Елизабет Лоуел
Омагьосаните (30)

Глава тридесета

Четиримата воини наблюдаваха мълчаливо как барон Дьогер язди нагоре към крепостта. Доминик заповяда:

— Спуснете моста.

След миг мостът изскърца и легна над крепостния ров. Без да спре, Дьогер мина по него, следван от петима мъже. Никой от тях не носеше ризница. Не бяха въоръжени.

— Барон Дьогер ви поздравява — каза един от рицарите.

Саймън изгледа шестимата мъже и веднага позна кой от тях е баронът. Подобно на Джефри, баронът бе красив като паднал ангел. Но лицето му изразяваше ум и жестокост и с нищо не напомняше разпътния Джефри.

Саймън не можеше да повярва, че неговият чувствен славей се е пръкнал от семето на този студен човек.

— Лорд Доминик от крепостта Блакторн ви приветства — каза неутрално Саймън.

— Кой е лорд Доминик? — попита единият от рицарите.

— Кой е барон Дьогер? — отвърна язвително Саймън.

Един от рицарите излезе напред; конят му за малко да стъпче Саймън. Но Саймън стоеше неподвижно по средата на моста, изправен срещу вятъра, който развяваше мантията му.

— Аз съм барон Дьогер — каза човекът, който приличаше на паднал ангел.

Саймън усети движение зад себе си. До него застана Доминик. Очите на Глендруидския вълк блестяха зловещо в нощната тъмнина.

— Аз съм лорд Доминик.

— Що за глупост е тази заповед да не се внасят оръжия в крепостта? — запита баронът.

От сянката извън светлината на факлите се обади Ерик:

— Глендруидския вълк предпочита да се радва на мира, а не да воюва.

— Наистина ли?! — зачуди се баронът. — Колко странно. Повечето мъже предпочитат съда на оръжията.

— Брат ми — каза Саймън — оставя безсмислените битки на другите. Така му остава време да се радва на многобройните си победи.

От сенките на кулата се чу гласът на Дънкан:

— Но ако някой глупак накара лорд Доминик да излезе на бой, с него е свършено. Питай Рийвърс. Стига да намериш кой да говори с мъртвите.

Дьогер изгледа изпод вежди двамата братя; после погледът му се отмести към кулата, където чакаха Ерик и Дънкан.

— Съжалявам, че не мога да предложа на твоите рицари по-добро място за нощуване от обора — каза Доминик, — но не бях предупреден навреме за пристигането ти.

— Така ли? — промърмори баронът. — Вестоносецът трябва да се е заблудил.

Доминик се усмихна на плоската лъжа.

— Лесно с да се заблудиш по тези места — каза Доминик. — Както ще се убедиш сам, тук успехът зависи повече от съюзниците, отколкото от собствения ти меч.

Доминик направи знак на мъжете зад себе си. Ерик и Дънкан пристъпиха в трептящия кръг на светлината.

— Това са двама от моите съюзници — каза Доминик. — Лорд Ерик от крепостите Сийхоум и Уинтърланс и лорд Дънкан от крепостта Стоунринг. Присъствието на техните рицари ограничава моето гостоприемство.

Безразличният, но нищо непропускащ поглед на Дьогер прецени мъжете, които стояха пред него и се спря на прастарата брошка с вълча глава на рамото на Доминик.

— Тъй — каза си едва чуто Дьогер. — Най-после го намерих. Имаше слухове, но… Е, хайде, има и други, още неоткрити древни съкровища.

Погледът на Дьогер се върна на мъжа с брошката. Глендруидския вълк. Очите на Доминик, светли като лед, бяха същите като странните кристални очи на вълка.

— Приемам твоето гостоприемство и нека бъде тъй, както предлагаш — каза Дьогер.

— Хари — каза високо Доминик, — отвори портата.

След секунди шестимата влязоха. Саймън и Доминик застанаха до Дьогер в момента, в който той слезе от коня.

