Елизабет Лоуел
Омагьосаните (27)

Глава двадесет и седма

— Конници! — извика стражата.

Тревожният глас стигна веднага до дневната на господаря, защото стражата стоеше точно над нея.

— На две левги оттук, до гората! Не можах да ги преброя! Преминаха много бързо!

Саймън и Доминик се спогледаха над сметководните книги за реколтата, струпани на масата помежду им. Тя се използваше и за закуска, и за работа по сметките, защото в крепостта нямаше по-топла стая от дневната на господаря.

— До гората ли? — промърмори Доминик. — Този път рядко се използва.

— Но не се вижда добре от бойниците — каза Саймън. — И е най-краткият път от крепостта Стоунринг. Очакваш ли Дънкан?

— Само ако в неговата крепост се случи нещо извънредно. По върховете има сняг, а по склоновете — лед. Не е време за пътуване.

Доминик се обърна към един от тримата кавалери, който кърпеше кожена дреха за под ризница.

— Боби, кажи на сър Томас да вдигне тревога.

— Да, господарю!

Младият кавалер остави дрехата и изхвръкна от дневната.

— Едуард — каза Саймън, — ела с мен до оръжейната.

— Да, сър!

— Джон — викна Доминик.

И нито дума повече. Джон, синът на Куция Хари, бе избран наскоро, но знаеше задълженията си като кавалер на Глендруидския вълк. Куцият Хари бе един от най-юначните рицари на крепостта Блакторн, докато не го осакатиха в една битка.

Саймън и Доминик крачеха бързо към оръжейната, следвани от двамата стройни, още голобради младежи.

Над полетата на Блакторн се понесе тревожен камбанен звън, приканващ всички да се приберат зад стените. Из крепостта кънтяха викове — рицари, кавалери и оръженосци тичаха към оръжейната.

Макар че Саймън и Доминик се обличаха бързо, отдавна привикнали към тежките, сложни военни доспехи, когато кавалерите подаваха на двамата братя мечовете, оръжейната вече бе пълна с хора.

Движенията на Доминик и на Саймън, докато затягаха мечовете, бяха едни и същи — бързи, точни и спокойни. Както винаги, Саймън бе по-бърз. Доминик още нагласяше меча на хълбока си, а Саймън вече бе взел тежката зимна мантия и я закопчаваше около раменете си.

Видът на бялата кожена подплата накара Саймън да се усмихне вътрешно. Никога вече нямаше да може да погледне пухкавата бяла кожа, без да види Ариана легнала на нея за пръв път, почти гола, с порозовяла кожа, а аметистовите й очи блестят, като го гледат как влиза дълбоко в нея.

Ариана не се умори от любовния спор през следваните нощи. Идваше при него с готовност всяка нощ, както и той отиваше при нея. По-точно, тя идваше при него призори. А веднъж той я изненада сама във ваната. И за двамата това беше цяло откритие. Той се канеше да я потърси там отново.

Скоро.

— Каква усмивка — каза Доминик и хвърли озадачен поглед на Саймън. — Толкова много ли искаш да се биеш?

— Не. Мислех за… ъъъ… нещо друго.

— За довечера? — попита Доминик иронично.

Саймън погледна строго брат си.

Доминик се ухили.

— Какво си мислиш — че никой не е забелязал колко време прекарвате с Ариана в леглото?

— В леглото? Не — каза Саймън сериозно. — Правим същото, което правехме с теб като деца — ловим пернати змиорки.

Доминик се изсмя високо. Другите рицари се обърнаха да го погледнат, но видяха само как покритите с белези ръце на техния господар закопчават черната мантия с иглата на Глендруид. Кристалните очи на вълка блестяха злобно в треперещата светлина на факлите, виждаха всичко и обещаваха възмездие на всеки, които разбуди заспалия звяр на войната.

Един по един мъжете обърнаха глави и всеки се захвана отново с подготовката си за бой.

