Елизабет Лоуел
Омагьосаните (24)

Глава двадесет и четвърта

Саймън усети, че някой идва над него и отмести поглед от непознатия рицар, който яздеше към подвижния мост. От сенките се показа широкото лице на Свен с изпитателни светли очи.

— Чувам, че идва непознат рицар — каза Свен.

— Да. Стражата го е забелязала да излиза на кон от горичката до реката.

Двамата мъже чакаха безмълвно да се приближи непознатият до вратичката, за да го видят по-добре. Саймън разсеяно галеше Отъм — огромния шарен котарак, който се бе обвил около врата му и мъркаше гальовно. Гладката козина на котарака представляваше мозайка от големи бели, оранжеви и черни петна.

Рицарят наближаваше крепостта с елегантен тръс. Яздеше боен кон и беше въоръжен до зъби, но никой не го придружаваше. На копието му се вееше окъсан флаг. Щитът му беше потъмнял и очукан от употреба.

Отъм вдигна глава и се вгледа в рицаря с немигащи оранжеви очи. Очите на Саймън се присвиха. Инстинктът му пошепна, че приближава опасност.

— Може да е някой от рицарите на барон Дьогер, който идва да съобщи за посещението на своя господар — каза Саймън.

— Не съм чувал за такъв едър рицар, като не смятам разбойника, който измами тебе и Дънкан и влезе на кон в земите на клана Силвърфелс.

Саймън изсумтя.

— И този е много едър, но флагът и щитът му са оцветени.

Кръстът на щита бе протрит и едва личеше, но всеки можеше да го види.

— Да — каза Свен.

Рицарят свърна по пътя, който водеше право към крепостния ров на Блакторн. Мостът бе свален, но портата беше затворена. Отворена бе само малката вратичка. През нея трудно можеше да мине човек, дори и пеша.

— Знакът на Дьогер — каза Саймън.

— Да. Тънък бял кръст на черен фон.

Саймън погледна през рамо към двора. Козината на Отъм го погали по бузата. Саймън го помилва в отговор. Усещаше мъркането му на гърлото си.

Необичайно много хора от крепостта си бяха намерили повод да излязат на двора, за да видят чужденеца. Сред тълпата, вперила нетърпеливо поглед към моста, Саймън не видя Ариана. Погледна нагоре. Капаците на нейните прозорци бяха открехнати едва-едва.

Свен проследи погледа на Саймън.

— Жена ти събира билки.

Саймън обърна глава към жилавия потомък на викингите, най-доверения рицар на Доминик след самия Саймън.

— Сигурен ли си?

— Да. Хари ми каза.

Странно. Досега Ариана не се е интересувала от билки. Саймън вдигна едната си ръка и започна пак да гали Отъм.

Ноктите на котарака се показваха и се скриваха в ритмичен екстаз, но очите му неотстъпно следяха приближаващия рицар.

— Хари каза, че затова е излязла. И че изглеждала много неспокойна.

Саймън не отговори.

— Нищо чудно след всичко, което се случи в оръжейната — прошепна Свен.

Саймън му хвърли пламнал поглед. Доминик бе заповядал истината за отнетата девственост на Ариана и за изчезването на зестрата й да бъде казана само на Свен. Но Саймън знаеше, че в тесния свят на крепостта малко тайни могат да се опазят.

Не че Свен би издал играта. Каквито и тайни да му бяха поверени — а те бяха много — той не го показваше. Между другото и това правеше Свен толкова ценен за Глендруидския вълк.

Саймън отново обърна поглед през вратичката към непознатия; котаракът продължаваше да мърка тихо. Сега вече можеше да се различат и по-дребни подробности по бронята и оръжията му.

— Май че съм го виждал по-рано — каза тихо Саймън.

— Сивите бойни коне се срещат не по-рядко от бълхите по кучетата.

— Чудя се къде са му бойците — каза Саймън. — Изглежда малко омърлян, но не е беден. Сигурно има придружители.

— Може би има оръженосец в свитата на Дьогер.

— Оръженосецът трябва да бъде до своя рицар.