— Господарската дневна е по-приятна от двора — каза Доминик. Покоите ти са приготвени. Ако не възразяваш да спиш в недостроената детска стая…

— Детска стая ли — рече Дьогер и погледна Доминик накриво. — Значи е вярно. Значи твоята магьосница пълнее.

— Да, Бог благослови моята съпруга и мен.

Усмивката на Дьогер бе ледена като камъните на калдъръма.

— Не исках да те обидя, лорд Доминик. Аз също се ожених за магьосница и имам деца от нея.

Вратите на преддверието се отвориха. От там нахлу топлина и светлина. Слугите се разтичаха, разпалиха огъня и донесоха студена вечеря и горещо вино.

Мъжете преминаха през голямата зала и влязоха в уютната дневна. На фона на буйните пламъци в камината се открояваше женски силует с разпусната коса. Мъдрите жени разпускат косите си за разпит. Но косата на тази жена бе черна като предателството — нямаше нито общо със златната коса на Амбър, нито с огненочервената на Мег.

— Милейди — каза бързо Саймън. — Мислех, че вече си си легнала. Ариана се обърна и протегна ръка, но към Саймън, не към барона.

— Чух, че баронът е пристигнал.

Гласът бе спокоен като лицето й, но роклята й неспирно се мяташе около глезените. Сребърната бродерия святкаше като жива.

Дьогер гледаше как пръстите на Саймън се сплитат с ръката на Ариана, здраво и нежно. Сиво-сините очи на барона видяха как поруменяха бузите на дъщеря му от докосването на Саймън и как телата им едва забележимо се устремиха едно към друго.

Ако бяха сами, щяха да се прегърнат както само влюбените се прегръщат. Дьогер беше сигурен в това.

— Тъй — каза Дьогер. — Значи и това е вярно.

— Кое? — попита тихо Доминик.

— Че Саймън и Ариана са сключили брак по любов, а не за да угодят на крале или на фамилии.

— Бракът ни е щастлив — каза Саймън.

Възхищението в погледа му, вперен в Ариана, казваше много повече. Нейните очи блеснаха в отговор като брилянти.

Дьогер заразглежда господарската дневна. Украшенията й бяха доста скъпи, но не представляваха нищо в сравнение с онова, което можеше да се види в неговия дом. С всичката си власт и с обширните си владения Глендруидския вълк не беше толкова богат, колкото се говореше.

А това значеше, че Доминик не може да си позволи да поддържа толкова воини, колкото Дьогер се бе страхувал.

Баронът се обърна към Доминик.

— Чух, че верността на брат ти към теб била безгранична.

— Аз и Саймън се обичаме, това е известно — каза Доминик. — Бъди сигурен, че дъщеря ти не би могла да има по-уважаван и обичан от мен съпруг от Саймън.

Дьогер отметна назад качулката си и изръмжа. Косата му блесна с отразена светлина като ковано сребро. Веждите му бяха съвсем черни, извити високо и странно изящни.

Песента на мънички златни звънчета накара Дьогер да се обърне бързо. Въпреки възрастта му това движение бе пълно с ловкост и сила.

— Лейди Маргарет — каза Доминик, — мислех, че вече спиш.

Мег отиде при Доминик. Роклята й прошумя, а звънчетата запяха сладко.

Дьогер присви очи. Бременността на Маргарет бе очевидна. Още по-ясно личеше колко здраво са свързани Глендруидския вълк и магьосницата Глендруид. Връзката им сякаш излъчваше светлина.

— Барон Дьогер, лейди Маргарет — каза Доминик.

— Очарован съм, госпожо — усмихна се Дьогер и протегна ръка.

Усмивката промени барона. Някога е бил красавец. Сега му бе останала някаква призрачна, но очевидно сексуална хубост.

— За нас е удоволствие да ни гостувате — каза Мег.

Неочакваното преображение на барона от хладен тактик в явен сладострастник едва ли й бе направило впечатление. Или най-малкото не го показа. Тя отдръпна ръката си щом вежливост го позволи.

— Вие сте красива като огъня, лейди Маргарет — каза баронът басово. — А очите ви биха затъмнили и блясъка на смарагда.

