Аманда Блеър
Опасна е нощта (18)

Глава 17

Живя още два дни.

Сляп, едва дишащ, Бърт беше изнесен от клуба на ръце от Филип. Двамата с Оливър го закараха до дома му и чак тогава се увериха, че Бърт наистина не беше преувеличил. Той вече не беше част от това семейство, не беше повече добре дошъл в този дом. Те не го приеха дори и умиращ.

Филип заведе приятеля си в своя дом, а Ашли отиде да вдигне свещеника от сладкия му сън, за да получи Бърт последно опрощение на греховете си.

Само Филип остана да бди до леглото на приятеля си, утешавайки го до последния му час.

 

 

— Оливър?

Гласът на Вивиан прозвуча нерешително, когато тя влезе в библиотеката. Съпругът й беше дошъл направо тук, в тази затъмнена стая, без да каже ни една дума никому. Дори Хенри, когато влезе в стаята и попита дали има нещо, което може да направи за господаря си, беше помолен студено и учтиво да напусне.

В стаята беше мрачно. Огънят беше изгаснал преди часове и вътре беше хладно. Когато очите й свикнаха със слабата светлина, тя видя високата фигура на съпруга си. Беше застанал пред един от високите прозорци и се взираше в нощта.

— Оливър?

— Моля те, остави ме.

Гласът му беше спокоен, но напълно безизразен. Това я изплаши повече, отколкото, ако се беше обърнал и закрещял насреща й.

В първия момент не знаеше какво да направи. После инстинктът й подсказа да остане. Не искаше да го оставя сам. И преди го беше виждала, обхванат от мрачни настроения, но това не я плашеше.

— Какво се случи?

Никакъв отговор.

— Моля те, кажи ми, Оливър!

Той все още стоеше с гръб към нея, но тя чу, че си поема дълбоко дъх. Раменете му потръпнаха.

Не посмя да го попита отново. Надяваше се, че той сам ще поиска да сподели с нея. Знаеше, че Оливър е много независим, а понякога и много самотен. Питаше се дали бракът го беше променил поне малко и дали щеше да реши да й се довери.

— Може би ще искаш да напуснеш тази къща.

От всичко, което очакваше да й каже, тези думи я изненадаха най-много.

— Какво каза, Оливър?

Сега вече тя беше наистина изплашена.

— Ще те разбера, ако желаеш да си отидеш.

— За какво говориш?

— Бърт Хейли се опита да се самоубие тази вечер…

Тя сложи ръка върху устните си, но викът на потрес и неверие успя да се изтръгне от гърлото й.

— … и няма изгледи да преживее нощта.

— Той е жив?

— Куршумът беше изстрелян в слепоочието и той ослепя. Заведох хирург, но той каза, че нищо не може да направи.

— Къде е сега?

— Филип Блесингтън го заведе в дома си, след като семейството му не го прие.

— Горкият човек!

Настана гробна тишина.

— Защо искаш да те оставя? — пошепна съвсем тихо тя, но гласът й прозвуча ясно в тихата стая.

— Защото където и да отида и каквото и да направя, хората около мен умират.

— Кажи ми точно какво се случи?

— Не е важно.

— Важно е. Кажи ми, Оливър.

Той й разказа накратко.

— Не е твоя вината за това, което е станало.

— Не е ли? Тогава чия е?

— Не е твоя.

Тя се обърна и отиде до голямото бюро. Взе свещта, отиде до камината и я запали от изтляващите въглени. Мека светлина окъпа стаята.

— Не поемай вината върху себе си за нещо, което няма нищо общо с теб.

Той не отговори и тя продължи:

— Ти ми каза, че Бърт Хейли отдавна е на път да се самоунищожи и не е имало нищо, което би могъл да сториш, за да го спреш.

— О, не, аз просто го предизвиках и го тласнах към тази постъпка!

— Това, което той е направил, и начинът, по който баща му се е отнесъл към него, нямат нищо общо с теб…

— Мисля си, мисис, че вие може би няма да искате да продължавате да сте омъжена за човек, за когото се говори, че…

— Не давам пукната пара за хорските приказки.