— Може би този рицар и липсващият оръженосец са били в ескорта на лейди Ариана — каза сухо Свен. — Малко от тях останаха живи.

— А онези, които оживяха, са зле възпитани — каза Саймън. — Бутнаха Ариана и прислужницата й в двора на Блакторн и пришпориха обратно конете в галоп. Не останаха поне да хапнат по един залък.

— Сигурно са мислили, че не си струва да присъстват при отварянето на сандъците със зестрата — каза Свен иронично.

Саймън процеди през зъби някакво сарацинско проклятие, което накара Свен да го погледне накриво.

Дългата опашка на Отъм се метна недоволно; царственият котарак не хареса думите на Саймън.

— Да, може би — каза Саймън. — Жалко. Бих се радвал да обсъдим с тях лошите им маниери.

— Това е твоят шанс — каза Свен и посочи човека, който задържаше коня си пред крепостния ров. — Здравенякът, възседнал оня кон. Би могъл да го изпиташ с меча си, докато се умориш.

— Напразна загуба на време.

— Шегуваш ли се?

— Не ми се ще да предизвиквам такъв простак. От опит зная, че мозък и мускули рядко яздят един кон. Само брат ми прави изключение.

— Мисълта ти е по-бърза дори от мисълта на Глендруидския вълк.

— Но мускулите ми не са толкова много.

— Би следвало всички рицари да са с деликатно телосложение като теб — съгласи се Свен саркастично.

Саймън се усмихна. Не беше по-дребен от брат си и го знаеше много добре.

— Да приветствам ли рицаря? — попита Свен.

— Не. Ще го поздравим заедно.

Светлите, почти безцветни очи на Свен хвърлиха към Саймън втренчен поглед. Пръстите на Саймън галеха котарака в равен ритъм, но бистрите му черни очи не се отместваха от чужденеца.

— Запомни го — каза Саймън толкова тихо, че само Свен го чу. — Трябва да можеш да го разпознаеш в тъмното от петдесет метра.

— Да, сър.

— Свен!

— Да?

— Ако пуснем този рицар да влезе в крепостта, стани сянка на неговата сянка. Неотстъпно.

— Какво има? — попита Свен много тихо. — Виждаш ли нещо, което ми убягва?

— Нищо. Само някакво чувство.

Свен се засмя леко.

— Чувство… Аз те предупредих, Саймън!

— За какво?

— Да не живееш с магьосници. Първо, около теб винаги се въртят странни котки като Отъм. Второ, имаш „чувства“. Скоро ще станеш ясновидец.

— Това е кофа с…

Саймън млъкна внезапно. Ариана беше използвала същия израз, за да опише любовта: кофа с помия.

Мрачна усмивка изкриви устните на Саймън. Ариана едва ли мислеше така за мъжа, на когото беше отдала девствеността си.

За друга ли се ожени той, Ариана? Така ли те предаде? Наистина ли ти разтвори недокоснатите си бедра за лъжата, наречена „любов“?

Саймън върна насила мислите си към рицаря, който ставаше все по-нетърпелив заради това, че не чува гостоприемен поздрав.

— Не отваряй голямата порта, докато не дам сигнал! — извика Саймън на Хари, който чакаше на трийсет стъпки от него. — Отвори само едното крило. В края на краищата това е само един рицар.

— Така поне изглежда — измърмори Свен.

— Да, сър! — отговори Хари.

— Ако го пуснем да влезе — каза Свен тихо, — бързо ще разбере колко малко истински рицари има тук.

— А ако не го пуснем, ще обидим моя тъст.

Свен изсумтя.

— Ела — каза Саймън. — По-лесно е да наблюдаваш дявола пред себе си, отколкото да гониш някой друг из ада.

Свен се засмя сухо и последва Саймън през вратичката: минаха рамо до рамо по моста, за да посрещнат непознатия рицар с блестяща ризница под тежката мантия.

Котаракът лежеше спокойно на раменете на Саймън с широко отворени оранжеви очи. Ръцете на Саймън бяха близо до дръжката на меча; беше престанал да гали Отъм, но той не протестираше. Просто гледаше непознатия рицар, без да мигне, със странен и хищен интерес.