Ръката на Ариана стисна силно ръката на Саймън. Тя познаваше добре способността на баща си да омайва жените. Често го беше правил със съпругите и дъщерите на враговете си.

Без да продума, Саймън вдигна ръката на Ариана до устните си и я целуна успокояващо.

— Очите й биха затъмнили не само смарагда — каза Доминик. — Те биха помрачили самата пролет. Няма по-красиво зелено от очите на лейди Маргарет Глендруид.

Мег бе останала равнодушна към комплимента на барона, но думите на съпруга й я накараха да се изчерви от удоволствие. Те се гледаха и за тях в тази стая не съществуваше нищо друго.

— Колко трогателно — каза Дьогер хладно.

— Нали? — каза бодро Саймън. — Наоколо само за това се говори — за любовта на вълка и на магьосницата. Искате ли да хапнете и да пийнете?

Саймън посочи към господарската маса, която вече се огъваше под тежестта на истинско изобилие. Дьогер прецени храната с един поглед.

— На твоите хора изпратихме много повече — каза Саймън. — Надявам се да им стигне. Но изглежда никой не знае от колко души се състои свитата ти.

— Не бих те накарал да посегнеш на запасите си за зимата — каза Дьогер.

— Нищо страшно — каза Мег, обърната към своя гост. — Имахме незапомнена реколта.

— И цялата е на сигурно място в крепостта — добави Саймън.

— Вие сте щастливци — каза баронът. — Много крепости на юг пострадаха от дъждовете. За тях зимата ще бъде сезон на изпитания и на глад.

— Блакторн бе щастливо изключение — съгласи се Доминик.

Дьогер изръмжа.

Доминик чакаше мълчаливо следващия удар на барона, за да го парира. Дьогер продължаваше да разузнава слабостите на крепостта Блакторн.

— Очаквах да видя тук един от любимите си рицари — обърна се той към Саймън.

В господарската дневна се възцари тишина. Дьогер даде вид, че не я забелязва.

— Той е любимец и на дъщеря ми — добави баронът и погледна Ариана многозначително. — Тук ли е нашият обичан Джефри, дъще?

Преди Ариана да отвори уста, Саймън каза:

— Да.

— Пратете да го повикат — каза баронът на Саймън.

— Пратих твоя Джефри във вечното му жилище.

Погледът на Дьогер се впи в Саймън.

— Какво значи лова?

Саймън се усмихна и не каза нищо.

— Много просто — каза небрежно Доминик. — Джефри с мъртъв.

— Мъртъв! Кога? Как? Не съм чул нищо за това!

Доминик сви рамене.

— Все едно, това е самата истина.

— Боже — промърмори Дьогер. — Чух, че имало болни, че са умрели хора, но не и за Джефри.

— Да — каза Ариана. — Имаше болест и оживяха само шепа хора.

— Къде са? — попита Дьогер.

Саймън се усмихна хладно.

— Мисля, че убих двама от тях в Спорните земи. И раних другите. Може би и те са умрели. Хубавия Джефри умря днес, в крепостта Блакторн. Аз го убих.

Лицето на Дьогер бе като каменно.

— Позволяваш си да се разпореждаш с живота на моите рицари — каза спокойно той.

— Когато убих другите, те бяха разбойници. Не носеха на щитовете си герба на своя господар.

Черните вежди на Дьогер се вдигнаха за миг.

— А Джефри? — попита презрително Дьогер. — И него ли ще наречеш разбойник?

— Бих могъл. Призна го, преди да умре. Но е нарисувал герба ти на меча си, преди да наближи крепостта Блакторн.

За момент стана тихо. После Дьогер направи гримаса, изсъска нещо за себе си и прие загубата.

— Жалко. Беше обещаващ.

— Бъди спокоен. Обещанията му се пазят в ада — успокои го Саймън. — Но какво ще кажеш за себе си, бароне? Има ли обещания, които да не си изпълнил?

— Нито едно.

— Наистина! — възкликна подигравателно Доминик. — А зестрата на Ариана?

— Какво за зестрата?

