Елизабет Лоуел
Омагьосаните (17)

Глава седемнадесета

Саймън погледна предпазливо съда с пресен балсам, който му подаваше Касандра. Той отвори капака и помириса.

Разтърси го силен трепет, съчетание от спомени и желание.

— Ариана — рече Саймън дрезгаво.

— Разбира се — отвърна Учената жена.

Без да казва нищо повече, с бързи движения Саймън затвори капачето и се обърна към леглото на Ариана.

— Не ти ли харесва балсамът? — попита Касандра.

През Саймън преминаха вълни на преплетени спомени и мечти. Той се бе опитвал да не мисли за предишната нощ, когато се бе събудил полуоблечен, прегърнал съвсем голата си жена… а целебният аромат на балсама се разнасяше както от нейното, така и от неговото тяло.

Саймън се бе опитвал да не мисли за случилото се между него и съпругата му, тъй като беше неразумно. В него нямаше нито разум, нито логика. Не можеше да се претегли и да се премери, да се задържи или изучи.

Не може да се е случило.

— Три пъти — каза Касандра.

Саймън се сепна, като се чудеше какво е казала.

— Какво? — поиска да узнае той.

— Докато Ариана се събуди, трябва да мажеш балсама три пъти дневно всеки ден — рече търпеливо Учената жена.

Въпреки неутралното изражение на Касандра, Саймън помисли, че открива весело пламъче в живачните й очи.

— Да, ти вече ми обясни това няколко пъти — рече кратко той.

Този път беше сигурен, че тя се усмихна.

— Провери ли раната й тази сутрин? — попита тя.

— Още не.

Тонът на Саймън бе рязък. Нямаше желание да обяснява, че не се решаваше да съблече отново жена си, още по-малко — да размазва лекия, тайнствен балсам по цялата й кожа, а между тях да има рози, лунна светлина, далечна буря и бавен, всепоглъщащ огън.

Той въздъхна дълбоко, като се опита да контролира жестоката реакция на тялото си.

Само сън, това е.

Заспал съм. И съм сънувал.

Мили Боже, моля се да мога да сънувам такива сънища, докато съм още буден!

И Ариана да сънува с мен!

Ругаейки мълчаливо, Саймън отиде до леглото и започна да я съблича. Когато цялата рокля и превръзката паднаха, той бързо пое въздух.

Аленият белег на раната бе завехнал и бе станал бледорозов. Нямаше дори следа от натъртване по нежната й кожа.

— Скоро ще се събуди — рече Касандра със задоволство. — Лечението е почти завършено.

— Почти ли? — попита Саймън. — А какво още има?

— Ще разберем, когато се събуди.

С този странен коментар Касандра се обърна и излезе от стаята.

В последвалата тишина до Саймън достигна воят на бурята, заглушавана от дебелите каменни стени. Той взе един буркан с лечебен балсам и седна на леглото до Ариана, както бе правил толкова много пъти, откакто бе ранена.

— Добре, че Мег и Доминик поеха за Блакторн преди няколко дни — рече Саймън, докато втриваше мехлема в избледнелия белег. — Въпреки силния си дух Мег щеше да пострада от пътуване до къщи в бурно време.

Саймън говореше на висок глас, което му бе станало навик през дългите дни, докато седеше до леглото на Ариана и чакаше да се възвърне здравият тен на лицето й. Беше открил, че гласът му има успокояващ ефект върху нея.

— Знаеш ли, липсва ми песента на малките златни звънчета на Мег и нейния смях.

От долния етаж прозвуча весел смях на мъж, разсмя се звънко и жена.

— Но затова пък се чува смехът на Дънкан и Амбър — рече Саймън. — Те не близват дори капка и въпреки това се смеят като млади момчета след първата кана вино.

Докато говореше, Саймън се обърна, за да изплакне превръзката в съда с вода, в който бяха натопени билки. Той изстиска аметистовия плат, тръсна го силно и усети, че е сух с изумление, което не бе намаляло през всичките дни, през които се бе грижил за Ариана.

— Изкусна материя, както би казал Дънкан.

Саймън погледна превръзката и сетне — бледия белег между ребрата на Ариана.

Гласът му бе тих и утешителен. Докато се грижеше преди за Доминик, той бе научил, че спокойният глас действа живително на болния.

Освен това той успокояваше и самия Саймън.

