ще можем да приключим веднъж завинаги с тази банда. Но трябва да защитаваме Люк с всички средства.

Известно време Фред не каза нищо.

— И Сам не ми повярва отначало.

— Ти май наистина вярваш на Мейджърс.

— Бих му поверил живота си, а в момента той е поверил своя на мен.

— Ще запазя тайната и ако Мейджърс бъде заловен, ще се погрижа да бъде в безопасност, докато ти дойдеш тук.

— Ще уведомя и капитана си, просто за всеки случай. Не искам да стане някаква грешка с Люк. Той работи за нас, а не против нас.

Фред кимна и двамата си стиснаха ръцете.

Много по късно същата нощ Елизабет лежеше прилепила тяло до Джак и се радваше на близостта му. Той беше чудесен любовник и тя нито веднъж не бе изпитала съжаление, че споделяше леглото му. Той изглеждаше заспал. Тя не искаше да губи нито минута от малкото време, с което разполагаха, и сложи длани върху гърдите му, след което ги остави да се плъзнат надолу, докато най-накрая успя да привлече вниманието му.

— Спеше ли? — попита гърлено тя, докато го възсядаше.

— Не, почивах си. Ти ме изтощаваш, жено — каза с усмивка той, докато тя се отъркваше в него.

— Е, ако си твърде изморен…

Тя се престори, че се надига, но Джак сграбчи бедрата й и я притисна обратно надолу.

— Не съм казвал, че съм твърде изморен. — Той се ухили. — Никога не съм твърде изморен за теб.

Той се опита да се претърколи и да се озове отгоре й, но тя не му позволи. Елизабет се наведе напред и му предложи гърдите си, след което започна да го язди. Тя контролираше играта им. Тя определяше бързината. Тя го приближаваше до върха, след което спираше достатъчно, за да намали възбудата му и да го остави подивял от страст. Тя искаше да го пороби със страстта си. Едва тогава той щеше да й даде онова, от което тя имаше нужда… което искаше. Те достигнаха заедно до върха и Елизабет се отпусна в прегръдките му. Двамата останаха да лежат задоволени и изтощени.

Малко по-късно тя повдигна въпроса, който я измъчваше.

— Имаш ли някакви новини за бандата?

— Днес имаше малко вълнение край затвора. Един ловец на глави се появи и каза, че е заловил Мейджърс.

Тя го погледна с надежда.

— И?

— Не беше той. Беше довел друг човек, но когато се чу, че води Мейджърс в града, за малко да избухне бунт.

— Значи нямаш никакви новини?

— Не, но напоследък мисля много за бандата на този Ел Диабло. Започвам да се питам дали той няма информатор с големи връзки в града или във форта. Как иначе са успели да разберат точната дата на пристигането на пратката с оръжие?

— Може би не са знаели — предположи тя. — Може би просто са си държали очите на четири и са извадили късмет.

— Възможно е, но не мисля така. Тази банда е твърде умна, за да се довери на случайността.

— Как ще ги заловите? Градът иска справедливостта да възтържествува. Затова и хората са толкова ядосани.

Той обви ръце около нея.

— Знам и съжалявам, че събитията се развиват толкова бавно. Правя всичко по силите си. Просто трябва да имаме търпение. Има неща, за които не знаеш.

— Така ли? — Елизабет го погледна въпросително. Джак замълча известно време, като се питаше дали да не й каже, за да повдигне малко духа й. Най-накрая й отговори.

— Причината да остана толкова дълго в града е, че имам вътрешен човек в бандата. Когато той успее да узнае кой е Ел Диабло, ще се свърже с мен и тогава ще заловим цялата банда. Дотогава просто трябва да стоя тук и да чакам.

Елизабет го погледна с уважение.

— Колко умно! Не знаех, че си направил такова нещо. Сигурно ти е трудно да чакаш така.

— Не е лесно и не му се вижда краят. Просто се надявам всичко да си дойде на мястото, за да мога да ти помогна и да заловя Ел Диабло. Искам да спра него и бандата му, преди да са наранили още някого.

— Ако някой може да се справи, това си ти, Джак. — Тя се наведе и го целуна.

Не му трябваше втора покана. Те продължиха да се любят, докато най-накрая Елизабет не се измъкна от леглото, за да се прибере у дома си.

 

 

Водена от Хадли, бандата влезе в скривалището на мексиканците. Люк яздеше отпред с намерението да чуе колкото може повече имена, места и подробности от предстоящите преговори.

— Карлос! Здрасти! — извика Хадли, когато спря коня си пред тежковъоръжените бандити, които ги очакваха пред дома на водача си. Тези мексиканци имаха славата на също толкова жестоки хора, колкото бяха и бандитите на Ел Диабло, и Хадли се държеше с тях с уважение. — Отдавна не сме се виждали, приятелю.

— Така е, амиго — отвърна мексиканецът и огледа бързо ездачите, които придружаваха Хадли. — Но сърцето ми се къса. Къде е твоята дяволски красива сестра? Очаквах с нетърпение отново да се срещна с нея. Да не би известният Ел Диабло да е спрял да язди със собствената си банда? За втори път идваш при мен, а тя не е с теб.

