Елизабет Лоуел
Омагьосаните (9)

Глава девета

Доминик избърса единствената пейка, останала на краката си, от последните останки от сватбеното пиршество и извлече един мъртвопиян воин навън. Когато се върна в голямата зала, Мег вече бе запалила огъня и наливаше ароматен чай в чисти чаши.

От кухните не се носеше ухание на хляб. На шишовете не се печеше месо. Бе донесена само чиста вода. Дори малцина от слугите бяха станали от сън. Всички все още бяха пияни.

— Бира или чай? — попита Мег, когато Доминик се приближи.

— Чай.

Доминик се загледа в безчувствените мъже, натъркаляни като пънове до стената на голямата зала и поклати глава. За сватбата на Саймън се изпиха много тостове, докато не остана нито един рицар, способен да повдигне чаша или да развърже език, за да каже нещо.

— Добре, че донесох лекарство против главоболие — рече Мег. — Когато тези яки мъже най-сетне се събудят, всяко дете с пискливо гласче ще е в състояние да ги повали.

— Може и да не им се наложи да чакат толкова много — рече Доминик с отвращение. — Ако бяха мои рицари, щях да ги хвана за ушите и да ги хвърля в кочината.

Доминик взе чая, който му подаде Мег, седна на разчистената пейка и пое голяма глътка от прозрачната, гореща течност. Както винаги билките на Мег го освежиха. Той остави чашата, като издаде доволен звук.

На два метра от него един рицар захърка.

— Господи — промърмори Доминик, — нямат ли мозък рицарите на Ерик? Не знаят ли, че дори след бурната нощ зората се пуква така бързо, както и след спокойната? Не, дори още по-бързо!

— Не бъди строг към тях — рече Мег, като напълни отново чашата му. — Те просто споделиха радостта на Ерик от женитбата, която ще донесе мир в една неспокойна земя.

Доминик изсумтя.

— Да. И с техните празненства не те оставиха да спиш цяла нощ.

— Не.

— Тогава какво беше? Защото ти беше будна, соколче. Знам.

— Сънувах — отвърна просто Мег.

Доминик млъкна.

— Глендруидови сънища ли?

Мег кимна, но не каза нищо.

— Има ли нещо, което да можеш да ми кажеш? — попита Доминик, тъй като знаеше, че сънищата на жена му невинаги можеха да се опишат с думи.

— Съществува опасност.

— Боже опази! — промърмори Доминик, загледан в безполезните воини, спящи из залата. — Опасността в крепостта ли е вече?

Мег наклони замислено глава.

— Не… съвсем.

— Отвъд крепостта ли е?

Този път нямаше съмнение.

— Да — отвърна тя. — Идва от тази посока.

Доминик сви рамене.

— Соколче, в Спорните земи винаги съществува опасност.

Мег се усмихна, тъй като тя и съпругът й много пъти преди бяха водили същия разговор, говорейки за сънищата й. Не че Доминик не й вярваше. Просто докато сънищата й не станеха по-ясни — ако това бе възможно — той не можеше да направи нищо, тъй като вече държеше мъжете под негово командване да бъдат в постоянна бойна готовност.

— Опасността е далеч по-малка, отколкото когато ти дойде в Спорните земи — посочи Мег.

Тя се наведе и целуна твърдата уста на мъжа си, като я смекчи и превърна в нежна любовна усмивка. Като се движеше, малките златни звънчета на китките и бедрата й звъняха. Една невероятно дебела плитка се плъзна напред. От нея с пронизваща сладост звъннаха златни звънчета.

— Глендруидски вълко — промърмори тя, — казвала ли съм ти колко много те обичам?

— От сутрешната молитва не си — бързо отвърна Доминик. — Ужасно много време без твоята любов.

Смехът на Мег бе силен и красив като косата й. На няколко метра от тях Ариана спря до страничния вход на залата, хванала арфата си с две ръце. Тя бе поразена от музиката в смеха на Мег, от есенната пищност на хлабаво сплетената й коса и от неочакваната игра между Магьосницата на Глендруид и Глендруидския вълк.