Той не отговори.

— Наистина ли вярващ, че се интересувам от нещо друго, освен от теб?

— Аз…

— Ти все още се питаш какво точно представлявам аз, нали, Оливър?

Ядосана, Вивиан повдигна полите си и тръгна към вратата. Когато натисна бравата, тя се обърна към съпруга си. Само гневът й попречи да му покаже колко беше разстроена.

— Това е всичко, което съм искала от теб, желала съм го повече от дрехи, от бижута или от каквото и да е друго. Мислех, че те познавам, Оливър, както смятах, че и ти ме познаваш. Борих се, за да ти помогна в това, което предприемаше, дори с риск да те загубя. А ето, че сега, когато най-малко го очаквам, аз те загубвам — пое си дълбоко въздух тя и усети болка в дробовете си.

Той продължаваше да мълчи, а от това я болеше още повече.

— Вярвах, че бракът е среща на разума, а не само на сърцето. — Гласът й трепереше, ръцете й — също. — А аз исках… исках… — огледа се обезумяла от мъка тя в слабо осветената стая. — О, но това няма повече никакво значение.

Вивиан излезе от стаята и той остана сам в мрака.

 

 

Имаше един човек, който се радваше на ненавременната смърт на Бърт.

Той седеше сам в къщата си. Беше съблякъл палтото си, беше разкопчал жилетката си и лицето му имаше изражение на човек, който изпитва крайно доволство. Сипа в чашата си от бордото и се заигра с една от изящните дантелени ръкавици, които лежаха на масата пред него.

Тя ще го напусне, сигурен съм в това.

Сега вече всичко ставаше много по-лесно. Бърт, без да иска, му беше помогнал. Дори не се налагаше да убива момичето. Защото след като се постараеше да плъзнат най-лошите, най-отвратителните клюки за Оливър Грей, нито една жена в Лондон нямаше да иска да сподели живота му или леглото му.

И тогава ти ще бъдеш самотен и нещастен, Оливър, нали така? Точно както бях запланувал. Точно както се предполагаше, че ще стане…

 

 

Слуховете и клюките плъзнаха с удивителна бързина. Бяха толкова ужасни, отвратителни, зложелателни, че изисканите аристократи бяха смаяни и потресени.

Но всички слушаха. И всички говореха. Дори намираха време и въображение да поукрасят чутото.

Метресата му била намерена мъртва в къщата му. Гърлото й било прерязано. И само защото Оливър я хванал с друг мъж…

Ама не ти ли казах, че той убил онази, другата жена, в изблик на гняв, след като тя отказала да избяга с него.

Не е ли принудил със сила и това момиче да се омъжи за него? Шантажиране. Нещо като семейна тайна.

И, скъпа моя, знаеш ли, че между Оливър и бедничкия Бърт винаги е съществувала ненавист и…

Пролетта даде път на лятото, но слуховете продължаваха да се разпространяват. Въпреки че Вивиан отказа да напусне Оливър, всеки един от тях започна да води свой живот.

 

 

Скъпи Оливър,

Времето напредва бързо. Страхувам се, че на никого от нас не е останало много.

Вече ти обясних всичко. Не съм ти разказала само за лъжливата самоличност на брат ми и за начина, по който той я присвои от друг човек.

Той никога не ми обясни откъде се е сдобил с толкова огромно богатство. Казваше ми само, че е сключил договор за участие в някаква сделка и докато работите вървят добре, ние можем да си позволим известен комфорт и закрила в живота.

От самото начало знаех, че ме лъже.

Една вечер се беше напил и усетих, че се страхува ужасно от нещо. Опитах се да го успокоя и тогава истината излезе наяве.

Работил по моретата през годините, когато аз бях на служба при моята възрастна господарка. Мислил да спести пари, за да сме подсигурени, когато дойде да ме вземе. Но въпреки че работил много, не могъл да спести почти нищо.

Отчаял се, че никога вече няма да ме види.

