Аманда Блеър
Опасна е нощта (15)

Глава 14

Вивиан се доближи до Сюзън и леко я разтресе, за да я предупреди за надвисналата опасност. Сюзън се събуди веднага и Вивиан чу как тя ахна, когато видя това, което държеше мащехата в ръцете си. Доказателствата бяха толкова изобличаващи, че тя и Вивиан нямаше вече какво да крият.

В стаята се възцари тишина. Вивиан се наведе и грабна един дънер от огнището. Ето че беше ударил часът да се изправи открито срещу Хилда. Реши, че трябва веднъж завинаги да свърши с това. Ако тази отвратителна жена посмееше да докосне дори с пръст Сюзън, Вивиан беше готова да направи нещо много по-лошо.

Джефри Темпълтън не се виждаше наоколо, така че силите бяха разпределени горе-долу по равно. Двете страхливки Дороти и Миранда не можеха да се сравняват със силната и волева Вивиан. Хилда беше единственият й истински противник.

— Ще изиграем една малка игра — каза Хилда и пристъпи напред. — Аз ще задавам въпроси на всяка една от вас, глупачки такива, а вие ще ми давате точен отговор. За всеки неверен отговор ще налагам съответното наказание.

— Няма да стане — каза Вивиан и въпреки че не беше повишавала тон, гласът й прозвуча много силно и решително.

Хилда повдигна оскубаните си вежди, удивена от нейната дързост.

— Нима посещението на няколко маскарада е причината да забравиш коя си в действителност? — изсъска тя.

— Ти си тази, която е забравила, Хилда — каза Вивиан, като нарочно я нарече с малкото й име, вместо обикновената раболепна форма на обръщение. — А аз знам коя си ти.

— Диана, богинята на лова — отговори Хилда и тръгна към сламениците. Сюзън направи знак на Вивиан да мине зад нея, но тя застана пред възрастната жена и я избута леко назад. Вивиан взе дървената фурнаджийска лопата, която беше подпряна на каменната стена.

— Нима възнамеряваш да ме спреш с това? — попита Хилда, а гласът й прозвуча весело.

— Възнамерявам да те убия с това, ако отново ме удариш.

Хилда се поколеба, а дъщерите й направо отстъпиха назад. Хилда не беше толкова храбра, когато нямаше до себе си побойник като Джефри.

Вивиан хвана Сюзън за ръката и й помогна да заобиколи масата, която се намираше пред огнището. Тя се надяваше да могат да достигнат до вратата, която водеше към градината, но възрастната жена едва креташе. Можеха ли да задържат Хилда в това положение, докато пристигнеше Оливър?

Но Хилда се досети за намерението й и реагира бързо.

— Дръжте старата вещица — изръмжа тя на дъщерите си, като посочи Сюзън.

По лицето на възрастната жена избиха червени петна. Тя беше виждала само добро от майката на Вивиан и се отвращаваше от грубото, оскърбително поведение на Хилда.

Ситуацията се промени със светкавична бързина. Дороти и Миранда ужасно се страхуваха от майка си. Сюзън, която беше само по нощница, сигурно им изглеждаше лесна мишена. Те тръгнаха към жената, но Вивиан се извърна към тях, като не изпускаше от очи и мащехата си.

— Тя не може да се бие срещу трите ни едновременно, глупачки такива! — извика гневно Хилда.

Те се нахвърлиха върху Сюзън. Тя се опита да избяга, но Дороти я хвана за косата.

В този миг Вивиан се обърна и стовари голямата дървена лопата върху главата на Дороти. Тя се олюля и падна. Миранда отстъпи изплашена назад, а Вивиан отново насочи вниманието си върху Хилда. Мащехата се надвеси над нея, Вивиан пусна лопатата и се дръпна назад. После се извъртя и хвана Хилда за копринената роба, завъртя я и я удари в стената.

— Бягай! — извика Вивиан на Сюзън, която се мъчеше да се измъкне от юмруците на Миранда.

Вбесена, Вивиан скочи върху младата жена и двете се изтърколиха на пода. Ритаха се, налагаха се с юмруци и се деряха с нокти. Преобърнаха масата, която се беше изпречила на пътя им и порцеланови, глинени и стъклени съдове полетяха и се разбиха на каменния под.

