Боби Смит
Дамата измамница (14)

Глава четиринадесета

— Какво, по… — Люк издърпа одеялото от леглото, Сестра Мери я нямаше.

Раздразнението му, прибавено към унижението, на което току-що се беше подложил, като се беше извинил на някакво одеяло, го накара да изтрезнее. Той знаеше, че я беше оставил разстроена миналата нощ, но не си беше и помислял, че би направила нещо толкова глупаво. И всичко това само заради него.

Люк изруга цветисто, докато се опитваше да предположи накъде се беше отправила тя. Първата му мисъл беше, че може би беше отишла при децата, и той тръгна да търси Рафаел и Чика. Двадесет минути по-късно вече знаеше, че децата не я бяха виждали, и тръгна да претърсва лагера. Намери Хадли и останалите, но от сестра Мери нямаше никаква следа. Тогава един от бандитите, който се казваше Барни, нададе бесен вик, че конят и сбруята му са изчезнали.

Тази новина потвърди онова, което Люк вече бе започнал да предчувства. Той я беше уплашил толкова силно, че тя бе избягала сама и беззащитна посред нощ. Бе обзет от силно чувство за вина, докато се опитваше да реши как да постъпи. Независимо какво щеше да направи, трябваше да го направи, преди Съли да разбере какво се бе случило.

— Знам къде са конят и сбруята ти — каза Люк на Барни. Бандитът го изгледа подозрително.

— И откъде знаеш?

— Изглежда, че през нощта проповедничката е избягала. Предполагам, че тя е взела коня ти. — Люк извади достатъчно пари, за да му компенсира загубата. — Вземи това, докато тръгна след нея и я върна обратно.

— Мислех, че сестра Мери е твоята жена — каза Барни, докато прибираше алчно парите. — Май ще трябва да й дадеш един-два урока.

— Не се притеснявай. Когато я пипна отново, с нея ще си изясним някои неща.

— Е, върни ми коня. Много обичам това животно.

— Ще си го получиш. Няма да ми отнеме много време — увери го Люк и тръгна към корала, за да вземе коня си.

Барни се завтече към Съли, за да му разкаже какво се беше случило.

Докато Люк яздеше бавно през лагера към изхода на каньона, той забеляза, че всички го гледаха втренчено. Когато Съли излезе пред останалите, Люк се напрегна и зачака да види какво искаше бандитът.

— Чух, че малката проповедничка те е надхитрила — обяви саркастично той.

Люк го изгледа мрачно.

— Няма да стигне далеч. — Той се почувства облекчен, че Съли не знаеше къде се намира тя.

— Сигурно не си голям мъж, щом е избягала от теб — подкачи го Съли. — Мислех, че е твоя жена. Мислех, че те прави щастлив. Предполагам, че просто не си бил достатъчно добър за нея, а, приятел?

Останалите се събраха около Съли и се разсмяха, докато Люк подкарваше коня си напред.

— Имаш ли нужда от помощ, за да я върнеш, Мейджърс? — извика след него Съли. — Моите жени не бягат. Те се връщат и ме молят за още, нали, Хуана? — Той дръпна момичето към себе си, за да я целуне.

Хуана му отвърна диво с надеждата, че щеше да накара Люк да ревнува. Сега, когато натрапницата я нямаше, тя щеше да получи цялото внимание на Съли и щеше да има Люк само за себе си. Не беше зле. Не я интересуваше дали другите жени и децата плачеха, защото сестра Мери вече я нямаше. Тя се радваше.

Хуана се усмихна на себе си, докато се вкопчваше в Съли. Никой никога нямаше да разбере, че тя беше видяла как сестра Мери се измъква през нощта облечена в мъжки дрехи. Хуана си беше помислила, че трябва да каже на бандитите, но бе решила, че ще бъде най-добре за нея да я остави да избяга. Това се бе случило преди много часове и я изпълваше с радост. Сестра Мери имаше няколко часа преднина. Колкото по-далеч беше проповедничката, толкова по-добре се чувстваше Хуана.

Люк дочу подигравателния смях на бандитите зад себе си, но не му пукаше. Точно сега те бяха най-малкият му проблем, макар да знаеше, че това беше истинска лудост. Можеше да мисли само за това, че сестра Мери яздеше някъде сама. Люк се спря, за да поговори с часовия.