Тогава на борда на кораба, на който работил, се качили двама души. В този миг животът му се променил коренно.

Малкият Ашли Флеминг и неговата майка бягали от Колониите. Майка му била много красива жена, актриса, която била запленила бащата на Ашли. След като момчето се родило, тя го обикнала с цялата си душа, но все още искала да запази мястото си на сцената. Съпругът й бил на различно мнение и дълги години те все спорили и водили битки, докато накрая тя го напуснала, като взела и детето със себе си.

Даниел бил очарован и от двамата. Тъй като той и Ашли били единствените момчета на кораба, между тях се породило нещо като приятелство. Имало и още нещо — приликата между двамата била необичайна. Даниел дори сресвал косата си така, че да прилича на младия аристократ.

Трябва да ти разкажа тази част от историята бързо, защото според мен убийството на едно дете е най-печалното, най-скръбното нещо в този живот. Един ден излязла страхотна буря и корабът се сцепил на две. Даниел и Ашли били отнесени от течението. Държали се за малко парче дърво, останало от кораба. Държали се така в продължение на няколко дни и нощи, докато рано една сутрин видели в далечината кораб. Обаче от кораба не ги забелязали. Същата нощ Даниел натиснал главата на Ашли под черната вода и го удавил. Момчето било слабо и не оказало никаква съпротива. Даниел взел фамилния му пръстен, а колкото до дрехите му — те и без това били станали на парцали. Тъй като бил прекарал много дни на кораба, приказвайки с Ашли за живота, който го очаква в Англия, сега моят брат напънал мозъка си, за да си спомни всичко от разговорите.

Решил да стане Ашли.

Един кораб го видял и го прибрал на борда, но той се преструвал, че си е изгубил паметта. Пръстенът му подсигурил безпрепятствено завръщане в Англия, където баща му бил обезумял от скръб. Той никога не заподозрял, че момчето, което му върнали, не бил неговият собствен син. Често съм се чудила дали той е искал да вярва в лъжата, защото се е страхувал от истината. Възрастният Флеминг никога вече не станал същия след смъртта на любимата си. Той намерил утеха в този нов Ашли. А Даниел бил добър и любезен към него. Но дали чувствата му са били искрени, или са били продиктувани само от изгодата, не може да се каже със сигурност.

След внимателно наблюдение брат ми се научил да бъде джентълмен. Един прекрасен ден дойде да ме вземе и заведе в имението си в провинцията. Когато научих какво е направил, разбрах, че брат ми е обречен на злото. Вътре в него, там, където беше отредено да живее сърцето, зееше празнота. Много отдавна престанах да се страхувам от тъмното, защото видях, че то е навсякъде, дори вътре във всеки един от нас.

Последната ми надежда умря през онази нощ, когато той, напълно пиян, ми призна какво беше направил. Молих се за душата му и за това да ни бъде позволено, посредством божията милост, да изживеем остатъка от живота си в спокойната провинция.

Но не би. Ти се върна вкъщи, Оливър, и съдбата задвижи хода на събитията.

Ашли Флеминг е твоят враг. Ти мислиш, че твоят противник е мъртъв, но дори и в момента, докато пиша тези редове, Ашли крои планове за смъртта на съпругата ти…

 

 

— Как могат да говорят за него такива работи! — пошепна Мери на Сюзън, докато приготвяше подноса със закуската на Вивиан.

Сюзън печеше сладкиши и въпреки че изглеждаше съсредоточена в различните пайове, кейкове, хлебчета и кифлички, които приготвяше, сърцето я болеше за младата й господарка.

— Той е най-добрият господар, който някога съм имала — продължи Мери, а тонът й беше такъв, че не търпеше възражение по въпроса. — Не вярвам на нито една дума от това, което казват за него.

— Така е — каза Сюзън, докато гледаше в пещта.

— Тя трябва да е станала, докато стигна до стаята й — каза тъжно Мери, като нагласи за последен път таблата. — Ако съдя по разхвърляното легло, струва ми се, че той спи с нея.

