Елизабет Лоуел
Омагьосаните (32)

Глава тридесет и втора

— Изчезна? Какво искаш да кажеш? — настояваше Саймън.

Свен отмести втренчен поглед от Доминик към Саймън. Беше ходил на кръстоносен поход с двамата. Не би се зарадвал на битка с когото и да било от тях. А Саймън вече бе готов да се бие. Свен погледна Мег с несъзнателна молба; тя седеше отдясно на лорда в топлата дневна.

— По-полека — каза Мег на Саймън. — Баронът е наблизо.

Саймън сви устни, но не възрази. Стана, бутна настрана остатъците от обеда си и застана толкова близо до Свен, че почти се допираше до него.

— Обясни ми.

Говореше тихо, но по гласа личеше, че е бесен.

— Лейди Ариана не дойде за утринната молитва — каза тихо Свен.

— Да — каза Доминик иззад Саймън. — Помислих си, че се е помолила при свещеника на баща си.

— Оня, дето я нарече развратница и поиска да я накажат за грях, който не е извършила ли? — попита ядосано Саймън с нисък глас — Не допускам. Тя по-скоро би се молила при свинете.

— Тази сутрин Ариана не е говорила с нито един от свещениците — каза Свен. — Не се изкъпа. Не е бродирала. Нито е свирила тъжни мелодии.

— А кухнята? — попита Мег. — Тя ги учеше как да приготвят задушеното по-вкусно.

— Пазачът, поставен от лорд Доминик в предверието, каза, че на двора са излизали само слуги и никой друг — каза Свен.

Доминик се усмихна и погледна Мег, която веднъж се бе промъкнала край Свен, преоблечена като слугиня. Свен улови погледа му и се усмихна печално.

— Пазачът бе от старите рицари на Блакторн — каза Свен. — Познава добре слугите.

— Нищо чудно, че Ариана избягва кухнята днес — каза Мег. — Там вие вятърът на самия пъкъл. Слава богу, реколтата е прибрана в крепостта.

— Но лейди Ариана не е — каза Свен. — Не е на извора. Не е в казармите. Не е в оръжейната, в склада, в нужника, в нито едно проклето място, което претърсих.

— Дьогер — каза горчиво Саймън. — Ще го скопя!

— Къде би могъл да я скрие? — попита Свен спокойно. — Той е в крепостта.

Доминик погледна отново Мег.

— Соколче — попита гой тихо. — Какво показват сънищата ти?

Мег затвори очи. Когато ги отвори, бяха озарени от прозрение.

— Спах доста добре преди бурята — каза Мег. — За пръв път от много седмици. Сякаш нещо бе сложено на мястото му.

— А сега, когато си будна? Сънуваш ли? — попита Доминик.

— Когато бурята се втурна в параклиса, се почувствах като да бях там, в нея. — Тя потрепери. — Там е много студено, господарю мой. Мъртвешки студено.

— Зная го много добре — каза Саймън. — Бях при дървената ограда. Насметох каменарите, сякаш бяха упорити говеда.

— Затвориха ли вече отвора? — попита Свен.

— Скоро ще стане — каза Саймън. — Ако ще да ми се наложи да нося сам всеки един леден камък. И може наистина да стане нужда. Бурята не показва никакви признаци да утихва.

— Да — каза Мег намръщено. — Не очаквах толкова силна буря в самото начало на сезона.

— Иди в сушилнята — каза Доминик на жена си. — Хората ти ще искат балсам да намажат измръзванията си.

Мег понечи да възрази, но видя решителността в очите на Доминик и разбра, че иска тя да изчезне от дневната.

— Разбира се — каза тя. — Но…

— Ако ми потрябваш — прекъсна я Доминик, — ще изпратя бързо да те повикат.

— Да — каза Мег сухо и тръгна — Ще чакам.

Когато песента на златните накити затихна, Доминик се обърна към Свен:

— Почакай навън, до вратата. Трябва да поговоря със Саймън.

