Аманда Блеър
Опасна е нощта (1)

Пролог

Онази нощ мъглата беше гъста и влажна и светлината на малката луна едва проникваше през нея. Цял Лондон говореше за убиеца на младата жена, извършил престъплението през същата онази нощ. Същата нощ, в която Оливър Грей, херцога на Гренвил, беше полудял.

 

 

— Намерих я!

Мъжете, които се движеха в малка група по тясната уличка, се притискаха един към друг. Някои от тях държаха запалени фенери, чиито пламъци хвърляха трептящи сенки върху лепкавата от влага улица и кадяха тънки струйки дим в ледения нощен въздух.

Един мъж, дребен и жилав, тръгна към групата. Вървеше бавно, а устните му бяха стиснати ядосано. Мъжете напрегнаха слух, когато той започна да говори, тъй като по покритата с калдъръм улица се чу конски тропот, който наруши тишината на нощта.

Оливър Грей препускаше в галоп през мъглата, досущ като един от четиримата конници от Апокалипсиса.

Той дръпна рязко юздите на коня. Дорестият жребец се изправи на задните си крака, после подскочи нервно. Тъмната му кожа лъщеше от пот.

Оливър слезе бързо от коня. Животното пръхтеше, а шията му беше опръскана с пяна. Един от мъжете излезе напред и хвана здраво юздите на изплашеното животно.

Оливър се затича нагоре по уличката, но преди да види онова, което го очакваше там, един от мъжете сграбчи грубо ръката му. Той се помъчи да се освободи, но останалите мъже го заобиколиха и му препречиха пътя.

— Ваша светлост, не отивайте там…

Оливър погледна загриженото лице на Бърт Хейли и се нахвърли срещу приятеля си. Но един мъж от групата застана зад него и го хвана през раменете.

— Нищо не можеш да направиш — извика Бърт, а гласът му беше груб и дрезгав. — Тя е вече мъртва.

Ужас се надигна в душата на Оливър. Кръвта запулсира силно в ушите му. Гъстата мъгла като че ли се обви около него, задушавайки го.

Мъртва. Боже мой! И аз съм причинил това…

През целия си живот безкомпромисно се беше старал да се самоограничава. Сега чувстваше, че този контрол се изплъзва от властта му. Само като си помислеше, че трябва да изживее остатъка от живота си без нея!

— Пуснете ме! Искам да отида!

Думите му прозвучаха по-скоро като диво ръмжене, отколкото като заповед. Бърт отстъпи назад стреснат. Оливър се изплъзна от ръката му и направи няколко скока напред, преди отново да бъде хванат и задържан.

— Спокойно, човече, няма нищо, което можеш…

Той се втурна отново напред и накрая я видя.

Беше покрита с пелерина. Можеха да се видят само няколко кичура от огненочервената й коса.

Той долови лепкавия, метален мирис на кръвта и стомахът му се сви. Спомни си аромата на тялото и косите й — свеж, благоуханен и загадъчен.

Кръвта й се просмукваше през фината вълнена дреха в пръстта между облите камъни. Лунната светлина, която от време на време се процеждаше през мъглата, правеше кръвта да изглежда черна.

Последното му усилие да се сдържи се стопи. Горещи сълзи замъглиха очите му, докато той се бореше с мъжете да се приближи по-близо до нея. Чувство за вина и силна болка разкъсваха душата му.

 

 

По-късно разправяха, че бил отметнал главата си назад и започнал да вие като вълк. С този див рев изплакал мъката и яростта си, впил безумен поглед в студената, безсърдечна луна.

Имаше обаче един мъж, който, чувайки тази история, изрази притворената си загриженост по един прекалено състрадателен начин, докато сърцето му ликуваше от радост.