Елизабет Лоуел
Омагьосаните (28)

Глава двадесет и осма

Тъкмо пристигнаха Ерик и Дънкан, и по каменните стени на Блакторн заплющя суграшица. В ъглите на двора започнаха да се трупат ледени купчини. Във всяко кътче, защитено от вятъра и от леда, беше настанен по някой от хората на Ерик и на Дънкан и конете им.

До вечеря крепостта се напълни до бойниците. В голямата зала масите бяха наредени като гигантска буква „П“; рицари от три крепости седяха рамо до рамо и дояждаха месото с големи залъци пресен хляб.

Само Джефри седеше сам в края на масата, възможно най-далеч от господаря на крепостта. Нямаше кавалери да го обслужват. Нито един от многото рицари не предпочете да седне до него. Трябваше да стане и да си поиска храна, защото никой не му подаде през празното място — даже и Свен, който седеше наблизо.

Откритата враждебност на рицарите от Спорните земи към Джефри накара Глендруидския вълк да заповяда никой да не влиза въоръжен с меч в голямата зала. Доминик си мислеше да забрани и кинжалите, но се отказа. Кавалерите си имаха достатъчно тичане около масата и без да се налага да режат месото на рицарите като на капризни благородни дами.

Ерик седеше на масата на господаря с лице към залата и разглеждаше Джефри с пламнали очи. Сребърният кинжал проблясваше в ръцете му при всяко бавно, почти лениво движение. Соколът зад него беше настръхнал и толкова неспокоен, че веригата му, оплетена от злато и сребро, все подрънкваше.

Злобните златисти очи на сокола не се отделяха от Джефри. Следяха го и жълтите очи на Стагкилър. Кучешките му зъби проблясваха в светлината на факлите, докато ядеше месото си и скимтеше да го пуснат да ловува.

— Ерик — каза Амбър тихо, — успокой животните си. Джефри ще почне да се безпокои.

— Който стои в свинските лайна, не заслужава да се безпокоим за него.

Рицарите наоколо се разсмяха високо. Вече се бе разчуло, че са намерили непопулярния Джефри гол в кочината. Мълвата се бе оказала по-бърза и от бурен вятър.

Амбър погледна Доминик. Трябваше й помощ, за да обуздае брат си. Доминик гледаше Ерик също толкова загрижено — макар и много по-топло — както Ерик гледаше Джефри.

— Казах на Касандра, че трябва да дойде с нас — промълви Амбър. — Ерик се кани да отреже езика на Джефри.

Доминик изръмжа одобрително.

— Не ми помагаш — каза Амбър недоволно. — Къде е Мег? Бихме могли да използваме някое от нейните успокоителни питиета.

— Тя е в дневната с Ариана — каза Доминик. — Мег не беше добре и не искаше да вечеря в тази врява.

Нещо в тона на Доминик накара Ерик, Саймън и Дънкан да се обърнат към Глендруидския вълк.

— Да не е дошло времето? — попита Дънкан фамилиарно, като стар приятел.

— Не, дотогава ще минат седмици, но нямаме вече търпение да чакаме раждането.

Като в отговор на въпроса на Дънкан, Мег и Ариана влязоха в залата откъм господарската дневна. Ариана отиде при Саймън и застана до него. Без да обръща внимание на някого в залата, тя сложи ръка на рамото му в няма молба за внимание. Мег пък се наведе и прошепна нещо в ухото на Доминик.

Саймън не забеляза как Доминик настръхна цял, защото Ариана взе ръката му и я притисна до бузата си.

— Какво има, славейче? — попита Саймън.

— Нищо. Просто исках да те докосна. Ако не ни гледаше цялата крепост, щях да те целуна силно.

— Зарежи крепостта. Целуни ме.

Саймън плъзна ръка под воала на Ариана и я погали по шията. Докосването до копринената й кожа го замая. Той я притегли нежно и доближи устата й до своите, закривайки милувката от другите зад аметистовата коприна на воала.

