Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Средновековие (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Enchanted, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 120гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona(2009)
Корекция
maskara(2009)
Сканиране
?
Сканиране
misi_misi(2008)
Допълнителна корекция
asayva(2013)
Форматиране
in82qh(2013)

Издание:

Елизабет Лоуел. Омагьосаните

ИК „Ирис“

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация
  3. —Корекция от asayva

Глава петнадесета

Прохладна вода успокояваше пресъхналите устни на Ариана и леко се изливаше върху езика й. Тя преглъщаше жадно. Когато течността вече не достигаше до устата й, тя се опитваше да се повдигне към източника на водата.

Течността преля от устните на Ариана и се стече надолу по брадичката и шията й. Нещо топло и кадифено премина по кожата й, като проследи дирята на водата.

— Леко, славейче.

С думите Ариана усети топлия му дъх на устните си. Там, където се бяха събрали капчици вода, мекото кадифе отново се допря и ги отне.

Жаждата и потребността да бъде по-близо до нежния глас я накараха да застене и да се протегне към гласа.

— Не бой се. Нито водата, нито аз ще те изоставим.

Една ръка погали Ариана по главата с бавни и нежни движения и й вдъхна увереност. Тя въздъхна тежко и се обърна към източника на успокоението. Устните й се докоснаха до нещо едновременно твърдо и топло, малко грубо и същевременно чудесно успокояващо. Ариана осъзна, че това е ръка.

Ръката на мъж.

Тя се опита да се стегне и да се отдръпне, но тялото й просто отказа да се подчини на тревогата, породила се у събуждащия се мозък.

— Леко, славейче. Раната ти все още заздравява. Лежи спокойно. В безопасност си.

Ариана въздъхна и още веднъж обърна лице към едрата мъжка ръка, която, вместо да я наранява, успокояваше страховете й.

— Отвори устни — прошепна Саймън. — Имаш нужда от вода, а после от овесена каша, сетне от малки парченца мляно месо, и мед, и…

Саймън спря с усилие напиращите думи. С всеки изминал час той все по-нетърпеливо искаше Ариана да е добре. Деветте дни, които бе прекарал в грижи за нея, бяха най-дългите в живота му.

Достатъчно жестоко е, че Доминик пострада и се измъчи заради моята страст по Мари. Но поне той бе рицар, изцяло подготвен за болката и кръвта.

Непоносимо е, че меланхоличното ми славейче лежи ранено и се мъчи заради мен.

Защо не избяга, когато ти дадох тази възможност? — прошепна Саймън.

От бледите устни на Ариана не дойде отговор, само една въздушна целувка, изпратена в средата на дланта му.

Когато е будна, се страхува от мен.

Когато спи, ме целува.

Саймън затвори очи и простата милувка потъна до мозъка на костите му, а после и още по-дълбоко, като се разпростря из душата му като живачни вълнички по тъмна вода.

След малко Саймън отпи от една чаша, наведе се към Ариана и отново пусна няколко капки от своите устни върху нейните. Това беше метод за даване на течно лекарство, който за първи път бе видял да използва Мег върху Доминик. Търпеливите и настойчиви опити на Мег да вкара вода в организма на Доминик бяха спасили живота му.

И при Ариана се получаваше. Макар да не бе истински будна, тялото й знаеше, че има нужда от това. Устата й се отвори. Езикът й се показа, за да поеме чудесната влага, появила се върху устните й. По езика й се стекоха още няколко капки. Тя преглътна и се приповдигна жално за още.

Този път Саймън бе подготвен. Нищо от устните на Ариана не се разля надолу по шията й. Той пое устните на жена си в своите и пусна водата по езика й. Тя отново и отново пи жадно от него, докато чашата с лекарството се свърши. Сетне въздъхна и се отпусна отново.

Но също като аметистовата материя около тялото й, тя се притискаше към топлотата и жизнеността на Саймън.

Той погледна бледите пръсти, преплетени в неговите силни пръсти и усети странна буца в гърлото си. Нежно вдигна преплетените им ръце и целуна хладната кожа на Ариана, после отново започна да гали косата й с другата си ръка.

