Аманда Блеър
Опасна е нощта (17)

Глава 16

Второто заплашително известие дойде след една седмица. Този път в плика беше сложена къдрица от косата на Вивиан.

Оливър си беше изработил навик да отваря кореспонденцията си, само когато беше сигурен, че Вивиан не е наблизо. Не искаше съпругата му да се тревожи точно сега. Искаше да я предпази от този сатана. Беше убеден, че докато тя стои затворена зад стените на къщата, в компанията на огромните кучета, беше в безопасност. Когато червеникавозлатистата къдрица падна върху лъскавата повърхност на бюрото пред него, той затвори очи и си пое дълбоко въздух. Прииска му се да хвърли плика и съдържанието му в пламтящия огън, но знаеше, че не трябва. Всяко писмо, независимо колко ужасяващо беше то, можеше да съдържа някаква следа, някаква улика.

Той бръкна в плика и извади от него една бележка. Веднага разпозна почерка.

Ти се ожени за богиня красива —

виж кичура от косата й прекрасна.

Можеш да любиш тази лейди омайна,

но не лъжи се, Оливър —

ще бъде моя много скоро.

Той пъхна писмото в чекмеджето на бюрото си, заключи го и се облегна на стола. Опитваше се да начертае някакъв план. Бърт Хейли не се чувстваше добре напоследък, резултат от играта на комар през дългите нощи в многобройните клубове и от прекаленото пиене. Лежеше в дома си и Оливър нямаше как да се срещне с него.

Снощи обаче го беше забелязал в един от клубовете. Имаше вид на страхотно измъчен човек. Лицето му беше много изпито. Оливър се успокои, че заплахата вече е преминала, след като Бърт изглеждаше толкова неуверен и слаб, едва ли не пред прага на смъртта. Но бележката говореше друго.

А може би грешеше в подозрението си към Бърт. Може би убиецът беше човек, когото едва познаваше и който не се движеше в кръга на неговите познати и приятели. Беше престанал да подозира Филип от много отдавна. Бяха станали много близки, тъй като яздеха заедно всяка сутрин. Особено след една случка той се беше уверил, че Филип нямаше нищо общо с жестоките убийства. Беше му разказал за времето, когато баща му за пръв път го взел със себе си на лов. Тогава бил на шест години. Баща му убил един елен и заповядал на сина си да сложи ръцете си в трупа на животното — било вид кръщаване като ловец. Филип отказал да го направи и посрамил баща си още повече, когато се втурнал към храстите и повърнал закуската си. Оттогава му станало ясно, че той и неговият баща не гледат еднакво на нещата от живота.

Оливър, след като чу тази история, беше убеден, че този мъж не би могъл да извърши двете убийства.

Оставаха Бърт и Ашли. Подозренията падаха изпяло върху Бърт, защото Ашли, въпреки красивата си външност, която беше наследил от роднините си по майчина линия, беше един напълно безличен човек — студен, нечувствителен, безкръвен. Липсваше му всякаква страст в характера, необходима, за да може да убие някого в пристъп на ярост.

Оливър погледна малкия портрет на майка си, рисуван, когато тя е била момиченце. Обичаше да го гледа.

Беше престанал да вярва в добротата на света същата нощ, когато загуби майка си. Беше му дала толкова много преди да умре, че той едва имаше сили да продължи след загубата й. Не можа дори да й каже „сбогом“, тъй като баща му смяташе, че болничната стая, където беше лежала майка му, не беше място за деца.

Не можеше да позволи да загуби и Вивиан. Не трябваше да изчаква кротко лудият да направи следващата крачка. Ето че Бърт беше оздравял и отново беше станал чест посетител на различните клубове. Вече можеше да го открие и да го разобличи, с което да сложи край на целия този кошмар.

 

 

Мъжът, който се возеше в каретата, беше на края на търпението си. Той стисна изящната дантелена ръкавица в юмрука си и се втренчи с невиждащ поглед през прозореца.

Как можа да ме изиграеш, Оливър? Преструваш се, че не се интересуваш от нито една жена, а само след няколко седмици се жениш. И къде я намери, след като всички заявяват, че не знаят откъде е пристигнала?

Той престана да мисли, когато каретата спря пред магазина. Без да чака кочияшът да му помогне, той скочи от каретата и влезе в магазина.

— Спомняте ли си дали изработката на тези ръкавици е ваше дело? — попита той и сложи дантелената ръкавица на тезгяха пред продавача.