Мег отиде при Дънкан, каза му нещо, което само той чу, и се присъедини към Амбър. Докато Мег шепнеше приведена към Амбър и Ерик, Дънкан стана спокойно и се изправи зад Саймън. Саймън не го забеляза, защото дрехата на Ариана бе паднала на краката му и го милваше по бедрата. Ариана отвори устни и съвсем леко го погали с език.

Ерик се изправи енергично и тръгна през залата до Амбър. Двамата спряха до Джефри.

Свен погледна Ерик в очите, остави хляба и се отдалечи от масата. За секунди той се смеси с тълпата рицари и скоро се озова до Доминик, готов да изпълни всяка заповед на господаря си.

— Всичко е готово — каза високо Мег.

— Обичам те, Саймън — прошепна Ариана. — Скоро ще можеш да ми вярваш дотолкова, че да ме обичаш и ти.

Тези думи стреснаха Саймън. От първата им бурна нощ, когато най-после станаха истински мъж и жена, Ариана не бе продумала за любов. До този момент той не бе осъзнал, че копнее да чуе отново тези думи.

Пронизаха го едновременно радост и болка. Ариана искаше взаимност в любовта. А той знаеше, че не може да я обича. Никога вече нямаше да даде на жена толкова власт над себе си. Даже на Ариана.

— Славейче мое — прошепна Саймън.

Докато Саймън посегне към нея, Ариана се отдалечи бързо, обърна се и тръгна по дължината на залата към другия край на масата. Рицарите бяха спрели да ядат и се взираха в магьосницата, която бе свалила воала си и косите й бяха разпуснати.

Внезапно Саймън си спомни, че по обичая Мъдрите жени разпускат косите си, когато искат да узнаят нещо или търсят отмъщение.

— Ариана! — извика Саймън.

Тя се обърна и го погледна с нежност и гняв.

— Късно е, Саймън.

— Не!

Саймън понечи да скочи на крака, но тежката ръка на Дънкан, положена на рамото му, го прикова на стола.

— За Бога! — извика Саймън и се помъчи да се освободи. — Остави ме! Трябва да я спра!

Дънкан изръмжа и задържа Саймън на стола с двете си ръце.

— Откажи се — каза Дънкан през зъби — или ще те накарам да поседиш с острие между краката! Както ти ме накара едно време!

— Кротувай — твърдо каза Доминик на Саймън. — Ариана има право на това. Крайно време е истината да блесне!

— Как не разбираш?! — озъби се Саймън, дърпайки се яростно в опит да се освободи от хватката на Дънкан. — Ако това копеле, дето се е пръкнало от курва и свинар, е изнасилило Ариана, аз ще го убия! По дяволите спокойствието на Блакторн!

— Зная — каза мрачно Доминик. — От сърце искам да те оставя да нарежеш Джефри на тънички филийки. Но не мога.

Мощните ръце на Дънкан се сключиха болезнено около Саймън и не му позволяваха да се изтръгне на свобода. Той се опита един път, два пъти… и притихна. Пазеше силите си за момента, в който Дънкан щеше да отслаби хватката.

— Извинявай, братко — каза Доминик и сложи ръка върху ръката на брат си с неприкрита нежност.

Но времето на съжаленията и извиненията бе свършило. Мег говореше ясно и високо — както трябва да говори една магьосница от рода на Глендруид. Настъпи мъртва тишина. Чуваше се даже нежният звън на златните й украшения.

— Сър Джефри оскърби честта на лейди Ариана. Тя настоя да се избегне решаването на този проблем с оръжие, защото това би застрашило мира, поддържан с толкова много усилия от Глендруидския вълк.

Вълна от шепот премина през тълпата на скупчените рицари. Всеки знаеше какво предстои. Всички се бяха се чудили защо Саймън не бе предизвикал Джефри на бой още преди десет дена, нито след това.

Сега вече знаеха.

— Вместо това — продължи Мег — Ариана помоли сър Джефри да бъде разпитан от Мъдрите. Лейди Амбър даде съгласие.

— Що за глупости? — попита Джефри и тресна бирената чаша на масата. — Целият свят знае истината. Лейди Ариана е моя…

Острието на един кинжал, опрян до устата му, прекъсна тази реч. От двата ъгъла потекоха тънки струйки кръв.