Свен се досещаше за какво ще си говорят. Излезе от дневната с чувство на облекчение. Не му се искаше да бъде наблизо, когато братята заговорят за интимни неща от брака си.

— Да не сте се карали с Ариана заради изнасилването? — попита направо Доминик.

— Не.

— За баща й?

— Не.

— За нещо друго?

— Не сме разменили груба дума преди да заспим.

— Студенина?

Саймън затвори очи. Заля го вълна от горещи спомени.

— Не — каза Саймън дрезгаво. — Нищо подобно. Ариана ме изгаря като никоя друга жена на този свят.

Доминик въздъхна и прекара пръсти през косата си.

— Няма логика! — изръмжа Глендруидския вълк. — Защо е избягала?

— Може би не е.

— Може би, може би. Може на змиорките да израснат пера и те да отлетят към местата, дето си хвърлят хайвера! — отвърна Доминик. — Крепостта не е толкова голяма, че да се измъкне незабелязано жена в сватбена рокля с бродирани сребърни светкавици!

Саймън премълча. Доминик казваше истината.

— Ще я потърся сам — каза Саймън.

— Не.

— Защо? — попита рязко Саймън.

— Ако тръгнеш да викаш името на жена си от укрепленията до сушилнята, Дьогер ще използва повода да хукне при краля или при херцога и да закрещи, че сме убили скъпоценната му дъщеря и сме скрили и зестрата й, и трупа й. След което целият ад ще ни бъде сервиран за закуска!

— Ще внимавам да не ме види — каза през зъби Саймън.

— Пресвета Дево! — промърмори Доминик. — В момента изглеждаш внимателен като норвежки мечок!

Саймън с мъка се въздържа да му отговори с грубост. Измъчваше го дълбоко безпокойство. То се появи, докато помагаше на каменарите, и нарастваше с всеки положен камък.

След това от север нахлу бурята и направи зидането невъзможно.

Мъртвешки студено.

— Пусни Лийпър или Стагкилър по следите на Ариана — каза Саймън.

— Извън крепостта? Напразно. Бурята е унищожила всички следи.

— Започни вътре, по местата, където Ариана ходи рядко. Ако следите й са пресни…

Не се оказа нужно да довърши. Доминик вече повика един кавалер и му поръча да доведе в дневната Ерик с кучето му. Лийпър бе по-лесна работа. Доминик просто свирна и сивото куче се появи изпод масата, където търсеше остатъци.

— Има ли нещо, до което се е докосвала само Ариана? — попита Доминик.

— Арфата.

Доминик бе стъписан.

— Но тя не я ли е взела със себе си?

— Не. Оставила я е до леглото си.

Едва сега Доминик се разтревожи наистина. Никога не бе виждал Ариана без арфата до нея.

— Вземи арфата и иди при извора — каза Доминик напрегнато. — Ние ще започнем тук.

Докато Саймън намери арфата и стигне до мястото, където се намираха изворът и гарнизонът, Стагкилър и Ерик вече го чакаха.

Стагкилър не намери хора, скрити без огън — каза Ерик на Доминик. — Много е студено.

— Свен каза същото. Нито пък някои от хората на Дьогер са тръгнали към Стоунринг или към Сийхоум.

— И по-добре — каза Ерик. — Касандра би им приготвила неприятно посрещане.

— Да. Според теб и Свен Дьогер има най-малко два пъти и вероятно даже три пъти повече бойци от нас.

— Ако барон Дьогер не седеше до масата в голямата зала, бих казал, че сме обсадени — промърмори Ерик.

Когато Саймън се доближи, Доминик каза сухо:

— Ние просто сме заплашени с обсада.

— Кой тръгва пръв — Лийпър или Стагкилър? — попита Саймън.

— Лийпър — каза Доминик — Тя излиза свободно от крепостта. Никой няма да забележи, че влиза или излиза.

Доминик се наведе към кучето, каза тихо нещо и посочи към арфата в ръката на Саймън. Макар че повечето кучета от нейната порода ставаха само за състезания по бягане на открито, Лийпър имаше добър нюх и много искаше да го използва. Тя подуши арфата един, два, три пъти и погледна Доминик. С едно движение на ръката той я изпрати да търси.

