Елизабет Лоуел
Омагьосаните (18)

Глава осемнадесета

Снегът скърцаше по калдъръма във вътрешния двор на крепостта Стоунринг. От спокойно чакащите коне се вдигаше бял дим. Близо до портата бяха легнали високите слаби хрътки на Ерик и очакваха сигнала за тръгване. Воини разговаряха на висок глас помежду си, ядейки студено месо, като всеки бърбореше за онова, което би се случило, ако кръстоса оръжие с рицаря изменник.

Мирисът на торф, пушек от дърва и печен хляб се смесваше със земните ухания на полето и конюшните. Малчугани се гонеха около животните и караха конярчетата да ги хващат. Пискливите им гласчета се издигаха нагоре и се смесваха със сребристия дъх на конете, чийто дисаги бяха натежали от даровете от господаря на крепостта Стоунринг за Саймън и съпругата му.

Подковани копита изгърмяха като чукове върху паветата, когато бойният кон на Саймън се разлудува. Мускулест, силен, блеснал от бронята, стоманеносивият боен жребец изглеждаше страховито. До него един оръженосец държеше здраво юздата и му говореше тихо. Ноздрите на жребеца жадно се разтваряха, сякаш душеха за евентуална опасност. Като не откри такава, бойният кон изпръхтя и тръсна глава, като едва не събори оръженосеца.

Един коняр изведе от конюшните елегантен, дългокрак кон с цвят на узрели кестени. Животното, което Саймън обикновено използваше за лов, бе екипирано днес с малко седло, покрито с пищна златиста материя. Копитата му звъняха така ясно върху паветата, както и копитата на всеки боен кон, тъй като Саймън лично бе надзиравал подковаването на коня за лейди Ариана.

Никога повече дамата на Саймън нямаше да бъде в опасност поради това, че конят й не е достатъчно бърз.

Хората във вътрешния двор се размърдаха, когато по стълбите от предната сграда слязоха трима души. Силният поривист вятър вдигна краищата на ярките им мантии и отвя забрадката на лейди Ариана.

Алената мантия на Ерик се разтвори и откри богато избродираната подплата. Под мантията проблесна ризница. Дългата му до раменете коса гореше с цвета на есенното слънце, когато отметна назад глава, за да повика своя сокол. От устните му към небето се разнесе ясен и причудлив сигнал.

От порива на вятъра роклята на Ариана се развя и заблестя като аметистова вода и също като вода се залепи за металната ризница на Саймън. Коженото облекло, което той носеше под бронята, беше синьо като нощта — цвят, който бе толкова тъмен, че изглеждаше почти черен освен на най-ярка светлина.

Дори през стоманената броня Саймън усети как прилепва към него странната материя. Той махна ръкавицата си и събра плата така нежно, както би хванал малко котенце. Преди да пусне роклята, той я погали с краищата на пръстите си. Чудният плат също го погали.

Пръстите на Саймън се разтвориха и позволиха на плата да падне. За миг той остана прилепен към ръката му. Сетне се изплъзна с нежелание от пръстите му и се настани обратно около краката на Ариана.

Когато Саймън вдигна очи, Ариана го наблюдаваше странно съсредоточена. Устните й бяха разтворени, клепачите — спуснати, а дишането й — неравномерно. Изглеждаше като жена, току-що получила потайна милувка.

Или като жена, която би искала да я получи.

Саймън бе обзет от желание. През седемте дни, откакто се бе събудила Ариана, внимаваше да не я докосва по никакъв друг начин, освен съвсем небрежно. Наблюдаваше какво яде, но не й бе давал лекарство от устните си. Нито бе прекарвал деня при нея, за да я къпе.

Не бе прекарвал с нея и нощите. Дори когато тя събра смелост и го покани в спалнята си предишната вечер.

Спести си стиснатите зъби и издръжливостта за пътуването, жено. Ще се нуждаеш от тях. А аз няма да имам нужда.

Саймън знаеше, че яростта към студенината на Ариана не е разумна. Но тя съществуваше. Неуверен в силата на волята си, той бе решил да докосва Ариана само доколкото изискваха любезността и традицията.

Докато Ариана бе прекарвала времето в спалнята си и бе събирала сили, Саймън и Ерик — често придружавани от Амбър и Дънкан — попълниха запасите на Стоунринг с дивеч и птици. Когато не преследваха елени или водни птици, Саймън, Ерик и Дънкан ловуваха далеч по-опасен дивеч.

