Елизабет Лоуел
Омагьосаните (4)

Глава четвърта

От мангала в стаята на третия етаж на крепостта Стоунринг се разнасяше топлина и ароматен дим. Завесите около леглото с балдахина бяха спуснати. Намръщеният Доминик льо Сабр седеше до масата, на която бе сложено студено месо, хляб, пресни плодове и бира.

Намръщеното му лице можеше да уплаши дори безстрашни мъже. Заедно с ръста му и Глендруидовото украшение върху черното му наметало — древна сребърна карфица във формата на вълча глава с блестящи и необикновени кристални очи — присъствието на Доминик бе заплашително.

Мислите за сватбата, която трябваше да се състои само след няколко часа, с нищо не успокояваха разстроения Доминик. Любовта, която свързваше двамата братя, бе далеч по-дълбока, отколкото кръвното родство и обичаят изискваха.

— Пратил си да ме повикат! — рече Саймън.

Намусеното изражение на Доминик изчезна, когато погледна нагоре към високия жилав воин, застанал пред него. Русата коса на Саймън бе отметната назад от вятъра, а под синьото му наметало се виждаше пурпурна туника с виолетова и сребърна бродерия — подарък от Ерик. Под елегантното облекло тялото му бе винаги готово за битка. Макар да бе дясната ръка на Доминик, Саймън никога не клинчеше от безкрайните сражения, които Глендруидския вълк водеше заедно с рицарите си.

— Изглеждаш в особено добра форма — рече одобрително Доминик.

— Накара ме да дотичам от външния двор чак дотук, за да се увериш в добрата ми форма ли? — тросна се Саймън. — Следващият път ела да тичаш с мен. Така ще получиш по-добра представа за издръжливостта и бързината ми.

Доминик се разсмя. Много бързо обаче смехът му секна и устните му отново провиснаха. Познаваше прекалено добре брат си, за да се залъгва дълго с бързия ум на Саймън.

— Както има? — попита Саймън, като оглеждаше изражението на Доминик. — Новини от Блакторн? Нещо не е наред ли?

— В Блакторн всичко е наред. Сандъците с чеиза на Ариана все още стоят неотворени в съкровищницата, пазени от Силния Томас.

— Защо тогава си толкова унил? Да не би Свен да е донесъл новини за норвежки или саксонски нападатели?

— Не.

— Къде е Мег? Успя ли онзи красив омайник Ерик да я очарова и да ти я отнеме?

Този път Доминик се засмя искрено.

— Ерик е чудесен рицар — рече той, — но моята съпруга ми е също така вярна, както и аз на нея.

С усмивка Саймън се съгласи с това. Лейди Маргарет бе вярна на Доминик, колкото и Саймън.

— Радвам се, че от сърце прие Мег като своя сестра — рече Доминик. — Седни при мен, братко. Хапни от чинията ми и пийни от халбата ми.

Саймън погледна изискания стол срещу Доминик и грабна една пейка, която се намираше близо до стената. Като седна, той нагласи сабята на лявото си бедро така, че дръжката да му е под ръка. В неосъзнатата грация на този жест личеше с каква лекота той си служи с оръжието.

— Разбира се, че приех Мег от сърце — каза Саймън, като се пресегна към каната с бира.

— Ти не обичаш магьосниците, независимо дали вършат добро или зло.

Саймън наля бира в почти празната халба, вдигна мълчалива наздравица към Доминик и отпи. След няколко големи глътки постави настрани халбата и погледна брат си с ясни като пролет и тъмни като нощ очи.

— Мег рискува живота си, за да спаси твоя — каза Саймън. — Може и да е сестра на самия Сатана, но аз пак ще я обичам за това, че ти спаси живота.

— Верния Саймън — рече нежно Доминик. — Едва ли има нещо, което не би направил за мен.

— Няма такова нещо.

Решителността в гласа на Саймън не успокои Доминик. По-скоро възвърна намусеното му изражение. Той пресегна за халбата, вдигна я, пресуши я и я напълни отново.

— Ти ми беше верен преди да победим сарацините — рече Доминик след малко, — но това бе друга връзка.

— Братя сме.

— Не — отвърна Доминик, като бутна халбата към Саймън. — Повече от това. И по-малко.

Саймън се стресна от тона в гласа на Доминик. Вдигнал халбата до устните си, той погледна брат си.