— Ти си разглезен, вълчо мой — каза Мег.

— Да. Поглези ме още — рече Доминик, като я притегли в скута си. — Премалява ми от желание да те целувам.

— Премаляване ли?

Мег отново се разсмя. Ръцете й се плъзнаха по мантията на Доминик и я дръпнаха над раменете му. Като се наслаждаваше открито на необичайната сила на съпруга си, Мег галеше мускулите на гърдите и раменете му, и се възхищаваше на мъжката му сила.

— О, да — рече мрачно тя, прикриваща усмивката си. — Вече усещам колко си слаб от нуждата да ме целуваш.

— Ами смили се над мен тогава. Съживи ме!

Мег наклони лицето си към Доминик. Същевременно прокара пръсти през гъстата му черна коса и привлече устните му към своите. Целувката, която последва, беше бавна и чувствена.

Без да иска, Ариана си спомни за вълшебните мигове предната нощ, когато целувките на Саймън я бяха омагьосали и накарали да забрави за опасността, която със сигурност щеше да последва нарастващата страст на мъжа.

Ариана усети налудничав порив да извика на Магьосницата на Глендруид, да я предупреди, че целувката на мъжа е като усмивката му — една примамка за невнимателните. Разумът обаче я накара да прехапе език, преди да заговори.

— Съживи ли се? — попита след малко Мег.

— Да — рече дрезгаво Доминик.

Тя го заизмъчва, като прокара върха на езика си по горната му устна под мустаците.

Усмивката на Доминик бе тъмна, чувствена и мъжествена. С една ръка той отметна назад мантията си така, че да покрива и двамата. С другата хвана пръстите й и ги притегли съм центъра на тялото си.

— Кажи ми, соколче, съживен ли съм?

Доминик затаи дъх, докато ръката на Мег се движеше.

— Така изглежда — рече тя, — но може и да напипвам пейката.

— Провери по-… добре.

— Може наоколо да има някой.

— Обещавам да не пищя.

— Ти си един дявол.

— Не. Аз съм мъж, чиито задължения са го държали прекалено дълго далеч от жена му. Не усещаш ли?

— Тук ли? — попита жена му невинно, като галеше бедрото му.

Доминик леко се премести, като накара ръката на Мег да се плъзне между бедрата му.

— Усещаш ли го сега, магьоснице?

Дрезгавият й смях издаваше, че напълно одобрява това, което се намира под хубавите дрехи на мъжа й. Смехът беше чувствен като огън и също толкова страстен.

Но не това шокира Ариана. Шокира я фактът, че в смеха на Мег нямаше страх. Нито сянка. Сякаш Мег също като Доминик предчувстваше неизбежния край на подобно измъчване.

С растящо недоумение Ариана гледаше втренчено двойката с нахалство, която при други обстоятелства би я изумило. Макар Доминик и жена му да се криеха зад мантията, Ариана не се съмняваше, че двамата бяха погълнати от любовна игра.

Игра, която се харесваше еднакво и на съпруга, и на съпругата.

— Ръцете ти — рече Доминик. — Те са най-сладкият огън. Изгори ме, соколче.

По спираловидната каменна стълба, която водеше от третия етаж към залата, прозвучаха стъпки.

На някакъв чужд език Доминик изсъска нещо и бързо вдигна Мег на крака. Докато Ерик и Саймън влязат в залата от главния вход, Мег и Доминик тихо закусваха с плодове, сирене и вчерашен хляб.

Саймън и Ерик влязоха в залата с енергична походка. Високи и бързи, широкоплещести и силни като вълци, с руси коси и бради, двамата рицари изглеждаха по-скоро като братя, отколкото като мъже от различни земи. Разделяше ги единствено огромната хрътка, която крачеше до Ерик.

