Елизабет Лоуел
Омагьосаните (5)

Глава пета

Сред воя на вятъра и проливния леденостуден дъжд часовоят оповести часа. Това бе повторено във вътрешния двор и селището отвъд, за да чуят крепостните и свободните селяни, че трябва да оставят оръдията на труда и да вкарат животните в крепостта, въпреки че буреносното небе все още светлееше.

Застанала неподвижна пред тесния прозорец, Ариана гледаше втренчено към вътрешния двор и се бореше със страха от идващата нощ, опитвайки се да се съсредоточи върху гледката долу. Над кухните се носеше благоухание. Слугите се суетяха около пещите и шишовете още отпреди да се зазори — печаха и приготвяха всичко необходимо за брачното пиршество.

— Имаме късмет, че реколтата е добра — каза Касандра, застанала на прага. — Иначе в крепостта щяха да се затруднят да приготвят достоен пир за предстоящата женитба. Времето беше съвсем недостатъчно, за да се приготвим за толкова важен съюз.

Ариана бавно се обърна. Не се изненада, че вижда Касандра, тъй като бе разпознала гласа й още преди дори да е видяла виолетовата й рокля. Ариана обаче бе изненадана от материята, която Касандра държеше в ръце.

Като възкликна удивено, Ариана се приближи. Първата й мисъл бе, че никога не е виждала толкова красиво избродирана рокля. По деколтето и долния кант проблясваха загадъчни сребърни нишки и пробягваха като лъкатушна светкавица по дългите и богати ръкави.

Втората мисъл на Ариана бе, че цветът на пищната материя хармонира с аметистовия пръстен, който носеше. Третата й мисъл бе, че такава великолепна рокля трябва да се носи от щастлива булка, а не от такава, която търси всеки възможен начин да се отърве от брачния капан.

Дори смъртта.

С бледите си очи Касандра наблюдаваше и най-малката реакция у Ариана — от доволната светлина в иначе тъмните очи на норманската наследница при вида на плата, до тънките й пръсти, посягащи към материята… и сетне свиващи се в юмрук, неуспели да постигнат целта си.

— Можеш да докоснеш роклята, лейди Ариана. Тя е нашият дар за теб.

— Нашият?

— На учените. Макар че Саймън не ни харесва, ние… го ценим.

— Защо?

Безцеремонният въпрос не ядоса Касандра, а по-скоро я накара да се усмихне.

— Той е способен да учи — рече тя. — Не всеки може да го прави.

Блестящият дар в ръцете на Касандра зашемети Ариана. Омагьосваща бе фината игра на светлината по великолепната тъмна материя.

Изведнъж Ариана премигна и застана неподвижна, прикована от нещо, което не можеше да назове, което само усещаше. Нещо в материята се наслояваше, някаква картина я викаше като акорд от древна арфа. Под ярката бродерия, втъкано в цвета и фактурата на плата, се виждаше нещо подобно на две фигури…

Без да знае какво върши, Ариана посегна, за да проследи рисунъка. Той проблясваше върху плата като аметист на фона на пълна луна по жътва. Играта на цветове и светлина бе неуловима като въздишка сред бурята. И въпреки това също като въздишка рисунъкът бе очеваден за всеки, който има чувствителността да го открие.

Щом докосна плата с пръсти, Ариана разбра, че фигурите не са на рицари, които се бият, или на ловуващи благородници, нито на монаси, унесени в молитви, фигурите бяха на мъж и жена, преплетени един в друг така както бяха втъкани нишките на материята.

Ариана мълчаливо прокара пръсти по тях, като започна от тъмната разпусната коса на жената. Материята й зашепна нещо нежно. Беше и мека, и жилава — сякаш жива.

Беше чудесна на пипане, но още по-омагьосващ бе рисунъкът, който с всеки следващ миг, проследяван от пръстите на Ариана, ставаше все по-ясен. Макар лицата на фигурите да бяха скрити от неуловимия блясък на материята самите те бяха тъй умело изтъкани, че не бе трудно да се различи мъжът от жената.

Жена със силни чувства с отметната назад глава, с разпиляна коса, с отворени устни, които издават вик на невероятно удоволствие.

Омагьосаната.

Воин, едновременно страстен и сдържан, съсредоточен в мига с цялото си същество.

Чародеецът.

Той се бе навел над нея и пиеше с устни виковете й. Силното му тяло беше надвесено над нейното в очакване, потръпващо от чувствен глад, силен като сдържаността му.

Саймън ли беше това?

Сепната, Ариана отдръпна пръстите си.

— Не може да бъде — прошепна тя.

Касандра сви очи, но когато заговори, гласът й бе нежен, едва ли не жалостен.

— Какво има? — попита тя. — Какво виждаш?

Ариана не отговори. Само втренчено гледаше роклята.