— Дръж си езика зад зъбите, госпожичке. Не е нужно хората да знаят всичко!

— Разбира се! — Огромните очи на Мери погледнаха обидено и Сюзън я потупа нежно по ръката.

Когато Мери излезе от кухнята, понесла подноса, Сюзън седна пред голямата маса до огъня и облегна брадичка на ръката си.

Нещата се развиваха така, сякаш целият град изпитваше удоволствие от лошия късмет на Оливър.

Но тя изобщо не вярваше той да има нещо общо със самоубийството на горкото момче.

Сюзън нямаше почти никакви близки приятели, а и Дейвид не можеше да направи почти нищо.

Херцогът и херцогинята на Кронфийлд.

Тази мисъл проблесна в мозъка й като стрела.

— И защо мислиш, че те ще помогнат? — прозвуча гласът й в празната стая.

В бележката, която той ти написа, за да ти благодари за грижите, които си положила за нашето момиче, ти пише, че от каквото и да имаш нужда в бъдеще…

Надеждата започна да напъпва в сърцето на Сюзън, когато си спомни прекрасното писмо, което лакеят й беше донесъл. Вивиан й беше прочела онези пасажи, които не можеше да разчете съвсем добре.

— Но те сигурно знаят…

Не. Не знаят. Артър и Даяна никога няма да простят на тези, които разпространяват такива грозни лъжи, а най-вероятно те дори няма да искат да ги чуят.

— А те са влиятелни хора.

Кажи им…

Една от прислужничките влезе в кухнята, залитайки, опитвайки се да прогони съня от очите си.

— Ето, че хубавицата е станала — каза нежно Сюзън на младото момиче. — Ще гледаш сладкишите да не изгорят, а когато станат готови — да ги извадиш!

Момичето кимна с глава и започна да сплита кестенявата си коса. Тънките й пръсти работеха бързо.

— Няма да се бавя дълго — увери я Сюзън.

Дали щеше да изгори хляба, или не, нямаше значение, защото някои неща не можеха да чакат.

 

 

— Имате посетител, Ваша светлост, на име — „Готвачката на Вивиан“ — информира прислужникът херцога на Кронфийлд.

Херцогът остави книгата, която беше започнал да чете, и погледна към вратата на гостната стая.

— Я виж! Какво удоволствие!

Той стана, когато видя приятелката на Вивиан. До нея стоеше млад мъж, когото той сметна за неин син.

— Извинявайте, че дойдох толкова рано, Ваша светлост, и че не ви съобщихме…

— Глупости! — прекъсна Артър жената, като я придружи до стола пред камината, в която гореше весел огън. Сутрините бяха хладни, а той обичаше толкова много да седи пред огъня. — Чай или кафе? И тъй като не знам малкото ви име, скъпа моя, ще ми го кажете ли? Не исках да се покажа груб, като адресирах писмото си до готвачката.

— Сър, името ми не е важно…

— Сюзън — каза тихо синът й. — Името й е Сюзън.

— Значи Сюзън.

Артър й наля чаша чай и й я подаде. Забеляза, че ръцете на жената трепереха, и затова постави чашата на масата.

— Сюзън, няма причина да се страхувате от мен.

За негова изненада жената избухна в сълзи и започна да му разказва най-удивителната история, която беше чувал досега.

Когато тя свърши и той й подаде носната си кърпа, за да избърше сълзите си, вече бе взел решение.

— Ще ви придружа до вкъщи и ще се опитам да разговарям с Оливър.

— Благодаря ви — каза с хълцане Сюзън, а сърцето й щеше да изхвръкне. Херцогът се присегна и постави ръката си върху нейната.

 

 

— Имате гост, Ваша светлост — каза Хенри.

Оливър прекарваше по-голяма част от времето си в библиотеката, тъй като беше сигурен, че Вивиан нямаше да го безпокои тук. Тя все още настояваше да се хранят заедно, като се мъчеше да поддържа някакъв разговор. Въпреки че сърцето му се късаше, беше убеден, че това, което беше решил, бе най-доброто за нея.