— Никаква жена не е излизала оттук, Мейджърс. Мина само един ездач няколко часа преди разсъмване, но той беше мъж.

— Знаеш ли кой беше?

— Заприлича ми на Феликс, но преди малко го видях, така че не съм сигурен кой може да е бил. — Пазачът сви рамене с безразличие. — Не ми влиза в работата да гледам кой излиза. По-важно е да наблюдавам кой се опитва да влезе.

— С какво беше облечен мъжът, когото си видял да излиза?

— Беше тъмно, но мисля, че носеше само обикновени панталони, риза и сомбреро.

— Благодаря.

Сега Люк вече знаеше как точно беше облечена тя.

Сестра Мери беше облякла мъжките си дрехи от предишната нощ. Той осъзна колко ефикасна беше тази маскировка, защото ако тя се беше опитала да си тръгне облечена в роклята си, пазачът нямаше как да не я забележи. Люк тръгна по следите й.

Коди не познаваше терена и затова изчака да се зазори, преди да подкара коня си в галоп. Искаше да се махне колкото можеше по-бързо и по-далеч от това място. Тя не се съмняваше, че Люк щеше да я последва, и не искаше да се върне обратно с него… не и след всичко, което се беше случило миналата нощ.

Опитваше се да не мисли за Люк и за всичко, което бе станало между тях. Тя не можеше да отрече, че го бе желала, но ако всичко, което бе чувала за него, беше вярно, то той не бе по-различен от човека, който беше убил баща й. Той беше просто убиец.

В това нямаше никакъв смисъл и тя си наложи да не мисли повече за Люк Мейджърс и за бандата. Странно беше, че Ел Диабло не се появяваше никога в лагера и че Хадли, Съли и останалите трябваше да излизат, за да се срещнат с него. През времето, което беше прекарала в лагера, тя бе дочула откъслечни разговори и един от тях се беше запечатал в съзнанието й. Хадли бе казал на Люк, че сега той бе вече един от тях. Дали не бе искал да каже, че по време на обира Мейджърс не бе бил член на бандата? Дали не се беше присъединил към тях едва сега? И ако той не бе член на бандата още от самото начало, защо тогава беше избягал с тях от затвора? Нещата не се връзваха, както ставаше обикновено, когато тя си имаше работа с престъпници. Когато хората убиваха безсъвестно, те не заслужаваха да живеят на тази земя. Точно затова и Коди вършеше своята работа. Тя искаше справедливост и правосъдие.

Колкото повече мислеше за това, толкова по-ясно й ставаше, че в този случай не беше съвсем сигурна какво щеше да означава раздаването на правосъдие. Онзи Люк Мейджърс, с когото тя бе прекарала толкова време, съвсем не приличаше на Съли и останалите. Джентълмен, който убиваше хладнокръвно? Това някак си не се връзваше. В цялата тази работа имаше нещо, което й беше неизвестно но тя нямаше намерение да се отказва от задачата си. Коди просто се беше оказала в неизгодна позиция и сега трябваше да прегрупира силите си и да опита отново.

Целта й беше да стигне до Ел Трахар и да види какво е станало с Дебнещия призрак. Тя не бе спряла да се тревожи за него откакто Люк я беше измъкнал извън града, и трябваше да разбере как беше приятелят й. Когато научеше какво се беше случило с него, Коди щеше да направи следващия си ход за залавянето на Мейджърс.

От онова, което беше чула в лагера, знаеше, че се подготвяше голям обир, след който бандата щеше да се скрие в Мексико. Когато бандата на Ел Диабло стигнеше в Рио Нуево, тя вече щеше да ги очаква — но не като сестра Мери. Този път трябваше да се престори повече на Далила отколкото на проповедничка. Ако се маскираше като момиче в някоя кръчма, щеше да се чувства много по-спокойна с Люк отколкото в ролята на сестра Мери. Проповедничката си беше изпълнила предназначението. Тя я беше защитавала, докато Коди бе имала нужда, но сега вече бе дошло времето да залови Мейджърс.