Не бяха открили обаче никакви рицари изменници. Всички следи бяха изтрити от леденостудените есенни дъждове.

А и Ерик не позволяваше да търсят в областта, известна като Силвърфелс. Тъй като мистериозните склонове се намираха по-скоро в неговите земи, наричани Ошкоум, отколкото в тези на Стоунринг, Саймън нямаше друг избор, освен да се съгласява с Ерик.

Сякаш разбрал притеснението му, Ерик бе предложил себе си като партньор в ежедневната бойна практика, която Доминик — а сега и Дънкан — изискваха от своите мъже. Когато двамата жилести, русокоси и изумително яки рицари започваха да се бият със саби и щитове, другите воини заставаха наоколо и ги гледаха с нещо подобно на страх, като си шепнеха за дуела между Аркейнджъл и Сорсърър — и двамата ярки като слънцето и с бързи като светкавици саби.

И въпреки това буйният лов и още по-напрегнатите тренировки с Ерик не дадоха на Саймън душевния мир, които търсеше нощем. Той все още мечтаеше за благоуханния мехлем и знойната, податлива плът. Събуждаше се скован от желание.

Това, което бе задържало Саймън надалеч от леглото на Ариана, бе гордостта му… и страхът, че желанието му ще е прекалено силно, за да може да го контролира, че ще приеме каквато и да е пародия на страст, която Ариана би предложила… А сетне ще се мрази заради слабостта си.

Отново.

Няма значение. Ариана не е достатъчно добре, за да я подлагам на проверка.

А дали е така?

Въпреки протестите й Саймън не разбираше как може да е добре. Той никога не бе виждал дори и най-силният рицар да се възстанови така бързо от толкова дълбока рана.

Тя със сигурност не е излекувана. Не напълно. Сигурно все още дълбоко в нея има нещо ранено, нещо, за което е прекалено горда и безразсъдно не иска да признае.

Мисълта да причини на Ариана още рани смразяваше Саймън.

Също и мисълта, че може да го отблъсне въпреки обещанието си.

Наистина ли си излекувана, славейче? Ако дойда в леглото ти, ще ме приемеш ли без отвращение?

Помниш ли знойното действие на балсама, когато се повдигаше към мен, за да те докосвам?

Нощ след нощ тези въпроси ехтяха в съзнанието на Саймън с честотата на пулса му. Не знаеше какво би направил, ако съблазнителното тяло на Ариана му се предложи, а после тя се отдръпне във върховния момент, когато отвращението й надделее над обещанието, дадено към него.

Ще изтърпя брачната прегръдка. Заради теб.

Саймън не искаше от Ариана просто да го изтърпи. Искаше страстта на изящното й тяло. Искаше да се наведе над нея и да вкуси желанието, което я изгаря. Искаше да преживее съня, който го будеше всяка нощ изпотен и разтреперан от потребността още веднъж да се потопи във влагата й.

Ще ти дам всичко, което имам.

В целебния унес Ариана беше олицетворение на страстта. Но унесът бе свършил. Сега Саймън се страхуваше, че ще успее да извика у Ариана само студенината на дълга и още по-студеното отвращение.

Не беше сигурен какво би направил, ако това се случи.

Острият писък на сокол се стрелна надолу и извади Саймън от мрачните му мисли. Миг по-късно Уинтър се спусна от сапфиреното небе към опънатата ръка на Ерик. Ноктите на хищната птица потънаха в кожената ръкавица. Широките криле с цвят на стомана трепнаха и легнаха по тялото на птицата. Соколът и жълтоокият магьосник си подсвирнаха един на друг.

— Не е открил следи от въоръжени мъже оттук до каменния кръг — каза Ерик.

Ариана, спотаила несъзнателно дъх, пое рязко въздух. Саймън изръмжа и не каза нищо.

Едва ли Ерик бе първият рицар, който твърдеше, че чете мислите на своя сокол, но бе трезвият познат на Саймън, който сякаш наистина го правеше. Макар Саймън да не разбираше как общуват соколът и човекът, бе достатъчно практичен, за да разбира, че това става — и че бе помогнало в деня, когато ги нападнаха изменниците.

— Слава богу — рече Ариана.

Саймън не каза нищо.

— Не изглеждаш убеден — рече Ерик направо на Саймън. — Искаш ли сам да разпиташ Уинтър?

— Аз не съм учен.

— Така казваш.

— Така знам — поправи го Саймън.

— Ти си един доста любопитен неучен човек — промърмори Ерик.

— Как така?