Нищо друго не беше донесъл в живота й, освен страдание.

— Отпрати го…

— Здравей, Оливър.

В библиотеката влезе Артър, свали шапката и жакета си, а после седна на стола пред камината.

Беше ясно, че възрастният мъж нямаше да даде да бъде отпратен.

— Хенри, ще бъдеш ли така любезен да ни донесеш някаква закуска и нещо за пиене?

— Както желаете, сър.

От известно време тонът на камериера беше станал доста хладен. Оливър се изненада, че неговият прислужник беше застанал на страната на Вивиан. С всеки поглед, дума или действие Хенри показваше колко е разочарован от грешката на господаря си.

Щом останаха сами, Артър пристъпи направо към въпроса — нещо съвсем необичайно за него, тъй като и предпочиташе заобиколните, деликатни пътища.

— Не сме се виждали нито с теб, нито с прекрасната ти съпруга напоследък.

— Бяхме доста заети.

— Доста нескопосано лъжеш, Оливър.

Младият мъж не можеше да намери думи, за да отвори на херцога. Реши да му се довери и да каже какво му тежи на сърцето.

— Не трябваше точно на нея да се случи всичко това. Напълно си прав. Нито пък трябваше да се случи на теб. Но би трябвало да си щастлив, че имаш такъв прекрасен брак, такава прекрасна съпруга, която те подкрепя.

— Не искам тя да бъде част от този ужас.

— А говорил ли си с нея за това?

— Да, тя е наясно с чувствата ми.

— Но не е съгласна с теб, струва ми се?

И двамата замълчаха, когато Хенри се върна и постави сребърния поднос с чая на масата. Изчакаха, докато той излезе от библиотеката, и продължиха разговора си.

— Имах разговор със Сюзън тази сутрин.

— Сюзън?

— Готвачката на съпругата ти.

— А, да.

— Моето момче, защо не дойде при мен веднага, след като този луд човек е започнал да те заплашва?

Оливър усети, гледайки в тези добри сиви очи, че беше победен.

— Аз не можех… да въвличам вас и Даяна в тази отвратителна бъркотия.

— Но ние те обичаме, скъпо момче, и те познаваме от деня, в който се роди на този свят.

Оливър хвърли бърз поглед към портрета на майка си на стената, което не убягна от погледа на възрастния мъж.

— Страхуваш се да не я загубиш ли?

Как добре умееше Артър да реже направо в сърцевината на въпроса! Оливър не смееше да срещне очите на приятеля си.

— Разбирам, че те е страх за нея, но ако я отпратиш, какво ще се промени?

Оливър, вече напълно овладял объркването си, погледна към добронамерения херцог.

— Ще бъде по-добре за нея.

— Но това ще я убие, Оливър.

Оливър затвори очите си и ги закри с ръка. Усети, че Артър стисна рамото му.

— Това, което се случи на сина на Джеймс Хейли, е ужасно, но ти нямаш нищо общо с това.

Оливър поклати глава.

— Не ти насочи пистолета към главата му. Истината е, че Бърт беше мъртъв още много, много отдавна. Сюзън ми каза какво приказвали хората. Тя беше единствената, която има смелостта да дойде при мен. Още защитава Вивиан и напълно одобрява това, което тя прави.

— Не й се сърдя — пошепна Оливър.

— Повече се сърдиш на себе си, нали?

Оливър кимна с глава.

— Недей. След време ще се убедиш, че единствените хора, които значат нещо за теб, са тези, които вярват в теб.

— Как е възможно тя да ме обича все още?

— А как може да спре да те обича?

Възрастният мъж сниши гласа си.

— Разправят, че те било срам от нея.

Оливър отвори очи и се втренчи във възрастния мъж, който започна да се смее радостно.

— О, ето какво било! Могат да казват всичко, каквото желаят за теб, но ако докоснат и косъм от косата й…

— Ето как стоят нещата. Затова тя трябва да замине.