Вивиан знаеше, че има предимство, тъй като тежкото, тромаво тяло на Миранда беше мъчно подвижно. А годините, прекарани в неуморен труд, бяха направили нейното тяло силно и гъвкаво. Хвана с рязко движение косата на Миранда и удари главата й в настлания с каменни плочи под. Тялото на момичето бавно се отпусна.

— Бягай! — извика Вивиан умоляващо на Сюзън, но възрастната жена все още лежеше на каменния под и лицето й беше яркочервено. Мъчеше се да си поеме въздух.

Като сграбчи едно парче от счупен буркан, Вивиан се обърна и насочи острия му като бръснач край към мащехата си. Беше странно, че въпреки опасността лицето на Хилда имаше победоносно изражение. Това накара Вивиан да се огледа. Джефри Темпълтън нехайно се беше облегнал на рамката на вратата.

Вивиан продължаваше да стиска смъртоносното парче стъкло. Ръката й трепереше, докато местеше погледа от Джефри към Хилда и обратно.

— Бягай! — едва можа да каже с хриптене Сюзън, като все още се бореше за глътка въздух. — Остави ме.

Хилда, с блеснали очи, тръгна към възрастната жена. Вивиан застана пред приятелката си, но мащехата й само се усмихна.

— Каква преданост! Много трогателно! Не намираш ли, Джефри?

Вивиан се извърна към нея и каза:

— Не смей да я докосваш, кучко, или ще нарежа лицето ти така, че белезите от шарката ти ще бледнеят в сравнение с тези!

Думите й вбесиха Хилда и пръстите й, разтворени като нокти на хищна птица, посегнаха да хванат Вивиан. Но момичето отскочи назад и вдигна заплашително парчето стъкло.

— Стой настрани — предупреди я тя. Молеше се Дейвид или Виктор да чуят шума от суматохата и да дойдат.

— Пусни стъклото.

Това беше гласът на Джефри.

Тя се обърна към него, но продължаваше да държи под око Хилда.

— Казах, пусни го. Става вече дяволски отегчително, Вивиан.

Той мушна ръка в колана си и извади оттам един малък пистолет.

— Пусни го или ще изпратя един куршум в главата на старицата.

 

 

Завързаха я за стола пред огнището.

Вивиан въртеше главата си и се опитваше да види Сюзън. Молеше се приятелката й да се успокои, за да може да възвърне силите си. Не знаеше на какво друго да се надява.

— Прекрасна рокля, нали? — каза Хилда. Повдигна сребристата рокля и след миг я хвърли в огъня. Пламъците облизаха и лакомо погълнаха блестящата материя. Вивиан си припомни колко време и труд беше положила Сюзън, за да й я направи по мярка. Мигар оттогава беше минал само един ден?

Двете дъщери вече бяха дошли на себе си и ядосаната Хилда им зашлеви по един жесток шамар.

— Ако не беше дошъл Джефри, тази кучка щеше да избяга!

В ръката си държеше едно остро стъкло.

— А сега смятам да дамгосам това хубаво малко личице.

— Не — каза спокойно Джефри. — Аз те спасих и за награда искам тя да ми принадлежи. — Бледите му като на влечуго очи светнаха от удоволствие. — Отсега нататък аз ще взимам решенията.

Хилда не каза нищо, но Вивиан знаеше, че вътрешно негодува. Джефри продължи мисълта си. Гласът му беше тих, нежен — пълна противоположност на това, което възнамеряваше да направи.

— Искам веднага да я заведа в имението ми в провинцията. О, не се тревожи, Хилда! Ще получиш парите си — можеш да бъдеш сигурна в това. Но първо, бих искал да се възползвам от една от спалните ти.

Очите на Хилда светнаха злобно, когато тя изгледа Вивиан.

— Разбира се. Никога не бих позволила да си помислиш, че съм неблагодарна за това, което направи за мен, Джефри.

Той се усмихна, а Вивиан потръпна от ужас.

— Искам да я заплодя колкото се може по-скоро.

— Какво ще правим с това? — попита Миранда и повдигна венеца от рози, маската и пантофките.

Хилда погледна към Вивиан. Взе една обувка от ръцете на дъщеря си и започна да я размахва пред очите на Вивиан.

— Били са на майка ти, нали?

Момичето не отговори.