С длан върху главата на Стагкилър Ерик наблюдаваше как слабата сива кучка кръстосва стаята с извора и търси прясна следа. Когато стигна до каменната стълба, която се виеше на спирала в ъгъла на крепостта, тя заскимтя тихо.

Доминик веднага отиде при нея.

— Нагоре или надолу? — попита той.

— Надолу — каза Саймън. — Ариана рядко слиза по нея.

Друг жест прати Лийпър надолу по стълбата. Мъжете я последваха. Преди да стигнат до сушилнята. Мег застана на вратата разтревожена. Ръката й държеше здраво кожената каишка на Лийпър.

— Какво прави Лий… — започна Мег, но я прекъснаха.

— Пусни я! — каза Саймън тревожно.

Мег пусна каишката, без да продума.

Лийпър се плъзна край дългата зелена пола на Мег и изчезна в сушилнята. Мег и мъжете я следваха по петите. Саймън грабна лампата, с която си светеше Мег, и почака да види какво ще направи кучката.

Множеството силни миризми в сушилнята объркаха Лийпър, но за съвсем кратко. След като подуши арфата още веднъж, тя се втурна да търси. Скоро хвана следа и тръгна да навлиза все по-дълбоко в тъмните ъгли на сушилнята.

В същия момент Мег и Доминик разбраха къде отива Лийпър. Доминик погледна бързо Ерик, сви рамене и реши, че Мъдрата магьосница е пазила по-важни тайни от тайния вход на крепостта Блакторн.

Муцуната на Лийпър се движеше по пода по права линия, сякаш някой я водеше на силно опъната каишка. Тя се изкачи до сноповете канап и до купищата чували, подраска по тях и изскимтя към вратата, затворена с резе.

— Отвори я — каза Доминик.

Саймън отвори и вдигна високо лампата. Видя се само един тъмен и тесен тунел.

От тесния отвор на тунела в стаята нахлу леден въздух. Мътен, далечен кръг светлина и воят на вятъра бяха единствените свидетелства, че тунелът има край.

Лийпър потрепери от студ и заскимтя от желание да продължи търсенето. Доминик извади каишка, закачи я за каишката на Лийпър и тръгна към тунела.

— Остани тук — каза Саймън и хвана Доминик за ръката. — Тук си нужен ти, не аз.

Доминик се поколеба за миг, подаде каишката на Саймън и се върна. Саймън му даде арфата, наведе се и последва Лийпър в отвора. Тъмната мантия тутакси се сля с мрака на тунела.

Кучето и човекът изскочиха в един върбов гъсталак с опадали листа. Още бе рано следобед, но тук вече падаше сумрак. Над гъсталака се носеше сняг, гонен безмилостно от вятъра.

Проследяването на Ариана щеше да бъде изключително трудно. Не се виждаше никаква следа. Въпреки това Саймън се втурна напред. Някъде там, под ледения вятър, бе Ариана.

Само на няколко ярда от гъсталака Лийпър загуби следата. Тя скимтеше, обикаляше и пак скимтеше. Накрая Саймън я дръпна обратно в тунела.

— Загуби следата, щом излезе от гъсталака — каза късо Саймън, когато влязоха в сушилнята. — Не се виждат и следи.

Очите му казаха много повече — по-тъмни и по-тревожни от бурята. И той, и Лийпър трепереха от ледените пориви на вятъра.

— Стагкилър — каза Саймън и се обърна към Ерик. — Съмнявам се, че ще намери нещо, което Лийпър не е подушила, но това сега е най-голямата ни надежда.

Никой не каза, че това е единствената надежда, докато бурята спре и стане възможно да се пусне Мъдрия сокол.

Стагкилър подуши арфата и се втурна в тунела. Бе толкова голям, че главата му опираше в тавана.

Мег и мъжете чакаха напрегнато.

Скоро, много скоро нещастният вой на Стагкилър се издигна над шума на вятъра.