Магазинерът я разгледа и мъжът почувства как нетърпението му нараства. Беше посетил няколко магазина преди този, но никой не беше потвърдил, че изящната изработка е негово дело. Търсенето го беше изморило; нямаше търпение да разбере повече за жената, за която се беше оженил Оливър.

— Аз съм я шил.

— А случайно да си спомняте дамата, която я е поръчала? Бих искал да я върна на истинския й собственик.

— Много умно постъпвате, сър — каза съпругата на майстора на ръкавици, която беше дошла да види какво става. Съпругът й вече търсеше в една малка кутия, която, както изглежда, беше направил нещо като картотека на имената на клиентите си.

— А, ето тук. Поръчани са от госпожа Хилда Ленър и най-малката й дъщеря Розалинд.

Мъжът едва можа да се сдържи да не извика — толкова голям беше шокът.

— Познавате ли я? — попита съпругата на майстора интерес.

Той кимна с глава, после мушна ръкавицата в джоба си и излезе от малкия магазин. Влезе в каретата си и тя с все сила препусна към дома му.

Аз я убих, сигурен съм, че я убих, защото я видях мъртва. Как е могло онова момиче да сложи нейните ръкавици!

Мислите му бяха объркани. Когато каретата зави зад ъгъла, една мисъл прониза съзнанието му, когато видя познатата къща. Той удари по тавана на каретата с бастуна си и кочияшът намали хода на конете.

— Бих искал да повървя малко. Чакай ме тук.

— Както желаете, сър.

Къщата на Ленър беше малко по-надолу и той се спря пред високата порта, която водеше към градина, заобиколена от стена. Цял Лондон знаеше за изумителните дългове на Хоумър и Хилда, така че вероятно Хилда беше продала дрехите на най-малката си дъщеря. Може би това беше начинът, по който съпругата на Оливър се беше сдобила с ръкавиците.

Няколко слуги работеха в градината. Мъжът отиде при тях, надявайки се те да се окажат приказливи.

— Кой живее тук? — извика той.

Те бяха радостни, че могат да прекъснат работата си. Един мъж, по-стар от другите двама, избърса с ръкав потното си чело, а после няколко пъти си пое дълбоко дъх, преди да отговори.

— Никой. Кредиторите взеха къщата, за да покрият част от дълговете на бившите собственици.

— Ами жената, която живееше тук? — продължи да разпитва мъжът.

— Замина. Никой не знае къде е. Не знаем нищо и за дъщерите й. Едната се е омъжила.

— Би ли могла тази ръкавица да стане на някоя от тях? — попита той, като показа ръкавицата.

— Не. Двете са големи като прасета, а и по характер са точно такива — каза един от слугите и започна да хихика.

— Може би е била на другата — предположи възрастният мъж.

— Другата?

— На заварената дъщеря. Тази, която се омъжи за онзи богаташ, и ги направи да изглеждат като глупачки. Каква история само.

— Как й е името?

— Нещо като Виви…

— Вивиан? — попита мъжът, защото си спомни името, което беше чул в черквата.

— Точно така. Мащехата я карала да спи над конюшнята. Можете ли да си представите това?

— Наистина ли?

— Да, вярно е. А тя била една малка красавица. Богаташът я срещнал преди известно време — така поне е чула моята господарка. Пазили всичко в тайна от господарката на къщата. Не го обвинявам, защото чух, че тя била голяма вещица.

— Така ли? — възкликна мъжът, мушна дантелената ръкавица в джоба си и пое да си върви. — Ще ви оставя да продължите работата си. Градината наистина е много хубава.

Той вървеше бавно, като че ли не го беше грижа за нищо в този свят, но през цялото време гневът в него растеше. Най-сетне беше проумял какво се беше случило през онази далечна лондонска нощ.

Той беше убил друга жена!

Дявол да те вземе, Оливър! Каква измамна душа имаш — опита се да ме изиграеш. Но това само ме вбесява още повече.

Не му отне много време да намери малката стаичка над конюшнята, която беше принадлежала на момичето, за което Оливър се беше оженил. След внимателен оглед той откри това, което търсеше.

В един ъгъл, зад това, което беше останало от натъпкания със слама матрак, той видя другата ръкавица.

— Вивиан Ленър — пошепна той и сякаш момичето се появи пред него. — Не, Вивиан Грей, херцогиня на Гренвил.

Той постоя в стаята известно време и си представяше как ще страда Оливър, когато останеше отново сам. Когато разбереше, че е отговорен за мъчителната смърт на своята млада съпруга.

 

 

— Не им давай имена — измърмори Оливър, когато отвори едното си око. Той лежеше в леглото, където двамата с Вивиан бяха прекарали едни приятен следобед.