Никой не забеляза Ариана, застанала до страничния вход, невидима от сянката и тъмното си облекло. Тя искаше да пристъпи напред, да се покаже и да седне край огъня, но като видя Саймън, замръзна на място.

Внимавай как ми се надсмиваш, защото иначе ще си взема това, което Господ и кралят са ми дали и по дяволите твоите девически страхове.

Ариана се вцепени. Стоеше, без да мърда и се молеше да не я забележат, преди да успее да се оттегли тихо, както бе дошла.

Когато Саймън приближи до огъня, Доминик погледна брат си бързо и изпитателно. Както винаги след свещения кръстоносен поход лицето на Доминик не издаваше мислите му. Той бе един от малцината, които знаеха, че бързият ум и усмивката на Саймън са негова броня — като желязна ризница.

Обикновено Доминик бе в състояние да прозре зад ярката като слънце повърхност на Саймън и да види реалността отдолу.

Обикновено, но не и тази сутрин.

Доминик бе обзет от мълчаливо разочарование. Не му бе необходимо да е учен, за да усети, че каквото и да е станало между Саймън и Ариана предната нощ, то само бе засилило мрачната студенина у брат му.

— Господи — рече отвратен Ерик, като прескочи един хъркащ воин. — Аз и Дънкан ще трябва да вдигаме тези мъже на крака с камшик и остен.

— Къде е Дънкан? И Свен? — попита Саймън. — Обикновено стават първи.

— Пратих Свен навън да провери настроението в околностите — отвърна Доминик. — С тези мъже планини, заспали като пънове, ще е детска игра да се превземе крепостта Стоунринг.

— Часовоят е на поста си — посочи Ерик.

Доминик изръмжа.

— Колкото до Дънкан…

— Дънкан се наслаждава на дара на самодивите — рече Мег.

— Необезпокояван сън ли? — попита Саймън.

Хладен, язвителен, гласът на Саймън добре подхождаше на кристалната чернота на очите му.

В ума на Мег нахлуха Глендруидовите сънища и й заговориха за насилието, което се събираше като буря в Спорните земи.

Буря, чийто център щеше да стане Стоунринг.

От устните на Мег се откъсна вик, прекалено тих, за да го чуе някой друг освен съпруга й. Доминик веднага стана и доближи до нея. Прегърна я и тъмната му глава се наклони към бузата й. Макар Мег да нямаше нужда от подкрепа, тя с благодарност се облегна на силната ръка на мъжа си.

— Какво има? — попита бързо Доминик.

Мег просто тръсна глава.

— Не е бебето, нали? — попита Доминик.

— Не.

— Сигурна ли си? За миг изглеждаше, сякаш те боли.

Мег въздъхна продължително и погледна мъжа си в ясните сиви очи.

— Бебето е яко като боен кон — рече тя.

Мег взе ръката на Доминик и я положи върху издутия си корем. Той почувства първо топлината на тялото й, а после лекото и въпреки това безпогрешно доловимо ритане на бебето.

Изражението на Доминик накара Ариана да го загледа втренчено. Никога не би повярвала, че един тъй страшен мъж може да се усмихва толкова нежно.

Саймън също го гледаше втренчено. Макар да му трябваха месеци, за да свикне с влиянието на Мег върху Доминик, все пак имаше случаи, когато се изненадваше от дълбочината на чувствата му към момичето, което съдбата му бе изпратила.

— Точно сега Глендруидския вълк не изглежда чак толкова страшен — рече тихо Ерик. — С неговата магьосница посвоему споделят самодивските дарове, нали?

— Не мога да знам — рече хладно Саймън.

— О, да. Какво беше казал Доминик — че твоята дарба е да виждаш единствено онова, което може да се докосне, задържи, претегли и премери?

— Да — отвърна Саймън с мрачно задоволство.

— Все още ми звучи по-скоро като проклятие.

— Не те виждам да препускаш към каменния кръг и невидимото му самодивско дърво и да искаш да се оковеш във вериги от любов.

