Метаданни
Данни
- Серия
- Жени, изпреварили времето си (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Lady Deception, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Николай Долчинков, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 30гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- Xesiona(2009)
- Сканиране
- ?
Издание:
Боби Смит. Дамата измамница
ИК „Калпазанов“, Габрово, 1999
Редактор: Мая Арсенова
Коректор: Мариета Суванджиева
Техн.редактор: Никола Калпазанов
Оформление на корицата: Poly Press, Габрово
История
- —Добавяне
Глава тринадесета
Докато приближаваше къщата си, Люк забеляза слабата светлина, която се виждаше през прозореца. Той се зарадва, че сестра Мери беше вътре, в безопасност.
Докато минаваше покрай прозореца, той хвърли един поглед. Люк очакваше да види проповедничката облечена в роклята с дългите ръкави и високата яка да чете или да върши с каквото там се занимаваше, докато него го нямаше. Гледката, която се откри пред него, го накара да застине на мястото си. Сестра Мери, или поне на него му се струваше, че е тя, седеше на леглото и разговаряше с две деца, които бяха седнали от двете й страни.
Люк се намръщи. Разбира се, че беше тя. Коя друга можеше да бъде? Но тя изглеждаше толкова различна, че той можеше само да я гледа с удивление. Копринената й коса беше разпиляна по раменете. Досега той не бе осъзнавал колко е красив цветът й. Тя беше облечена в широки мъжки дрехи, но в начина, по който изглеждаше в тях, нямаше нищо мъжко. Меката памучна риза беше много широка, но все пак загатваше за стройното тяло, което се криеше под нея. Панталоните бяха къси и оголваха част от стройните й прасци. Меката светлина подчертаваше кремавия цвят на кожата й и въпреки че тя все още носеше очилата си, му се стори млада и възбуждаща. Споменът за целувката им и начина, по който Люк се беше почувствал, когато тя му беше отвърнала, се завърна и той отново изпита желание да влезе в къщата и да я вземе в обятията си.
Той я желаеше. По дяволите, колко много я желаеше!
Люк тръгна към вратата с едно единствено намерение. И тогава те започнаха да пеят.
Веселата песен го накара да се спре. Той си спомняше смътно думите на песента от детството си. Гласовете на децата бяха ясни и отчетливи и когато сестра Мери запя с тях припева, той бе направо омагьосан. Думите на песента го обгръщаха и събуждаха стари спомени. Той отвори вратата и застана в рамката й, втренчен в тримата на леглото.
Коди си беше позволила да се отпусне и да забрави за всичко, за да се порадва на времето, което щеше да сподели с децата. Когато вратата се отвори внезапно, тя вдигна уплашено очи, доста твърде късно се сети, че бе свалила гарда си твърде много. Когато видя Люк, тя почувства облекчение, но тогава забеляза погледа му. Внезапно осъзна, че косата й беше все още разпусната и че беше облечена в мъжки дрехи. Тя се опита да се овладее.
— Деца, поздравете господин Мейджърс.
Те го поздравиха в един глас.
— Вървете си — нареди им почти сурово Люк.
Коди усети, че в него има нещо различно в този момент. Тя долавяше дъха на уиски, който се носеше от него, и знаеше колко опасни можеха да бъдат пияните мъже.
— Просто пеехме песни, които си спомням от детството си — каза тя с надеждата да отвлече вниманието му от онова, което беше намислил.
— За тази вечер пеенето свърши — каза Люк. Той искаше да остане насаме с нея. Искаше да я прегръща, да я докосва, да я целува, да освободи истинската жена в нея, която тя държеше под такъв строг контрол.
Двете деца погледнаха Коди, която им се усмихна леко.
— Мисля, че ще бъде най-добре да си вървите. Ще се видим утре сутринта.
— И тогава ли ще бъдеш облечена така? — Децата се закискаха.
— Не, отново ще нося роклята си. — Тя също се засмя. — Лека нощ, деца.
Те я прегърнаха и изтичаха навън, оставяйки я насаме с Люк.
— Трябваше да се присъединиш към нас. Може би щеше да ти хареса — каза тя.
Внезапно Коди започна да чувства необяснима нервност. Като сестра Мери, облечена в строгата си рокля и понесла библията си, тя можеше да се справи с него. Като жена обаче никога не й се беше налагало да се оправя с човек като Люк Мейджърс.
— Пеенето не е най-големият ми талант.
— А в какво си най-добър? — попита тя, опитвайки се да насочи разговора в безопасна посока.
— Зависи кого питаш — каза той с мрачна усмивка и тръгна към нея.
