Елизабет Лоуел
Омагьосаните (19)

Глава деветнадесета

От върховете към долината падна оглушителен гръм. С него се спусна и непрогледна живачна завеса от дъжд. Въздухът беше студен и свеж, наситен с острото ухание на земята и ливадите.

Точно под билото на хълма, на едно място, от което се разкриваше зашеметяваща гледка към долината и горите, Саймън бе направил лагер сред руините на римска крепост, строена някога върху останките от древно укрепление. Макар само половината от покрива на продълговатата стая да си бе на мястото, тази половина представляваше подслон за Ариана от проливния дъжд. Тя се грееше на голям огън, който гореше буйно под един отвор в гредите на покрива. В противоположната страна на една от вътрешните стени на укреплението гореше друг огън. Там си бяха направили заслон оръженосецът на Саймън и още трима войници. Най-високите пламъци на техния огън се виждаха, тъй като вътрешните стени бяха полусрутени. Във влажния здрач се носеха силните аромати на врящо месо и зеленчуци и се смесваха с дима от огньовете. Мъжете разговаряха помежду си, като си отправяха груби шеги и се смееха високо. Гласът на Бланш се извиваше между по-ниските тонове на мъжките гласове като ясна птича песен. Смехът й бе примамлив и чувствен, мъчителен като ръката на любовник, която се плъзга нагоре по бедрото, само за да спре точно преди да е стигнала целта си… а сетне много внимателно грабва трофея.

Саймън не се съмняваше, че Бланш усилено преследва мъжете. Въпреки оплакванията й от липсата на удобства по време на пътуването и дългите часове бавна езда, в края на деня тя беше много щедра и раздаваше благоволението си.

Саймън й бе благодарен за това. Ако Бланш просто измъчваше мъжете и лягаше само с един, а отблъскваше другите, щяха да се появят онези смутове, които едно време създаваше Мари сред войниците на Доминик по време на свещения кръстоносен поход. Очевидно обаче този вид подли женски игрички не доставяха удоволствие на Бланш. Радваше я топлата мъжката горещина между краката й.

Момичешкият й смях ехтеше в здрача, следван от мъжките викове, докато тя мяташе една древна медна монета, а те извикваха това, което са избрали.

— Ези!

— Ези!

— Ези!

Монетата проблесна и се обърна почти лениво над стената, като отрази близките пламъци. С бледите си мръсни пръсти Бланш хвана монетата във въздуха. Скрита зад стената, тя я плесна на голото си бедро.

— Ези е, момчета! — отвърна тя.

Надигнаха се стонове. Сега мъжете трябваше да изчакат, за да видят кой пръв ще легне с Бланш.

— О, хайде, хайде, има място за всички. И първо да си стоплите ръцете!

Прикрил усмивката си, Саймън се обърна към огъня. Бланш беше разпусната, но не бе момиче, което да създава неприятности сред войниците.

Той се надяваше, че Ариана не разбира кикота, пъшканията и боричканията, които се разиграваха само на четири метра от тях. Рухналата вътрешна стена създаваше само илюзия за преграда, нищо повече.

— Сигурна ли си, че ти е достатъчно топло? — попита Саймън.

При този въпрос Ариана вдигна поглед. На фона на огъня очите на Саймън бяха и тъмни, и златисти, отразяващи пламъците. Доспехите проблясваха при всяко помръдване на мускулестото му тяло.

Тя кимна, отвръщайки мълчаливо, че й е топло.

При движението на главата й светлината от огъня се плъзна като ръце на любовник през разпуснатата й коса. Тъмни влажни кичури прилепнаха към лицето й и от тях се издигна лека пара.

— Сигурна ли си? Беше мокра до кости!

Саймън знаеше много добре това, тъй като бе разсъблякъл треперещата Ариана от всичките й дрехи, освен долната риза. Останалите й дрехи се сушаха върху копия, забити в пукнатините на каменния под.

Ариана кимна отново. Ако понечеше да отвори уста и да проговори, зъбите й щяха да затракат.

Саймън се наведе и загърна жена си с добре подплатената си с кожи мантия. Отдръпвайки ръцете си, проследи с палци линията на челюстта й.