Първото нещо, което Ариана разбра, докато се пробуждаше бавно бе, че силни мъжки ръце я държат полуизправена. Докосването бе топло и нежно като материята, обвила ръцете й.

Ариана изведнъж усети, че това е сватбената й рокля. Разбра също така, че до гърдите й се докосва меката брада на Саймън и дъха му.

През Ариана преминаха вълни на удоволствие. За миг тя се зачуди дали Саймън й е донесъл оздравителния огън на сънищата й.

Не, не може да бъде. Лудост е дори да си го помисля! Бях беззащитна. Бях в унес.

Зная много добре как мъжете се държат с беззащитни момичета.

Кошмарите ми го напомнят.

Мрачната мисъл пресуши сребристите усещания, които събудиха Ариана по начин, който не бе познавала. Освен веднъж, в обятията на Саймън, когато я бе целувал чувствено.

Аз го вкусих.

Или той ме вкуси?

Вкусихме ли един от друг?

Огънят се спусна от гърдите към бедрата на Ариана, като силно я сепна. Тя затвори очи объркана, като се чудеше какво й има.

Саймън внимаваше да не гледа към стройното й тяло, докато я обличаше. Той, разбира се, не гледаше към млечнобелите й гърди, чийто зърна се бяха превърнат в твърди и кадифени розови пъпки от случайното докосване на бузата му.

С мрачна бързина вдигна дългите ръкави и й ги надяна, след което започна да завързва предницата на Мъдрата й рокля. В момента, в който докосна ширитите, те сякаш се превърнаха от сребърни в живачни. Стана невъзможно да ги задържи, още по-малко да ги промуши през множеството малки избродирани дупчици, които започваха от бедрата на Ариана и стигаха до ямичката на шията й.

— Господи — изсъска Саймън към вързанките, — не ми се опъвайте сега. Трябва да покрия гърдите й.

Един от ширитите се изплъзна от ръката на Саймън, падна върху белия корем на Ариана и за миг тя се озова на черния триъгълник, който надзърташе през отвора на роклята. Преди Саймън да успее да го хване отново, ширитът се изплъзна като вода и изчезна между краката на Ариана.

Усещайки пръстите на Саймън, които опипваха между бедрата й, Ариана се изправи. Кошмарът избухна и я заля.

— Не! — рече дрезгаво тя, като сграбчи китката на Саймън. — Само един звяр би се възползвал така от беззащитна жена!

Той вдигна рязко глава. Дивите аметистови очи на Ариана гледаха втренчено през него, но не очите й видя той, а страха и отвращението.

И какво друго очаквах аз — чудо ли?, запита се язвително Саймън. Тя е такава, каквато беше, преди да я ранят. Студена.

— Добро утро, съпруго моя — каза Саймън. — Вярвам, че деветте дни сън са те освежили.

Студенината в гласа на Саймън се изля върху Ариана като кофа вода, извадена направо от кладенеца. Тя пое дъх и видя него, а не съня.

— Ако махнеш ноктите си от китката ми, ще продължа да те обличам. Или ти харесва да ме държиш хванат натясно до топлото си гнезденце?

Докато говореше, Саймън нарочно надигна ръка и притисна пръстите си към Ариана, като загали нежните листенца, чиито очертания бе изучил с устни, зъби и език.

Сънувах ли това?

Дали е възможно?

Ариана затаи дъх, обзета от смесени чувства. Първото бе чист страх. Второто бе чисто удоволствие.

И второто бе дори по-страшно от първото.

— Моля те — прошепна тя съсипана. — Недей. Не мога, не мога да го понеса.

В гърлото на Саймън се надигна отвращение към самия себе си. Той освободи ръката си от мекия й капан.

— Тогава бъди любезна да намериш сама ширита си, госпожо — рече той през зъби.

Ариана го погледна объркано.

— Сребърният ширит — рече рязко той. — Завързвах роклята ти, когато проклетото нещо се изплъзна.

Ариана погледна надолу. Предницата на роклята й бе разтворена до бедрата. Освен диплите от аметистовия плат, които по-скоро разкриваха, отколкото скриваха, тя бе съвсем гола.

— Бельото ми — гласът й пресекна.

Саймън я изчака да довърши.

Като облиза пресъхналите си устни, Ариана се опита отново.

— Облечена съм само с роклята — рече дрезгаво тя.

— Знам това много добре.

Знам и още много неща. Господи, как е възможно едно момиче, чието тяло е създадено само за страст, да се отдръпва с отвращение от нея?

