Елизабет Лоуел
Омагьосаните (25)

Глава двадесет и пета

Ариана стана от масата, промърмори, че е уморена и се оттегли в спалнята си. Истината бе, че не можеше повече да понася номерата на Джефри, които оскърбяваха гордостта на Саймън и я унижаваха пред рицарите от крепостта.

Чудеше се дали Саймън все още счита, че бракът с нищо не е по-лош от султанския ад, който Доминик беше преживял.

Храната изстиваше на подноса, с който Бланш й беше донесла вечеря в стаята. Ариана просто седеше и се взираше в нищото. По коридора към банята идваха и отминаваха стъпки, но тя не им обръщаше внимание.

И арфата не й носеше вече утеха. Беше й по-тежко да понася болката и униженията, преживявани от Саймън, отколкото своята мъка. Не беше виновна за своите терзания, но Саймън страдаше заради нея.

Някой почука на вратата и изтръгна Ариана от мрачните й мисли.

— Да?

— Аз съм, Бланш.

— Влез — каза Ариана равнодушно.

Вратата се отвори. Само с един поглед Бланш разбра, че в стаята нищо не се с променило, откак бе тук.

— Още ли не сте се навечеряли, госпожо? — каза малко нетърпеливо Бланш.

— Не съм гладна.

— Тогава какво да правя с ваната?

— Вана?

— Да, госпожо — каза раздразнено Бланш. — Приготвих я, както поръчахте, и затоплих нощницата ви. В крепостта всички вече си легнаха.

Ариана погледна отнесено най-напред вечерята си, после — лицето на прислужницата.

— Помолила съм те да приготвиш ваната ли? — попита Ариана и се намръщи.

— Да, госпожо. Казахте да е готова веднага, след като вечеряте. И че не можете да търпите, че нещо си там ви било докоснато и че трябвало да се изкъпете, колкото и късно да станело.

— О!

Бланш зачака, но Ариана не каза нищо повече.

— Госпожо?

— Защо не отидеш да си легнеш?

— Веднага, ако ми позволите.

— Свободна си.

— Благодаря, госпожо!

С пламнали бузи и светнали от очакване очи Бланш изхвръкна от стаята и забрави да затвори вратата след себе си.

Ариана се чудеше дали новият приятел на Бланш — който и да беше той — знае, че любовницата му вече е тръгнала с друг. Може би не го е грижа. Може и да му стига да споделя смеха на Бланш в тъмното, да гали топлата й плът и да получава ласки в ответ, да притиска тялото й до себе си и да чува екстаза във всеки неин вик.

Внезапно Ариана се изправи, съблече всички дрехи, извади фуркетите от косата си и тръсна глава. Черната й копринена коса падна на тежки, блестящи вълни по гърба й и стигна до бедрата. Тя я прибра и започна да я сплита преди банята. Само след няколко движения загуби интерес, пусна я и тя започна да се разплита.

Посегна за нощницата си, но откри, че ръцете й посягат към сребърните ширити на Мъдрата дреха, сякаш нещо ги тегли натам. Не й се искаше да оставя дрехата тук, пък макар и докато се изкъпе. Не знаеше защо, но не й се искаше.

Като да очакваше отговора от самата тъкан, Ариана се вгледа в дрехата.

И тогава прозря.

Жената беше отметнала глава назад в екстаз; косите й бяха разпилени, устните й бяха разтворени във вик на невероятно удоволствие.

Омагьосаната.

Наказаният боец беше обзет от страст; цялото му същество бе съсредоточено в този момент.

Чародеецът.

Сега той се навежда над нея и се опива от стоновете й. Силното му тяло покрива нейното и в очакване трепери от чувствен глад — силен като въздържанието.

Саймън!

Ариана го виждаше съвсем ясно — както видя себе си в трескавите аметистови очи на жената.

— Мили Боже! — пошепна тя смаяно.