Дори в мига, в който я наблюдаваше, тя се променяше отново. Сега тъмните като нощ очи на Саймън я пронизваха, като й обещаваха един чуден свят, в който тя вече не вярваше, свят, който беше топъл и тъмно проблясващ като аметистите и виното.

Магия.

— Не — прошепна Ариана. — Не може да бъде! Това е някакъв трик!

— Какво не може да бъде?

Този път гласът на учената жена не беше толкова нежен, колкото настойчив.

Ариана отвърна с диво поклащане на главата, при което от прическата й се отделиха черни букли. И въпреки че отстъпи назад, отново посегна към роклята.

Или роклята приближи към нея?

— Не — рече Ариана. — Не може да бъде!

Касандра положи роклята върху ръцете на Ариана.

— Няма защо да се страхуваш — каза небрежно тя. — Това е само плат.

— Изглежда… материята изглежда прекалено нежна, за да се носи.

Ариана промълви полуистината бързо, като се насили да погледне Касандра в бледите очи, вместо да гледа в роклята, която дори в този миг обгръщаше нежно ръцете й.

— Нежна ли? — засмя се Касандра. — Съвсем не е така, милейди. Силна е като самата надежда. Не виждаш ли неизказаните мечти, втъкани в основата и вътъка?

— Надеждата е за глупците.

— Така ли?

Устните на Ариана се изкривиха в извивка, прекалено горчива, за да се нарече усмивка.

— Да.

— Тогава платът на Сирина ще пада спокойно около тялото ти — рече Касандра. — Тя реагира само на мечти, а без надежда няма мечти.

— Не те разбирам.

— Учените често чуват това. Добре ли е прислужницата ти?

— Ъъъ, да — отвърна Ариана, сварена неподготвена от рязката промяна на темата.

— Добре. Моля те да й напомниш да не взема от лекарството повече, отколкото съм я посъветвала. Ако изпие прекалено много, ще й се замъгли разсъдъкът.

— Как да разбера разликата? — попита Ариана, останала без дъх. — Момичето има ум колкото на гъска.

Касандра се усмихна. Лицето й от строго стана доста внушително.

— Бланш прилича повече на сврака, отколкото на гъска — рече сухо тя. — Макар да е посвоему доста хитра, винаги ще гледа към онази дрънкулка, която в момента блести най-ярко.

Ариана не можа да не се засмее на проницателната оценка за прислужницата си.

С едно кимване Касандра се оттегли и остави Ариана сама със странната рокля. Тя я погледна много внимателно.

Не видя нищо друго, освен светлината обляла разкошната материя.

Ариана не знаеше дали почувства облекчение или разочарование. Като промърмори нещо, тя пресегна да постави роклята на леглото.

Същото легло, в което довечера щяха да легнат със Саймън.

Не мога да го понеса отново.

Никога вече!

Вместо да остави роклята, Ариана се вкопчи още по-здраво в нея. Материята се превърна в успокоително богатство, нашепващо за един чувствен аметистов свят, в който виковете на жената са викове на удоволствие, а не на болка.

Без да иска, Ариана погледна плата с възхищение. Сетне се вгледа в него…

Воин, който е сдържан и страстен, съсредоточен с цялото си същество в мига.

Силното му тяло бе надвесено над нейното.

При тази мисъл Ариана бе разтърсена от силно чувство, което я накара да се усети още по-безпомощна в капана.

Надеждата е за глупците! Има само един начин да се измъкна и мога само да се моля да бъда достатъчно силна, за да го направя.

— Лейди Ариана?

Гласът накара Ариана да се сепне, сякаш я удариха. Тя бързо пусна роклята на леглото и се обърна към вратата.

Съпругата на Глендруидския вълк, Маргарет, бе застанала тихо на прага и чакаше Ариана да й обърне внимание. В зелените очи на Мег се четяха и любопитство, и съчувствие.

— Съжалявам, че те обезпокоих — рече тя.

— Няма нищо.

Гласът на Ариана беше дрезгав, сякаш не бе говорила цяла вечност. Чудеше се колко ли време е стояла втренчена в материята, борейки се срещу магията, докато една упорита част от душата й посягаше към надеждата, която проблясва отвъд.

Глупачка.

— Направих за теб сапун и го оставих до ваната ти — каза Мег. — Надявам се, че ароматът му ще ти хареса.

Да накарам ли Мег да ми приготви специален сапун, за да зарадвам изтънчените ти ноздри?

Ароматът ти ми харесва много такъв, какъвто е.

При спомена за Саймън, надвесен над нея, който се смесваше с аметистовите образи от роклята, Ариана издаде някакъв звук.

Дали е възможно аз да съм жената с тъмната разпусната коса? Възможно ли е?

Глупачка! Това е трик на магьосница, с който да те омае да приемеш брака с мъж, ценен от учените. Цялото удоволствие в брачното ложе е за мъжа.

— Милейди? — попита Мег, като пристъпи в стаята. — Добре ли си? Да повикам ли Саймън?