Ерик се загледа в краката на Саймън.

Саймън погледна надолу и видя, че роклята на Ариана отново се е омотала около краката му.

— Господи — промърмори Саймън. — Това прилепва повече и от котешка кожа.

— Само към теб — каза Ерик.

Саймън вдигна остър поглед към Ерик. Ариана също, като дискретно и напразно придърпваше роклята си, като се опитваше да я освободи, без да скъса прекрасната материя.

— Какво искаш да кажеш? — попита Саймън.

Ерик премести сокола на рамото си, махна едната си ръкавица и посегна към роклята.

Някакъв лек полъх на вятъра премести материята точно толкова, та да не може да я достигне. Крайчецът на устните му се повдигна.

— Видя ли? — каза той. — Убягва ми.

— Убягва ти вятърът — тросна се Саймън, като дръпна роклята.

Щом Саймън пусна една част от плата, друга част отново се прилепи към бронята му. Ерик наблюдаваше, прикрил с ръка усмивката си.

Ариана се наведе, за да помогне на съпруга си. Когато голите й пръсти се докоснаха до ръката на Саймън, из тялото й се разнесе прилив на удоволствие от допира до кожата му. Удоволствието бе толкова остро и разтърсващо, че сърцето й потрепери. Тя отдръпна пръстите си, сякаш бе докоснала огън, а не плът.

Саймън присви устни при новото доказателство, че съпругата му не харесва дори и най-случайния физически контакт с него. Но не се издаде. Пръстите му останаха спокойни, докато се оправяха с красивата, упорита материя.

— Съжалявам — каза Ариана. — Сигурно есенният вятър кара плата така да прилепва. Ще си облека друга рокля.

— Няма нужда — промълви Саймън, без да вдига очи. — Трябваше да тръгнем веднага след утринната молитва. Ако се забавим още, докато си сменяш роклята, ще стане пладне, преди да тръгнем.

Преди Ариана да успее да отвори уста и да протестира, че ще й трябва съвсем малко време, за да се преоблече, Ерик направи една голяма крачка напред. Когато спря, бе застанал много близо до Ариана.

Саймън забеляза, но не каза нищо, макар да не му бе приятно съпругата му да е толкова близо до русия магьосник.

— Милейди, ще ми помогнеш ли да демонстрирам специалната тъкан на Сирина? — помоли Ерик.

Саймън го изгледа отстрани. Макар нищо да не личеше в изражението на Ерик и в тона на гласа му, забавлението се излъчваше от жълтите му очи.

— Разбира се, сър — каза Ариана. — Как мога да ти помогна?

— Вземи една дипла от роклята и се опитай да я прилепиш към ботушите или бронята ми.

— Аз ще го направя — рече рязко Саймън.

Гласът му изразяваше много повече. Казваше, че не желае Ариана да докосва мускулестия млад магьосник по какъвто и да било начин, дори с част от роклята си.

Саймън бързо протегна ръка и хвана роклята. Поднесе я към доспехите на Ерик. Нищо не се прилепи към тях. Нито пък материята показа някакво желание да го докосне. Саймън присви очи. Рязко се наведе и придърпа аметистовата материя към доспехите на Ерик. Тя се плъзна като слънчева светлина върху метал. Нямаше съмнение — нито прилепване, нито задържане.

— Господи — рече Саймън, като се изправи.

Той погледна към плата в юмрука си, сетне към Ерик. Без да каже нито дума, Саймън пусна плата, който се плъзна надолу и остана прилепнал по бедрото му.

Отстъпи крачка назад, сякаш бе опарен. Аметистовата материя го последва, докато Ариана не я грабна и тръсна надолу на мястото й около глезените си.

— Виждаш ли? — Ерик попита Саймън.

Ариана и Саймън си размениха смаяни погледи.

— Затова можеш да откъснеш от нея парче за раната на Ариана — обясни Ерик. — Всеки друг трябваше да се бори с плата, за да направи превръзка. И дори тогава щеше да му е нужен нож, за да разкъса конците.

— Не разбирам — рече Ариана.

Саймън не бе сигурен, че иска да разбере.

— Тъканите на клана Силвърфелс могат да бъдат нещо като броня — отвърна Ерик. — Само онзи, в когото вярва човекът, носещ материята, може да й направи всичко, включително и да я разкъса. Ариана ти вярва.

Единственият отговор на Саймън бе един мрачен поглед.

— Платът ти харесва — каза Ерик.

Това не бе въпрос, но Саймън кимна.