И откри, че е прикован от един немигащ поглед като този на вълка от карфицата.

— Струва ми се, че се чувстваш виновен за мъченията, на които ме подложи султанът — каза Доминик.

— Така е — отвърна веднага Саймън и отпи.

— Не, това беше моя грешка, която отведе хората ми в засада.

— Беше женско предателство — каза Саймън и остави халбата с трясък. — Курвата Мари омагьоса Робърт, а после му изневери с всеки мъж, който й хареса.

— Тя не е нито първата, нито последната съпруга, направила това — отвърна Доминик. — Аз обаче не можех да оставя една християнка на волята на сарацините, въпреки че бе живяла сред тях, откакто са я откраднали като дете.

— А и твоите рицари не биха го позволили — рече иронично Саймън. — И те бяха омагьосани от курвенските номера на Мари.

Доминик леко се усмихна.

— Да, тя е опитна развратница и аз имам нужда от такава, за да не позволява на норманските ми рицари да прелъстяват дъщерите на саксонците и да предизвикват нови конфликти.

Като се облегна в тежкия дъбов стол, донесен от господарската дневна на горния етаж специално за Глендруидския вълк, Доминик загледа Саймън с проницателните си очи, напомнящи живак.

— По едно време се тревожех, че Мари те е омагьосала — рече Доминик след малко.

— Така беше. За известно време.

Доминик прикри изненадата си. Винаги се бе чудил доколко Саймън се е поддал на изкусните примамки на Мари.

— Тя и теб се опита да омагьоса — посочи го Саймън.

Доминик кимна.

— Ти прозря студената й игра по-бързо от мен — рече Саймън.

— Аз съм с четири години по-стар от теб. Мари не беше първата ми жена.

— И на мен не ми беше първата — изсумтя Саймън.

— Другите бяха момичета с по-малко опит от теб. Мари беше… — Доминик сви рамене. — Мари беше обучена в харем да доставя удоволствие на един разюздан деспот.

— Тя може да е обучена и от Лилит в Ада и пак щеше да е същата. Мари не може да ме развълнува вече.

— Да — отвърна Доминик. — Гледах я как се опитва по време на цялото пътуване от Йерусалим до Блакторн. Ти се държа любезно, но би се оправил по-бързо с някоя змия, отколкото с нея. Защо?

Изражението на Саймън се промени.

— Изпрати да ме извикат, за да разговаряме за курви, така ли, господарю?

Доминик въздъхна и прие, че по въпроса за Мари няма да може да изкопчи от Саймън нищо повече.

— Не — отвърна той. — Исках да поговорим насаме за предстоящата ти женитба.

— Ариана против ли е? — остро попита Саймън.

Черните му вежди рязко се вдигнаха нагоре, но Доминик каза само:

— Не.

Саймън въздъхна силно.

— Отлично.

— Така ли? Ариана няма вкус към брака.

— Блакторн няма да издържи една война заради норманска наследница, зарязана от някакъв безименен шотландски воин — рече Саймън. — Ариана ще стане моя жена, преди да залезе луната.

— Не ми се иска да сключваш такъв студен съюз — каза Доминик.

По лицето на Саймън се мярна едва забележима усмивка. С бързина и ловкост, които бяха обезкуражили не един враг, той извади кинжала от пояса си и небрежно набоде парче студено месо. Силните му бели зъби се забиха в еленовата плът.

Миг по-късно върхът на кинжала блесна като змийски език. С кратко движение на китката Саймън метна парчето към Доминик, който го улови сръчно.

— Отначало и в твоя брак нямаше особена топлота — рече Саймън, докато брат му ядеше месото.

Доминик леко се засмя.

— Малкият ми сокол бе ценен съперник — съгласи се той.

Саймън се засмя.

— Тя направо те съсипа, братко. И все още го прави. Съгласен съм на по-малко страст и повече спокойствие в брака си.

Сребристосивите очи на Глендруид Улф претегляха Саймън за известно време. Отвъд каменните стени на крепостта духаше толкова силен зимен вятър, че тежките завеси помръдваха.

Стаята, предназначена за господарката на крепостта Стоунринг, бе луксозно обзаведена. Сега тя служеше за временна квартира на Доминик и Мег — господаря и господарката на Блакторн.