— Как е името ти, страннико? — попита Саймън, още преди да стъпи на моста над крепостния ров.

Гласът на Саймън беше вежлив, но нищо повече. За предпочитане беше в крепостта Блакторн да не влизат непознати, докато Доминик не събере повече и по-добре обучени рицари.

— Хубавия Джефри, васал на барон Дьогер — каза високият рицар. Усмивката му се виждаше отдалеч. — Това ли е домът на Глендруидския вълк, прославената крепост Блакторн?

Възхищението в гласа на Джефри би обезоръжило повечето мъже. Свен не обърна внимание на прикрития комплимент; ласкателството беше един от най-известните инструменти на шпионина.

Саймън също го пренебрегна. Джефри не му хареса, макар да не можеше да каже защо. Просто чувстваше антипатия към него. Беше сигурен в това, както и че Отъм бе престана да мърка.

— Да. Това е крепостта Блакторн, а аз съм Саймън, братът на Доминик льо Сабр. Мъжът с мен е Свен — уважаван рицар.

— Имам чест да ви приветствам — каза Джефри.

— Много ли си избързал пред господаря си?

— Не зная.

— Колко души е свитата му? Трябва да съобщим в кухнята, на соколарите и на горските пазачи още колко хора трябва да бъдат нахранени.

— И това не зная, сър — каза Джефри и прекара ръка по лицето си в израз на голяма умора. — Извини ме за неосведомеността. Бях в ескорта на лейди Ариана от Нормандия. Болестта…

— Знаем — каза Саймън.

— Съвзех се едва сега — призна Джефри. — Яздих дълго, за да стигна дотук и два пъти се губих.

— Наистина ли?

— Да. Попаднах на един амбулантен търговец на четири дни езда на север. Може да бяха пет или шест дена и не точно на север…

Свен и Саймън се спогледаха. Джефри тръсна глава като да я проясни.

— Извинявайте, господа. Тази противна болест ме повали. Още съм слаб. Трябва да намеря подслон в Блакторн, докато се оправя.

Свен и Саймън размениха още един поглед.

— Тук ли е лейди Ариана? — попита Джефри, когато Саймън не му отговори. — Тя ще гарантира за мен, защото сме много стари приятели.

Мимолетната усмивка на устата на Джефри при думата приятели не повиши благоразположението на Саймън към нежелания рицар.

От друга страна, щеше да бъде глупаво да оскърбят барон Дьогер, като откажат гостоприемство на един от неговите рицари, при това болен. Колкото и да искаше да обърне гръб на васала на Дьогер, Саймън познаваше най-добре обидчивостта на Доминик.

Ето защо се предложих да заместя Дънкан пред брачния олтар. Необходимост, не желание.

Саймън знаеше, че признава пред себе си само половината от истината, и то по-малката половина. Даже когато сгодиха Ариана за Дънкан, Саймън я беше искал; събуждаше се плувнал в пот, болезнено възбуден, стиснал зъби, за да не извика от желание.

Още я искаше.

Изведнъж Саймън даде сигнал да отворят портата.

— Благодаря, милостиви рицарю — каза Джефри и смушка жребеца да тръгва. — Баронът ще бъде доволен от твоето гостоприемство, защото много ме обича.

Когато подковите на жребеца загракаха кухо по дъските, Свен дръпна Саймън за ръката; този беззвучен сигнал им беше останал от времето, когато нощем преследваха сарацините.

— Погледни. Там, над воденичния улей — каза тихо Свен.

Саймън засенчи очи от залязващото слънце и видя жена, която вървеше към крепостта по рядко използвана пътека. Един поглед му беше достатъчен да познае грациозната походка на жена си.

— Ариана — каза Саймън едва чуто.

— Билковите градини са в обратната посока.

— Да…

Един слуга се втурна да поеме коня на Джефри, но той не му обърна внимание. Току-що бе забелязал жената, която наближаваше моста.

— Ариана! — извика Джефри. Всяка сричка издаваше очакване. — Най-после!