Ариана тръсна глава и се огледа в очакване да види Саймън. Но видя само догарящия огън, приготвеното за нея легло и одеялата, оставени в долния му край. С тях щеше да застеле леглото на Саймън, когато дойде в нейната стая.

Ако дойде.

Ариана облече отново аметистовата рокля и я закопча донякъде, докато крачеше из стаята. Всяка стъпка донасяше до ушите й мъртвата тишина, която пареше в крепостта. После стражата провъзгласи времето.

Саймън трябваше вече да е в спалнята й. Винаги бе идвал по това време. Не, по-рано, много по-рано. Той ставаше с работниците от кухнята, при първия лъч на зората, за да обходи бойниците, да огледа полетата и да разбере как са хората в крепостта. Доминик вървеше с него, макар че никога не бе изисквал Саймън да се явява в толкова ранен час.

Мари.

Саймън е при нея.

Тази мисъл я прониза като кинжал. Веднага запали една свещ и излезе от стаята толкова бързо, че пламъчето за малко не угасна. С нетърпеливо възклицание Ариана спря и го почака да се съживи. След това забърза към другия край на крепостта, където бяха стаите на Мари и на Бланш. Помещенията нямаха врати. Отделяше ги само платнен параван, който можеше да се мести през деня.

— Аз съм лейди Ариана.

— Заповядайте, госпожо. Влезте — каза Мари.

Още прели да довърши, Ариана се вмъкна вътре. Аметистовите й очи огледаха бързо стаята, след това започнаха да я изучават по-бавно.

— Сама си.

Нищо чудно, че Бланш не е тук. Но това, че Мари е сама бе изненада. Чернооката жена я гледаше с любопитство, оставила в скута си ръкоделието.

— Ами да, сама съм. Искате ли нещо, госпожо?

— Саймън.

— Ще трябва да го потърсите другаде. Не е идвал в леглото ми от… — Без да довърши, Мари вдигна рамене и заработи с иглата със смайваща скорост.

— Откога?

— Откогато мъжът ми видя Саймън да се измъква от моята палатка, помисли го за Доминик и предаде рицарите на Доминик на султанската засада.

— Божията кръв — пошепна Ариана.

— По-скоро кръвта на рицарите.

Дребните зъби на Мари блеснаха в светлината на свещта, когато прехапа някакъв заплетен конец.

— Хората на султана хванаха повечето от рицарите — продължи Мари, като вдяваше нов конец.

— И Саймън ли?

— Да. Но търсеният не се оказа между тях.

— Не те разбирам.

— Рицарят, когото султанът издирваше и когото Робърт предаде, не беше между пленените — обясни Мари.

— Доминик льо Сабр?

— Да.

— Защо султанът търсеше точно Доминик?

— Султанът обичаше да измъчва хората. Доминик се славеше като много силен и много храбър рицар, който не се кланя на никого. Султанът се беше зарекъл да го убие.

— И какво стана?

— Доминик купи свободата на своите рицари и предложи в замяна себе си. Един от освободените беше Саймън.

— И рицарите ги пуснаха?

— Да.

— А после и Доминик беше освободен някак?

— Да. По-късно.

— Но тогава защо…?

— Защо Саймън ме мрази ли?

Ариана кимна.

— Саймън ми беше почти съпруг, когато по време на засадата раниха Робърт смъртоносно — каза спокойно Мари. — Преди да умре, Робърт призна на Саймън какво е направил на Доминик. И защо.

— Но Саймън е знаел, че Доминик не е сторил нищо лошо.

— Да — каза Мари. — След като се омъжих за Робърт, с мен спеше Саймън, а не брат му. Но откак чу предсмъртната изповед на Робърт, Саймън не ме е докоснал. Чувства се виновен за това, което се случи на Доминик.

— Но ти каза, струва ми се, че Доминик е бил освободен.

— Беше. Но след като го бяха измъчвали така, че малко мъже биха оживели.

Ариана се опита да каже нещо и не можа да издаде и звук. Преглътна и опита пак.

— Саймън те целуна в оръжейната.