Бавна, триумфална усмивка се разля по грозното лице на мащехата й.

— Ще ги изгорим.

Загубата на скъпия спомен щеше да бъде ужасна за Вивиан, но тя нямаше да достави удоволствие на тази жена, като покаже страданието си. Джефри развърза вървите, с които я бяха вързали за стола. После събра китките й и ги пристегна с една от вървите. По същия начин овърза и краката й.

— Тя е като дива котка — каза той, без да се обръща специално към някого. — Затова трябва да взема специални мерки.

Той се наведе и я метна на рамото си. Последното нещо, което Вивиан можа да види, беше Сюзън, която лежеше напълно неподвижна на студения каменен под, а Хилда и дъщерите й се смееха и гледаха пламтящия огън.

 

 

Когато Джефри я носеше нагоре по стълбите, Вивиан успя да извърне главата си и да види часовника, който висеше на стената в коридора.

Шест и четвърт. Оливър щеше да пристигне едва след четиридесет и пет минути. През това време в грубите ръце на Джефри щеше да призове смъртта поне хиляда пъти.

Джефри я вкара в една от спалните за гости и заключи вратата зад тях.

 

 

Дейвид влезе в кухнята само няколко минути след като Хилда и дъщерите й бяха излезли. Той видя майка си, изтича при нея, коленичи и докосна моравия белег на лицето й.

— Мамо? — Гласът му издаваше паниката, която го беше обзела. — Мамо!

Без да отвори очи, Сюзън пошепна:

— Доведи… Оливър… Онова чудовище… я занесе… горе.

Той се поколеба. Не смееше да остави майка си сама. Сюзън си пое още една мъчителна глътка въздух.

— Моля ти се…

 

 

Оливър тъкмо наглеждаше как върви впрягането на конете в една от най-големите карети на чичо му, когато видя Дейвид да препуска към конюшнята. Момъкът не си беше направил труда дори да оседлае коня си. Ризата беше излязла от панталоните му, а краката му бяха боси.

— Вивиан! — извика той, а погледът му изразяваше ужас. Адамовата му ябълка подскачаше бясно нагоре-надолу. Той скочи от коня още преди животното да беше спряло напълно.

— Той я хвана. Онзи негодник, който я би. У Хилда е.

Без да каже дума, Оливър взе поводите, скочи на гърба на скопения кон и профуча през двора така, сякаш го гонеше дяволът.

 

 

— Много хубаво — каза тихо Джефри.

Вивиан едва преглътна. Устата й беше запушена с една груба запушалка, която той беше изобретил. Опитваше се да не показва страха и погнусата си. Този път я беше вързал за леглото и нарочно беше рязал бавно, парче по парче, роклята й, докато накрая беше останала само по долна риза и фуста. Това, което щеше да й се случи в тази спалня, щеше да бъде далеч по-лошо от всичкия бой, който беше изтърпяла.

Той опря ножа до ризата й и разряза тънката материя така, че тя падна от тялото й, оставяйки я съвсем гола до кръста.

— Прекрасно — каза той, въпреки че очите му останаха студени, в контраст с фалшивата топлина в гласа му.

Ръката му погали гърдите й и Вивиан затвори очите си. Не чувстваше срам, а само страх и студ.

— Погледни ме — пошепна той.

Не можеше, не искаше да го погледне.

— Погледни ме! — рязко каза той и й зашлеви един шамар.

Вивиан отчаяно си наложи да мисли за други неща. Тя се чудеше как Джефри може да изпитва удоволствие, като измъчва една жена, като я връзва, запушва устата й и я бие.

— А сега сваляй фустата! — каза нежно той. На Вивиан й се прииска да припадне.

Но точно в този момент се чу трясък, вик, а след това и тропане на крака, обути в ботуши, които тичаха нагоре по стълбите.

Преди още Джефри да огледа напълно стаята, някой ритна силно заключената врата. Вторият ритник я разби и Оливър влетя в спалнята.

От това, което видя в очите му, Вивиан разбра, че Джефри вече е мъртъв.

Оливър не му даде възможност да каже ни дума, а само го фрасна по челюстта със свития си юмрук. Джефри политна назад, Оливър го удари отново. Този път счупи аристократичния му нос. Третият удар улучи Джефри в стомаха и той се преви на две. Последният удар беше по главата, удар, който го накара да се срути на земята.