Той скочи леко от коня, усмихнат като дете, получило неочаквано парче торта. Едва когато срещна мрачния поглед на Саймън, Джефри даде вид, че си е спомнил: сега Ариана беше омъжена.

За Саймън.

— Извинявай — каза Джефри и изтри усмивката от лицето си. — Трябва да ти призная нещо. Фактически аз дойдох в Блакторн преди всичко заради Ариана, а не да търся барона. Тя ми липсваше като слънцето през зимата.

— Така значи — каза тихо Саймън. — Тогава защо не отиде в крепостта Стоунринг? Дънкан Максуел живее там.

За момент Джефри сякаш се обърка.

— Но… Ъъъ… — Джефри смотолеви нещо, покашля се и проговори отново. — Търговецът каза, че Ариана се омъжила за друг рицар, защото Дънкан бил омагьосан.

— Така се говори.

— Ти сигурно знаеш.

— Защо?

— Щом си брат на Глендруидския вълк, ти си се оженил за Ариана!

— Твоят търговец е бил добре информиран — каза Саймън.

— Моите поздравления, сър!

— Подобно.

— Малко са щастливците, които се женят за красиви, богати и страстни като нимфи момичета — каза Джефри, без да обръща внимание на сдържаността на Саймън. — Кълна се в Светия кръст, чудо е, че си на крака след нощ, прекарана между нейните…

Изглеждаше, сякаш и този път Джефри късно си даде сметка къде отиват думите му. Той се изкашля, сви рамене и се усмихна смутено на Саймън.

— Не намирам вина в жена си — каза спокойно Саймън.

— Разбира се, че не. Точно това казах на ханджията в „Падналото дърво“, когато заговори за студените бракове, сключени набързо — каза Джефри запалено. — Момиче като Ариана с нейната буйна природа не би могла да стои далече от леглото на мъжа си.

Саймън не реагира външно на нетактичните думи на Джефри, но Свен започна да измерва рицаря с поглед и да му крои саван.

— Освен ако, разбира се — продължи бодро Джефри, — копнее толкова много за първия си любовник, че не може да се насили и да позволи на друг мъж да се доближи до нейното удобно… ъъъ… легълце.

— Виждал съм по-мълчаливи свраки от тази тук — каза Свен небрежно. — И по-красиви в лицето.

— Има неща, които не се лекуват — каза Саймън. — Говоря за речта. А лицето не зависи от никой смъртен.

— Да не съм те обидил? — Джефри попита Саймън. — Ако са те подразнили моите несръчни поздравления по повод страстната натура на жена ти, мога само да се надявам в бъдеще да бъда по-точен в похвалите си.

Свен хвърли бърз поглед към Саймън; чакаше знак какво да прави с рицаря, чиито комплименти бяха по-лоши от всички обиди, отправяни към Саймън.

След миг пръстите на Саймън се плъзнаха небрежно по дясната ръка на Свен, стиснала меча; старият сигнал значеше: „Внимавай!“.

— Добър вечер, Ариана — каза Саймън с поглед встрани от Джефри. — Как прекара в билковите градини?

— Ах, зелчице моя — каза Джефри и бързо се обърна. — Ако знаеш само как копнея да усетя топлината ти отново! Ти омагьоса самата ми душа. Вехна, когато не те виждам!

— Де да беше вярно! — каза Ариана. — Бих се заключила в стаята си, докато издъхнеш!

С тези думи тя бързо се присъедини към Саймън и Свен.

— Тези думи биха ме наранили дълбоко, ако не познавах сърчицето ти — каза усмихнато Джефри на Ариана. — Омъжената жена е предпазлива, особено в присъствието на мъжа си, нали?

— Отидох до реката да посвиря на арфа — каза Ариана на Саймън, без да обръща повече внимание на Джефри.

— Ах, това е обяснението! — каза Джефри и махна с пръст към листата, полепнали по Ариана. — Небрежна си. Ревнивият съпруг би помислил, че си лежала по гръб на тази мантия и си разтваряла крака за някой любовник.

Ариана пребледня и хвърли изплашен поглед към Саймън. Неговият вид смрази кръвта й.