Мари тръсна безмълвно ръкоделието си, издърпа някакъв излишен конец и погледна жената, която й бе почти връстница, а бе останала още толкова неопитна.

— Саймън не ме е целувал. Аз го целунах. Мислех си, че ти е толкова сърдит, че няма да има нищо против да те подразни. И го целунах. Но Саймън не ме е докосвал по своя воля, откак чу признанието на Робърт.

— Никога ли?

— Никога.

— Но кръстоносният поход беше преди години!

— Да. Саймън е човек на силните чувства. Ще минат още много години, докато забрави. Или докато ми прости.

— Но той те е обичал — каза Ариана с болка.

— Любов?

Мари се изсмя и приглади бродерията си. Устата й изразяваше насмешка, докато върза възел на конеца, скри възела от опаката страна и направи още един бод.

— Саймън никога не ме е обичал — каза Мари, докато работеше бързо. — Аз просто се оказах първата жена, която правеше в леглото много съблазнителни неща, вместо да лежи по гръб и да се моли на Бога. Моите фокуси го направиха мой роб за известно време.

Ариана не можа да скрие колко е шокирана от откровенията на Мари. А Мари се забавляваше още повече.

— Трябва да си имала детство на калугерка.

— Нищо подобно. Баща ми насилваше мама, защото не можеше да я има по друг начин. Тя имаше необикновени… дарби.

— Да не е била магьосница?

— Наричаха я и така. Предполагам, че тук биха я нарекли Учената.

— Магьосница — каза късо Мари. — Придобила ли си някои от нейните дарби?

— Само за известно време.

Мари погледна изпитателно Ариана и започна отново да бродира. Беше разбрала, че Ариана няма намерение да обсъжда с нея изгубените си дарби.

— Като дете ме откраднаха от родителите ми, нормани, и ме продадоха на един харем — каза Мари, без да спре да бродира. — Когато рицарите на Доминик ме освободиха, се бях научила да доставям удоволствие на мъжете.

— Значи си се отплатила на рицарите, като си станала тяхна…

— Курва — каза Мари без ни най-малко смущение. — Да. Това мога да правя най-добре. Обучаваха ме от осемгодишна. И да бродирам.

Ариана премигна.

— Учили са те да доставяш удоволствие на мъжете? Но защо? Аз си мислех, че е дадено от самата природа сексът да е удоволствие за мъжете.

— Има удоволствия и удоволствия. Едно е да заситиш глада си със сух хляб и да утолиш жаждата си с вода. Друго е да вкусиш паунови езици с мед и бистро, тъмно вино.

Мари тръсна елечето, което бродираше, и продължи да шие.

— За мъжете, които знаят вкуса на пауновите езици, опитната жена е като предвкусване на блаженството. Саймън не беше вкусвал нищо, освен сух хляб. Известно време имах голяма власт над него. Но в края на краищата обичта към брат му се оказа по-силна от страстта към мен.

— За това ли съжаляваш? — попита Ариана против волята си. — Че си загубила властта над него?

— Че разбира се! За какво друго би си струвало да учиш какво харесва един мъж?

— Просто за да му доставиш удоволствие — каза Ариана.

Докато говореше, тя си спомни как бе държала и галила горещата, болезнено възбудена плът на Саймън. И още нещо — своите собствени чувства.

— И защото е приятно да му доставяш удоволствие — добави Ариана и с труд потисна чувствената тръпка.

Мари шиеше бързо, усмихваше се и клатеше глава над невинността на Ариана.

— Никога няма да можеш да командваш съпруга си, ако загубиш контрол над самата себе си — каза отсечено Мари. — Ако искаш да побеждаваш, трябва да знаеш кога и как да целуваш и кога да хапеш, къде да лижеш и как да смучеш, какво да дращиш и кога да галиш, как да го поемеш с уста и кога да го вкараш в себе си.

Стъписана от това откровение, Ариана не знаеше какво да каже.