— Не съм…

— Знам, че ти се иска да ги задържиш всичките, стига да можеш.

Съпругата му беше на пода, облечена в робата си, и си играеше с малките кученца, а Джона ги гледаше. Гладката им козинка беше от сребристо-бежовата гама, през тъмнокафявата до черната.

— Не всички. Може би само едно.

Той въздъхна и се усмихна.

— Нека да позная кое е то.

— Той е толкова малък…

— И два пъти по-палав от другите.

Едно от кученцата се беше родило съвсем мъничко, много по-дребно от останалите — беше една малка кафява топка, пълна с енергия. Но то бързо наваксваше загубеното, джафкаше двойно повече от останалите и определено искаше да направи присъствието си забележимо за всички.

— Никой няма да го иска — промърмори Вивиан, като повдигна малкото кученце и го притисна до бузата си.

Оливър не можеше да й откаже нищо и често се чувстваше победен. Той въздъхна, обърна се в голямото легло и дръпна завивките до раменете си.

— Хермес — пошепна той.

— Какво?

— Трябва да го наречеш Хермес, защото, мисис, той сигурно ще бъде като този бог, който отказвал да даде на хората съня.

Тя се засмя. Потърка носа си в кученцето, преди да го сложи обратно при братята и сестрите му. После се мушна в леглото при Оливър.

— Благодаря ти — пошепна тя, като се притисна към него и той почувства нейната топла, гладка кожа до тялото си.

Малкото кученце започна да скимти и Оливър се разсмя.

— Виенето е неговият талант — пошепна той, целувайки Вивиан по врата.

— Как разбра, че искам да го задържа?

— Как мога да не разбера това? — целуна я той отново. — А сега заспивай, преди да му е хрумнало да ни събуди отново.

 

 

— Обещаваш ли, че ще внимаваш? — каза тя, като го гледаше как се облича.

— Обещавам ви, мисис.

— Не се съгласявай, ако те извика навън, защото човек като него най-вероятно е много хитър и подъл.

— Ще бъда предпазлив.

Тя скочи развълнувана от леглото и изчетка едно петънце от палтото му.

— Толкова се страхувам за тебе!

Как можеше да й каже, че той се страхува много повече за нея! Мисълта, че може да й се случи нещо лошо, правеше живота му непоносим. Най-сетне беше дошло времето да се сложи край на този кошмар. Той искаше да живее живота си пълноценно, без страх, защото сега имаше всичко, за което си струваше да живее.

— Как се чувстваш? — попита я той.

— Сутрин не много добре, но през деня се оправям.

— Сюзън не може ли да ти даде нещо за облекчение?

— Тя казва, че неразположението е предзнаменование за силно бебе и че трябва много да внимавам какво взимам.

— Мъдра жена.

Той закопча копчетата на жилетката си, а после се пресегна за палтото си.

— Ще внимаваш, нали? — пошепна тя и той усети страха в гласа й.

Оливър се обърна, коленичи в краката й и взе ръцете в своите.

— Имаш думата ми. И как мога да не съм внимателен, когато вкъщи имам толкова много, за което си струва да се върна здрав и читав.

 

 

Когато Оливър влезе, клубът беше претъпкан с посетители. Но най-разгорещено беше около една маса в дъното на салона. Ако интуицията му подсказваше правилно, щеше да намери Бърт Хейли именно там.

След броени минути подозрението му се потвърди.

Младият мъж беше почервенял от възбуда и безсилие. Вече беше махнал богато избродираната си жилетка и диамантената карфица от връзката си и ги беше заложил като гаранция. Оливър имаше неприятното чувство, че тази нощ ще стане свидетел на това как Бърт ще прахоса и малкото, което му беше останало от огромното семейно богатство.

Той се присъедини към нетърпеливата група зяпачи, наобиколила масата. Ашли стоеше настрани, но по изражението на лицето му не можеше да се разбере какво мисли. Филип също беше тук, очите му показваха голямото му безпокойство.

— Оливър, колко мило от твоя страна да дойдеш при нас — каза Бърт, като фъфлеше леко думите.

Очите му бяха зачервени, а ръцете му трепереха леко, когато посегна към една карта. Явно беше пил много. Оливър не каза нищо, но не откъсваше очите си от разчорления, раздърпан мъж. Бърт, който обикновено се обличаше безукорно, тази нощ изглеждаше едва ли не немарлив. Косата му беше опъната назад, завързана на опашка с черна панделка. Бялата му ленена риза беше съдрана и изцапана. Сега, когато беше останал без жилетка, можеше да се види колко беше отслабнал. По погледа му се четеше някаква лудост и Оливър разбра, че трябва да действа много внимателно.