Постепенно Саймън осъзна, че някой е влязъл в стаята и търпеливо стои зад него. Уханието на кедър от ароматната свещ му подсказа, че е Касандра.

Това не бе първият път, когато Учената жена идваше да постои близо до пациентката си. Касандра бе непреклонна, че тъкмо Саймън трябва да се грижи за Ариана, но рядко минаваше час, без да надникне в стаята.

— Балсама, който донесох преди три дни — рече Касандра, — използва ли го?

— Да.

— И?

— Тя изглежда… — Саймън се поколеба.

— Какво? — попита остро Касандра.

— Тя почти му се наслаждава.

Сивите очи на Касандра проблеснаха.

— Отлично. А ти?

— Аз ли?

— Балсамът доставя ли и на теб наслада?

Саймън изгледа изпод око лечителката. Касандра просто чакаше, без да казва нищо.

— Да, доставя ми наслада — отвърна той. — Ако това има някакво значение.

Учената жена наклони глава и се усмихна.

— Има значение, Саймън.

— Защо?

— Балсамът бе приготвен специално, за да засили всичко онова, което представлява Ариана.

— Полунощ, изгряваща луна, рози, буря — рече Саймън, като погледна към жена си. — Ариана.

— Тя събуди ли се? — попита Касандра.

— Почти.

Касандра отиде до леглото, загледа Ариана за миг, сетне бавно поклати глава.

— Няма напълно да се събуди нито днес, нито дори утре — каза Учената жена.

— През последните два дни проследява докосванията ми, сякаш е по-скоро будна, отколкото заспала. Понякога почти ми се вярва, че разбира думите ми.

— Може би.

Саймън погледна набързо Учената жена.

— Това е от балсама — рече просто тя. — Той достига до едно място, в което будното състояние и сънят са съчетани. Това е особен вид сънуване.

— Не разбирам.

Касандра се усмихна едва.

— Ариана ще се събуди с усещането, че е спала дълбоко и сънувала. И в съня си също ще чувства дълбоко. Както и ти.

— Ще чувства ли болка? — попита Саймън остро.

— Не, освен ако ти не й я причиниш.

— Никога. Тя достатъчно страда заради мен. — Саймън се поколеба. — Дали ще си спомня всичко останало?

— Кое например?

— Отвращението от моето докосване.

— Ти отвращаваш ли се, като я докосваш?

— Не.

— Струва ли ти се, че тя се отдръпва, когато я докосваш?

— Приближава се към мен.

— Отлично — рече Касандра. — Напредва.

За известно време Саймън мълчаливо галеше разпуснатата коса на Ариана. Както бе ставало и преди, тя обърна лице към него, чувствайки се облекчена от докосването му.

— Ариана ще си спомня ли какво е сънувала, когато се събуди? — попита Саймън.

— Малцина си спомнят. Целебните сънища са… — Касандра сви рамене. — Тези сънища се различават много от обикновения сън.

Когато Касандра се обърна, за да стъкне огъня, Саймън взе билките, които бе донесла. Той внимателно помириса всеки пакет. Когато остана доволен, че всяко лекарство си е на мястото, леко стри между пръстите си по малко от всяка билка, помириса отново, вкуси, почака малко и после прие или отхвърли съответната смес.

— Белият равнец е малко изветрял — рече Саймън в един момент.

— Имаш много остър нос. Пратих да ми донесат още бял равнец, но докато пристигне, е по-добре да сложим малко от този вместо изобщо да не сложим.

Устата на Саймън провисна в единия ъгъл, но той не каза нищо. Смеси няколко от билките във вода, която бе сгрята на мангала. Под зоркия поглед на Касандра взе хаван и чукче, добави разни билки и ги счука на прах със силни и умели движения. Сетне от праха се получи ароматен мехлем.

Из цялата стая миризмата на огън се смени със сложните аромати на билките и балсама. Ноздрите на Саймън леко потръпнаха, когато пробва мехлема за евентуална погрешна или прекалено силна миризма. Той втри малко от балсама в нежната кожа от вътрешната страна на китката си и зачака.

Не се появи парене. Нито сърбеж. Нищо, което да подскаже, че мехлемът може да стори нещо друго освен това, което трябва — да лекува.

— Много си внимателен към нежеланата си съпруга — каза Касандра след малко.