Коди трябваше да отметне глава назад, за да погледне нагоре към него. Тя забеляза странните пламъчета в очите му и разбра, че се намираше в много опасна ситуация.
— Ако искаш, мога да изпера ризата ти — предложи Коди. Тя се опита да отмести поглед, но Люк сякаш беше запълнил цялото й полезрение.
— Благодаря. Ризата ми наистина има нужда от пране. Той свали ризата си и я захвърли на малката маса, след което започна да се мие.
— Веднага ще я изпера — каза тя с намерението да изтича до потока и да остане там, докато Люк заспи.
— Не, стой си на мястото. Можеш да го направиш и утре сутринта. — Той си имаше причина да не й позволява да излиза. Съли беше навън.
Коди обаче не знаеше на какво се дължеше забраната на Люк и се ядоса.
— Няма причина да не я изпера сега. Така ще изсъхне до утре.
Люк се обърна и сграбчи китките й, докато тя посягаше към ризата му.
— Казах ти да си стоиш на мястото. — Тонът му беше заплашителен.
Коди инстинктивно разпозна грубото, първично желание, което се четеше в погледа му, и разбра, че се намираше в непознати води. Люк я желаеше. Но заедно с това нещо в женската й природа се пробуди и я накара да се почувства горда, че той я гледаше по такъв начин — нещо, което му отговаряше по същия начин. Коди знаеше, че трябва да се отдръпне, но не можеше. Допирът на ръката му върху нейната сякаш я изгаряше. Тя беше в състояние само да стои и да го гледа, омагьосана от силата и мъжката му красота.
— Аз… — Тя се опита да каже нещо, което щеше да го върне към действителността, но Люк я придърпа към себе си и думите замряха в гърлото й.
Той не се спря, докато тялото й не допря неговото. След това я целуна, без да каже нищо. Той усещаше, че тя трепери и чувстваше разтуптяното й сърце срещу гърдите си. Първоначално целувката му беше нежна, но след малко той я чу да изстенва и не можа да се въздържи. Той я смаза в прегръдките си, устата му се впи жадно в нейната, като търсеше сладостта й, вкусваше я и й показваше колко много я желае.
Коди бе погълната от силата на прегръдката му. Тя бе знаела, че привличането, което изпитваше към него, бе твърде силно, но никога не бе предполагала, че може да бъде нещо подобно на това, което чувстваше в момента. Без защитата на строгата рокля и библията си тя беше безпомощна пред мъжката му сила.
И това й харесваше.
Тя обви ръце около врата му и се вкопчи в него. Коленете й заплашваха да се огънат.
Устните му напуснаха нейните и започнаха да изучават врата й, а ръката му се плъзна под широката риза и опипа гърдите й. Коди се вцепени, уплашена от силата на усещанията, които пронизаха тялото й при допира на дланта му. Докосването му беше наелектризиращо, възбуждащо и я плашеше, защото никой мъж не я беше докосвал толкова интимно през живота й.
— Не! — Тя се опита да се измъкне, но ръцете му я обгръщаха като стоманени обръчи.
— Спокойно, скъпа — измърмори той. Люк потърси отново устните й в успокояваща целувка, но ръката му остана върху гърдите й, като ги галеше и дразнеше набъбналите им зърна.
Коди не бе знаела за съществуването на усещанията, които изпитваше сега. Тя се чувстваше уязвима, искаше да избяга от него. Но в същото време част от нея искаше да остане… да научи повече.
Допирът му беше божествен, но внезапно една мисъл проблесна в съзнанието й и я върна към действителността. Той беше бандит! Единствено бог знаеше всички ужасии, които Люк Мейджърс беше извършил през живота си. Тя трябваше да насочи оръжието си срещу него, а не да го целува необуздано!
Коди бе изпълнена с отвращение при мисълта, че беше забравила причината, поради която се намираше тук. Тя беше Коди Джеймсън, ловец на глави. Беше тук, защото трябваше да си свърши работата. Тя беше готова да даде много, за да залови някого, но не беше готова да даде чак толкова много! Да спи с Люк, не беше част от сделката. Тя бе обхваната от гняв заради собствената слабост и се изтръгна от ръцете му с херкулесово усилие.
— Знам, че можеш да ме принудиш със сила, но искам да знаеш, че няма да ти се дам доброволно. — Тя отстъпи към леглото.
Люк дишаше неравномерно, докато я гледаше. Тя приличаше на страстна, разюздана изкусителка. Косата й беше разпиляна около лицето и по раменете й, а гърдите й се надигаха и спускаха тежко под ризата. Тялото му изпитваше болезнена нужда да се слее с нейното. Той направи една крачка напред, защото искаше да бъде близо до нея. Едва тогава Люк забеляза защо тя беше отстъпила към леглото и върху какво беше облегнала ръката си… Библията.