През Ариана премина тръпка, която нямаше нищо общо с температурата.

— Изстинала си — рече незабавно Саймън.

— Н-не. Ти си този, който е облечен изцяло в студен метал. Вземи си мантията да се стоплиш.

— Господи Боже!

Саймън разкопча нетърпеливо доспехите си и ги остави настрани с лекота, която не даваше вярна представа за тежестта им. Тази задача можеше да се изпълни по-лесно с помощта на оръженосеца му, но Едуард бе зает с други дела.

Но дори и да стоеше наблизо в очакване да бъде повикан, Саймън нямаше да го извика. Не искаше никой мъж да вижда Ариана в подобен обезоръжаващ вид.

— Утре ще облечеш вълшебната рокля — рече Саймън, като свали леката си кожена риза. — Тя отблъсква водата като патешки пух.

Ариана го погледна разбунтувано. Тя не бе обличала аметистовата рокля откакто осъзна, че представлява нещо повече от това, което изглежда.

Или поне така й се струваше. Трудно бе човек да е сигурен, когато става дума за нещата на учените хора.

Във всеки случай Ариана се притесняваше от мисълта за топлата материя, прилепваща към Саймън като котка. Тази мисъл я караше да мисли, какво ли ще усеща, ако го гали ръката й вместо роклята.

— Ще облека каквото искам — каза Ариана.

Саймън измърмори нещо грубо под носа си, хвърли още дърва на огъня и седна до съпругата си.

Клоните, които войниците бяха събрали, образуваха изненадващо удобно легло. Метнатата отгоре завивка беше суха, както и мантията на Саймън, тъй като учените бяха направили нещо на кожената подплата, за да отблъсква водата. Когато валеше, Саймън просто обръщаше мантията с козината навън.

Мантията на Ариана обаче беше обикновена и бе цялата мокра, както и дрехите й. Тя се сушеше до огъня, увиснала върху копията.

— На вашите заповеди, мадам — отвърна язвително Саймън.

Той пое кожената мантия от ръцете й и я метна около раменете си, които сега бяха голи. Ариана издаде смутен звук, когато усети, че е повдигната. Много бързо отново бе настанена в скута на Саймън.

— Нещо не е наред ли? — попита Саймън, като обви и двамата с мантията.

— Аз… ти си толкова бърз. Караш ме да забравям, че си и много силен.

— А ти изглеждаш като мокра котка, което ме кара да забравям, че имаш нокти и си надута.

— Но поне не си сменям козината — промърмори тя.

Саймън се засмя.

За известно време не се чуваше нищо друго освен пукането на огъня, ромона на дъжда и някои звуци отвъд стената. Много скоро Ариана се стопли. Докато топлината на огъня и на мъжа й проникваха през кожата й, тя въздъхна и се отпусна малко към съблазнителната топлина на Саймъновото тяло.

Когато положи буза върху мускулестото му рамо, тя се сети, че той е без риза. Като се изключат кожените му бричове, беше гол.

Тази мисъл предизвика странно усещане в нея, което не бе точно неудобство.

Не бе и успокоение.

От другата страна на полусрутената вътрешна стена се чу кратък, определено женски вик.

— Смяташ ли, че Бланш се чувства удобно и е на топло? — попита след малко Ариана.

Под бузата й гърдите на Саймън се раздвижиха сякаш от беззвучен смях.

— По-топло й е, отколкото на теб — увери я той.

— Как така?

— Лежи поне между двама млади мъже.

Ариана издаде смутен звук.

— Двама ли? — попита тя след миг.

Саймън изръмжа сякаш утвърдително. А може би това бе доволното мъркане на много голяма котка.

— Наведнъж? — настоя Ариана.

— Да.

— Това… удобно ли е?

— В какъв смисъл? — контрира я Саймън.

Ариана не можа да види смеха в присвитите очи на Саймън, но го усети съвсем ясно.

— Трябва да е доста… интимно — рече внимателно Ариана.

— Като яйца в гнездо.

— Ти спиш ли така?

— Разбира се, че не.

Ариана въздъхна и се облегна отново.