— Спри! Моля ти се!

Гласът му беше писклив и издаваше ужаса му, но Оливър не показа никаква милост. Безмълвно, в някакъв унес, той продължаваше да сипе удари върху лицето на мъжа, докато накрая то се превърна в една кървава маса.

Тогава Оливър се зае с останалите части на тялото му. За Джефри беше ясно, че не можеше да се противопостави на своя бесен противник, и само притискаше ръце към гърдите си, ревеше и хленчеше умоляващо. Оливър му нанесе един последен удар в главата. Тогава мъжът падна в безсъзнание на пода.

Оливър отиде при Вивиан и извади внимателно запушалката от устата й. Очите му бяха помътнели от страх. Той свали окървавената си риза и наметна с нея голите рамене на Вивиан. Взе я на ръце и я изнесе от стаята, слезе по стълбите и тръгна към кухнята.

Къщата беше безлюдна. Хилда и дъщерите й очевидно бяха решили, че е по-добре да не се мяркат пред Оливър, докато той беше в такова настроение.

Дейвид и Мери бяха помогнали на Сюзън и сега тя седеше на стола до огнището, а Виктор й приготвяше чаша чай. Все още изглеждаше зле, но дишането й беше по-добро. Вивиан се запъти към нея.

Не можеше да говори. Просто падна на колене пред възрастната жена и като взе ръката й, я целуна. Очите на Сюзън плувнаха в сълзи и тя започна да гали несръчно косата на Вивиан. Но ръката й замръзна, когато видя кръвта по бялата ленена риза.

— На Оливър е — пошепна Вивиан.

— Онзи човек причини ли ти болка?

— Не — усмихна се тя, като си спомни бързата и яростна борба. — Поне не такава, каквато му причини Оливър.

Няколко мъже от прислугата на Оливър вече носеха багажа им в каретата. Мери и Виктор стояха неловко настрана до вратата на килера. Вивиан разпозна страха, който се четеше в очите им.

— Може ли Виктор и Мери да дойдат с нас? — попита тя Оливър.

— Разбира се. Ако желаят.

Те събраха набързо оскъдния си багаж и скоро каретата беше напълно натоварена.

— Сега — каза Оливър, като коленичи до стола, на който седеше Сюзън. — Можем да тръгнем веднага директно за вкъщи, но ако искате да си починете малко тук, аз мога да изпратя моите хора, които да докарат още една карета.

Сюзън поклати глава и се изправи бавно.

— Искам да се махна час по-скоро от тази къща, пък дори и ако трябва да лазя и на четири крака.

Дейвид въздъхна.

— Не гледай така тъжно към мен, мамо. А сега се хвани за ръката ми.

Всички се засмяха и излязоха от мрачната кухня навън, в огряната от слънцето ранна утрин.

Вече се бяха качили в каретата, когато Вивиан извика стреснато:

— Обувките ми!

— Къде си ги оставила? — попита Оливър.

— Тя ги хвърли в огнището — отговори Вивиан и тъй като споменът за събитията сутринта я завладя отново, тя започна да плаче.

— Бяха на майка й — обясни Сюзън. — Хилда ги хвърли в огъня.

— Ще се върна и ще видя дали мога да спася нещо — каза спокойно Оливър.

— Ще дойда с вас — заяви Дейвид.

— Карай директно вкъщи — нареди Оливър на кочияша си.

Като слезе от коня, той надникна през прозореца на каретата и каза:

— Виктор, Мери, вярвам, че ще направите всичко, което е по силите ви, за да бъде пътуването удобно. Имайте грижата за тях, защото са преживели ужасен шок.

След като каретата замина, той и Дейвид се върнаха в тихата кухня.

— Сигурен ли си, че взехме всичко, Дейвид? Защото нямам никакво желание да се връщам отново тук.

— Вивиан опакова всичко снощи, поне така ми каза.

— Нека да проверим, за да бъдем сигурни.

Когато Оливър влезе отново в кухнята, усети как гневът отново забушува в него. Не можеше да се помири с мисълта, че Хилда и дъщерите й бяха унищожили и малкото неща, които момичето притежаваше. Куклата от китайски порцелан беше счупена, миниатюрата с портрета на майката на Вивиан беше скъсана. Вивиан реши да я занесе на един художник-портретист, който щеше да възстанови портрета.