— Екстазът е власт, госпожо — каза Мари. — Това е единствената власт, която ние, жените, имаме над мъжете. Затова пък мъжете владеят всичко на този свят, а ние си нямаме нищо. Даже и собствените ни тела не са наши.

Студената преценка за природата на отношенията между мъжете и жените ужаси Ариана. Още по-лошо бе да разбере, че Мари бе убила нещо у Саймън, както Джефри бе убил нещо у нея.

Както аз не мога да отдам тялото си на мъж, така и Саймън не може вече да повери чувствата си на жена.

Но аз съм длъжна. Не мога повече да понасям тъжната диващина на миналото. То трябва да свърши.

Просто трябва.

Мари погледна нагоре, видя изражението на Ариана и въздъхна.

— Не се тревожете, госпожо. Липсва ви темперамент, за да командвате Саймън с харемни трикове. Вие сте прекалено чувствена.

— Аз?! — попита слисано Ариана.

— Вашата музика го показва. Тя ме изкушава да ви съблазня аз самата. Но вие виждате само Саймън. А Саймън е от малцината мъже, които някога съм познавала, достойни да се страхуваш от тях. Този глупак Джефри скоро ще го разбере.

— Джефри — Ариана помисли със злоба за него. — Защо не съблазниш него?

— Мислех си, че Джефри не ти се нрави чак толкова, че да се грижиш за удоволствията му.

— Ненавиждам го.

— О, така значи — Мари се усмихна жлъчно.

Тя стегна последния възел, тръсна елечето и кимна удовлетворено.

— Когато Джефри се умори от вашата слугиня тази нощ…

— Джефри е с Бланш?! — Ариана беше смаяна.

— Да. Само защото му отказах. Зная, че Саймън не го харесва.

— Джефри ли направи дете на Бланш?

— Вероятно. Тя е умна и знае, че детето на един високопоставен рицар струва повече от изчадието на някой селянин. — Мари сви рамене. — Но тя не може да се мери с мен. Нито Джефри.

Ариана не се съмняваше в това.

— Ще го накарам да пълзи гол из кочината, за да оближе мястото, където съм седяла — каза Мари. — Дължа ви го.

— Но защо? — попита Ариана ужасена.

— Заради вашата музика. Тя казва всичко, каквото не съм могла да изкажа от осемгодишна, защото не съм имала думи.

Мари остави настрана кошничката с ръкоделието, стана и каза:

— Моля да ме извините, госпожо. Трябва да приготвя някои прибори за… покоряването на Джефри.

Ариана зяпна. Нямаше думи. Мари се усмихна.

— Не, никога не съм използвала тези харемски играчки със Саймън. Харесвах го много.

— Не исках да те питам за това.

— Рано или късно щяхте да се сетите, а аз ценя живота си тук. Откак ме отвлякоха, никой не се е отнасял така добре с мен. Дано Бог да бъде с вас в сънищата ви, лейди Ариана!

— Благодаря — каза Ариана тихо.

Мари се усмихна.

— Но ако искате по-материална компания от Бога, съпругът ви обхожда укрепленията.

Ариана неволно погледна нагоре, затаи дъх и се вслуша. Чуваше се само нестихващият шум на вятъра и лекото трополене на лапавицата по капаците.

— Пак буря — каза Ариана.

— Да. В Блакторн е много по-студено, отколкото по Светите места.

Ариана пошепна:

— На Саймън сигурно му е много студено там горе. Ще се простуди.

— Идете и му го кажете.

— Ще отида — каза Ариана и тръгна.

— А докато му го казвате, сгушете се под мантията му така, че да дишате с неговия дъх, толкова близо, че гърдите ви да се притиснат до неговите.

Ариана спря. Мари продължи да я наставлява тихо.

— А после нежно сложете ръка на онова хълмче в слабините му.

Дъхът на Ариана секна.

— Погалете го, докато порасне хубаво. После разкопчайте брича му и го поемете в уста. Саймън много ще се зарадва — Мари се засмя. — Както и неговият тъжен славей.