— Да, но тя не може да го направи — стана грациозно от стола Артър и протегна голямата си ръка. — Хайде, момче. Придружи ме да пояздим в парка. Чистият въздух ще ти подейства добре. Осмелявам се да кажа също, че кучетата ти се нуждаят от малко раздвижване.

Оливър погледна протегнатата ръка. Той я пое и позволи на херцога на Кронфийлд да го вдигне на крака. Приятелят му го прегърна бързо, после отстъпи крачка назад и му се усмихна.

А отвън, пред вратата на библиотеката, долепил ухо до ключалката, Хенри се усмихваше.

 

 

Същата сутрин Вивиан още спеше, когато Оливър влезе в спалнята. Той седна от нейната страна на леглото и я събуди с целувка. Тя отвори очи.

— Можеш ли да ми простиш, че бях такъв глупак? — попита той.

Очите й се напълниха със сълзи — не можа да овладее връхлитащите я чувства.

— О, и аз мисля така.

Легна до нея и я прегърна.

— Ти си излизал?

— С Артър.

— О!

— Има един герой под покрива на тази къща, мисис.

— Какво искаш да кажеш?

— Твоята готвачка отишла при Артър тази сутрин и го убедила да дойде и да разговаря с мен.

— Разбирам — каза Вивиан, без да може да спре да усмихва. Колко присъщо беше за Сюзън да я защитава докрай.

— А Хенри ми беше сърдит.

Тя се засмя.

— Бях забравил колко много ми липсваше твоя смях.

— Искаш да кажеш, че не трябва да заминавам?

Внезапната уязвимост в неговите очи я накара отново да се разплаче. Знаеше, че той не го беше направил нарочно, но тя не беше в състояние да превъзмогне дистанцията между тях.

— Не — каза той и спря. — А ти щеше ли да заминеш?

— Не. Никога.

 

 

Бракът им отново започна да тече нормално и за Вивиан това беше най-щастливото време от началото на техния съвместен живот. Те яздеха заедно, ходеха на театър заедно с Артър и Даяна. След две седмици Даяна реши да даде парти, с което да отпразнуват тяхната сватба.

— Защото вие не направихте тържество и сватбата ви бе твърде скромна — обясни тя.

Бяха се разположили в голямата библиотека на Рамзи.

— Ако смяташ, че е разумно… — започна Вивиан.

— Разбира се. Трябва да бъдеш представена на обществото. След като майка ти и баща ти са починали, то Артър и аз ще бъдем повече от щастливи да поемем грижата за това.

На Вивиан й хареса да остави подготовката за тържеството в опитните ръце на херцогинята.

— Може ли… може ли да поканя кръстницата си?

Даяна набръчка чаровно носа си.

— Мисля, че тя живее някъде на север.

— Все още е в Лондон.

— Тогава можем да я поканим. А сега да поговорим за балната ти рокля…

Вивиан бе увлечена от този приятен женски разговор, но не изпускаше от поглед съпруга си. Той изглеждаше по-малко угнетен и малко разтревожен. Разговаряше и се смееше заедно с Артър пред камината.

Беше се върнал в леглото й в нощта след посещението на херцога. Тя не можеше и да мечтае за по-нежен и пламенен любовник. Докато се любеха, винаги внимаваше за бебето им и тя разбра, че любовта към съпруга й беше станала още по-силна.

Животът наистина й се струваше прекрасен.

 

 

Той ги беше зърнал в театъра и това, което видя, го разгневи. Защото съпругата на Оливър нямаше вид, че ще го напуска скоро.

Защо непрекъснато ме предизвикваш, Оливър? Защо изпитваш такова голямо удоволствие да осуетяваш намеренията ми?

И сега, седнал пред камината с поканата на херцога и херцогинята на Кронфийлд в ръка, той се загледа в пламъците и започна да крои нови планове.

 

 

Вивиан влезе в балната зала със съпруга си и предизвика пълна сензация.

Малко хора имаха възможността да ги видят заедно, откакто бяха плъзнали слуховете. Сутрин в парка, а вечер в театъра. Сега, когато те бяха почетните гости, всички можеха да им се нагледат до насита.