Или пък, въпреки уверенията й, именно аз я отблъсквам? Да. Така трябва да е. Никое момиче, което се отвращава от любовта, не би реагирало както реагира тя снощи. Сън. Просто сън.

Ариана се изчерви от челото до гърдите, когато погледна надолу и видя голотата си.

— Обикновено обличам…

Гласът й секна отново и тя пак облиза пресъхналите си устни.

— Господ да ме ослепи! — рече силно Саймън.

Той скочи на крака, наля чаша вода от каната върху скрина и се върна до леглото.

— Изпий това — рече той. — Ако облизваш устните си, ще ги разраниш.

Ариана вдигна разтреперани пръсти към чашата. Саймън хвърли един поглед и махна ръката й.

— По-слаба си и от котенце — промърмори той. — Ето.

Той задържа чашата до устните й и я наклони. Ариана почти веднага се задави и по брадичката й се разля вода на хладни сребристи струйки.

— Господи, беше по-лесно, когато беше в безсъзнание — изсъска той.

— Какво? — закашля се Ариана и прочисти гърло. — Какво искаш да кажеш?

— Когато беше в безсъзнание, те хранех от собствените си устни.

Ариана отвори уста.

— Моля?

Саймън отпи от чашата, наведе се към Ариана и изля водата в устата й, както бе правил толкова много пъти, докато лежеше унесена.

Саймън го извърши толкова бързо, че Ариана нямаше време да се противопостави. А и да искаше, първо трябваше да преглътне.

— Искаш ли още? — попита Саймън, като държеше чашата до устните си.

Ариана отново отвори уста от учудване, като разбра как точно се е грижил Саймън за нея.

Той отново отпи и се наведе към устата й.

Тя го загледа със замаяни аметистови очи. Като го видя как се навежда надолу към нея, усети нещо странно да препуска из тялото й.

Преглътна конвулсивно.

— Правиш го толкова… лесно — каза Ариана.

— Имах почти десет дни, за да се обуча да се грижа за теб — отвърна Саймън.

Ариана отново отвори уста, но бързо я затвори, когато Саймън пак вдигна чашата.

— Ти? — прошепна тя. — Ти ли се грижи за мен?

Той кимна.

— Защо?

— Касандра искаше така.

Ариана примигна.

— Касандра — повтори бавно тя, сякаш никога не бе чувала това име. — Защо, в името на всичко свято, тя го е поискала?

— Защо учените правят това или онова? — тросна се Саймън. — А докато задаваме въпроси, защо, за Бога, ти не пое в галоп към крепостта, когато имаше тази възможност?

— Крепостта ли?

— Когато изменниците ме нападнаха.

Внезапно Ариана си спомни всичко — викът на Саймън, нападащите рицари и мисълта, че той ще остане да я защитава, когато може много лесно да им избяга.

— Ти остана — каза просто тя.

— Какво?

— Ти ме защитаваше, когато можеше да се отървеш, ако бе оставил изменниците да ме хванат.

— За какъв звяр ме смяташ? — попита Саймън с леден тон. Сетне, като си спомни как бе реагирал на омайващата чувственост на балсама, Саймън пребледня. — Може да съм звяр, когато става дума за леглото — рече той равно, — но не съм негодник, та да оставя някакви мародери, облечени като рицари, да разкъсат едно момиче.

— Саймън — прошепна Ариана, разбрала, че го е ранила, без да иска.

Той погледна изящните пръсти, поставени в мълчалива молба върху ръката му.

— Верния Саймън — рече Ариана с разтреперан глас. — Останал си, макар да си знаел, че ще ти коства живота. Ти си останал, докато мнозина други биха ме изоставили.

Дъхът на Саймън секна, когато погледна дълбоко в притворените аметистови очи на Ариана.

— Малцина биха ти обърнали гръб — рече той. — И нито един рицар не би сторил подобно срамно нещо.

— Грешиш, Саймън. Що се отнася до предателство, аз съм по-мъдра от теб. Никога не съм познавала мъж — рицар или обикновен крепостен — който да постави моето благоденствие над собственото си удоволствие.

— Ариана, предадената — прошепна Саймън. — Кой го стори, славейче? Кой те предаде и как?

Ариана отмина думите на Саймън. Опита се да му обясни нещо, което самата тя едва сега разбираше.

— Когато те видях застанал насред пътеката, веднага си помислих, че конят ти е достатъчно бърз, за да се спасиш.