Саймън и Доминик излязоха бързо на бойниците. Металните им ботуши звъняха с всяка стъпка. Кавалерите ги следваха с шлемовете, които щяха да поставят с наближаването на битката. Те бяха възбудени и малко се страхуваха за изхода й. Макар че каменоделците не бяха спирали да работят, в крепостната стена все още имаше отвор, защитен само с дървена ограда.

Стражата отдаде чест на Доминик, но не каза нищо ново. Конниците нямаше да се видят, докато не излязат в открито поле.

Саймън и Доминик стояха в центъра на укрепленията, под ниското сиво небе. Вятърът развяваше косите им, мантиите плющяха около глезените им, ризниците им бяха с цвета на бурята.

— Мислиш ли, че е Дьогер? — попита Саймън.

Доминик сви рамене.

— Откак този фукльо Джефри пристигна преди десет дни, всеки ден получавам сведения за Дьогер. Едни и същи.

— Което значи, че през тези десет дни Дьогер бавно е напредвал на север и е набирал рицари, оръженосци и главорези по пътя си.

— И курви — добави Доминик.

— Като човек, който се готви за война.

— Той твърди, че събира хора за нов поход към Светите места.

— Никой не му вярва.

Доминик сви рамене.

— Но и никой не го е нарекъл лъжец.

— Засега. Но ще разбере, че в Спорните земи няма причини за война.

Доминик не каза нищо.

— Въпреки хитрите маневри на пратеника на Дьогер, кралят одобри брака ми с Ариана — каза Саймън. — Норманският херцог също ще се успокои, щом съобщението за нашия брак и подаръците пристигнат.

— Херцогът предпочита да го наричат крал — каза сухо Доминик.

— Крал, херцог или селяндур, той ще бъде доволен от брака ми с Ариана — отвърна Саймън. — Аз вече съм доволен. Затова няма причини за спорове с барон Дьогер — напразно събира воини.

— Така ли? Или просто печели време, докато се разчуе, че Хубавия Джефри е бил предизвикан от Верния Саймън и заклан заради нахалната си уста?

— Дьогер ще има да чака тази вест, докато ледът се превърне в ад — каза Саймън. — Нямам намерение да тичам подир всяка муха, която бръмчи из обора.

Доминик погледна към кавалерите и им махна да се отдалечат. Момчетата се подслониха на стълбищната площадка.

— Саймън… — започна Доминик, после въздъхна. — За Бога, надявах се, че няма да се стигне до това.

Саймън слушаше напрегнато и се чудеше какво тревожи брат му.

— Нека да изпратя за лейди Амбър — каза най-после Доминик. — Тя ще каже дали обвиненията на Джефри са лъжливи. И ще сложим край на неприятностите, които той ни създава.

— Не.

Резкият отказ на Саймън бе неочакван. Доминик помълча и потта също тъй направо:

— Защо не?

— Не искам да подлагам Ариана — или Амбър — на това изпитание.

Това бе само половината от истината, но Саймън нямаше намерение да обсъжда другата половина.

— За Бога… — изръмжа Доминик. — Амбър би сложила край на лъжите на Джефри!

— Какви лъжи?

Доминик не можа да скрие, че е шокиран.

— Джефри казва, че е любовник на Ариана!

— Не. Това са измислици.

— Но…

— Забелязал ли си — ти или кой да е друг — каквито и да са признаци, че Ариана не ми е вярна?

Доминик процеди през зъби злобно проклятие. Ръката му, облечена в ръкавица, удари по каменния парапет.

— Забелязал ли си? — настоя хладно Саймън.

— Велики Боже! — промърмори Доминик. — Разбира се, че не! Откак Джефри пристигна зная точно къде и как тази свиня е прекарала всяка секунда!

— Свен е негова постоянна и невидима сянка.

— Да.

Саймън сви рамене.

— Тогава няма проблеми.

— Не ми разигравай сцени — каза Доминик сърдито. — Зная отлично, че мисълта ти е по-бърза от меча ти.