— Да, харесва ми. Много — каза той неохотно. — Магия.

Но в гласа му нямаше разпаленост, тъй като материята бе спасила живота на Ариана.

— Учение, а не магия — поправи го Ерик. — Ти имаш дарба да учиш, независимо колко много се съпротивляваш и отричаш. Както и Ариана. Ако не бе норманка, бих се заклел, че във вените й тече кръвта на древните друиди.

— Така е — каза Ариана.

Гласът й бе толкова тих, че трябваше да мине известно време, докато и двамата осъзнаят, че е казала нещо.

— Какво рече? — попита Ерик, като я прикова с очи, които биха могли да бъдат и очи на сокол.

— Говори се, че в рода на майка ми е имало магьосници — рече просто Ариана. — Но не било вярно. Щом са ги порязвали, от тях е протичала кръв. Щом са забиели нож в сърцето им, са умирали. Не са правели заклинания. Носели са светия кръст и са се молели на Бога.

— Но някои от прадедите ти са били различни, независимо от това — каза Ерик.

— Различни, но не и хора на дявола — незабавно отвърна Ариана.

— Да — съгласи се Ерик. — За някои хора е трудно да приемат, че различното не е дяволско.

Саймън не каза нищо. Неговото мълчание беше смразяващо.

— Няма защо да се страхуваш — рече Ариана, като се обърна към Саймън. — След болестта дарбата ми да откривам предмети вече не е жива.

— След раната от ножа ли? — попита Саймън.

— Не, след една болест, която ме сполетя в Нормандия.

Ерик погледна хладно Ариана, докато в съзнанието си премяташе различните възможности, които биха се вписали в това, което знаеше за нея. Нищо не съвпадна, освен едно.

И това го накара да се бои за мира в Спорните земи.

— Болест ли? — попита меко Ерик. — Кога?

Тялото на Саймън внезапно се напрегна, готово за бой. Мекотата в гласа на Ерик бе по-опасна от звука на извадена сабя.

Ариана също чу промяната в гласа на Ерик. Той бе до мозъка на костите си наследник на лорд Робърт от Севера, мъж, чието богатство съперничеше дори на това на шотландския крал.

— Разболях се малко преди да напусна Нормандия — отвърна Ариана на Ерик.

— От каква болест?

Това не бе въпрос, а заповед.

Ариана се изчерви до корените на косата си, сетне пребледня силно, като си пожела изобщо да не бе повдигала въпроса. Нямаше намерение да разказва на Ерик подробностите, довели до изгубването на дарбата й.

— Моята съпруга — рече отчетливо Саймън — отговаря само на съпруга си, на своя крал и на Господ.

За миг Ерик изглеждаше така, сякаш щеше да отмине предизвикателството в думите му. Ученият мъж смени тактиката и отново се превърна в забавния компаньон за лов и разговори пред камината.

— Прости ми — промълви той към Ариана. — Не исках да бъда груб.

Тя кимна облекчено.

— Но ако някога пожелаеш да възвърнеш дарбата си — рече й меко той, — ела при Касандра. Или при мен.

Преди Саймън да заговори, Ариана го направи.

— Дарбата ми никога няма да може да се възвърне.

С тона си тя даде да се разбере, че темата е приключена.

— Много добре — каза Саймън в неудобното мълчание. — Не обичам магиите.

— А учението? — предизвика го меко Ерик. — Какво ще кажеш за него?

— Нямам нищо против учението в Спорните земи.

Саймън изтегли сабята си с изненадваща бързина. Мрачното острие проблесна на дневната светлина.

— О, черната ти сабя — промълви Ерик.

Той загледа оръжието с нескрито любопитство. За пръв път го виждаше толкова отблизо, тъй като за тренировките Саймън използваше друго, по-тъпо оръжие.

Нещо в черната сабя заинтригува Ерик. Сякаш някога нещо бе съществувало, а сетне е било изтрито.

Като протегна ръка, Ерик каза:

— Може ли?

Колкото и да се дразнеше от учения магьосник в дадени случаи, Саймън не се съмняваше в неговата солидност. Със сръчно движение обърна сабята и я подаде с дръжката напред.

Дръжката бе черна като острието и също толкова неприветлива. По нея нямаше никаква украса. Ерик хвана внимателно тежкото острие и вдигна дръжката към светлината. Като обърна острието, светлината обля тъмния й метал и разкри, че е била преработвана.

— Така си и мислех — рече Ерик. — Някога тук е имало скъпоценни камъни и позлата.