Ерик изгледа косо Саймън. Макар да говореше винаги хапливо, тази сутрин Саймън звучеше необичайно язвително.

— Дълга нощ, а? — попита любезно Ерик.

— Нощ като всяка друга.

— Брр…

Саймън леко се усмихна.

— Означава ли това, че ще приемеш предложението ми за мантия, подплатена с кожи от бели невестулки? — попита Ерик.

Саймън се усмихна печално.

— Да, учени човече. Ще приема твоя дар.

— Съжалявам. Когато лейди Ариана бе приета от тъканта на Сирина, се надявах… — Ерик сви рамене. — Е, заради студените съпруги Господ ни е дарил с животинки с топла козина и любовници. Незабавно ще изпратя да вземат подплатата на мантията.

— Задължен съм ти.

— Не — отвърна незабавно Ерик. — Аз съм този, който ще ти бъде вечно длъжен. Ти ми поднесе несравним дар, когато се съгласи да се ожениш за студената норманска наследница.

Саймън не каза нищо.

Нито Ариана, въпреки че чу съвсем ясно всяка една дума. Така или иначе тя нямаше какво да каже. Мъжете говореха истината: по-скоро мантията, подплатена с кожи, щеше да стопли тялото на Саймън отколкото тя.

— Ако не се беше намесил — продължи Ерик, — Дънкан щеше да се ожени за Ариана, Амбър щеше да умре в Гоустглен, а земите на баща ми щяха да бъдат превзети от изменници.

Саймън се раздвижи неспокойно. Това, което се бе случило между Дънкан и Амбър на онова място отвъд загадъчните мъгли, не можеше нито да се претегли, нито да се премери.

То го смущаваше.

— За мен няма значеше — рече Саймън. — Никога няма да позная ужасните мъки на любовта, нито пък да видя как разцъфва самодивското дърво.

— Още си млад.

Саймън погледна Ерик изпод око.

— По-стар съм от теб — отвърна той. — И съм в брак с жена, изсечена от лед, който е взет от самото сърце на най-дългата зимна нощ.

— Знам, че има една сладка утеха за подобна студенина. Името й е Мари и очите й са черни като твоите.

Саймън почувства изблик на гняв и отвращение при мисълта за сръчната безверница Мари, но скри състоянието си.

— Сякаш говориш на Свен — рече Саймън. — Той възпява Мари с надеждата, че някой рицар чужденец ще падне в капана й и ще разпилее всичките си тайни заедно със семето си.

През смях, Ерик се наведе, за да докосне Стагкилър, който все по-нетърпеливо буташе господаря си.

— Какво има звяр такъв? — попита Ерик. — Какво те смущава?

— Навярно иска да си смените телата — рече мило Саймън.

— Вярваш ли на всичко, което Свен чува, когато подслушва в околностите?

Саймън се усмихна, но не отговори. Стагкилър настойчиво се блъсна в Ерик.

— Опитваш се да ме събориш ли? — оплака се Ерик.

Навеждайки се над хрътката, Ерик зърна с крайчеца на очите си тъмния блясък на скъпоценните камъни в косата на Ариана.

— Лейди Ариана — рече Ерик, като се изправи. — Добро утро.

Саймън се вцепени. Сетне бързо отиде да доведе Ариана. Веднага разбра, че е чула всичко.

Това не го обезпокои много, той като не бе изрекъл пред Ерик нищо, което да не бе казал първо на съпругата си.

Но болката, която видя в очите на Ариана, го разтревожи. Едновременно го наказа и разгневи.

— Закусила ли си? — попита Саймън спокойно.

Ариана стисна по-силно арфата и я притисна към тялото си, сякаш беше някакъв шит.

— Не — отвърна тихо тя.

— Хапни тогава. Слаба си като някоя от любимите си струни.

— Не съм гладна.

— Много добре знам, че нямаш апетит.