Саймън не отговори.

— Джефри се хвали из цялата крепост, че е спал с Ариана — каза Доминик.

— Спал е.

Доминик занемя потресен.

— Аз и жена ми говорихме за миналото веднъж. Само веднъж — каза Саймън. — Оттогава съм забранил да се говори за това.

— Ариана ти с казала, че Джефри й е бил любовник?

— Тя ми каза, че Джефри я е насилил в Нормандия!

— Насилил? — попита Доминик. — Или изнасилил?

— Да.

— И барон Дьогер още счита Хубавия Джефри за свой син? — попита Доминик в недоумение.

— Да.

— Не са ли му казали?

— Казали са му.

— И какво?

— Случило се е в нощта, когато казали на Ариана, че ще бъде омъжена за Дънкан Максуел, а не за Хубавия Джефри. Джефри разправя, че го повикали в дневната и пили вино от една чаша и тя го съблазнила.

Доминик присви очи.

— И са му повярвали?

— Да.

— Но защо?

— Във флакона за парфюм на Ариана имало остатъци от любовна напитка. А флаконът бил намерен в леглото й, при кръвта от загубената й девственост.

— Ариана ли ти каза това?

— Тя каза, че Джефри й е отнел девствеността. А подробностите разказва той и си спомня събитието с голямо… удоволствие.

Доминик изрече ново проклятие. Сигурен бе, че Джефри се е наслаждавал да се подиграва на Саймън.

— Какво казва Ариана за обвиненията му?

— Не говорим за миналото. Никога.

— Господи! — каза шевно Доминик. — Каква чудна кошничка със змиорки!

— Аха.

— Как мислиш, какво се е случило между Джефри и Ариана?

Саймън не отговори.

— Значи — каза тихо Доминик — ти вярваш на Джефри.

Моментът беше много напрегнат. Доминик дълго разглежда лицето на Саймън. Блестящите сиви очи приличаха много на очите от брошката на Глендруид. Най-после Доминик изруга уморено и погледна встрани.

— Ако убия Джефри, това няма да промени факта, че не съм първият мъж на Ариана — каза спокойно Саймън. — Пък и не бих рискувал съдбата на крепостта Блакторн заради нещо, което не може да се промени.

Известно време се чуваше само шумът на вятъра и виковете на рицарите, които заемаха отбранителни позиции из крепостта.

— И ти го приемаш? — каза Доминик най-после.

Саймън затвори очи за миг. Когато ги отвори, те бяха бистри и непроницаеми като нощта.

— Няма да имам друга жена освен Ариана.

Доминик стисна устни и те се изпънаха в права линия.

— Мег каза същото.

Саймън се намръщи.

— Очите на Глендруид.

— Да. Тя видя, че приемаш Ариана за годеница такава, каквато е днес, вместо девственицата, на която имаш пълно право. Затова не пратих за Амбър и не заврях нейната истина в упоритото ти гърло.

— Благодаря ти. Няма да позволя да срамят Ариана пред цялата крепост.

— А ти? Къде отиде гордостта ти?

— Тя е понесла и по-тежки удари.

— Наистина ли?

— Да. Когато моята страст към една женена курва едва не ти струва живота.

Доминик погледна с намръщено лице пустите полета около крепостта и хълмовете, забулени от мъгла.

— Какво ще правиш, ако Джефри обвини Ариана в изневяра? — попита Доминик. — Знаеш, че ще го направи. Той е решил да те застави да го предизвикаш.

— Свен ще отрече лъжите на Джефри.

— Свен е следил Джефри откак е в крепостта. Чувам, че Ариана и Джефри са се срещнали точно преди това.

— Свен ще направи по-добре, ако внимава какво говори пред теб — каза Саймън с безпощадна яснота. — Мога да го убия, без това да доведе до война.

— Той ти е приятел.

— Но Ариана ми е жена.

Доминик погледна брат си в очите и пак отклони поглед.