Люк се усмихна мрачно, докато следваше следата, оставена от сестра Мери. Както бе подозирал, тя беше тръгнала към Ел Трахар. Несъмнено се тревожеше за стария индианец, който я бе придружавал, и той се питаше дали осъзнаваше, че градът беше първото място, на което щеше да я потърси Съли, когато разбереше за бягството й. Люк се радваше, че другите не бяха тръгнали с него. Той имаше да й каже няколко неща, когато я намереше, и искаше да й ги каже насаме. Срещата им щеше да бъде много интересна.

Беше късно следобед, когато Люк се изкачи на върха на едно ниско възвишение и забеляза сестра Мери да язди на по-малко от миля пред него. Облечена в панталони, риза и сомбреро, отдалеч тя приличаше на някой от бандитите. Той спря коня си и се загледа в нея. Люк се беше изненадал, че беше успяла да стигне толкова далеч, но докато я наблюдаваше, разбра как бе успяла да постигне това. Проповедничката яздеше, сякаш се беше родила на седло. Тази жена определено криеше неподозирани таланти.

Люк понечи да тръгне след нея, но се спря. Той бе възнамерявал да я върне обратно в каньона със себе си, но сега осъзна, че не можеше да го направи. Мислите за прегръдката им не можеха да бъдат изтрити от съзнанието му и тя бе започнала да отвлича вниманието му повече, отколкото той можеше да си позволи, без да се изложи на риск. Той беше член на бандата. Бяха го приели. Сега му оставаше само да узнае самоличността на водача и да предаде информацията на Джак. Последното нещо, което му трябваше, беше присъствието на сестра Мери.

Люк знаеше какво трябва да направи. Той я проследи от разстояние, докато тя не наближи Ел Трахар. След това бързо се върна обратно по следата си и заличи нейната. Ако някой друг се опиташе да я проследи, усилията му щяха да се окажат безуспешни.

Доволен от това, че тя беше в относителна безопасност за момента, Люк си избра място, на което да лагерува тази нощ. Докато лежеше под звездите, той отново си спомни сестра Мери и колко божествено се бе чувствал, докато я беше прегръщал и целувал.

С огромно съжаление, каквото не беше изпитвал никога през живота си, Люк си каза, че тя не беше за него.

 

 

Джак беше сам в стаята си в хотела и гледаше през прозореца към тъмните, пусти улици на Дел Фуего. Той не можеше да спре да мисли за Люк. Приятелят му беше попаднал в много затруднено положение. Бандата не се беше показвала след обира и това притесняваше Джак. Той предпочиташе да се намира по следите им, отколкото да стои в този град и да си губи времето в очакване, за да не би случайно някой алчен ловец на глави да залови Люк и да го доведе в негово отсъствие.

На вратата се почука леко и това изненада Джак, защото не очакваше посетители. Той стана и бързо сграбчи револвера си от кобура на нощното шкафче. Докато отваряше вратата, той държеше оръжието така, че да не може да бъде забелязано от стоящия отвън.

— Да? — Той си мислеше, че сигурно го търсеше Халоуей или някой от заместниците му, и с изненада откри, че пред него стои красивата Елизабет Харис. — Елизабет?

— Джак — каза тихо тя и се усмихна с горчивина. — Мога ли да вляза? Трябва да поговоря с теб насаме.

Въпросът й прозвуча повече като молба и докосна някаква струна дълбоко в душата му.

— Разбира се. — Той се чувстваше неудобно застанал пред нея с револвер в ръката. Доброто възпитание му налагаше да излезе навън, но след молбата й разтвори широко вратата, за да й позволи да влезе в стаята му.

Докато тя преминаваше покрай него, той долови лекия аромат на парфюма й, който му се стори омайващ. Допреди няколко минути бе очаквал да прекара поредната дълга, самотна нощ. Сега в стаята му стоеше една красива жена, която го гледаше с най-изразителните тъмни очи, които Джак беше виждал. Всеки мъж би продал душата си заради тези очи.

— Съжалявам, че се появих така неочаквано и те притесних по този начин. — Тя бе забелязала, че посещението й го е заварило неподготвен, и бързаше да обясни причината за идването си.

— Няма нищо. Искаш ли да седнеш? — Той посочи към единствения стол в стаята до прозореца.

— Да, моля.