Гласът на Саймън бе хладен и безличен. Тишината, настъпила след думите му, бе нарушена от лекото раздвижване на пръстите на Ариана.

— Ти присъстваше, когато Амбър ме разпитваше — рече Ариана. — Знаеш как се чувствам.

— Благодаря ти, щедра съпруго, за напомнянето, че нощта наистина се предизвиква от отсъствието на слънцето, а студът — от отсъствието на горещината.

Този път тя замълча. Когато стана ясно, че никой от двамата няма намерение да заговори отново, Ерик изруга под нос и заговори любезно на норманската наследница.

— Зората след най-дългата нощ — рече Ерик — е винаги най-топла.

Ариана погледна продължително Ерик, преди да заговори.

— Много си любезен, господарю.

— Любезен ли?

— Да кажеш, че всички нощи свършват със зората, когато много добре знаеш, че някои нощи никога не свършват.

— Нищо такова не знам.

Очите на Ариана леко се разшириха, когато усети жестокото нетърпение, което се криеше зад благовъзпитаната повърхност на Ерик.

— Както кажеш, господарю.

Ерик въздъхна и му се прииска Ариана да не е толкова миловидна. Би било лесно да се сърдиш на една жена, която няма желание, а освен това е и грозна.

— Очите ти — рече Ерик.

— Моля? — попита тя.

— Очите ти са великолепни. Цяло чудо е, че феите не са те откраднали от ревност.

Думите на Ерик върнаха съвсем ясно мига, когато Ариана бе казала на Саймън колко привлекателен е той за нея.

Когато тя рискува да погледне крадешком съпруга си, видя леката му усмивка и разбра, че и той си е спомнил.

— Благодаря ти, господарю — отвърна Ариана.

Усмивката й беше рефлекс, създаден още от детството. Тя бе обучена да приема подобни благовъзпитани реплики от аристократите.

— Но ако феите крадяха от простосмъртните — продължи Ариана, — то твоите очи биха били изложени на риск, а не моите. Те са в най-необикновения нюанс на златното есенно слънце, отразено във вода.

— Или като очи на вълк, отразяващи огън — рече любезно Саймън.

Ерик го измери с поглед.

— Прекалено любезен си.

— Несъмнено — рече Саймън.

Със сподавен смях Ерик се обърна към Ариана.

— Тъй като съпругът ти по всяка вероятност е твърде зле възпитан, за да спомене за красотата ти — каза Ерик, — пада се на мен да изтъкна, че дори звездите на небето не притежават твоя аметистов огън.

Ариана отново се усмихна любезно и малко по-сърдечно.

— Ти си този, който е прекалено любезен.

Саймън наблюдаваше с растящо раздразнение как Ерик и Ариана си разменят комплименти. Подобни любезни ритуали не би трябвало да дразнят Саймън, но го дразнеха. Като виждаше как съпругата му реагира на красивото лице на Ерик и на изисканите му маниери, определено му ставаше досадно.

— Не съм любезен — запротестира Ерик, — просто говоря истината.

Сетне погледна Ариана за миг, сякаш я вижда за първи път като жена, а не като студена пречка за плановете му относно Спорните земи.

— Косата ти е като коприна, отрязана от нощното небе — рече бавно Ерик. — Тъмна и въпреки това пълна със светлина. А кожата ти би засрамила и перлата, скрила съвършеното си лице. Веждите ти притежават изящния силует на птица в полет. А устата ти е пъпка в очакване да…

— Стига — прекъсна го кратко Саймън. — Не съм чувал толкова изтъркани комплименти откакто бях в двора на сарацините.

Макар да не бе повишил глас, тонът на Саймън съвсем ясно предупреждаваше. Ерик го премери с поглед. Саймън вдигна предизвикателно лявата си вежда.

Ерик внезапно се усмихна като вълк, за какъвто го смятаха. Посланието на Саймън беше ясно: студена или не, Ариана бе негова съпруга и той възнамеряваше всички да разберат това.