— Да — каза Саймън.

Нещо в гласа на Саймън накара Ерик да вдигне поглед от сабята.

— Повреди от някоя война ли? — попита направо Ерик.

— Да.

— Жалко, че е била съсипана дръжката.

— Съсипана ли? — рязко се засмя Саймън. — Това ни най-малко е оказа влияние върху баланса на острието. Всеки случай животът на Доминик струваше много повече от шепата скъпоценни камъни, които изчоплих от дръжката.

— Откуп? — попита Ерик.

— Да.

— Древен сарацински обичай.

— Както и предателството — тросна се Саймън.

Усмивката на Ерик беше жестока като извивката на соколова човка.

— Предателството не е привилегия само на едни. И то като първия грях е общо наследство на хората.

Усмивката, с която Саймън му отговори, бе огледален образ на неговата.

— Накрая освободихме Доминик със сила — продължи Саймън. — Съборихме двореца на султана камък по камък и разпръснахме камъните из пустинята.

С леко и бързо движение Саймън мушна сабята в ножницата.

— Идват — рече Ерик.

Саймън и Ерик се обърнаха и видяха Дънкан и Амбър, които бързаха през двора, за да се сбогуват с гостите си.

Появата на Дънкан бе сигнал за един от конярите. Младият мъж излезе от конюшните, повел два коня. Единият беше набитата кобила, която яздеше Ариана по време на престоя си в Стоунринг. Вторият беше млада кобилка със същото мускулесто тяло и с ясни очи.

— Тъмната кобила не бяга бързо — рече Дънкан на Саймън, — но има безстрашното сърце на боен кон. Такава е и дъщеря й. Вземи ги, отглеждай ги заедно с твоя жребец и нека синовете им да носят твоите синове в битките и към безопасността на дома ти.

— Лорд Дънкан — започна официално Саймън. Гласът му замря. — Прекалено щедър си. Вече ми даде достатъчно дарове да обзаведа цяла крепост, а аз все още нямам своя крепост.

— Мога да ти дам всичко, което имам, и пак ще съм ти длъжник — отвърна просто Дънкан. — Ако не бе заел моето място до Ариана, щеше да настъпи ужасен хаос и смърт там, където сега има мир и живот.

Дънкан прегърна набързо Саймън, докато съпругите им се сбогуваха.

— Ще ми липсваш, Саймън — рече тихо Дънкан.

— И ти на мен — каза Саймън, като отвърна на прегръдката.

После се обърна към Ариана и протегна ръка.

— Позволи ми да ти помогна — рече той. — Трябва да тръгваме, преди да са се събрали още облаци.

Преди Ариана да успее да се съгласи или да оспори, той я грабна на ръце, вдигна я и я качи на дългокракия си ловен кон. Животното изсумтя и пристъпи встрани, а подкованите му копита звъннаха по камъните.

Ариана успокои възбудения жребец с лекота, която накара Саймън да се усмихне. Той се метна на своето седло.

Сред викове за добър път, чаткането на копита и неспокойния лай на хрътките на Ерик, Саймън, Ариана, Ерик и свитата им потеглиха. Обработените земи останаха много бързо зад тях. Конете навлязоха в гори, където само тук-там имаше малки селца и кръгове от древни проядени камъни, вдигнали лица към слънцето.

Преждевременните бури бяха отнесли голяма част от яркото жълто и червено на дърветата, оставяйки голите клони да се чернеят на фона на обсипаното с облаци небе. При всеки полъх на вятъра се понасяха листа и се трупаха по склоновете и около древните камъни.

Колкото повече приближаваха конниците до каменния кръг, толкова по-неспокоен ставаше Саймън. Това вероятно се дължеше на липсата на листа по дърветата, но му се струваше, че сега там имаше повече камъни от последния път, когато бе идвал.

Ариана също гледаше съсредоточено, сякаш споделяше усещането на Саймън, че нещо в природата на самата земя се е променило.

Но чак когато стигнаха до каменния кръг безпокойството на Саймън се засили дотолкова, че той се почувства зле. Не искаше да гледа натам.

И въпреки това не можеше да откъсне поглед.

— Какво мислиш за земята? — попита той Ерик.

— Не виждам нищо нередно. Вероятно Уинтър и Стагкилър ще донесат различни вести.

Ерик спря там, където пътеката се разделяше. На юг се намираше крепостта Блакторн, а на запад — Сийхоум.