Хадли се усмихна, но не беше доволен, че Карлос бе казал толкова много пред Люк.

— Ел Диабло е зает да планира следващия ни удар.

— О, Хадли, да не би най-сетне да признаваш, че тя е мозъкът на бандата ви?

— Най-сетне ли? — Той се разсмя хладно на обидата. — Та кога сме го отричали? Защо иначе ще се наричаме бандата на Ел Диабло? Ела, да пийнем по едно и да си поговорим за старите времена, преди да се заемем с работата.

Хадли потупа Карлос по гърба и двамата поведоха останалите към място, на което щяха да могат да седнат и да си поговорят.

Люк слезе от коня си и последва Карсън и Джоунс. Мозъкът му обмисляше трескаво онова, което беше научил току-що. Ел Диабло беше жена! Но коя? Той бе изпълнен с напрежение. Люк знаеше, че едва ли щеше да се доближи повече до самоличността на водачката на бандата и че трябваше да се върне в Дел Фуего и да каже на Джак какво беше научил.

— Жена! Идеята беше възмутителна, но и същевременно невероятно умна. Кой друг би се справил по-добре да се вслушва незабелязано в разговори и да предава информацията на Хадли? Това беше идеалният сценарий. Никой не би заподозрял, че водачът на жестоката банда е жена. Люк не можеше да си представи как една жена може да бъде толкова хладнокръвна убийца, но това нямаше значение. Сега имаше значение единствено това, че той можеше да помогне на Джак да я залови и че трябваше да се свърже възможно най-бързо с приятеля си.

Люк осъзна, че нямаше да му бъде лесно да се измъкне от бандата. Когато го направеше, трябваше да се увери, че ще има голяма преднина, ако не искаше бързо да стане храна на лешоядите. А мъртъв нямаше да може да помогне на Джак.

Люк внимаваше да не изпъква и да не привлича вниманието. Той говореше малко, наблюдаваше внимателно всичко, което ставаше около него, и чакаше нетърпеливо сделката да бъде сключена. На няколко пъти през последните ден и половина той се бе улавял, че мисли за красивата Армита и се бе оказало трудно да я пропъди от мислите си.

Невинността й го беше изненадала и зарадвала. Не му харесваше, че се беше наложило да я напусне така посред нощ, но не бе имал друг избор. Люк щеше да се зарадва да се срещне отново с нея. Тя се беше оказала единственият светъл лъч в живота му напоследък.

 

 

Коди се срещна с Дебнещия призрак на едно усамотено място в покрайнините на града. Никой не обръщаше голямо внимание къде ходеше тя през деня, а тъй като бандата не беше в града, тя не се тревожеше особено, че може да бъде забелязана с индианеца.

— Няма ли новини за тях?

— Не. Хал не знае дали ще се върнат изобщо — не че мога да отида и да го попитам направо. Той каза, че се радвал, че ги няма, но момичетата искат те да се върнат, защото харчат много пари.

— А ти? — попита той, тъй като инстинктивно осъзнаваше, че този път нещо беше различно.

Коди не беше казала на Дебнещия призрак какво се беше случило онази нощ. Тя му бе казала само, че не бе успяла да примами Люк в положение, от което да успее да го залови. Досега индианецът никога не бе имал причини да се съмнява в правотата на преценките й и този път не бе направил изключение.

— Какво искаш да кажеш?

— Този означава нещо за теб.

— Не, аз…

— Личи си по очите ти — заяви той. Дебнещия призрак я познаваше твърде отдавна и четеше в душата й като в отворена книга.

Коди въздъхна раздразнено.

— Когато Логан ме нае, ми каза, че причината да иска Люк да бъде заловен жив е, че има съмнения във вината му. Аз също се съмнявам. В него има нещо, което не подхожда на тази банда. Виж само как се държа той, откакто го намерихме. Първо ме спаси от Съли в Ел Трахар, въпреки че това не беше негов проблем и можеше да не си помръдне пръста. Ако не се беше намесил, сега може би и двамата щяхме да сме мъртви. След това миналата нощ говорих с него. Той каза, че е с бандата, защото имал работа за вършене. Когато се опитах да го накарам да ми каже нещо повече за това, той каза, че да язди с бандата било ад. — Коди погледна към равнината. — Мястото му не е при тези хора. Знам, че е стрелец, но сърцето ми подсказва, че не е хладнокръвен убиец.

— Ще заловиш ли Мейджърс?

Това беше въпросът, който я измъчваше от дни. Тя беше дала на рейнджъра думата си, че ще му доведе Мейджърс жив. Ако не го направеше, някой друг ловец на глави можеше просто да го застреля и едва след това да почне да задава въпроси. Коди знаеше как трябваше да постъпи — заради Люк и заради себе си.

— Нямам избор. Дадох думата си на Логан. Ще заловя Мейджърс.