— Лорд Доминик те предпочита жив — каза кротко Ерик, — но аз нямам такова желание, пък и Доминик не ми е господар.

Джефри опита да се дръпне назад, но кинжалът на Ерик го последва. Кръвотечението се усили.

— Дръж се прилично — каза меко Ерик — или ще ти отрежа езика. Сега разбрахме ли се?

— Да — каза пресипнало Джефри, но очите му казваха ясно, че ще убие Ерик при първата възможност.

Очите на Ерик блеснаха в отговор. Соколът му крещеше и подскачаше.

— Лорд Ерик — каза ясно Доминик, — бих предпочел да си до мен.

Ерик сне бавно и неохотно кинжала си и се върна бързо на господарската маса. Той бе гост на Доминик, но не само това: разпитът на Мъдрите не допускаше употреба на сила, освен ако разпитваният се опиташе да се бие. Джефри не показваше никакви признаци на съпротива.

— Продължавайте, ако сте готови — каза Доминик на Амбър.

Мег погледна Амбър съчувствено. Знаеше какво предстои на момичето. Амбър не забеляза погледа. Тя гледаше Ариана.

— Готова ли си, госпожо? — попита Амбър.

— Да — каза Ариана. — Но ти сигурна ли си, че няма да разпитваш повече мен?

— Сигурна съм. Важно е да узнаем всяка от истините на Джефри.

— Тогава сме загубени — каза твърдо Ариана. — У Джефри няма истина.

Джефри понечи да говори, но се отказа. Напред пристъпи енергично Ерик.

— Ще дойде и твоят ред да разпиташ Ариана — каза Мег отчетливо. — Ако поискаш да я разпитваш.

Амбър пое дъх и бавно издиша, набирайки кураж. След това сложи пръст на бузата на Джефри, малко над мястото, откъдето ножът на Ерик му бе пуснал кръв.

Щом го докосна, Амбър побледня. На лицето й изби пот. Очите й се разтвориха широко и станаха почти черни. Тя стискаше здраво зъби, за да не извика.

Каквото и да бе почувствала Амбър при допира до Джефри, то й бе причинило силна болка. Но само допряна до него, тя можеше да узнае неговата истина.

Или лъжите му.

Амбър видимо потрепери. Тя призоваваше опита на Мъдрите, за да овладее реакцията си на допира до Джефри.

На господарската маса Саймън почувства как пръстите на Дънкан се сгърчват в мълчалив протест срещу изпитанията, на които бе подложена жена му.

— Не съм искал нито Ариана, нито Амбър да страдат така — процеди Саймън през зъби.

— Зная — каза Дънкан и отслаби хватката си. — Нито Амбър е молила Бога да й даде способността да вижда истината. Тя просто я има и трябва да я изстрада.

— Защо го позволи? — попита Саймън брат си.

— Това е право на Ариана.

— Да бъде посрамена пред цялата крепост? — попита Саймън гневно. — За Бога, тя не заслужава това!

— Но го поиска — каза тихо Доминик. — Боя се, че е била излъгана, Саймън.

— Това е минало! — изсъска Саймън. — За мен няма значение дали е била изнасилена или съблазнена!

— За Ариана има значение.

Обичам те, Саймън. Скоро ще можеш да ми вярваш дотолкова, че да ме обичаш и ти.

Саймън притихна. В него пулсираше болка. Късно бе разбрал истината на Ариана. Тя наистина вярваше, че той ще я обикне, ако докаже, че е била насилена, а не просто съблазнена.

— Започвай — каза беззвучно Амбър на Ариана.

Ариана се обърна към Джефри и го погледна за пръв път, откак бе влязла в залата.

— В деня, когато баща ми каза, че съм сгодена за друг, — каза Ариана отчетливо — дойде ли тайно при мен? Помоли ли ме да избягам с теб?

— Не, ти беше тази, която…

— Лъжа — каза Амбър.

Гласът и лицето й не изразяваха нищо.