Отиде до огнището и коленичи пред него. Огънят беше угаснал, но имаше няколко нажежени въглена, които още светеха ярко. Като взе една дървена лъжица от масата, той започна да рови с дръжката в пепелта, търсейки някаква следа от обувките.

Това, което намери, го удиви.

Отне им няколко часа, докато изгасят напълно огъня. После изчакаха жаравата да изстине, събраха пепелта и я пресяха внимателно. Излязоха от кухнята, оставяйки цялата бъркотия и мръсотия зад себе си.

Изморени, двамата мъже се отправиха към дома.

Оливър намери Вивиан в гостната стая на втория етаж. Беше седнала до дивана, на който лежеше Сюзън. Възрастната жена спеше, а старият й котарак се беше свил на кълбо в краката й. Тя изглеждаше много по-добре, макар че все още дишаше трудно.

Без да обръща внимание на раздърпания вид на Оливър, тя изтича към него и го прегърна. Той я притисна до себе си, доволен, че най-после я беше довел вкъщи.

— Съжалявам — каза тя, когато той взе един стол и седна до дивана.

— За какво?

— За обувките. Сигурна съм, че нищо не е останало от тях.

— Не. Останало е — пое той двете й ръце в своите. — Майка ти е била умна жена и е познавала добре характера на баща ти. Кажи ми какво е казала кръстницата ти, когато ти е дала обувките.

— Ами каза нещо… за сватбата ми. Че трябва да ги обуя в деня на сватбата си, в деня, в който напусна къщата на баща си.

Той се усмихна.

— Но защо ме питаш? Какво има? Кажи ми.

— Обувките, скъпа моя, ги няма, но скъпоценните камъни са тук.

— Но… Не разбирам. Скъпоценните камъни бяха само лъскави стъкълца.

— Истински скъпоценни камъни. Диаманти, рубини и сапфири, които издържат и на най-силния огън.

Вивиан не можеше да проумее какво й казва Оливър.

— Майка ти е скрила цяло състояние в тези обувки и го е направила много умно, като ги е оставила на показ. Зашила ги е за пантофките, а после ги е натъркала с восък, за да загубят малко от блясъка си. И така те са минавали само за лъскави стъкълца.

Той видя как ръката й бавно се повдигна и покри устата й.

— Сега ти си богата жена, Вивиан.

Тя не можеше да проговори, а само поклати глава.

— Исках да знаеш това, преди да те помоля да се омъжиш за мен. Сега си богата и можеш да правиш каквото си искаш — каза той и се спря, като си спомни за последния им спор в библиотеката. — Дори можеш да се освободиш от мен, ако желаеш.

Тя протегна ръка и докосна косата му, отмятайки назад един кичур, който беше паднал върху лицето му. Той усети любовта и дори в този най-обикновен жест и сърцето му ускори ритъма си.

— Ти си един упорит глупчо, Оливър. Всичко, което съм искала в този свят, си ти.

— Но аз ти причинявам само грижи и беди.

— А не ти ли отвръщам и аз със същото?

Той се засмя и се втренчи в ръцете си. Чувстваше се много неловко, дори по момчешки непохватно.

— Това го умееш много добре.

— Ти нямаш представа, нали?

— За какво?

— За това, колко много те обичам.

Тя стана от стола и седна в скута му, без да обръща внимание на покритите му с пепел дрехи. Като повдигна главата си, така че устните й да докосват ухото му, тя пошепна:

— В света няма друг като теб, Оливър.

Чувстваше се толкова успокоен и облекчен, че усети как сълзите започнаха да парят очите му. Като премигна бързо няколко пъти, той пошепна:

— Обичам те, Вивиан. Ти си всичко за мен.

Бръкна в джоба на жилетката си и извади един пръстен. Златният кръг улови светлината на следобедното слънце и трите прекрасни кървавочервени рубина засияха като огнени пламъци.

— Принадлежал е на майка ми.

Той го постави на пръста й и целуна ръката й.

— Точно по мярка ти е — пошепна той, а тя се обърна към него, обви врата му с ръце и го целуна, позволявайки му да почувства цялата обич, която той извикваше у нея.

Чу се тактичното покашляне на Мери. Те се отдръпнаха един от друг. Оливър нямаше сърце да порицае прислужничката, тъй като тя изглеждаше много изтормозена.