Огромната бална зала беше препълнена с хора. Общ шепот се понесе, когато Артър Рамзи съобщи на всички присъстващи, че Вивиан е негова племенница. Херцогът и херцогинята на Кронфийлд имаха властта да опровергават дори и най-злобните слухове.

Възбуденият шепот бавно замря и тогава Даяна се усмихна на всички присъстващи, а съпругът й помоли Оливър и Вивиан да открият танците.

Вивиан огледа балната зала и зърна Сюзън, която като че ли се чувстваше малко неудобно в новата си рокля. Дейвид беше застанал до нея. Като се усмихна, тя повдигна ръка и дръпна леко ухото си, като внимаваше да не закачи диамантената си обица.

Вивиан зърна и кръстницата си, която стоеше сама в един ъгъл на претъпканата зала, и стисна леко рамото на съпруга си.

— Ще ме изчакаш ли за минутка, скъпи? — Тя премина ловко през насъбралите се на групи гости и стигна до мястото, където стоеше кръстницата й. — Изглеждаш прекрасно! — пошепна Вивиан и целуна възрастната жена по бузата. Тя видя как страхът изчезна от очите на Розамънд.

— Благодаря.

Розамънд явно беше развълнувана, когато Вивиан я заведе при Артър и Даяна и обясни роднинската им връзка. Артър веднага взе жената под свое покровителство. Вивиан видя как кръстницата й се почувства щастлива.

После се върна при съпруга си, хвана го под ръка и му позволи да я заведе на дансинга.

Запознанството им с аристократичното общество на Лондон преминаваше чудесно.

 

 

Джули стоеше навън и гледаше през прозореца. Мъжът, чиято собственост беше тя, настояваше да го придружи и тя не бе посмяла да му откаже. Сега, криейки се зад храстите и надзъртайки през близкия прозорец към блестящата, пищна тълпа, тя разпозна момичето от пазара, което беше дало шанс на бебето й да оживее.

Джули знаеше, че господарят й иска да причини зло на това момиче. Нещо повече. Той искаше да я убие. Тя огледа огромната бална зала и видя херцога и херцогинята на Кронфийлд да разговарят с гостите си. Даяна Рамзи беше добре позната сред бедните заради благотворителната й дейност. Много пъти Джули и малкото й семейство се беше възползвало от добрината на дамата.

Ако мога да стигна до нея, да й кажа, да я предупредя…

Решимостта накара кръвта й да закипи. Тя заобиколи огромния замък, а после се изкачи по стълбите. Ако никой не я забележеше, може би щеше да стигне до херцогинята на Кронфийлд.

— Хей, ти! Какво правиш тук?

Мъжът, който пазеше на вратата, беше едър, широкоплещест мъжага и имаше глуповат вид.

— Моля ви, искам да говоря с господарката на къщата…

— Виж се на какво мязаш! Намини в кухнята утре сутринта и тя ще ти даде нещо за ядене, но сега не я безпокой.

— Но аз трябва… — спря се тя по средата на изречението, тъй като господарят й излезе от замъка Кронфийлд, а красивите черти на лицето му бяха разкривени от гняв.

Тя хукна да бяга, но той беше по-бърз. Хвана я и я дръпна към себе си в тъмнината, а после й зашлеви една плесница.

— Какво правиш тук? Искаш да се вмъкнеш вътре като някоя мръсна крадла?

Не можеше да му каже истината, но можеше да се държи като глупачка, за каквато той я смяташе.

— Бях гладна! Толкова много храна има там, така че могат да дадат малко…

Той я удари отново и тя усети вкуса на кръвта в устата си. Като я задърпа зад себе си, той тръгна към каретата. Джули погледна към ярко осветения замък, чудейки се какво можеше да направи, за да ги предупреди.

А може би изобщо не трябваше да се тревожи за това?

 

 

— Беше чудесна вечер, нали? — попита Вивиан съпруга си, докато той се приготвяше да си легне.