— За какво? — попита дрезгаво Ариана.

— Неговата ръка лекува болести.

— На Саймън ли?

Мег се усмихна на безцеремонния скептицизъм в гласа на Ариана.

— Да — отвърна тя. — Въпреки черните очи и острата усмивка у Саймън има много доброта.

Ариана подозираше, че неподправено недоумение е изписано на лицето й, тъй като Мег продължи да възпява добродетелите на Саймън.

— Когато Доминик бе толкова болен, че не можеше да различи враг от приятел, Саймън легна до вратата, така че да се събужда и от най-лекия шепот.

— А, Доминик — рече Ариана така, сякаш самото име обясняваше всичко.

Така и беше. Наричаха Саймън „Верния“ заради непоколебимата преданост към брат му.

— Не само Доминик познава добрината на Саймън — продължи Мег. — Дори и котките в крепостта се надпреварват за ласките му.

— Така ли?

Мег кимна и в косата й проблеснаха огнени езици. Златните звънчета в краищата на дългите й червени плитки сладко иззвъняваха при всяко движение на главата.

— Котките ли? Колко любопитно — рече намръщено Ариана.

— Саймън се държи необичайно с тях.

— Вероятно виждат в него себе си. Жестокост, а не доброта.

— Наистина ли вярваш в това?

Ариана не отговори.

— Толкова ли бе груб с теб Саймън, когато те доведе от Блакторн в Стоунринг? — попита остро Мег.

Ариана се поколеба, като си пожела арфата й да е наблизо, та да прикрие треперенето на ръцете си. И на душата си. Арфата обаче бе в другия край на стаята, а на нея не й се искаше да проявява слабост пред момичето на Глендруид със странните зелени очи.

— Милейди? — попита Мег.

— Не — рече неохотно Ариана. — Пътят бе лош, времето беше неприятно, но Саймън се държа както трябва.

— Тогава защо го смяташ за жесток?

— Той е мъж — просто рече Ариана.

— Да — отвърна усмихната Мег. — Годеникът обикновено е мъж.

Ариана продължи да говори, сякаш не бе чула думите на Мег.

— Зад ослепителната усмивка и ярката като слънце коса той чака само най-опасния момент, за да разкрие жестокостта си.

Мег въздъхна остро.

— Това не е някакъв особен позор за Саймън — додаде Ариана. — Всички мъже са жестоки. Да се очаква друго е глупост.

Мег погледна рязко Ариана, прозряла истината в нея.

Ариана, предадената.

— Саймън никога няма да те предаде — каза Мег. — Трябва да ми повярваш.

Отговорът на Ариана бе само един мрачен поглед.

— Той никога не би си взел любовница — продължи искрено Мег. — По това си приличат с Доминик. За тях собственото достойнство е толкова важно, колкото и това на съпругата.

— Саймън може да има любовници и наложници с моята благословия. По-добре да освобождава жестокостта и нагона си върху тях, а не върху мен.

Мег се опита да прикрие колко е шокирана, но не успя.

— Лейди Ариана, ти си заблудена за естеството на онова, което става между мъжа и жената в брачното ложе — рече задъхано Мег.

— Грешиш. Добре съм подготвена за това, което идва.

Всяка дума, изговорена от Ариана, бе отсечена, точна и студена. Дори като отвори уста, за да оспори твърдението й, Мег прозря, че няма смисъл от повече думи.

Каквото и да се бе случило на Ариана, то я бе наранило твърде дълбоко, за да може да се излекува с думи. Сега само делата можеха да я трогнат. Само делата можеха да излекуват душата й.

— След две-три седмици — продължи тихо Мег — пак ще поговорим за жестокостта и предателството. Дотогава ще опознаеш по-добре добротата на Саймън.

Ариана едва успя да потисне потръпването си.

— Извини ме, лейди Маргарет — рече накъсано тя, — но водата във ваната ми ще изстине.

— Разбира се. Ще пратя Бланш да ти донесе още гореща…

— Не — прекъсна я Ариана.

Като чу резкия си глас, тя пое дъх и се насили да се усмихне.

— Благодаря ти, господарке на Блакторн — рече Ариана, — но предпочитам сама да се обслужвам в банята.

Ариана излезе от стаята, без да поглежда назад, тъй като много се страхуваше, че ще забележи размисъла в острите зелени очи на саксонката. Ариана не искаше това. Не искаше да знае какво би направила Мег, ако открие, че булката възнамерява да легне в брачното ложе със смъртоносен сребърен меч.

Как бих могла да убия Саймън?

Как бих могла да не го убия?

Но способна ли съм да се самоубия?

Тези въпроси бушуваха в съзнанието на Ариана, докато се къпеше. Нямаше друг отговор на налудничавите й мисли освен един. Не можеше отново да легне до мъж.

До никой мъж.

Дори до този, който я викаше отдалече, от странния аметистов сън.