— Дойдох да наглеждам Сюзън. Помислих, че Вивиан може да иска да си почине малко.

— Благодаря ти, Мери — каза Вивиан и погледна Оливър. Той се зарадва, когато видя щастливото й лице. — Мисля, че първо бих искала да се изкъпя.

Тя хвърли на Оливър един дързък поглед. Той се усмихна, тъй като вече знаеше как щяха да прекарат остатъка от деня.

 

 

— Върви си, Мери, и си почини — каза Сюзън, след като не бяха изминали и пет минути, откакто Оливър и Вивиан си бяха тръгнали.

— О, не мога…

— Нищо ми няма, а една хубава дрямка ще ми се отрази още по-добре.

— Щом си сигурна…

— Сигурна съм.

Щом момичето излезе от стаята, Томас се прозя, протегна се и тръгна бавно нагоре, към главата на Сюзън. Тя се усмихна, когато го усети да се свива до врата й.

— Благодаря ти, Боже, че тя прие предложението му, без да вдига врява. Толкова се страхувах, че гордостта й може да я накара да извърши някоя глупост.

Обърна се към Томас и почеса огромния котарак зад косматите му уши.

— Тя ще се омъжи за него, той ще залови онзи луд и всички ние ще можем да заживеем спокойно тук. А сега нека да се порадваме на един здрав сън. А, Томас?

 

 

Те се венчаха след няколко дни.

Сватбеното тържество беше скромно. Бяха само Вивиан, Оливър, Хенри, Сюзън и Дейвид. Церемонията се състоя сутринта.

Валеше силен дъжд и денят беше мрачен, но Вивиан не се притесняваше от това. Цялото й внимание беше насочено към мъжа, с когото щеше да прекара останалата част от живота си.

Докато слушаше познатите думи на свещеника, струваше й се, че те никога не бяха звучали по-красиво.

В този свещен съюз, в който сега се свързвате, Оливър и Вивиан…

Сватбената й рокля беше от тежка кремава коприна, украсена с френска дантела и перли. Сакото и панталоните на Оливър бяха черни, а бялата му ленена риза беше с жабо и с гофрирани маншети. Жилетката му беше избродирана със златни конни. Никога не беше изглеждал по-красив.

Вивиан, ще вземеш ли този мъж за свой съпруг, за да живеете заедно в брачно съгласие? Ще го обичаш ли, ще го подкрепяш ли, ще го почиташ ли и ще се грижиш ли за него, докато смъртта ви раздели!

— Да.

Тогава свещеникът се обърна към Оливър и той също даде своето съгласие.

Имаше някаква умиротворителна сила в тези свети думи, казани на церемонията. Вивиан се усети толкова сигурна и спокойна на своя сватбен ден! Беше уверена, че ще прекара заедно с Оливър целия си живот.

Погледни милостиво на този мъж и тази жена, които дойдоха да търсят Твоята благословия и ги дари с милостта си…

Оливър се обърна към нея и я хвана за ръката.

В името на Бога, аз, Оливър Кристджън Грей, взимам теб, Вивиан Ленър, за моя съпруга и ще деля с теб радости и скърби, богатство и бедност, болест и здраве, обич и любов, докато смъртта ни раздели. Това е моята тържествена клетва.

После Вивиан пое ръката му, впери пламнал поглед в него и каза своята клетва с чист и ясен глас.

Свещеникът повдигна пръстена и го благослови, после Оливър го постави на третия пръст на лявата й ръка.

Вивиан, давам ти този пръстен като символ на моята клетва. С всичко, което представлявам и което имам, аз ти засвидетелствувам моята почит и уважение.

Тя не можеше да спре да му се усмихва. Сюзън се разплака. Дори очите на Хенри бяха подозрително влажни.

Със силата на Твоя Свещен Дух, запази ги от всички неприятели и ги дари с мир…

 

 

Никой не видя покрития с плащ мъж, който стоеше сам в един отдалечен ъгъл на голямата църква и наблюдаваше брачната церемония. Очите му бяха приковани върху Оливър и от погледа му не убягна начинът, по който той гледаше своята невеста. Мъжът се усмихна, когато си спомни думите, които булката и младоженецът си казаха.

Докато смъртта ни раздели…