Тази новина бе добре дошла за Ерик, който се бе страхувал, че Саймън просто ще пренебрегне студената си съпруга освен заради дълга си да има синове, които да се бият за неговия господар и брат. Този вид студена и прагматична връзка би завършила със смъртоносна опасност. Ерик нямаше представа защо, но знаеше, че е истина. Неговата дарба бе да вижда подобни връзки там, където другите виждаха просто несвързани събития.

— Ще те оставя на воля да правиш комплименти на дамата си — каза Ерик.

— Много мъдро от твоя страна.

Ариана погледна Саймън. Той се усмихваше.

Но беше и смъртоносно сериозен.

Ерик се оттегли, прикрил доволната си усмивка.

— Не беше необходимо — рече тихо тя.

— Беше много необходимо — каза Саймън.

— Защо? Какво лошо има в това хората да се разменят любезности?

Саймън пристъпи към Ариана. Тя се овладя точно преди да отстъпи назад. Въпреки това той видя неволното й отдръпване.

— Лошото е в това, че се дърпаш при най-малкото движение от моя страна, а в същото време се умилкваш около Ерик, сякаш искаш да го прелъстиш.

— Никога не съм…

— Лошото е — прекъсна я Саймън — в красотата ти. Мъжете те преследват като разгонена кучка, безпомощни да се контролират в страстта си.

Ариана отвори уста шокирана.

— Това не е…

Той я прекъсна, без да спира.

— Лошото е, скъпа жено, че комплиментът, започнал с очите ти, много скоро свършва със сравняване на устните ти с пъпка, която всеки миг ще разцъфне.

Ариана потръпна при спомена.

— Лошото… — продължи студено Саймън.

— Ти ме накара да се чувствам такава — рече тя, без да мисли. — Пъпка, която е изпълнена със сладост.

Макар и меки, думите на Ариана прерязаха надигащия се гняв у Саймън. Той погледна устните й, нежни като листенца на цвете, сладки като нектар, розови като дива роза, преди да разцъфне.

Доминик извика на Саймън от средата на залата. Дори да го чу, Саймън не откъсна поглед от устните на Ариана.

— Саймън — прошепна тя. — Господарят Доминик те вика.

Саймън не обърна внимание на думите й, както и на поздравите на брат си.

— Снощи — рече дрезгаво Саймън — устните ти бяха също като твърда пъпка. Усещането за това как бавно се разтварят под моите целувки ми завъртя главата така, както виното никога не е успявало.

Присвитите, проблясващи тъмни очи на Саймън бяха и предупреждение, и примамка за Ариана.

— Когато най-сетне се отвори — рече Саймън, — знаех как се чувства пчелата, като се плъзне между благоуханните листенца на цветето, за да пие нектар от сърцето му.

Ариана затаи дъх при думите на Саймън, които живо й напомниха сладкото плъзгане на език върху език, неговия вкус, който се разнасяше из устата й и тя отмаляваше от копнеж, който не можеше да назове.

Без да иска, тя прошепна името на съпруга си.

— Да — рече Саймън. — И ти си го спомни. Скоро ще се отвориш за мен по един друг начин и медът на желанието ти ще ме оросява като нектар.

Топла вълна обля Ариана. Беше сепваща и приятна.

— Но до този ден — продължи гладко Саймън — ще разменяш комплименти само с мен, тъй като аз съм единствената пчела, чието сладко жило ще познаят листенцата на твоето цвете.

Ариана отвори уста да отговори. Оттам не излезе нищо, освен някакъв звук, който би могъл да бъде името на Саймън. Тя облиза устните си, които внезапно бяха пресъхнали.

— Ти ме съблазняваш безмилостно — рече Саймън пламенно. — Де да можех и аз да правя същото с теб.

С изненадваща скорост той се обърна, закрачи към Доминик и остави Ариана да се утешава с арфата, която държеше така силно притисната към гърдите си.