— Коя си ти да ме наричаш лъжец? — озъби се Джефри.

— Тишина.

Мег бе спокойна, но гласът й бе страшен. Очите й — също: зелено, което гори и прониква в самата душа.

— Дарбата на Амбър е известна из целите Спорни земи — каза Мег. — Със същия успех можеш да излъжеш и някой ангел!

— И все пак аз казвам: тя няма право да ме съди! — каза Джефри.

— Истина — каза Амбър.

Джефри бе стъписан.

— Разбра ли сега? — попита Мег. — Когато Амбър те докосне, тя научава дали отговорите ти са верни или лъжливи. Ти си помислил, че тя няма право да те съди, а тя е възприела отговора ти като вярно отражение на мислите ти.

— Магия! — каза Джефри и бързо се прекръсти.

Без да продума, със свободната си ръка Амбър извади изпод туниката си сребърен кръст. На пет места по него гореше кървавочервен кехлибар. Пръстите й се сключиха около кръста за толкова време, колкото бе нужно да поеме бавно дъх четири пъти. След това се разтвориха отново.

По ръката на Амбър нямаше следа, никакъв знак, че кръстът я е изгорил там, където се е допирал до кожата й.

Джефри погледна към господарската маса, където седеше и свещеникът на крепостта.

— Какво ще кажеш ти, отче? — извика Джефри.

— Не се бой от Сатаната в тази крепост — каза свещеникът. Гласът му без усилие стигна до другия край на огромната зала. — Лейди Амбър, както и лейди Маргарет, имат необикновена Божия благословия.

Смаян, загубил самообладание, Джефри погледна отново към кръста на Амбър.

— Дойде ли в моята гостна онази вечер? — Гласът на Ариана наруши тишината. — Даде ли ми вино да пия?

— Да — каза безгрижно Джефри. Той още бе завладян от вида на кръста, лежащ спокойно върху дланта на Амбър.

— Истина — каза Амбър.

— Беше ли сложил в моето вино от питието на злата вещица? — попита Ариана.

Главата на Джефри се обърна бързо към обвинителката. Аметистовата рокля на Ариана трептеше леко. През тъканта като прибулена светкавица проблясваше сребърната бродерия. Украшенията в косата й светеха със студена виолетова светлина като очите й.

— Не — каза Джефри.

— Лъжа — каза Амбър.

Сред рицарите се понесе шепот. Ариана не му обърна внимание.

— Замъгли ли това питие съзнанието ми? Направи ли тялото ми слабо, неспособно нито да извика за помощ, нито да се бори?

— Не!

— Лъжа.

Шепотът се превърна в ядосан ропот. Дънкан погледна уморено към Саймън.

Саймън бе абсолютно спокоен и се владееше изцяло. Дънкан въздъхна вътрешно от облекчение, благодари безмълвно на Саймън за въздържаността му и отпусна хватката си.

Саймън не помръдна. Дънкан трябваше да бъде насърчен да го отпусне съвсем. Скоро хватката стана още по-мека.

— Отнесе ли ме в леглото тогава? — попита Ариана.

Тишина. И след това:

— Да.

— Истина.

Ариана пое дълбоко дъх. Трябваше да укроти омразата и отвращението, от които трепереше цяла.

Писък прониза тишината.

— Тогава ти ме изнасили, а когато най-после се съмна…

— Не!

— Лъжа.

Предателството бе толкова голямо, че едва не уби душата й.

— … доведе баща ми да ме види гола в окървавените чаршафи…

— Никога!

— Лъжа.

— … и му каза, че съм те прелъстила с омагьосано любовно питие.

— Не! Ти…

— Лъжа.

Ариана, предадената.

Тълпата мълвеше нейното име. Вестта за предателството разлюля голямата зала като буря и каза на Хубавия Джефри, че Ариана е спечелила.

— Тогава ти… — започна Ариана.

Джефри скочи от стола. Грубите му пръсти се сключиха около шията й, сякаш искаше да задуши истината, да я накара да млъкне. С див вик Саймън се изтръгна от хватката на Дънкан и преобърна господарската маса. Скъпи чаши и чинии се разхвърчаха във всички посоки. Дънкан, Доминик и Ерик като един прескочиха масата след него.