— Мисля, че мина много добре — духна свещта той и легна до нея.

Тя се сгуши щастлива до него.

— След тази нощ вече никой не може да ни нарани, освен ако ние не му позволим.

— Ти си най-решителната жена, която някога съм срещал.

— Ако стане така, както си го мисля, то ние ще бъдем заедно завинаги.

Той се усмихна нежно.

— Едва ли ще можем да останем заедно завинаги.

— Е, добре, за много, много дълго време.

— Да — усмихна се отново в тъмнината той. — Артър и Даяна сложиха много сполучлив край на всички тези слухове, нали?

— Толкова много им се възхищавам! От първия миг, в който ги видях, почувствах духовната им доброта. Разкритието, че съм им роднина, е дар, който няма равен на себе си.

Оливър я целуна по челото.

— Ти се безпокоеше, че ще се чувствам неловко, но ето че твоето семейство ме предпази да не се погубя.

— Сигурно слуховете щяха да секнат след време.

— Но не и без да са причинили непоправими вреди.

— Но ти нямаше да го позволиш, нали?

— Никога ли няма да престанеш да вярваш в най-доброто от мен?

— Никога.

Той я целуна и я притисна към себе си.

— Оливър?

— Да, скъпа?

— Толкова се радвам, че всичко най-после свърши.

 

 

Джули съблече и последната си овехтяла дреха. Стоеше права пред камината в спалнята на господаря си. Той не си беше направил труда да я върне в стаята й в „Сейнт Джайли“, но тя беше сигурна, че синът й Нед щеше да се погрижи за сестричката си.

Сега трябваше да запази разума си бистър, за да може да изтърпи ужасното настроение на господаря си. Преглътна, за да потисне страха, който стягаше гърлото й. Интуицията й подсказваше, че й предстои да изживее една тежка нощ, която нямаше нищо общо с това, което правеха обикновено мъжът и жената в леглото. Беше мислила често напоследък да вземе децата си и да изчезне. Той нямаше повече нужда от нея и този факт й подсказваше, че това може да означава нещо лошо.

Беше я гледал, докато тя събличаше дрехите си. Беше почувствала погледа му върху себе си, въпреки че той гледаше само в дебелия ориенталски килим, на който бяха стъпили босите й нозе.

— Лягай!

Тя се подчини. Господарят й произнасяше думите завалено. Беше пил много, след като се върнаха вкъщи. Сега само се надяваше да не я бие прекалено жестоко. Ако успееше да се върне при децата си жива и здрава, сигурно щеше да избяга.

Той разтвори краката й и коленичи между тях. Искаше й се да затвори очите си, но знаеше от горчив опит, че той щеше да я удря по лицето, докато ги отвореше. Харесваше му да знае, че тя съзнава напълно това, което той правеше с нея.

Но този път беше различно.

— Искам да се правиш на умряла — каза тихо той и тонът на гласа му я изплаши.

Не беше сигурна дали е разбрала напълно това, което той искаше от нея. Джули облиза сухите си устни и отново преглътна страха, който стягаше гърлото й.

— Да се правя… на умряла?

— Да, да се правиш на умряла, кучко! — изръмжа той, като хвана разпуснатата й коса в свития си юмрук и я заопъва назад, докато от очите й не потекоха сълзи.

Джули кимна с глава и застана напълно неподвижна. Това беше една от най-трудните работи, които беше правила досега. Трябваше да се насилва да не отговори с отвращение, докато той използваше брутално тялото й.

Дългите му аристократични пръсти хванаха гърлото й. Тя почувства възбудения му член до тялото си и разбра, че той мислеше за момичето.

Когато ръцете му започнаха да я мачкат между бедрата, а пръстите му навлязоха грубо навътре в нея, Джули изстена неволно. Очите й бяха отворени, но тя нямаше време да види юмрука, който смаза лицето й.

— Прави се на умряла, кучко такава! — пошепна той и започна да я милва грубо.

За щастие, тя скоро изпадна в безсъзнание и вече не чувстваше нищо.