— Ако Блакторн имаше силата да издържи война с барон Дьогер, къде би бил Джефри сега?

— Мъртъв от десет дена — каза отсечено Саймън.

С присвити очи от ледения вятър и със свито от вълнение гърло Доминик помълча и едва тогава се реши да проговори.

— Ти не вдигаш меча и се унижаваш заради лоялността си към мен!

— И заради Мег. Заради нероденото ти дете. Заради децата, които се надявам да имам и аз един ден.

— По Светите места не би го направил.

— Там аз бях един глупак, тласкан от страст. Страстта вече не ме ръководи. Аз я командвам.

Ръката на Доминик се сви в юмрук. Саймън бе направил жертва заради брат си. И беше прав относно уязвимостта на Блакторн. Те нямаше да могат да отблъснат една организирана и решителна атака на такава войска, каквато Дьогер набираше.

За момент Доминик затвори очи и наведе глава, като да се молеше. Най-после вдигна глава и погледна обичния си брат.

— Длъжник съм ти — каза Доминик и очите му блеснаха от вълнение. — Не зная дали ще мога да ти се отплатя.

— Не — каза Саймън. — Аз съм в дълг пред теб.

Но Доминик се бе обърнал и крачеше към стражата. Само вятърът чу протеста на Саймън.

— Виждам ги вече, господарю! — извика стражата. — Идват!

Доминик се наведе срещу вятъра, а Саймън избърза да застане пак до брат си.

Стражата имаше право. Конниците се приближаваха бързо.

— Бойни коне — каза Саймън.

— Да.

— Гледай! — извика Саймън. — Това е лейди Амбър!

— Сигурен ли си?

— Да! Когато я видях за пръв път, беше като сега — косата се развяваше около нея като златен огън. Боже, и Ерик е с нея! Виждаш ли Стагкилър до жребеца?

— Той е прав — каза Свен, който бе застанал зад тях. — А кафявият жребец е на Дънкан. Познавам го, защото това лято го водих до Блакторн.

— Слава богу — въздъхна Доминик, обърна се и направи знак на Джон, който дотича тутакси. — Дай сигнал по крепостта всички да си гледат работата. И се погрижи да съобщят на лейди Маргарет броя на гостите.

— Да, господарю — каза Джон и изтича към стълбата.

— Ще ги посрещнем на портата — каза Доминик и се обърна към Свен. — Къде е любимецът на Дьогер?

— Наблюдавах го до сигнала за тревога.

— В леглото ли беше?

— Не.

Доминик изръмжа.

— Съвзе ли се Джефри?

— Да, за съжаление.

— От какво? — попита Саймън.

— Вчера сутринта са го намерили в кочината, при свинете — каза безразлично Доминик.

— Какво?! — възкликна Саймън.

Доминик и Свен се спогледаха.

— Някой го е съблякъл гол и го е оставил легнал по очи в мръсотията — каза Свен иронично.

Саймън изгледа двамата мъже, които го гледаха очаквателно и каза сухо:

— Трябваше да го направя аз, но не го направих. Кой даде заслуженото на този хубавец?

Без да отговори, Доминик се обърна и заслиза по стълбата с леките стъпки на великолепно обучен и трениран воин. Саймън и Свен го последваха в крак. Когато стигнаха до караулката, Свен каза:

— Ако трябва да правя догадки кой е накарат Джефри да пълзи гол из свинските лайна, бих казал, че е Мари.

— Не си ли бил там? — попита Саймън.

— Не. Дойде ми до гуша да го гледам нощем как грухти и се поти над нея. И тя над него. Когато е при него, чакам на двора, докато тя си отиде.

— Но защо би го оставила гол в кочината? — попита Саймън и се усмихна при тази мисъл. — Напоследък се беше лепнала за него като пиявица.

Свен сви рамене.

— Мари е жена. Кой знае какво я тласка.

— Твърде много време си прекарал с Ерик — каза Саймън сухо. — Започваш да говориш като него.