Но не бяха достатъчно бързи. Саймън скочи на пода и затича. Рицарите съгледаха черния ад в очите му и се хвърлиха настрани да му сторят път.

Внезапно Джефри изкрещя така, че викът му раздра залата. Дългите ръкави на Ариана го шибнаха през лицето. Тъмночервени ивици останаха на всяко място, където роклята се бе допряла до кожата му.

— Проклета бъди, вещице! — изкрещя Джефри. — Да бях убил и теб, и проклетия ти съпруг, когато ви нападнах в Спорните земи!

Джефри измъкна кинжал изпод мантията си и замахна с него.

Кинжалът на Саймън прелетя като сребърна ивица над масите и се заби до дръжката в рамото на Джефри. Преди някой да успее да въздъхне, Джефри политна да падне и Саймън се стовари върху него.

Саймън изтръгна кинжала от изтръпналата ръка на Джефри, обърна острието към него и го опря до ребрата му точно на мястото, където Ариана бе ранена от кинжала на изменника. Когато острието спря да потъва, Саймън натисна дръжката рязко.

— Дано прекараш цяла вечност в ада — каза тихо Саймън.

Джефри издъхна, преди да падне на пода.

Изправен над мъртвия си неприятел, Саймън чу, сякаш от много далеч, думите на рицарите в залата.

Хубавия Джефри.

Касапинът изменник.

Любимият рицар на Дьогер.

Мъртъв.

Верния Саймън най-после отмъсти за Предадената Ариана.

Тръпка разтърси Саймън, когато ръката на Доминик легна меко на рамото му. Яростта утихна, върна се здравият разум. Саймън разбра какво бе направил.

Мразеше се за необузданите си страсти. Обърна гръб на трупа на Джефри и се изправи пред Глендруидския вълк.

— Пак те предадох — каза Саймън. Гласът му бе дрезгав от усилието да се въздържа.

— Ти защити честта и живота на жена си — каза спокойно Доминик. — Няма предателство в това.

— Можех да пощадя Джефри. Не го направих още по-лошо: ако можеше това да се повтори, бих направил същото… само че по-бавно, по-болезнено, докато тази свиня заквичи да я довърша по-бързо.

Саймън се обърна и протегна ръка.

— Лейди Амбър, моля те за една услуга.

Амбър се поколеба, преди да докосне Саймън. Пръстите й се дръпнаха веднъж, след това останаха спокойни. Дълга въздишка се отрони от гърдите й. Тя гледаше Саймън със златистите си унесени очи и го чакаше да заговори.

— Кажи на жена ми — каза Саймън, без да погледне към Ариана, — че щях да накарам тази свиня да млъкне по-рано, ако Блакторн бе по-непристъпен.

— Истина.

— Кажи на жена ми: сигурен съм, че тя ми е вярна.

— Истина.

— Накрая — каза Саймън тихо — кажи на жена ми, че силата на моята любов не зависи от убедеността ми в нейната невинност.

— Вярно е.

Внезапно Саймън пусна ръката на Амбър.

— Съжалявам за болката, която ти причиних, госпожо.

— Нямаше болка.

— Ти си толкова мила, колкото и красива.

Саймън се обърна към Ариана.

— Славейче мое — каза той тихо, — сега спокойна ли си?

Ариана не можа да продума. Сълзи я душаха и течаха от очите й, защото чу всичко, което Саймън не каза. Нейната безразсъдна решимост да докаже невинността си бе накарала Саймън да предаде брата, когото обичаше повече от всичко на този свят.

За да я защити, Саймън уби спокойствието на Блакторн, като уби Хубавия Джефри.

В съзнанието на Ариана прозвучаха думите на Мари за предателството и за Светите места и й напомниха друга истина, научена твърде късно: Саймън е човек на силните чувства. Ще минат много години, докато забрави. Или докато прости.

Ариана се боеше, че за нея ще е все едно.