— Ти си страстен мъж — рече просто Доминик.

Очите на Саймън се промениха от ясно черно към нещо по-дълбоко и по-далечно от нощно небе без звезди и луна.

— Страстите владеят момчетата — рече Саймън замислено, — а не мъжете.

— Да. И въпреки това мъжете винаги кипят от страст.

— Предполагам, че този разпит цели нещо.

Доминик сви устни. Макар да бе по-големият брат на Саймън и негов господар, Саймън нямаше търпение да слуша съветите му. Въпреки това обаче по-верен рицар от него не съществуваше. Доминик бе сигурен в това така, както бе сигурен в любовта на жена си.

— Открих, че страстта в брака е безценна перла — рече Доминик.

Саймън въздъхна, но не каза нищо.

— Не си ли съгласен? — попита Доминик.

— Дали съм съгласен или не, това няма никакво значение — отвърна Саймън.

— Когато ме спаси от ада на султана…

— След като ти се предаде на султана като откуп за мен и още единайсет рицари — извика Саймън.

— … излязох оттам смачкан — рече Доминик, като не обърна внимание на думите на брат си.

— Така ли? — язвително попита Саймън. — Сарацините, които оживяха след ударите на твоя меч, трябва да са били облекчени.

— Не обсъждах бойните си способности — рече Доминик.

— Отлично. За известно време се боях да не би твоята жена магьосница да е размътила мозъка ти.

— Говорех за това, че в мен вече няма страст.

Саймън отново сви рамене.

— Курвата Мари никога не се е оплаквала, че нещо ти липсва, преди да се омъжи за Робърт. После се оплакваше само от това.

Доминик издаде някакъв звук на нетърпение.

— Не се прави на слабоумен селянин, Саймън. Много добре знам колко бърз ум имаш.

Саймън изчака.

— Похотта е едно нещо, а любовта — съвсем друго.

— Вероятно за теб е така. За мен и двете са само глуп… хм, уязвимото място на един мъж.

Доминик се ухили като вълк. Знаеше много добре какво мисли Саймън за мъжете, които обичат жените. „Глупав“ бе най-меката дума, която бе чувал от него.

Но това не бе винаги така. Едва след свещения кръстоносен поход и сарацинския зандан.

— Нищо от това, което научих от сарацините, не ме кара да мисля, че уязвимият рицар е мъдър — рече Саймън.

— Любовта не е война между врагове, която трябва да се спечели — отвърна Доминик.

— За теб — да — съгласи се Саймън. — За други мъже обаче — не.

— А за Дънкан?

— Нищо у Дънкан не ме кара да вярвам в любовта — рече хладно Саймън.

Доминик изглеждаше изненадан.

— За Бога, Дънкан едва не загина в дяволското място, наречено Друид, където намери Амбър!

— Но той не загина. Любовта се оказа по-силна.

— Любовта ли? — изръмжа Саймън. — Дънкан беше просто прекалено дебелоглав и упорит, за да позволи на една магьосница да го разбие.

Глендруидския вълк унесено загледа красивия си рус брат, когото обичаше повече от всичко, с изключение на жена си Мег.

— Грешиш — рече накрая Доминик, — също както и аз сгреших, когато излязох от ада на султана.

Саймън искаше да отвърне, но размисли и сви рамене.

— Да — рече Доминик, — разбираш за какво говоря. Ти пръв забеляза разликата у мен. Не беше ми останала топлота.

Саймън отново не се съгласи.

— Мег стопли душата ми — каза Доминик. — И сетне забелязах нещо, което оттогава ме тревожи.

— Някаква слабост ли? — попита иронично Саймън. Усмивката на вълка проблесна и изчезна.

— Не. Ти, Саймън.

— Аз ли?

— Да. Също като мен ти остави цялата си топлота в земята на сарацините.

Саймън сви рамене.

— Значи студената норманска наследница и аз сме добра двойка.

— Ето това ме тревожи — каза Доминик. — Прекалено си подхождате. Кой ще ти носи топлота, ако се ожениш за Ариана?

Саймън набоде още едно парче месо.

— Не се тревожи, братко. Топлотата няма да бъде проблем за мен.

— О? Много си уверен.

— Да.

— И как ще постигнеш това чудо? — попита скептично Доминик.

— Ще подплатя мантията си с кожа.