— Той е човек с рядък ум и добро образование — съгласи се Свен с усмивка.

— Мисля, че Свен е прав за Мари — каза Доминик. — Когато отидох да видя Джефри, разпознах по тялото му някои белези, които съм виждал в проклетия султански затвор.

— Джефри е бил изтезаван? — попита Саймън.

Доминик се усмихна многозначително.

— Може да се каже и така. Но би било по-точно да се каже, че е бил обработен много основно от някоя жестока харемска курва.

— Мари — каза просто Саймън — никога не е използвала тези трикове с нас тримата, но останалите рицари научиха от нейните ръце колко си приличат насладата и болката.

— Да — каза Доминик.

— Но защо Джефри? — попита Саймън, когато влязоха в караулната. — С какво е заслужил отмъщението на Мари?

— Питай жена си — каза Свен.

Очите на Саймън се отвориха широко.

— Какво общо има Ариана с Мари?

— Не ми е известно. Но зная със сигурност, че твоят кавалер я е видял да отива посред нощ в стаята на Мари преди десетина дена.

— Десет дена…?

Саймън процеди проклятие през зъби. Той се закова на място в средата на кулата.

— Да — каза Доминик и също спря. — Кавалерът е чул какво се е случило в оръжейната, когато Ариана извадила кинжала си.

— Ще науча Томас да си държи езика зад зъбите.

— Може да е била Мари.

— И тя трябва да внимава.

Доминик се усмихна мрачно.

— Да. Твоят Едуард се боеше, че Мари може прибързано да направи нещо на Ариана.

— Или обратното — измърмори Свен.

— Когато Едуард не те намерил, отишъл при Свен — каза Доминик.

— Отидох там точно когато Ариана тичаше нагоре по стълбата към бойниците, като че ли полите й горяха — каза Свен, без да погледне Саймън.

Бузите на Саймън пламнаха. Не беше от студа в кулата. Свен се изсмя високо, тупна силно приятеля си по рамото и не каза дума за случилото се на бойниците между Ариана и Саймън.

— Като разбрах, че нищо не застрашава Ариана, се върнах и отново станах сянка на сянката на Джефри — каза Свен. — Внезапно Мари се появи в обора, където той спи. Свали му брича, преди той да разбере какво става. Това се повтаряше всяка нощ.

— Нищо чудно, че изглеждаш толкова уморен — каза Саймън иронично.

— Мари знае много интересни хватки. Има си и инструменти. Но в крайна сметка — каза Свен и сви рамене — е все същото.

Саймън чакаше, но Свен не каза нищо повече.

— И тъй, как Джефри се оказа в лайната? — попита Саймън.

— Не зная. Последните три нощи, щом Мари отидеше при него, аз свивах в караулната да подремна; знаех, че до късно сутринта няма да му се случи нищо.

Саймън поклати глава с нямо съчувствие към дългите дежурства на Свен в студа.

— Вчера призори — приключи Свен — свинарят намерил Джефри в кочината. Казал на Куция Хари, той дойде при мен, а аз отидох при Доминик.

— Ти какво направи? — попита брат си Саймън.

— Джефри изглежда се чувстваше добре — каза Доминик усмихнато. — Оставих го там.

Саймън се изсмя високо, но след миг една мисъл спря смеха му.

— Ами Дьогер? — каза той. — Ариана казва, че Джефри му е като син!

— А ти си ми брат. Ако Дьогер има нещо против жилището на Джефри, трябва да го научи да не бъде такава свиня.

Саймън се намръщи.

— Не. Ти не си виновен и не бива да носиш бремето на гнева на Дьогер.

— Тогава позволи на Амбър да използва дарбите си. Може да се направи тайно.

Саймън затвори очи. Чувствената му природа, която никога не се бе подчинявам на логиката, искаше да вярва, че девствеността на Ариана е била отнета насила, а не чрез съблазняване.

И все пак…

За момент застана на укреплението както преди десет вечери — на студения вятър и с устата на Ариана като тих огън между краката му.