Той застина на мястото си.
Библията. Нейната библия. Тя беше сестра Мери. Тя проповядваше морален живот, а не живот в грях и похот. Тя пееше химни и се молеше с жените и децата. Тя беше честна и искрена и не знаеше нищо за мъжете.
В този миг цялата му страст го напусна. Горещината, която го беше водила досега, охладня и той бе обзет от отвращение към себе си. Ако бе продължил, щеше да извърши точно онова, в което го обвиняваше тя. Щеше да я принуди да наруши всичките си морални принципи. Щеше да я пречупи със сила и да я люби.
И когато свършеше, щеше да се намрази.
Тази мисъл го накара да изтрезнее. Той се зачуди дали времето, което беше прекарал с тези бандити, не се отразяваше на поведението му.
Люк си каза, че беше пропаднал. Каза си, че всичко това се беше случило само защото тази вечер тя бе изглеждала толкова прекрасна. Каза си също, че тя трябваше бързо да си облече грозната рокля и да прибере косата си.
Но той не изрече нищо. Само стоеше и я гледаше и виждаше в погледа й решителността да не му се отдава.
— Лягай си. Повече няма да те притеснявам — каза остро той, обърна се и излезе навън.
В продължение на няколко секунди Коди не можа да се помръдне от мястото си. Тя се беше уплашила, че той може да не се спре и че щеше да довърши онова, което беше започнал. Още повече обаче се беше уплашила, че ако Люк не се спреше, тя можеше да не му устои. Чувствата й я объркваха. Никога не беше изпитвала нещо подобно към който и да било мъж.
Коди се отпусна върху леглото и осъзна, че беше сложила ръката си върху библията. Оръжието в книгата беше последното й защитно средство, а точно сега тя имаше нужда от такова, за да се предпази от привличането, което изпитваше към Мейджърс. Нейната работа беше да го залови, а не да го прелъсти. Той беше обявен за издирване и тя трябваше да го предаде на правосъдието.
Коди се изправи и угаси лампата. След това седна в тъмнината и се замисли. Измина доста време, преди тя да вземе решението си. Коди знаеше, че не можеше да остане повече на това място. Трябваше да се махне. Да избяга далеч от Люк, и то бързо. Тя реши да избяга още тази нощ. Коди прибра косата си и започна да се приготвя.
Люк се отдалечи от къщата, без да поглежда назад. Беше го обзело чувство за вина. Дали не беше същият като Съли? Дали не се беше превърнал в мръсник, който посягаше на невинни девици? Той никога не си беше представял, че сестра Мери е толкова красива и благодареше на защитата, която й предлагаха дрехите на проповедничка. Никой мъж не можеше да се досети колко красива бе тази жена.
Люк отново откри, че съжаляваше за постъпката си. Сестра Мери беше добра жена, нежна жена, богобоязлива жена. Той беше стрелец, когото повечето от добрите хора в обществото смятаха за хладнокръвен убиец. Двамата с нея не си подхождаха. Тя се опитваше да спаси душата му, но той се съмняваше, че можеше да получи опрощение. Положението в Дел Фуего беше прекрасен пример за това. Той се бе опитал да започне нов живот там, да изтрие спомена за миналото и да започне на чисто, а какво беше станало? Бяха го обвинили в грабеж на банка и убийство и го бяха хвърлили в затвора. Люк поклати глава, докато се връщаше при останалите край огъня.
— Ти се върна — каза с усмивка Хуана, докато сядаше до него.
— Реших, че още ми се пие — отвърна той.
Хуана му подаде мълчаливо бутилка текила. Нощта мина бавно за Люк. Той седеше пред огъня и гледаше втренчено пламъците. Люк се питаше дали душата му нямаше да бъде изпратена да гори в ада. Той вдигна бутилката и отпи поредната голяма глътка.
Коди изчака един час, преди да натъпче одеялото така, че да създаде впечатление, че си беше в леглото, след което се измъкна от къщата. Тя нахлупи сомбрерото и взе библията си. Беше обмислила дали да не вземе револвера в ръка, но бе решила, че идеята не беше добра. Досега библията се беше оказала по-ефикасна защита от каквото и да било оръжие.
Тя се помоли мислено на бога да й позволи да се измъкне незабелязано.
В далечината се виждаха насядалите край огъня бандити. Коди тръгна в противоположната посока, в която се намираше коралът, като се придържаше към сенките. За нейна изненада и радост там нямаше никого. Бог бе отвърнал на молитвите й. Засега всичко вървеше идеално.