— Предпочитам да ме топлят момичета вместо войници — рече Саймън предизвикателно.

Ариана зяпна и се изчерви, като осъзна, че съпругът й я дразни.

Поне така си мислеше.

Саймън се засмя на израженията, които се сменяха по лицето на Ариана. Стори му се, че наистина е невинно момиче, що се отнася до отношенията между мъже и жени.

Освен в сънищата си.

Саймън усети как се разгорещява при спомена за необяснимия, невъзможен сън. Този спомен едновременно го преследваше и го възпираше. По време на свещения кръстоносен поход бе научил, че силно чувствената му природа може да се окаже оръжие, насочено срещу самия него.

В съня Ариана идеално пасваше на неговата чувственост.

Ако е било сън…

Саймън се измъчваше от факта, че не може да разграничи истината от магията, тъй като вярваше само в нещата, които могат да се претеглят, премерят и преброят. Трябваше да знае дали Ариана е студена, както изглежда, или топла както в съня.

Ние вкусихме един от друг.

— Не се тревожи за прислужницата си — рече Саймън, заровил лице в ароматната влага на Арианината коса. — Тя е най-топлият човек в този нещастен лагер.

— Но…

— Чуваш ли Бланш да се оплаква? — прекъсна я Саймън.

Ариана премига.

— Чувам само смях.

— Значи трябва да е напълно задоволена. За разлика от теб, Бланш винаги се оплаква, когато нещата не са по вкуса й. Трябвало е да се роди кралица.

— Да.

Ариана отново въздъхна и с нежелание се сгуши в топлината на Саймън. Безкрайните оплаквания на Бланш бяха превърнали последните три дни от пътуването им в изпитание за всички, но най-вече за Ариана, за която се предполагаше, че Бланш трябва да се грижи, а често пъти ставаше точно обратното.

— Много мило от страна на мъжете, че се грижат Бланш да е на топло — рече след малко Ариана. — Сигурно им е доста неудобно.

Саймън издаде някакъв звук, който би могъл да бъде сподавен смях или въпрос без думи.

— Как така? — попита внимателно той.

— Дрехите на Бланш бяха по-мокри дори от моите — обясни Ариана. — От влагата сигурно съвсем са залепнали за нея.

— Мисля, че не.

— Не?

— Не. Когато я видях, беше съвсем гола.

Ариана рязко седна, като едва не се удари в брадичката на Саймън.

— Защо си гледал голата ми прислужница?

Пламъчето в очите й бе съпроводено с троснат тон. Дамата не бе доволна.

Саймън се усмихна лениво, сгрят от огънчето в очите на съпругата си.

— Опознал ли си тялото на Бланш? — попита Ариана.

Саймън повдигна вежди.

— Кога бих могъл да го направя?

— Докато бях болна.

— Не е така, славейче. Между къпането, втриването на балсам, превръзките и приспиването ти, едва ми оставаше време да ям, камо ли да лудувам с непривлекателни момичета.

Ариана отвори уста, после я затвори.

— Непривлекателни ли? — попита тихо тя след миг.

— Да.

— Тя има коса с цвета на мед и сини очи като яйце на червеношийка — изтъкна Ариана.

— Предпочитам коса с цвета на нощ и очи, пред които аметистите бледнеят.

Ариана погледна Саймън в тъмните очи и се почуди как е могла да ги смята за мрачни и неумолими. Те бяха изключително красиви.

— Сигурен ли си, че Бланш не ти харесва? — попита Ариана. — Тя е… сърдечна с мъжете.

— Като всяка хрътка.

Ариана се засмя, сетне прислони глава към рамото му и продължи да се смее, докато остана без дъх.

През Саймън премина вълна на удовлетворение, когато усети пълното отпускане на тялото й до своето. Тя не се бе държала толкова естествено с него, откакто се бе събудила от целебния сън.

Това му даде надежда и разпали кръвта му.

Той леко се размърда и притегли Ариана още по-близо. Както винаги тялото му реагира на присъствието й, като стана по-чувствително, по-напрегнато. Самото й ухание ускоряваше пулса му. Той вече бе изпънат като струна на арфа.