— Ще опиташ ли късмета си тази вечер? — попита Бърт и с това явно искаше да го предизвика.

— Дошъл съм да говоря с теб за други неща.

— О, Оливър. Какъв си джентълмен! — присви той зачервените си очи. — Нямаш представа колко много те ненавиждам!

— Мисля, че имам някаква представа за дълбочината на чувствата ти.

— Нима? И как можеш да ги разбереш, когато никога не си бил в моето положение?

Беше настъпил часът да хвърли ръкавицата.

Оливър облегна ръце на масата. Всички разигравания на другите маси престанаха. Напрежението в стаята беше осезаемо.

— Чуй ме! Приказвай или върши каквото искаш спрямо мен, но ако направиш нещо на моята съпруга, то знай, че ще те преследвам, ако трябва и до края на света, за да ти прережа гърлото.

Той не сваляше поглед от Бърт, за да наблюдава реакцията му. Мъжът почервеня още повече, кожата му се покри с гневни червени петна.

— Как се осмеляваш да ми говориш по такъв начин!

— Само те предупреждавам — каза тихо Оливър. — Знам какво си направил и никой няма да може да те спаси от последствията на деянията ти.

— Не искам да бъда спасяван, Оливър. Нито от теб, нито от който и да било друг.

Той хвърли картите си.

— Твоята жена! Защо ще искам да правя нещо с една жена, която е не по-различна от всяка друга в бардака на мадам Авайс…

Той не можа да довърши мисълта си, защото Оливър обърна масата, хвана Бърт и го прикова за стената. Гледайки разкривеното му от ужас лице, Оливър се помъчи да потуши убийствения гняв, който пулсираше във вените му.

 

 

Вивиан седеше в кухнята със Сюзън и тръпнеше от притеснение. Нямаше представа колко дълго можеше да продължи това.

И двете жени скочиха, когато чуха шум в големия килер, където държаха провизиите.

— Не може да е бил плъх. Томас има грижата за тях — каза Сюзън и избърса покритите си с брашно ръце в престилката. От време на време тя все още помагаше в приготвянето на сладкишите. Жената, която обикновено се занимаваше с тази дейност, беше признала, че по-вкусни кейкове и плодови пити от тези, приготвени от Сюзън, никога не беше яла.

— Ще видя какво става.

Когато Сюзън се върна, усмивката още грееше на лицето й.

— Ела да видиш това.

Ундина се беше опитала да се изкачи на най-горния рафт в килера, където Сюзън беше оставила няколко хубави парчета месо, които искаше да сготви за празничния обяд в неделя. Сега малкото кученце имаше такъв виновен вид!

— Казах на Хенри, че я разглезва. Е, момичето ми, ще взема месото и ще го прибера в долапа, преди да си го изяла.

Вивиан се засмя и заедно със Сюзън се заловиха да сложат в ред нещата в килера. Забеляза, че няколко кошници бяха преобърнати. Една от тях беше кошницата с нещата на Розалинд.

Тя се наведе, за да събере съдържанието й, и вдигна една от ценните книги на момичето. Но когато я взе в ръце, разбра, че това изобщо не е книга.

Почеркът беше детински, с много завъртулки. Само след миг Вивиан се досети, че това, което гледаше, беше дневникът на мъртвото момиче.

— Вивиан?

Сюзън сигурно беше забелязала изражението на лицето на Вивиан, защото гласът й стана тревожен.

— Остави това — каза тихо тя. — Ела с мен.

Вивиан отиде до стола пред огнището. Сега не й беше до подреждане. Подвързаният с кожа дневник при падането се беше разтворил и едно изречение беше привлякло погледа на Вивиан.

Розалинд, изплашена, беше излязла в онази нощ не по свое желание.

Гласът й премина в шепот, докато четеше. Вивиан и Сюзън бавно, дума след дума, изречение след изречение, ставаха свидетели на най-интимните мисли на младото момиче. Когато Вивиан свърши с четенето и затвори дневника, двете със Сюзън вече знаеха ролята, която Хилда беше имала през онази трагична нощ.

— Какво чудовище! — пошепна Вивиан и се взря в пламъците. — Горката Роз! Никога не е имала късмет.

Сюзън поклати глава.

— Не е имала силата да й се противопостави — каза тя и погледна Вивиан. — Как се чувстваш?

