Боби Смит
Дамата измамница (11)

Глава единадесета

— И рече господ: „Елате при мен като малки деца.“ Коди изнасяше службата си пред няколко от жените и три малки деца, които седяха в краката й. Тя държеше библията пред себе си, за да могат всички да я виждат.

— В библията е събрана истината за света. Не е необходимо да търсите истината по-далеч, за да водите щастлив живот. Има десет заповеди, които ръководят цивилизованите хора — каза тя и започна да ги изброява, като наблегна най-вече върху „не кради“ и „не убивай“.

— Бог обича всеки един от нас, но ние трябва да се стремим да заслужим любовта му. Ние никога не можем да спечелим любовта му. Трябва да изберем да му се подчиняваме, защото искаме, защото така е правилно.

Тя вдигна очи и забеляза, че Люк я гледаше. Коди не спря, а продължи да говори.

— Единствено ако живеем както ни повелява божието слово, можем да намерим истинското щастие. Всички отговори на вашите проблеми могат да бъдат намерени тук. — Тя докосна благоговейно библията. — Тук трябва да сложите вярата си.

— Елате напред, братя и сестри, за да изповядате греховете си. Бог прощава на онези, които се променят — подкани ги настойчиво тя. Изражението й беше любезно, не осъждащо, а изпълнено с разбиране и обич. — Бог вижда всичко и прощава на онези, които се разкайват искрено. Елате и поемете божията прошка със сърцата си.

Коди наведе глава и зачака. Едно момченце изтича напред и я дръпна за полата. Тя коленичи пред него и взе едната му ръка в своите. След това го заговори тихо и нежно.

Люк стоеше и я наблюдаваше; когато тя започна да говори с детето, той едва успяваше да долови думите й.

— Как се казваш? — попита Коди.

— Карлос.

— Бъди благословен, Карлос. — Тя усещаше, че на момчето му беше неудобно, че разговаря с нея, и реши да го окуражи. — Какво искаше да ми кажеш? Важно ли е?

Той кимна.

— Ядосах се на Естебан и му откраднах оловния войник.

— По-добре ли се почувства, когато го открадна?

— За малко. — Той не лъжеше.

— Защо ми казваш това?

— Защото ти каза, че да се краде е лошо.

— Така е. Играчката още ли е у теб?

— Да, сестра Мери — призна момчето и сведе поглед, обзето от чувство за вина.

— Тогава я върни на Естебан и му кажи, че съжаляваш. Кажи му, че повече няма да крадеш. Можеш ли да направиш това?

Карлос преглътна тежко.

— Няма да бъде лесно.

— Кое? Да му кажеш, че съжаляваш или да не крадеш повече?

— И двете — отвърна унило той.

— Понякога е много трудно човек да бъде добър — каза му Коди. — Но наградата за това е много по-голяма отколкото можеш да си представиш. — Тя го погали по бузата. — А сега върви и направи каквото трябва. Ще се гордееш със себе си, а и майка ти ще се гордее с теб.

Тя вдигна очи и погледна жената, която ги наблюдаваше внимателно.

— Твоят Карлос е добро момче. Той е късметлия, че има майка, която го обича, колкото го обичаш ти.

— Благодаря, сестра Мери.

Момчето изтича да върне играчката и майка му тръгна след него.

Коди зачака. Никога през живота си не беше попадала в такава ситуация и не беше сигурна какво трябваше да очаква. Мъжете, които се бяха мотали наоколо по време на проповедта й, не се осмеляваха да я заговорят и това не я изненадваше. Поне беше успяла да убеди децата, че говореше истината. Тя погледна към Люк и откри, че той все още стоеше на мястото си и я наблюдаваше.

— Ако няма повече изповеди, службата за днес приключи. Наслаждавайте се на красотата на божията неделя. Пазете словото му в сърцата си и избягвайте злото. Правете това и вечният живот ще бъде ваш. Така каза господ. — Тя вдигна библията така, че всички да я видят. — Бог да ви благослови.

Тя напусна групата и се отправи към къщата на Люк.

— Хубава проповед, сестра Мери — похвали я Люк, докато се приближаваше небрежно към нея. Той се изравни с нея и тръгна в същата посока. Тя излъчваше някакво спокойствие, което го караше да й се възхищава, а и нежността, с която тя се бе държала с децата, беше достойна за уважение.

Коди го изгледа.

— Ако бях наистина добра, щях да успея да те убедя да изповядаш греховете си и да освободиш душата си.

— Мислиш, че имам нужда от изповед, така ли? — ухили се той, като се престори на изненадан.

— Ако всичко, което съм чувала за тази банда, е вярно, да, ти имаш нужда да прочистиш душата си. Трябва да разголиш най-дълбоките си, най-тъмните си тайни и да потърсиш опрощение.

Усмивката на Люк беше опустошително съблазняваща.

— Не мисля, че си достатъчно възрастна, за да ми бъдеш отец изповедник.

Коди се подразни, когато откри, че се изчервява отново.

— Чувала съм доста тъжни истории през живота си.