— Сандъците бяха пълни с камъни, боклуци и плесенясало брашно.

Дьогер замръзна, както оправяше мантията си.

— Какво каза?!

Доминик и Саймън се спогледаха, после погледнаха към Дънкан. Той се обърна мрачно и излезе. Знаеше, че жена му пак ще е нужна.

Саймън се обърна отново към Дьогер и го изгледа с присвити черни очи.

— Много просто. Когато отвориха сандъците, в тях нямаше нищо ценно.

— Тръгнаха от моите владения със зестра достойна за една принцеса! — отвърна Дьогер.

— Ти го казваш.

— Съмняваш се в думите ми ли? — попита сърдито Дьогер.

— Не. Просто ти казвам какво се случи, когато отворихме сандъците.

— Какво каза Джефри, когато видя празните ракли? — попита Дьогер.

— Нямаше го там.

— Кой от моите хора присъстваше?

— Никой — каза Саймън язвително. — Твоите благородни рицари оставиха Ариана в крепостта Блакторн и офейкаха, без да изпият поне по една бира.

— От интересно по-интересно — промърмори баронът. — А моите печати на сандъците?

— Непокътнати — каза рязко Доминик.

— Много чудно — каза Дьогер с широко отворени сиво-сини очи. — Рицарите от крепостта Блакторн ми разправят, че моите подправки, коприни, скъпоценни камъни и златото ми са се превърнати като по чудо в боклук по пътя от Нормандия до Англия.

— Да.

— Много хора биха се усъмнили в измама от страна на един или друг господар.

— С право — съгласи се Доминик.

Този път усмивката на Дьогер бе различна — студена и победоносна. Той бе сигурен, че е намерил каквото се е надявал да намери.

Алчността бе сред най-старите и най-разпространените слабости на човека.

— Обвинен ли съм, че съм се отрекъл от дадената дума — попита вежливо баронът.

— Не — каза Доминик. — Нито искаме да плащаш нещо. Засега.

Преди Дьогер да отвърне, в дневната влезе Амбър, облечена в червена роба, с разпуснати коси. Кехлибареният медальон на шията й гореше, сякаш в него бе затворена слънчева светлина.

— Викали сте ме, лорд Доминик — каза Амбър.

— Не, госпожо. Помолих за една услуга.

Амбър се усмихна едва-едва.

— Имате я.

— С барона се мъчим да разбудим една малка загадка. Бихте ли попитали кристала каква е истината?

При думите на Доминик баронът се обърна и изгледа Амбър с интерес.

— Амбър е Учена — каза Доминик. — Тя може…

— Зная за дарбите на Учените — каза бързо баронът. — Занимавал съм се с това цял живот. Владее ли тази дама дарбата на истината?

— Да — каза Доминик.

Дьогер въздъхна разочаровано.

— Значи не си откраднал зестрата за себе си. Иначе не би допуснал близо до тебе да живее човек, който може да каже истината. Е, няма как. Ето, госпожо. Докоснете ръката ми и открийте моята истина.

Амбър пое дълбоко дъх, за да се успокои. После докосна Дьогер и изведнъж извика. Ако Дънкан не бе я подхванал, щеше да падне на колене. Въпреки пронизващата я болка тя продължи да държи ръката на Дьогер.

— Бързо! — изсъска Дънкан.

Доминик попита барона:

— Имаше ли измама от твоя страна със зестрата на дъщеря ти?

— Не.

— Истина.

Амбър веднага издърпа ръката си.

— Благодаря, госпожо — каза Доминик.

Дьогер наблюдаваше Амбър с хищен интерес и видя какво й бе коствало да използва дарбата си.

— Макар и крехко, това оръжие е полезно — каза баронът. — Винаги съм мечтал да го притежавам.

Дънкан му хвърли убийствен поглед. Баронът се усмихна.

— Мисля, че е мой ред да питам.

Амбър погледна изненадано Доминик.

— Може ли, госпожо? — попита без желание Доминик и протегна ръка.

Амбър никога не бе докосвала Глендруидския вълк, но пое ръката му без колебание. Тялото й потрепери, но тя бързо се овладя.