Стагкилър се появи от гората и затича нагоре по хълма към Ерик. Миг след него иззад един облак се появи Уинтър и се стрелна надолу към пръчката пред седлото на господаря си.

Разсеяният Саймън почти не забеляза пристигането на зверовете на Ерик. Колкото повече чакаше на разклона на пътеката, толкова по-сигурен беше, че ги наблюдават.

— Пътеката, която извежда от Спорните земи е свободна — каза Ерик на Саймън. — Не би трябвало да имате неприятности с каквито и да било изменници.

Саймън изръмжа.

— Нещо нередно ли има? — попита Ерик.

Почти нетърпеливо Саймън отново огледа гората. Колкото и внимателно да гледаше, не видя нищо, освен мъх и лишеи, вечни камъни и оголени клони, обвити в имел.

Имаше само един кръг камъни. Саймън бе напълно сигурен в това. Единствените сенки бяха тези, хвърлени от слънцето по обичайния начин. Нямаше мъгла, която да прикрива вътрешната част на кръга, получен от камъните.

И въпреки това, когато Саймън обърна гръб на кръга, за да заговори на Ерик, се почувства неловко.

— Не — рече Саймън, — всичко е наред. Или така поне изглежда.

— Усещаш нещо, така ли? — попита Ерик.

— Студен вятър.

Ерик изгледа Саймън изпод око и се обърна към Ариана.

— А ти, лейди? Спокойна ли си?

— Сякаш — рече колебливо Ариана — има повече камъни отпреди.

Ерик я погледна остро.

— Как така?

Тя сви рамене.

— Просто така. Виждам повече камъни, отколкото последния път, когато минавах оттук.

— Последният път, когато мина оттук, беше в безсъзнание от раната си — рече рязко Саймън.

Докато говореше, Саймън отново се огледа. Очите му се присвиха срещу слънцето, което пробиваше събралите се облаци. И въпреки това колкото и упорито да се оглеждаше, не видя нищо, което да потвърди странното боцкащо усещане по кожата му.

— Какво чувстваш? — попита тихо Ерик.

— Студен…

— Вятър — нетърпеливо го прекъсна Ерик. — И аз го усетих. Още какво?

Саймън погледна Ерик. Очите му бяха ясни, съсредоточени и неразгадаеми като небето.

— Чувствам бодежи под кожата си — призна Саймън.

— Опасност ли?

— Не съвсем. Но не и безопасност във всеки случай.

— Ариана? — попита Ерик, като се обърна към нея.

— Да, боцкане. Странно е.

— Отлично — рече доволен Ерик.

— Не и за мен — отвърна Саймън. — Сякаш ни наблюдават.

— Така е, но повечето хора не биха го забелязали.

Стоманата изсъска в ножницата, когато Саймън мълниеносно изтегли сабята си.

— Знаех си, че онези изменници няма да останат в Силвърфелс — рече той.

— Спокойно — отвърна Ерик. — Това е само самодивското дърво.

— Кое?

Ерик кимна с глава към каменния кръг.

— Свещеното самодивско дърво очаква — рече просто Ерик.

— Какво? — попита Ариана.

— Дори и друидите не са знаели — отвърна Ерик. — Само са знаели, че чака.

— Господи, какви глупости! — изръмжа Саймън.

Само с един замах той вкара сабята в ножницата си.

Ерик се засмя като магьосник и обърна коня си към Сийхоум. Жребецът непокорно се изправи на задните си крака, тъй като не искаше да се отдели от другите коне. Ерик овладя буйството на коня с лекотата, с която слънцето се плъзга по водата.

— Бог да е с вас — рече той на Ариана и Саймън. — Ако се нуждаете от нещо, изпратете вест в Сийхоум. Ако е по силите на учените, ще ви се помогне. Можете да разчитате на нас.

За миг Саймън бе прекалено изненадан, за да каже нещо.

— Учените ли? Защо? — попита направо той.

— Касандра е хвърлила сребърните рунически камъни.

Саймън зачака в напрегнато мълчание. Усещаше, че няма да му хареса това, което ще последва. Беше прав.

— Вашата съдба е същата като на учените — каза Ерик. — Независимо дали го искате или не, всички ние сме вплетени в една неизвестна мозайка.

— Може би — каза Саймън.

Тонът му изразяваше, че изобщо не вярва в това. Очите на Ерик проблеснаха.

— Не се придържайте прекалено дълго към слепотата си — рече меко Ерик. — Ако видите истината твърде късно, цената ще бъде по-голяма, отколкото всички ние бихме искали да платим. Особено за вас.