— Ами ако ти кажа, че не съм направил нищо, което да трябва да изповядвам? — подкачи я той.

— Тогава ще си помисля, че трябва да се поработи върху съвестта ти — отвърна тя. След това добави по-сериозно: — Ако някога почувстваш нужда да се изповядаш, аз съм винаги готова да те изслушам.

— Но, сестра Мери, аз съм невинен като новородено бебе. — В сините му очи се долавяше насмешка.

Тя се спря и го погледна право в очите.

— Какво правиш тук тогава?

Той сви рамене.

— Това място е също толкова добро колкото и всяко друго — отговори загадъчно Люк. — А ти, сестра Мери? Защо пътуваш от град на град, без да пускаш корени никъде, без да се задържаш дълго, за да започнеш свой живот? Защо нямаш съпруг и деца?

— Защото имам призвание. Баща ми ме караше да се вслушвам в сърцето си и аз не мога да отрека, че имам нужда да върша тази работа. — За пръв път думите й към него изразяваха пълната истина, а не умело прикрити полуистини.

— А какво ще кажеш за своите изповеди? Някога признавала ли си прегрешенията си пред някого?

— Изповядвам прегрешенията и греховете си пред бога, но пред теб ще призная, че моята слабост, моето най-голямо прегрешение е нуждата да видя справедливостта да възтържествува на този свят. Искам всеки да си получи заслуженото. За съжаление, онова което искам, и онова, което става по света, често са две напълно противоположни неща. — Тя се вгледа в чертите на лицето му и се запита как Люк Мейджърс беше станал убиец. Той изглеждаше толкова добър.

Твърдеше се, че Люк беше убил невъоръжен шериф. Дори само този факт трябваше да я изпълни с вечна омраза към него. Твърдеше се, че той беше застрелял и банкера по време на обира. Но в него имаше нещо, което караше тези обвинения да й се струват неверни. Той се беше държал любезно и с уважение с нея. Беше я спасил от Съли, когато бе могъл да я остави да се справя сама с бандита. Защо? Тези негови действия не се вписваха в онова, което й беше казано за бандата и за Мейджърс.

Тогава Коди си спомни момента, в който Съли го бе предизвикал, когато Люк я беше качил на коня си. Тя си спомни студенината, която бе лъхала от Люк, и стоманената нотка в гласа му. Спомни си напрежението, което беше излъчвало тялото му и готовността му да убие противника си. В този момент той се беше превърнал в стрелеца, за когото тя беше чувала толкова много, но защо бе проявил такава загриженост за нея? Нещо не се връзваше и за първи път, откакто бе тръгнала по следите му, Коди се усъмни във вината му. Люк Мейджърс беше озадачаващ, объркващ мъж, а Коди не си падаше по загадките. Тя обичаше да получава отговори.

— Какво е най-голямото ти прегрешение, Люк? Къде е слабото ти място? В какво най-много се нуждаеш от помощта на бога? — Тя се надяваше да получи честен отговор.

Той, изглежда, се беше вглъбил в разговора им и на нея й се искаше да научи колкото можеше повече за него.

Люк я погледна и забеляза откровеността, изписана на лицето й. Последното нещо, което му трябваше, беше тя да започне да си пъха носа в живота му. Той се усмихна. Погледът му беше определено похотлив, докато отговаряше:

— Казвам ти, момиченце, ушите ти още не са готови да чуят за слабостите ми. Особено за онази, която имам към малките девствени проповеднички като теб.

— О! — Тя се втренчи в него, очите й се разшириха, а гърлото й пресъхна. За миг Коди забеляза в погледа му искрица желание, която беше способна да изпепели душата на всяка жена. Тя знаеше, че той й се подиграва, че просто я дразни, за да я принуди да млъкне, но погледът му накара сърцето й да затупти по-бързо.

Коди стисна още по-здраво библията си, за да попречи на ръцете си да се разтреперят. Люк Мейджърс определено беше достоен противник и в този миг Коди изпита благодарност, че беше предрешена като проповедничка. Ако се беше изправила срещу него в ролята на самата себе си, тя не беше сигурна, че би била в състояние да се справи с него. Тази мисъл я изплаши и развълнува едновременно. По тялото й се разля топлина и тя усети как бузите й пламват.

— Господине, вие не сте джентълмен — каза тя и се обърна, за да не гледа омайващите му очи.

— Вие сте много проницателна в преценката си за хората, сестра Мери. — Люк се разсмя. Той се бе забавлявал да наблюдава изражението й, когато тя беше осъзнала за какво намекваше той. Истината беше, че реакцията й беше възбуждаща. Жените, с които бе свикнал той, не знаеха как да се изчервяват. Пламналите бузи на сестра Мери бяха приятно напомняне за по-нежната страна на живота.

За да се избави от по-нататъшно неудобство, Коди тръгна бързо пред него. Подигравателният му смях все още звучеше в ушите й, когато тя влезе в къщата.