Джак усещаше някакво безмълвно отчаяние у нея. Той побърза да прибере револвера си, след което й подаде стола. Когато Елизабет се настани удобно, той седна в края на леглото с лице към нея. Джак знаеше, че сцената изглеждаше твърде интимно, но не можеше да промени нищо.

— Какво има, Елизабет? Да не би състоянието на съпруга ти да се е влошило?

Елизабет вдигна разтревожения си поглед към красивия рейнджър.

— О, Джак… Всичко е толкова ужасно.

— Но какво се е случило? Да не би той да е…?

— Не, Джонатан е още жив, но превърна живота ми в истински ад. Той е бесен, че е бил осакатен толкова жестоко. Страхувам се, че обвинява мен за това… че насочва целия си гняв срещу мен.

Джак забеляза болката в изражението й и веднага почувства желание да я защити.

— Нали не ти е направил нищо лошо?

Елизабет си пое дъх и се опита да се овладее. След това, сякаш внезапно бе осъзнала, че да се обърне към този човек, който й беше напълно непознат, е било грешка, тя се изправи и се приготви да си тръгне.

— Ужасно съжалявам. Не трябваше да идвам при теб. Съжалявам.

Тя понечи да тръгне към вратата, изпълнена с неудобство от това, че бе постъпила толкова неразумно.

— Елизабет! — Джак препречи пътя й.

Тя изглеждаше толкова уплашена и отчаяна, че той не можеше да й позволи да си тръгне, без да се опита да й помогне по някакъв начин. Тя беше една красива, крехка жена. Джак би се гордял да я нарича своя жена и мисълта, че тя страдаше, предизвикваше кавалерството му. Жените бяха създадени, за да бъдат обожавани и пазени, а не унижавани.

— Не, Джак. Трябва да вървя.

— Добре ли си? — попита той, докато я хващаше нежно за раменете и я обръщаше към себе си. Тя му се струваше толкова малка и крехка. Едва когато погледна надолу, той забеляза една синина на ръката й. — Какво ти е направил?

— Просто малко охлузване — прошепна тя и отмести очи от въпросителния му поглед. — Беше раздразнен. Сигурна съм, че не искаше да направи това. Просто… — Тя го погледна. Очите й разкриваха дълбочината на болката й, докато навиваше нагоре ръкава си, за да му покаже цялата грозна синина. Върху предмишницата й се виждаше отпечатъкът на ръка.

— Той ли направи това? — изпъшка Джак.

— Той просто беше толкова разтревожен и… — Тя защитаваше съпруга си. — О, не трябваше да идвам тук. Трябва да си вървя.

— Елизабет! — Джак изрече името й нежно, тъй като искаше да я успокои, да я увери, че беше постъпила правилно, като се бе обърнала към него. Ръцете му сами се обвиха около нея и я придърпаха. Желанието му беше само да я успокои, да намали болката й. — Ти си много красива жена. Никой не би трябвало да вдига ръка срещу теб… никога.

Елизабет потръпна, когато не можа да се въздържи, и се разплака. Тя се вкопчи в Джак. Усещаше, че беше открила човек, който можеше да й помогне. Колкото повече мислеше за всичко, което се беше случило, толкова повече осъзнаваше, че имаше нужда от него. Тя беше отчаяна и той можеше да й помогне.

— Елизабет… — повтори името й Джак, но този път гласът му беше дрезгав и той се опитваше да овладее чувствата, които бушуваха в душата му.

Тя въздъхна и успя да спре сълзите. Джак усети тревогата, с която я изпълваше лошото отношение на мъжа й, и му се прииска да я увери, че ще я защити. Той хвана брадичката й с ръка и нежно я вдигна нагоре, за да я погледне в очите.

Жестът трябваше да бъде приятелски, като на човек, който се интересуваше от щастието й, но когато тя прошепна името му, той се предаде.

— О, Джак… Толкова се страхувам. — Очите й блестяха от сълзите.

В този миг Джак можеше да се въздържи да не я целуне със същия успех, с който можеше да спре да диша. Той се наведе бавно над нея, оплетен в паяжина на чувствено привличане, от която не желаеше да бъде освободен. Елизабет имаше нужда от него, от неговата защита…

Някакво слабо гласче в дълбините на съзнанието му го предупреди, че онова, което върши, не е правилно, но той не му обърна внимание. Джак се движеше бавно и нежно, защото не искаше да я изплаши, и устните му потърсиха нейните в нежна милувка.