Саймън се чудеше какво ли ще направи Ариана, като открие възбудата му. Навярно от целебния унес бе останало нещо дълбоко в нея, така че да не се отдръпне от нежелание и студенина.

— Топло ли ти е? — попита Ариана.

— Там, където ме докосваш, ми е достатъчно топло.

За миг Ариана помисли върху това.

— Не мога да покрия гърба ти — рече сериозно тя, — а и едва покривам половината ти гръд.

— Мантията покрива гърба ми.

— А отпред?

— Можеш да ме поразтъркаш с ръце.

Ариана повдигна длани, за да втрие топлина в кожата на Саймън, но откри, че позата й напряко на скута му затруднява масажа. Тя се извъртя, като се опита да заеме по-удобна поза.

Саймън бързо пое дъх, когато меките задни части на Ариана се раздвижиха върху втвърдената му плът.

— Съжалявам — рече тихо Ариана — Както съм седнала, мога да те достигна само с една ръка.

Простият разум казваше на Саймън да не прави това, което се канеше, но съблазънта бе прекалено силна.

— Дай на мен — промърмори той.

Ариана издаде сепнат звук, когато Саймън я обви с ръце, повдигна я и в същия момент бързо я завъртя. Когато отново седна, откри, че го е възседнала.

— Удобно ли е? — попита той.

— Ъъъ…

— Мисли за мен като за коня си.

Ариана прехапа устни, за да прикрие нервната си усмивка. Онази част от нея, която бе все още свързана с вериги към кошмара, крещеше, че не е в безопасност. А тази част, която бе позната оздравителната магия на балсама и гальовните ръце на Саймън, бе повече от готова да се поддаде на чувствената примамка.

— Ъъъ… липсва ти седло — изтъкна Ариана.

— Облечен съм с кожа, все едно, че е седлото ти.

— Но къде са стремената, да ме държат изправена?

В тона на Ариана надделяваше веселостта, а не нежеланието. Това ускоряваше пулса на Саймън и още повече напрягаше плътта му под кожените бричове.

— Няма да ти позволя да паднеш — рече Саймън, сетне нежно додаде: — И обещавам да внимавам за ръцете ти, които държат поводите.

Когато осъзна какво иска да каже Саймън, очите на Ариана се разшириха.

— Саймън?

— Имах възможността да разуча тялото ти, докато се грижих за теб — прошепна той. — Сега, когато си вече добре, ще се погрижиш ли поне малко за мен?

— Аз… — гласът на Ариана секна.

Ръцете, които постави върху гърдите на Саймън, бяха студени и трепереха от страх и копнеж.

— Толкова ли съм отблъскваш за теб? — попита равно той.

— Не! Само дето…

Саймън зачака, стиснал челюсти в желанието си да получи поне една, съзнателно дадена ласка от жена си.

— … съм нервна — призна шепнешком Ариана. Ръцете й се задвижиха от гърдите на Саймън към ръцете му. — А ти си толкова едър — додаде тя тихо.

Като се усмихна малко жестоко, Саймън започна да се бори срещу нуждата да се зарови в мекото място, което сега бе отворено за него между широко разтворените бедра на Ариана.

— Дънкан и Доминик са по-едри от мен — припомни Саймън тихо и разумно.

— Можеш да ме прекършиш на две.

— По-скоро бих приготвил ястие от теб. И ти — от мен.

Ариана затаи дъх, като усети странен трепет, които пролази по цялото й тяло.

Саймън усети как потръпна жена му и изруга наум.

— Не разбра какво исках да ти кажа — прошепна той. — В подобно ястие няма да има болка. Ще усетиш само удоволствие.

— Рекъл вълка на агнето.

Учуден, Саймън се изсмя. Ариана се усмихна внимателно.

— Къде е балсамът? — попита тя.

Саймън примигна.

— Балсамът ли?

— Целебният балсам. Ако трябва да те изуча така, както ти си ме изучил.

Когато си спомни как бе изучил Ариана онази последна нощ, преди да се събуди, Саймън помисли, че ще се пръсне.

Тя не знае какво говори. Не може да е била будна. Възможно ли е?