Никога не го бе виждала така бесен. Нито толкова студен.

— Саймън е човек на разума, а не на чувствата — каза колебливо Ариана.

— Хубаво е, че го познаваш толкова добре — каза сериозно Джефри. — Но човек би казал, че твоят съпруг е воден от страха, а не от разума.

Свен каза нещо остро на майчиния си северен диалект.

— Този благороден рицар — каза Саймън на Ариана — мисли, че баща ти го обича много. Вярно ли е?

— Да — каза Ариана и не се опита да скрие горчивината в гласа си.

— Колко много?

— Колкото изобщо баща ми може да обикне нещо.

— Жалко — каза Саймън. — Бих дал този на свинете, вместо да го храня със свинско тази вечер.

— Това оскърбление ли е? — попита Джефри.

— Защо един разумен мъж би оскърбил рицар като теб?

— Защото мислиш, че жена ти е влюбена в мен. Защото ти…

— Не! — извика рязко Ариана.

— … мислиш, че аз съм отнел девствеността на жена ти в любовна битка. Защото ти мислиш…

Ариана отправи гневно проклятие към Джефри.

— … че е студена към теб — Джефри продължи, надвиквайки всички прекъсвания, — защото не може да понася друг мъж, след като е познала мен!

В двора на крепостта настъпи мъртва тишина.

Ако не беше ръката на Саймън, стиснала здраво китките на Ариана отзад през мантията, тя щеше да изподраска усмихнатото лице на Джефри. Извиваше се, но не се и надяваше да се освободи и да го направи.

Не можеше и да поправи станалото.

— Ако жена ми наистина е вкусила любовта за пръв път с теб, цяло чудо е, че не се е зарекла никога вече да не се вижда с мъж и не се е покалугерила.

Преди Джефри да проговори, Саймън се обърна към Свен.

— Покажи обора на госта. Да ляга при коня си.

— Да — каза Свен. — Оттук!

Джефри понечи да протестира, но Свен го прекъсна грубо.

— Не се помайвай! Тук има толкова много рицари, че сеното скоро ще свърши.

Джефри се поколеба, сви рамене и пое след Свен.

Ариана въздъхна облекчено. Искаше да каже на Саймън как Джефри изкриви истината, за да излезе, че е изневерила на Саймън. Погледна към него и думите замръзнаха на устните й — такава ярост гореше в очите му.

— Чуй ме — каза Саймън. — Чуй ме много добре. Каквото и да се е случило, преди да се омъжиш за мен, то вече не може да се промени. Но ако си ми сложила рога…

— Не беше така, както Джефри го представи!

— … тръгвай си още сега, преди да съм разбрал. Тичай много бързо и колкото можеш по-далеч, иначе ще те хвана и ще те отведа в ада за вечни времена. Разбра ли ме, жено?

Ариана искаше да му каже нещо, но от свитото й гърло можа да излезе само неговото име.

— Виждам, че си ме разбрала.

Саймън пусна китките на Ариана. Тя бързо си пое дъх. Зад студената му ярост прозираше нещо по-страшно, което и тя бе преживяла — опустошителният гняв на предадения.

— Саймън! — промълви тя и протегна ръце към него.

— Оправи си дрехите — прекъсна я грубо Саймън и се отдръпна от нея, за да не го докосне. — Иначе клюкарките из крепостта ще се кикотят още повече и вината ще е твоя.

Ариана погледна надолу. През отвора на мантията й се развяваха сребърни ширити. Изчерви се до кръв като разбра, че роклята й е полуразкопчана.

— Не го мислиш! — каза Ариана развълнувано.

— Мисля, че имаш късмет — защото Глендруид Улф цени мира повече от войната и защото аз обичам брат си повече от всичко на този свят.

— Раната ме заболя — каза Ариана. — Разкопчах си роклята, за да видя дали не се е отворила отново!

— А главичката не те ли боли? — попита мазно Саймън.

— Главата ли? — каза смутено Ариана.

— Аха — каза Саймън, обърна се и си тръгна с хладна решителност. — Косата ти е по-разбъркана даже и от роклята.