Част от него се беше приготвила да бъде отхвърлен. Тя беше съпруга на друг и Джак нямаше право да я докосва.

Но една друга част от него вярваше, че Джонатан се беше отказал от правата си в мига, в който я беше ударил. Той я беше предал. Нежната й ръка носеше белега на неговия гняв. Джак можеше да мисли само как да й помогне, как да изличи болката й, как да се грижи за нея и да пропъди мъката, която виждаше в погледа й.

Той бе обзет от радостно вълнение, когато Елизабет не го отхвърли. Джак усети, че отначало тя беше все още малко уплашена и се отдръпна леко при първия допир на устните му. Но когато устата му се залепи върху нейната в дълбока целувка, тя не се възпротиви, а му се отдаде с тиха въздишка. Това го изпълни с безмерна радост. Той я желаеше повече, отколкото бе желал която и да било жена.

Предупредителният глас в съзнанието му отново се опита да го накара да спре, но когато устните на Елизабет се размърдаха под неговите, Джак вече не можеше да мисли за това.

Те бяха мъж и жена и нямаха нужда от думи или за чувство на вина. Те имаха нужда един от друг и се желаеха. В този миг нищо друго нямаше значение.

Джак я вдигна на ръце и я отнесе до леглото. Той я положи върху мекия дюшек и легна върху нея. Тялото му покри нейното и той я жигоса с горещината на желанието си. Някак подсъзнателно Джак бе знаел, че тя ще бъде точно толкова мека, топла и идеална под него.

Той вече не можеше да се спре. Ръцете му започнаха да се плъзгат по тялото й и да изучават стройните му форми. Когато Елизабет протегна ръце към него, той се потопи в удоволствието от докосванията й. Тя погали гърдите му, мускулите на гърба му, след което започна да разкопчава ризата му. Джак изстена. Докато той сваляше ризата си, тя започна да разкопчава роклята си.

Погледите им се срещнаха и Джак се спря за миг. Той осъзна какво щеше да направи и че не трябваше да го прави. Отвори уста, за да каже нещо, но тя вдигна пръст и го долепи до устните му, преди той да бе издал някакъв звук.

— Не го казвай — прошепна Елизабет. Тя се надигна и го целуна. Целувката й го накара да забрави за всякакви възражения.

Когато тя разкопча роклята си, Джак й помогна да я плъзне надолу до кръста. Същото стана и с комбинезона й и гърдите й останаха разголени пред погледа му.

— Толкова си красива — каза той с дрезгав от страст глас, докато посягаше да я докосне.

Зърната на гърдите й се втвърдиха под милувките му и той я притисна плътно до себе си. Джак я целуна страстно и тя му отвърна без задръжки. Това го възбуди още повече и той започна да целува врата й. Джак усещаше как тя трепери, докато устните му се спускаха надолу към гърдите й. Когато тя изви гръб от удоволствие при допира на устата му върху кожата й, той усети прилив на възбуда, по-силна отколкото някога бе чувствал. Джак осъзна, че трябваше да я обладае. Той я желаеше от мига, в който я бе видял за първи път.

Елизабет се изплъзна от ръцете му, но само колкото да свали роклята и комбинезона си. Тя се върна в леглото и разтвори подканващо ръце. Джак се хвърли в прегръдките й и двамата потърсиха най-голямото удоволствие, което можеха да си доставят взаимно.

Беше изненадан, че Елизабет му отговаряше също толкова страстно. Бе очаквал, че тя ще се държи срамежливо, но тя се оказа тигрица. Елизабет го поведе към себе си, подканваше го, предизвикваше огнена буря в него. Когато тялото му потъна дълбоко в копринената й плът, Джак изстена силно. Преди той да се осъзнае, тя започна да се движи под него и той бе погълнат от вълна от невероятни усещания. Джак никога не бе предполагал, че страстта може да бъде толкова изгаряща. Двамата се движеха бързо в търсене на върха на екстаза.

Когато го достигнаха, Джак бе изненадан от силата му. Той притисна Елизабет силно към себе си, докато бурята на удоволствието отмина. Тя бе имала също толкова голяма нужда от него колкото и той от нея.