Може и да не е била изнасилена.

Но не ме е грижа. Стига ми, че ме иска както никоя друга.

В това няма съмнение. Къпах се много пъти в горещите фонтани на желанието й.

Тръпка на остър глад разтърси Саймън при спомена за страстта, с която Ариана отговаряше на неговите ласки. Би дал живота си, за да черпи до насита от нейния огън.

Слава богу, тя не прилича на Мари, която се радва само на властта си над мъжете.

Аз съм този, който владее чувствеността на Ариана, а не обратното.

— Саймън? — повика го Доминик.

— Стига толкова! — каза грубо Саймън. — Не намирам вина в жена си и не ме интересува какво има да каже Амбър за миналото.

Една черна вежда се повдигна. Сребристите очи са присвиха за миг.

Саймън спокойно и прямо отвърна със същото.

— А настоящето? — настоя Доминик.

— Майстор си на тактиката — парира Саймън. — Кажи ми, Глендруидски вълко, кое е по-добре за Блакторн — да приема годеница, чиято чувственост и невинност я е отклонила веднъж от правия път, или да отмъщавам на девойка, която е била изнасилена от някакъв безчестен рицар?

Двамата мъже замълчаха, но си спомниха какво бе казала веднъж Амбър за погребаните чувства на Ариана: тя не издаде звук. Предателството бе толкова голямо, че почти уби душата й.

За такова нещо не трябва да й се отмъщава.

Ако е била изнасилена.

По-добре, много по-добре би било за Блакторн, ако изневярата на Ариана бе от по-обикновения вид — девойка, съблазнена и изоставена от неверен рицар.

За това не се изисква отмъщение. Просто се приема.

А Саймън прие Ариана.

Доминик изрече някакво проклятие.

— Виждам, че започваш да разбираш — каза Саймън хладно. — Някои истини е по-добре да не се знаят.

Съскащи сарацински изрази потекоха от устата на Доминик — той проклинаше капана, от който даже неговият тактически талант не намираше изход.

— Да — каза Саймън горчиво. — Да, да и пак да! Вслушай се в мъдростта на съгласието, Глендруидски вълко. Нека да бъде тъй.

Без да каже дума, Доминик се обърна и тръгна към портата. Лицето му бе мрачно. Саймън и Свен го следваха.

Калдъръмът бе заледен и хлъзгав в сенките и мокър на осветените от бледото слънце места. Вятърът миришеше на сняг. Тропотът на конски копита по моста и по камъните на двора отекваше из крепостта.

Ерик пръв скочи от коня. Той погледна Доминик и Саймън, огледа двора и каза:

— Всичко изглежда нормално.

— Беше нормално — докато стражата видя групата ви да идва откъм гората — каза сухо Доминик.

Ерик свали шлема и качулката си; откриха се огненоруса коса и златисти вълчи очи. Той отметна назад глава и свирна. Звукът бе висок и натрапчив като да излизаше от архангелска тръба. Отговори му също тъй натрапчив крясък на сокол скитник.

Уинтър се стрелна от ниските облаци и кацна върху бронираната ръка на господаря си.

— Слава богу, всичко е спокойно — каза Ерик — Вятърът е твърде силен, за да се използва Уинтър за разузнавач.

— Твърде ветровито е изобщо за пътуване — каза Свен. — Трябвало е да почакате да спре бурята.

— Касандра се боеше, че няма време — каза Дънкан, докато слизаше от коня.

— За какво? — попитаха едновременно Доминик и Саймън.

Ерик и Дънкан погледнаха Амбър.

— Да се гадае по кристала за истината, преди да стане късно — каза Амбър.

— Каква истина? — настоя Саймън.

Неприкритият гняв в гласа му стресна Амбър и й напомни, че веднъж я бе нарекъл „адска вещица“. Тя пое дълбоко дъх и се изправи пред мъжа, който я гледаше с черните си очи.

— Касандра каза, че знаеш коя истина търсим.