— Имаше ли нещо ценно в сандъците, когато ги отворихте? — попита баронът Доминик.

— Нищо.

— Истина.

— Цели ли бяха печатите?

— Да.

— Истина.

— Чудна работа — промърмори Дьогер.

Доминик вдигна ръка от ръката на Амбър и й каза:

— Прости ми. Не исках да ти причинявам болка.

— Не ме заболя, господарю. У теб има голяма сила, но не и жестокост.

Дьогер се усмихна подигравателно. Амбър не каза нищо такова за него.

— Изглежда — каза Доминик, — че някой от твоите рицари е откраднал зестрата на Ариана.

— От моите? Защо да не е някой от твоите?

— Печатите бяха цели. Твоите печати, бароне. Не моите.

— Ах, да! — Дьогер сви рамене. — Може би е бил сър Джефри. Обичах го и му бях дал свободен достъп до всичките си неща.

— И до печатите ли? — попита Саймън.

— И до печатите.

— А сега Джефри е мъртъв и зестрата е загубена — каза Саймън.

— Не попитахте ли дъщеря ми за нея?

— Защо да я питаме? Тя беше потресена повече от нас — каза Доминик. — Ако знаеше нещо, щеше да ни каже веднага.

Дьогер погледна дъщеря си.

— Е, дъще? Защо не намери зестрата заради тях?

— Загубих дарбата си през онази нощ, когато Джефри ме изнасили.

— Изнасили. Така ли каза на съпруга си? — попита Дьогер с жестока усмивка.

— Да — каза хладно Ариана. — Лейди Амбър го потвърди.

На лицето на Дьогер се изписа лека изненада.

— Значи си изгубила дарбата си — каза замислено Дьогер. — Същото се случи на майка ти в нашата сватбена нощ, след като я обладах. Никоя магьосница не иска да загуби дарбата си, но мъжете знаят само да обладават.

— Грешиш — каза тихо Мег.

Главата на Дьогер се обърна към дребната женица, която бе стояла толкова неподвижно, че даже златните й дрънкулки бяха престанали да звънят.

— Моля?

— Съединяването с мъж може да усили, а не да унищожи мощта на една жена — каза Мег. — Зависи как се съединяват. Зависи от мъжа. Откакто съм жена на Глендруидския вълк, съм по-силна от всякога.

— Чудесно.

Дьогер се намръщи. След това сви рамене и се върна към въпроса, който го интересуваше най-много. Слабостта, не силата.

— Излиза, че Джефри е бил един страхливец, незаслужаващ доверие, който е унищожил дарбите на Ариана, вместо да ги засили — каза с безразличие Дьогер. — Лошото е, че други трябва да страдат заради него, но такъв е животът.

Саймън притихна. От барона се излъчваше някакво злобно удоволствие. Бе повече от ясно: той бе убеден, че е намерил търсената слабост на крепостта Блакторн.

— Когато се съгласих да дам скъпата си дъщеря за жена на един от твоите рицари — каза Дьогер на Доминик, — ти обеща, че нейният съпруг ще владее крепост под твоя скиптър и че по богатството си тази крепост ще съответства на положението на лейди Ариана в Нормандия.

— Да — каза мрачно Доминик.

— Кажи ми, лорд Доминик, къде е крепостта на дъщеря ми?

— На север.

— Така значи. И къде по-точно?

— Карлайл.

— Защо не живее там, както се полага на една лейди със собствена крепост?

— Още набираме рицари за зашитата й — глухо каза Саймън.

— И довършваме укрепленията — добави Доминик.

— Рицарите и укрепленията са скъпи удоволствия.

Дьогер огледа стаята с жестоко задоволство.

— Трудно ще ти е да издържаш две крепости — каза баронът. — Въпреки изобилната реколта на крепостта Блакторн тази година.

— Ще се справя някак — каза напрегнато Доминик.

Усмивката на Дьогер бе студена като нощта.

— А аз ще остана тук — каза баронът, — докато обещаното бъде дадено на дъщеря ми.