Тази мисъл го развълнува, но когато страстта му се охлади и той си възвърна способността да мисли разумно, Джак внезапно осъзна какво беше направил и това го разстрои. Той винаги се беше смятал за мъж с висок морал и не можеше да повярва, че току-що беше спал с жената на друг мъж.

Тогава той забеляза, че Елизабет плаче тихо. Той се отдръпна от нея, за да се опита да я успокои, да й се извини, че се беше възползвал от нея, но тя не му позволи.

— Моля те, не казвай нищо — каза му тя през сълзи. — Знам, че това не трябваше да се случва, но искам да ти кажа, че — тя се надигна на лакът и го погледна — никога няма да съжалявам, че се случи.

Погледът й срещна неговия с удивление. Той бе очаквал да чуе съжаления и обвинения, бе очаквал, че сълзите й са от съжаление и мъка.

— Ти си прекрасен мъж, Джак Логан. Надявам се, че няма да си промениш мнението за мен заради всичко това.

Джак не можеше да намери думи да изрази как се чувстваше и просто я целуна в отговор.

— Ти си много красива жена, Елизабет. Ще направя всичко по силите си, за да ти помогна — каза той, когато двамата се отдръпнаха.

Той е целуна още веднъж и тя въздъхна. Когато целувката свърши, тя отпусна глава на рамото му и сложи пръсти върху гърдите му. Точно в този миг на Джак не му се искаше да мисли за нищо и остана да лежи безмълвно до нея и да се наслаждава на краткото време, през което щяха да бъдат заедно. Страхуваше се, че този момент никога нямаше да се повтори.

Елизабет се отмести първа, стана неохотно от леглото и започна да се облича.

Кръвта му закипя, докато я наблюдаваше как се движи из стаята. Той изпита съжаление, че двамата може би никога нямаше да бъдат отново заедно. Любенето с нея се беше оказало едно от най-прекрасните преживявания в живота му и на него не му се искаше да я остави да си тръгне. Мисълта, че може би никога вече нямаше да има възможността да я прегръща и да я целува, го изпълваше със съжаление. Той не можеше да я остави просто да си тръгне и затова стана и бързо обу панталоните си. След това отиде до нея и я прегърна.

— Няма за какво да се тревожиш. Никой никога няма да разбере какво се случи между нас.

Тя го погледна.

— Никога няма да съжалявам за това, Джак.

Искаше му се да я целуне за последен път, но Елизабет се отдръпна. Тя отиде до вратата, спря се и погледна назад през рамо.

— Причината, поради която дойдох… Онова, което исках да разбера…

— Какво е то? — Джак виждаше, че нещо я тревожи силно.

— Джонатан се държи толкова… жестоко. Опитвах се да го окуража, да повдигна духа му, но той иска само да види, че Мейджърс и останалите бандити са заловени. След това иска да ги види как си плащат за онова, което са направили с него. Просто исках да знам дали нямаш някакви новини. Дали наградите, които обяви градът, са дали резултат?

Джак разбираше нуждата й да се почувства по-уверена, но не можеше да й предложи много.

— Знам, че има ловци на глави, които търсят Мейджърс и останалите, но засега нямам никакви новини. Но ти обещавам, че щом разбера нещо, ще те уведомя.

Тя се усмихна тъжно.

— Благодаря. Това ще зарадва Джонатан. — Тя тръгна да излиза, но се спря и погледна отново назад. — И означава много за мен. — По бузата й се спусна самотна сълза. — Довиждане.

Вратата се затвори тихо след нея.

Джак остана загледан в затворената врата, като се опитваше да осъзнае какво се бе случило. Той не знаеше как така Елизабет беше решила да дойде при него, но се радваше, че го беше направила. Джак знаеше, че трябва да се чувства виновен, но споменът за синината на ръката й не позволяваше на съвестта му да възроптае. Мъж, който посягаше на жена, не я заслужаваше.

Джак искаше да помогне на Елизабет. Той имаше нужда от нея. А тя бе направила нещо, което никоя друга не бе успяла да направи в продължение на много години. Беше докоснала сърцето му.

Джак остана да стои неподвижно в средата на стаята още няколко минути, като се мъчеше да се успокои и да проясни мислите си. След това самотата на стаята му се стори непоносима и той се отправи към кръчмата.