Сега чувството й за вина беше изчезнало. Дори не беше разбрала какво огромно бреме беше носила в душата си, докато не се освободи от него. Вече знаеше, че лакомията на Хилда беше движещата сила за поведението на Розалинд през онази фатална нощ. Вивиан поклати глава и стисна здраво дневника.

— Това няма нищо общо с Оливър и мен.

— Разбира се, скъпа моя. Никога не е имало.

 

 

Оливър пусна Бърт, който се плъзна бавно надолу по стената, стискайки гърлото си. Бърт го изгледа така, сякаш човекът над него беше луд.

— Остави я на мира — пошепна Оливър. — Няма да ти позволя да направиш нещо на жена ми.

— Говориш глупости! — изсъска Бърт.

— Нима отричаш да си изпращал онези бележки?

Смущението и объркаността, които се четяха в очите му, изглеждаха искрени, но Оливър знаеше много добре, че този човек беше способен да се преструва, когато беше заложена честта му.

— Не знам нищо за никакви бележки.

Оливър преглътна, за да потисне чувствата, които бушуваха в него.

— Отричаш ли, че ме ненавиждаш?

— Не, това е самата истина.

— Добре, защото не искам повече да се карам с теб.

Точно в този момент Бърт започна да губи почвата под краката си.

— Защо въвлече в това и баща ми, Оливър? Защо се опита да забъркаш и него?

— Тревожех се за теб…

— Тревожил си се за мен? — Гласът му беше изпълнен с мъка. — Но той никога не ме е искал. Той искаше теб. Ти бе идеалният мъж и в неговите очи — идеалния син.

— Не се измъчвай с такива мисли.

Оливър усети силната болка, която разяждаше Бърт и разбра, че той се нуждае отчаяно от помощ. Ако Джеймс Хейли не виждаше в какво състояние е синът му, то тогава той щеше да вземе нещата в свои ръце.

Защото разбра, че този мъж, въпреки че се правеше на негов неприятел, не беше хладнокръвен убиец. Той беше обладан от далеч по-мъчителни демони.

— Ще те заведа вкъщи — каза тихо той, така че да може да го чуе само Бърт.

— Там… няма да ме искат — пошепна той, като произнасяше думите с мъка.

Оливър не можеше да проумее тази безкомпромисна жестокост от страна на Джеймс Хейли. Едно леко раздвижване зад гърба му привлече вниманието му и той усети тихото присъствие на Филип.

— Можеш да дойдеш с мен, Бърт — каза Филип. — Знам, че семейството ми ще те приеме.

Оливър кимна с глава и се отмести от треперещия мъж. Беше се отказал от дуела. Нямаше повече охота за този кървав спорт. И никога не беше имал. Само най-безнадеждните обстоятелства можаха да го доведат до взимането на решение за дуел.

Вече беше изминал половината разстояние до изхода, когато гласът на Бърт го спря.

— Не се отдалечавай от мен!

Оливър се обърна бавно. Всичките му сетива бяха нащрек. Видя пистолет в ръката на Бърт, който бе насочен право в сърцето му.

Оливър не можеше да промълви ни дума.

Бърт беше стигнал до дъното и вече не го бе страх от смъртта. Оливър погледна към Филип, който стоеше до Бърт, и разбра, че приятелят му споделя неговите мисли.

— Не си… отивай. Аз няма…

— Бърт — започна Оливър, опитвайки се да запази гласа си спокоен.

Бърт продължаваше да размахва оръжието. Оливър пристъпи нерешително към него. Целият клуб беше занемял, защото това, което ставаше между двамата, беше далеч по-интересно, отколкото едно обикновено раздаване на карти.

— Не мърдай. Стой там, където си! — каза Бърт, като се опитваше да успокои ръката си.

— Свали го, Бърт!

Бърт се поколеба за миг, после огледа обезумял стаята.

— Погледни ме, Бърт — каза бързо Оливър. — Не гледай тях.

— Аз съм разорен, Оливър.

Гласът му трепереше от срам.

— Не. Не си. Бърт, искам да ми дадеш пистолета.

Оливър усети, че Бърт се колебае, и продължи:

— Дай ми го. Не искам някой да бъде наранен.

Беше цяла мъка да гледа този нещастен човек — имаше вид на отчаяно, подгонено животно. В един миг нещо проблесна в очите му и за част от секундата той се беше върнал към живота.

Но в следващия миг Оливър разбра, че отново се беше поддал на отчаянието.

Бърт преглътна и затвори бързо очите си.

— Ето още нещо, което можеш да кажеш на баща ми, Оливър.

И преди някой да може да го спре, Бърт Хейли насочи дулото на пистолета към слепоочието си и стреля.