Метаданни
Данни
- Серия
- Средновековие (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Enchanted, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Силвия Големанова, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 120гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и начална корекция
- Xesiona(2009)
- Корекция
- maskara(2009)
- Сканиране
- ?
- Сканиране
- misi_misi(2008)
- Допълнителна корекция
- asayva(2013)
- Форматиране
- in82qh(2013)
Издание:
Елизабет Лоуел. Омагьосаните
ИК „Ирис“
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация
- —Корекция от asayva
Бележка на автора
Читателите често ме питат: „Вашите каубойски и съвременни романи имат голям успех. Какво ви накара да пишете любовни романи за Средновековието?“.
Отговарям им с една истинска история, която е по-странна от роман. Не бих посмяла да я измисля, защото никой не би й повярвал. Ето я…
Двадесет и шест години вече живея в щастлив брак с единствения мъж, когото някога съм обичала. Евън е не само любящ съпруг, приятел и баща на децата ми, но и мой партньор в писането. С него подписваме книгите си или с А. Е. Максуел или с Ан Максуел. Той е много строг критик и толкова обича да спори, че е готов да вземе страна във всеки спор, без да избира позицията.
Събираме материали за книгата „Диамантеният тигър“. С Евън отидохме в Англия. И тъй като името Максуел е шотландско, решихме да отскочим до Шотландия. Моето моминско име, Чартърс, също е шотландско — малко промененото Чартърис.
Евън и аз не търсехме роднини — просто ни трябваше претекст, за да посетим още едно непознато място. Наехме кола, скочихме в нея и поехме на север, седнали наопаки; сменяхме скоростите с несвикналата ръка и се движехме, където не трябва, т.е. в лявата половина на пътя.
Докато стигнем шотландската граница, супермагистралите ни омръзнаха. Завихме по първия селски път, който ни попадна и закриволичихме край брега на брулен от ветровете плитък залив. Изпаднах във възторг при вида на някакви развалини, които се издигаха от земята в далечината; много исках да правя снимки на развалини, но до този момент всичко, което бях видяла в Англия, беше отчайващо добре поддържано.
Пътувахме към развалините по все по-тесни пътища, докато стигнахме до един национален парк. Поради сезона той беше затворен, но развалините си бяха там — всеки можеше да ги гледа и да ги снима.
Евън се залови да чете табелата, а аз започнах да снимам. След няколко минути той повика с някакъв странен глас и ми махна да отида при него. Когато се доближих, просто ми посочи таблото. Величествените червени руини бяха на замък на име Кърлейврок (което на английски значи „Гнездото на чучулигата“), строен през дванадесети век.
Замъкът е бил твърдината на клана Максуел.
Евън и аз бяхме слисани от съвпадението. Не търсехме семейни владения в Шотландия; даже не бяхме чували, че съществуват. И все пак се бяхме отзовали точно тук…
Тръгнахме си от това място, преизпълнени с въпроси. В една кръчма разпитахме някакъв местен човек. Той ни каза, че близо до Дъмфрис имало селище на име Максуелтън. Град Максуел, с музей на историята на клана Максуел.
Отидохме в музея. Докато Евън се възхищаваше на сбирката от оръжия и брони, аз поразгледах наоколо и видях карта на клановете. Кланът Чъртърис също беше там — мъничък нокът, опрян в гигантските владения на Максуел.
Под портрета на някакъв страховит Максуел беше написана кратка история на клана. Щом започнах да чета, се разсмях на глас. Евън дойде при мен — зачудил с какво ми става.
Зачете се и той и разбра онова, което вече знаех — Максуел са били клан от нормански войни, които след 1066 година воювали във всяка голяма битка и все на страната на когото не трябвало… включително и на испанската армада. Три пъти английският крал превземал Кърлейврок след продължителна обсада, събарял замъка и лишавал всички Максуел от титли и земи. Три пъти кралят на Англия се принуждавал да върне на всички Максуел земите, титлите и замъка, за да бранят Британия от Запад.
Четвъртия път Кърлейврок бил съборен и останал в развалини. На всички Максуел били върнати земите и титлите, но не и правото да строят замък.
За девет века почти нищо не се беше променило.
Евън ме отведе от изгубените битки при музейните архиви и ми показа няколко огромни тома, подвързани с кожа. В тях се намираше генеалогията на фамилията Максуел, съставена през деветнадесети век. Заинтригувана, започнах да ги прелиствам.
Колкото повече разглеждах, толкова по-мълчалива ставах. Всяка следваща страница ме отвеждаше все по-назад във времето; на пожълтелите страници виждах отново и отново едно име от своето детство в Америка — Чартърс.
Когато през 1963 г. видях Евън за пръв път в Калифорния, почувствах — колкото и невъзможно да изглеждаше — че от някъде го познавам. Той чувстваше същото. Сега разбрахме защо.
Между представители на фамилиите Максуел и Чартърс в течение на девет века са били сключвани бракове.
Вдигнах глава от древната генеалогия и се взрях в зелените очи на моя съвсем съвременен воин. В този момент осъзнах, че ще напиша роман за Средновековието.
И го написах.