— Твоята кобила обаче не беше.

— Да. Значи ти стоеше насред пътеката, готов да жертваш живота си, за да мога да живея аз.

— Бях готов да убия изменниците.

— Които бяха в доспехи и яздеха бойни коне, и бяха петима срещу…

— Трябваше да побегнеш, когато ти казах — прекъсна я Саймън.

— Не! — извика тя, като се наведе към него. — По-скоро бих умряла, отколкото да живея дори един ден, знаейки, че съм предала единствения мъж, който ми е бил верен!

Саймън погледна зачервеното лице на Ариана и блесналите й очи и не искаше нищо така силно, както да вкуси вълнението, което така очевидно напираше във вените й.

— И въпреки това се дърпаш, когато те докосвам — каза той.

Ариана затвори очи.

— Не е заради теб, Саймън. Нещо друго е, нещо, което се случи някога.

— Аз ли го направих?

Тя тръсна глава. Нападаха кичури черна коса, които скриха малки части от бялата кожа под незакопчаната рокля.

— Аз… — гласът на Ариана секна.

Саймън сложи леко ръка върху нейната. Вместо да се отдръпне, тя преплете пръсти в неговите и ги стисна с изненадваща за едно слабо момиче сила.

— Веднъж — прошепна тя — дъщерята на един барон бе осиновена в един благороднически лом. Беше ми по-близка и от сестра, беше млада, наивна…

Ариана преглътна и затвори очи.

Саймън целуна бледите й пръсти, стиснали силно неговите.

— Тя трябваше да се омъжи за един рицар — рече дрезгаво Ариана, — но баща й намери по-подходящ съпруг и рицарят…

Ариана пое болезнено въздух. Разтрепери се цялата като лист, носен от вятъра.

— Славейче — каза Саймън, — можеш да ми разкажеш това по-късно, когато укрепнеш.

— Не — рече силно тя. — Ако не ти го кажа сега, по-късно няма да събера смелост.

— На момиче, което връхлита в битка с тежковъоръжени рицари, не му липсва смелост. Може би разум, но не и смелост.

— Това бе по-лесно от другото.

Напрежението в тялото на Ариана се предаде на Саймън.

— Отритнатият рицар реши, че ако обезчести момичето, другият рицар няма да я вземе. И така, той я насили. Сетне отиде при баща й, каза, че тя го е прелъстила, но той ще прояви благородство и ще се ожени за нея — изрече бързо Ариана.

Саймън изруга едва чуто.

— Бащата отиде в стаята на дъщеря си и я намери гола в леглото, с още незасъхналата кръв от девствеността й по краката, но не повярва в нейната невинност. Нарече я курва и разпусната жена и й обърна гръб.

— Тя ли ти разказа това? — попита тихо Саймън.

— Тя?

— Момичето.

— Да — отвърна Ариана. — Тя ми разказа какво й е сторил онзи рицар с всичките жестоки и отвратителни подробности.

— И оттогава ти се страхуваш от брачното ложе.

Ариана потръпна.

— Тогава аз я изкъпах, защото никой не искаше да си мърси ръцете с нея.

Саймън пое шумно въздух. Той бе виждал много неща по време на война и плячкосване и знаеше какво са видели невинните очи на Ариана.

— Аз я изкъпах и разбрах какво е да молиш за милост и въпреки това да ти разтворят краката и мъжът да те разкъса, да блъска в теб, да блъска, докато…

Саймън сложи ръка върху устата на Ариана, за да спре думите, които бяха като ножове, потъващи в двама им.

— Тихо, славейче — прошепна той. — Между нас никога няма да е така. Никога. По-скоро бих умрял, отколкото да те обладая, когато се съпротивляваш и молиш за милост.

Ариана погледна в тъмните очи на Саймън и откри, че се надява той да казва истината.

Макар да знаеше, че е глупаво да се надява. И въпреки това…

— Ти се би заради мен — прошепна тя.

— Ти се би за мен — противопостави се той.

— Ти ми беше верен — пое дъх Ариана. — Веднага щом се оправя, аз ще…

Саймън зачака.

— Ще изтърпя брачната прегръдка — прошепна тя. — Заради теб, мой верни рицарю. Само заради теб.

— Искам повече от стиснати зъби и изпълняване на задължения.

— Ще ти дам всичко, което имам.

Саймън затвори очи. Не можеше да иска повече и го знаеше. Но се нуждаеше от много повече. И също така го знаеше.