Раздразнението се беше превърнало в ежедневие за Джак Логан, докато стоеше в Дел Фуего и чакаше. Той беше човек на действието и съвсем не му беше лесно да не прави нищо, освен да чака новини от Люк или Коди Джеймсън. Джак знаеше, че търпението беше най-големият му съюзник, но с всеки изминат ден му ставаше все по-трудно да издържа на очакването. Планът, който беше задействал в нощта, когато бе привлякъл Люк на своя страна, можеше да донесе много по-големи резултати, отколкото Джак беше мечтал — ако всичко се развиеше според него. Но той все още нямаше представа какво ставаше и това го подлудяваше.

Джак излезе от хотела и тръгна да се срещне с Халоуей. Той не бе вървял много, когато чу две жени да говорят зад гърба му.

— Те не направиха нищо, Керълайн! Нищо. Изпратиха онзи рейнджър тук, за да помага, но и той не е направил нищо. Ако беше жив, Сам вече щеше да ги е тикнал зад решетките. — Последва кратка пауза и остро вдишване на въздух. — Виж, това е той. Това е рейнджър Логан. Страхливец!

Това накара Джак да спре и да се обърне и той се озова лице в лице с разгневената Сара Грегъри.

— Удивително е, че имаш смелостта да ме гледаш в лицето! — Сара нарочно се опитваше да го обиди.

— Сара, не трябва да говориш така — опита се да я успокои Керълайн.

— Добър ден, госпожо Грегъри — каза Джак, докосна периферията на шапката си и тръгна към нея. — Госпожо. — Той кимна на другата жена.

— Рейнджър Логан — каза хладно Сара. — Имате ли някакви новини за убиеца на съпруга ми? Открихте ли вече този ужасен Люк Мейджърс?

— Не, госпожо — отвърна учтиво той, тъй като разбираше раздразнението и болката й. — Но правим всичко по силите си.

— О, това го виждам и сама — отвърна саркастично тя. — Затова двамата с Фред се мотаете из града и чакате Мейджърс сам да дойде тук и да се предаде.

— Госпожо Грегъри, няма доказателства, че Люк Мейджърс е убил съпруга ви.

— Разбира се, че той го е убил! Нали той е застрелял Джонатан?

Докато стоеше и гледаше Сара Грегъри, Джак си спомни защо се намираше в Дел Фуего и чакаше.

— Искаме справедливостта да възтържествува.

— Виждам. Затова седите тук по цял ден, докато онези убийци се разхождат на свобода, а съпругът ми лежи в гроба си! Защо не търсите убийците? От какво се страхувате?

— Сара, ти не мислиш онова, което казваш — обади се един тих глас иззад Джак.

Той разпозна гласа на Елизабет Харис и се обърна към нея.

— Елизабет? — Сара очевидно беше изненадана да види приятелката си.

— Здравей, Сара… Джак — каза тя, погледна го и му се усмихна приятелски. След това докосна ръката му.

— Здравей, Елизабет — отвърна Логан, омагьосан отново от крехката й красота.

— Сара, говорих с Джак няколко пъти и знам, че двамата с Фред правят всичко възможно, за да се погрижат онези, които са отговорни за смъртта на Сам, да заплатят за престъплението си.

— Тогава защо още не са ги намерили? — Гласът й трепереше и тревогата й беше непресторена.

Елизабет отиде до нея и обви ръка около раменете й.

— Ще ги намерят. Уверена съм в това.

— Точно така — добави Керълайн.

— Но защо им отнема толкова много време? — Сара вече плачеше.

Керълайн хвана ръката на приятелката си.

— Ела, Сара. Ще те заведа у дома.

— Ще ви уведомя веднага щом разбера нещо — обеща Джак, на когото му се искаше цялата тази история да приключи веднъж завинаги, макар да знаеше, че това няма да бъде толкова лесно.

— Ти си много добър човек, Джак Логан — каза Елизабет. Джак я погледна и успя да се усмихне.

— Тя има право да се тревожи. Мъжът й беше убит хладнокръвно. Какво по-голямо нещастие от това. Не мога да я виня, че е ядосана.

— Но ти не си виновен. За нищо.

Той оцени подкрепата й.

— Благодаря. Ти как си?

Погледът й потъмня за миг, но тя бързо се овладя.

— Добре.

— А съпругът ти?

— Все същият — отвърна тихо Елизабет.

— Има ли някакво подобрение?

— Храни се, но все още е толкова ядосан… — Тя се спря, преди да бе казала твърде много. — Не би трябвало да те занимавам с проблемите си.

— Нямам нищо против. Просто ми се иска да можех да ти помогна с нещо.

Тя му се усмихна, но усмивката й не беше щастлива.

— Ти вече ми помогна, дори повече отколкото можеш да си представиш. По-добре да си тръгвам. Джонатан ме чака.

Елизабет започна да се отдалечава.

— Елизабет?

Тя се спря и се обърна да го погледне.

— Ако някога имаш нужда от нещо, от каквото и да било… обади ми се.

Тя кимна, погледът й задържа за миг неговия и тя се отдалечи.