Коди оседла бързо един кон, изведе го от корала и тръгна към изхода, като гледаше да се държи по-близо до стените на каньона. До слуха й достигна лек, почти незабележим шум. Тя застина на мястото си, уплашена, че всеки момент щеше да бъде открита и завлечена обратно в къщата на Люк. Но мина известно време и никой не се доближи до нея.
Коди продължи напред колкото можеше по-безшумно. Едва когато се озова в предната част на каньона, тя се качи на седлото. След това подкара бавно животното към мястото, на което се намираше часовият. Нервите й бяха опънати до крайност и тя очакваше всеки момент да бъде разкрита. Коди яздеше бавно, тъй като не искаше да вдига шум и да не предизвика подозрение. Пътят беше опасен и скалист, но тя не бързаше и нищо не се случи.
Часовият забеляза, че към него се приближава някакъв ездач. Конникът му заприлича на един от членовете на бандата, а и неговата работа беше да внимава кой се приближава към лагера, а не кой го напуска.
Коди вдигна ръка в поздрав, докато минаваше покрай него. Тя беше благодарна, че тази нощ нямаше луна, тъй като в противен случай пазачът несъмнено щеше да я разпознае. Продължи да язди бавно, докато не напусна каньона. Когато часовият вече не можеше да я види, тя заби пети в хълбоците на коня и се отправи в галоп напред.
Почти се бе съмнало, когато Люк влезе, клатушкайки се, в къщата. Той беше изпил бутилката, която му бе дала Хуана, след което беше започнал да се налива с уиски. Бяха го обзели спомени за всичко, което беше изгубил по време на войната, и за самотата, която не го напускаше оттогава, и той бе започнал да се пита дали в тази война не бе изгубил не само семейството, но и душата си.
Люк се чудеше какво ли би казала майка му, ако можеше да го види как седи с Хуана и бандата на Ел Диабло край лагерния огън. Майка му бе останала дама през целия си живот — нежна и грациозна. Той я обичаше силно… както и баща си, и брат си. Но всички тях вече ги нямаше и той бе останал сам. По-самотен откогато и да било досега. Той се вгледа в душата си и откри, че нещо му липсваше. Бе си казвал, че е правил каквото трябва, за да оцелее. Че бе трябвало да убие, за да не бъде убит. Но с всяка глътка уиски всичко това започваше все повече и повече да губи значението си.
Люк се чувстваше, сякаш бе изпълнен с тъмнина. В душата му нямаше светлина. А фактът, че почти бе изнасилил сестра Мери, го караше да изпитва още по-голямо отвращение към себе си.
Когато влезе в дома си, той забеляза очертанията на тялото й върху леглото и реши да не я притеснява. Искаше му се да й се извини, но това можеше да стане и по-късно. Засега щеше да я остави да се наспи. И без това точно в този момент не беше в състояние да се разправя с жени. Люк легна на земята и заспа почти мигновено.
Денят дойде скоро, а със слънчевата светлина се появи и ужасно главоболие, което свидетелстваше колко добре се бе справил той с пиенето миналата нощ. Люк се надигна бавно и мъчително и погледна към леглото. За негова изненада сестра Мери все още спеше. Това беше твърде необичайно, защото тя обикновено ставаше първа. Той изстена тихо, докато се изправяше на крака.
— Тази сутрин си много мързелива, сестро — изръмжа той, като очакваше тя да се размърда.
Когато тя не направи нищо, Люк се зачуди дали не беше решила повече да не разговаря с него. Тази мисъл не му се нравеше и настроението му се вкисна още повече.
— Сестра Мери, искам да се извиня за онова, което се случи снощи. Когато те доведох тук, ти дадох думата си, че с мен честта ти ще бъде в безопасност, а аз съм човек, който държи на думата си. Онова, което се случи снощи, няма да се повтори никога.
Люк зачака. Той се беше унижил с това извинение. Бе говорил от сърце. Беше й казал истината и очакваше отговор.
Когато тя не каза нищо, той се раздразни. Не разбираше ли тя какви усилия му бе струвало да излезе от къщата миналата нощ? Не осъзнаваше ли какво му бе струвало да й се извини?
— Сестра Мери — започна отново той и пристъпи към леглото, като се опитваше да проясни погледа си. Все още виждаше малко замъглено. — Наистина съжалявам. Никога не съм имал намерение да те наранявам по какъвто и да било начин.
Едва когато се наведе над леглото, Люк осъзна, че тя не беше там. Той бе говорил на одеялото през цялото време.