— Загуби следата — каза Ерик.

— Има ли друга следи в тунела? — попита Доминик.

Ерик изсвири някаква остра и мелодична команда. Воят на Стагкилър престана. Много скоро кучето с гъста козина изскочи от тунела. Ерик пое в ръце неговата огромна глава и му каза нещо неразбираемо.

Кучето се върна в тунела. След няколко минути се върна и запълзя към господаря си.

— В тунела няма друга пресни следи освен нейните и тези на Саймън.

— Ариана е излязла сама? — смаяно попита Саймън. — Защо би напуснала топлата крепост в разгара на тази буря?

— Може би е излязла, прели да започне бурята — каза Доминик.

— По-скоро не е имало значение дали бурята е започнала или не — каза Мег. — Жена, която е заменила коня за езда с боен жребец, не е лишена от смелост.

— Може да не е излязла по своя воля — каза Ерик.

— Била е сама — каза Доминик. — Твоето собствено куче го потвърди.

— Да. Но баща й е магьосник. Кой знае каква измама е измислил.

Саймън притихна.

— Какво говориш?

Ерик сви рамене.

— В известна степен този човек е Учен. Чувства се. Но този вид ученост някога е разделила друид от друид, клан от клан и човек — от душата му.

— Ако Дьогер е причинил болка на Ариана, той е вече мъртвец — каза отчетливо Саймън.

— Първо трябва да намериш дъщеря му и да докажеш, че й е причинил зло — каза Доминик.

— Защо Ариана би заминала, ако не са я принудили? — попита Саймън ядосано. — Причина няма.

По коридора се чуха стъпки и мъжете млъкнаха.

— Това е Амбър — каза бързо Мег. — Помолих я да ми помогне.

Въздъхнаха с облекчение, когато на вратата на сушилнята се показа Амбър със златисторусата си коса и с усмихнато лице. В косата й бяха затъкнати гребени, украсени с кървавочервен кехлибар.

— Какво правите тук? — попита тя, когато видя мъжете. — Сигурно имате по-важна работа от балсама за измръзване.

— Виждала ли си Ариана? — направо я попита Саймън.

— Рано тази сутрин. Срещнахме се в коридора и тя ми каза, че изчезналият гребен е попаднал в разкъсаната подплата на пътническата ракла.

Мег възкликна от удивление.

— Отидох при раклата и го намерих там! — каза Амбър. — Нали е чудесно, че Ариана си е върнала дарбата?

Саймън бе онемял от смайване.

Но Ерик не беше. Щом Амбър спомена за намерения гребен, от хаоса на множеството възможности изплува един-единствен образ.

— Ариана е тръгнала да търси зестрата си — каза просто Ерик.

— Луд ли си? — попита Саймън. — На път през снежната буря! Проклетата зестра може да се намира във всяко място оттук до Нормандия!

Светлокафявите очи на Ерик се свиха; той преоценяваше отново възможностите, които го бяха измъчвали напразно откакто разбра, че зестрата е открадната.

Саймън понечи да каже нещо, но Доминик го спря с рязък жест.

— Мисля, че Джефри е откарал зестрата в Спорните земи. Ако е така, тя е някъде между Стоунринг и Силвърфелс.

— Тя щеше да ми каже — каза Саймън.

— Нямаше да я пуснеш да отиде без теб — каза Мег.

Никой не каза онова, което всички знаеха: Ариана бе тръгнала сама, за да не моли Верния Саймън да напусне господаря и брата си, когато му е нужен.

— Приготви два коня — каза Доминик на Саймън. — Трябва да я настигнеш бързо. Лорд Ерик, ще придружиш ли Саймън заедно с Мъдрите си животни?

— С удоволствие.

— Какво ще кажеш на Дьогер? — обърна се Саймън към Доминик.

— Нищо. Ариана го е избягвала при всяка възможност. Ако имам късмет, той даже няма да забележи, че я няма.

— А ако не си късметлия?

— Бързай, Саймън. Искам жена ми да си върне спокойния сън.