Саймън я погледна с присвити черни очи, но замълча.

— Много мъже в твоето положение биха били достатъчно щастливи да направят символично усилие и сетне да побегнат — додаде Учената жена.

— Аз не съм страхливец, госпожо.

Макар казани меко, думите режеха като леден вятър.

— Смелостта ти е добре известна — отвърна Касандра спокойно. — Никой не би повдигнал въпроса, ако не бе успял да спасиш жена си от онзи проклет рицар, който я бе нападнал добре въоръжен.

— Какъв смисъл има всичко това? — попита тихо, но нетърпеливо Саймън.

— Просто любопитство.

— В любопитството на учените хора няма нищо просто.

Тонът на Саймън проникна в унеса на Ариана. Тя се обърна неспокойно. Пръстите й хванаха по-здраво ръката на Саймън, сякаш се страхуваха, че ще си отиде.

— Упражнявай любопитството си другаде — рече Саймън тихо. — Смущаваш съпругата ми.

— Както искаш, лечителю. Но запомни, че цялата кожа на Ариана трябва да познае целебната целувка на балсама. Всяка частица.

Лечителю.

Той погледна мрачно измъченото лице на Ариана.

Де да беше толкова лесно.

Де да можех да излекували тялото й с шепа билки и успокояващо докосване.

Може би тогава ще мога да излекувам и мрачната душа на моето славейче.

Или собствената си душа. Също толкова мрачна.

Неканени, нежелани, думите на Доминик прозвучаха в ума на Саймън.

И ти като мен остави цялата си топлота в земята на сарацините… Кой ще те стопли, ако се ожениш за Ариана?

Ариана издаде някакъв тих звук, сякаш протестираше срещу нещо, което само тя разбира.

Звукът извади Саймън от невеселите му мисли. Миналото бе невъзвратимо. С това, което бе останало, трябваше да се живее независимо дали бе сладко или горчиво, вкусно или кисело, огън или лед.

Саймън внезапно се обърна настрани от спящата си съпруга. Въпреки глухите й протести той измъкна ръката си от нейната и започна ритуала по почистването, на който го бе научила Мег, преди да потегли заедно с Доминик към крепостта Блакторн.

Със сръчни и нежни ръце, ухаещи на медицински сапун, Саймън разхлаби сребърните ширити на роклята и свали аметистовата материя от раменете й. Докато се оправяше с роклята, вече не подлагаше на съмнение указанието на Касандра тъканта да остава до кожата на Ариана. Беше разбрал, че тя си почива по-добре, когато е увита в материята.

А когато Саймън я докосваше, спеше най-дълбоко.

Когато се оправи съвсем, дали ще да има достатъчно доверие, та да ми разреши да я докосвам като съпруг, а не като лечител?

Неочакваната мисъл накара Саймън да спре насред това, което правеше. Лилавата материя и хладните сребърни ширити се изплъзнаха от скованите му пръсти.

Корсажът на роклята се смъкна. Огънят от мангала хвърляше сенки и отблясъци върху гладките гърди на Ариана. От смяната на светлини и сенки гърдите й изглеждаха така, сякаш ги галеха нематериални пръсти.

И зърната й се втвърдиха, сякаш някой ги галеше.

— Славейче — прошепна Саймън.

Ариана завъртя глава неспокойно. Гърдите й се размърдаха с едва доловими и примамливи движения, сякаш молеха Саймън да им се възхищава с очи, ръце и устни.

Като се сдържа да не изрече някакво проклятие, той затвори очи. Девет дни бе събличал Ариана по три пъти дневно и въпреки съблазънта на красивото й тяло, никога не я бе докосвал по никакъв друг начин освен като лечител. Но сега…

Сега искаше да бъде светлината върху гърдите й, която я гали с отсенки на сумрак и огън.

Сега искаше да задържи в ръцете си гърдите й и да гали зърната й, докато ги превърне в розови пъпки.

Сега искаше да обвие език около тези пъпки и да ги поеме в устата си.

А сетне искаше и още. Много повече.

Искаше неща, които не можеше нито да назове, нито да опише. Искаше да гори като феникс и да познае онова, което познава фениксът, когато се издига от пламъците, за да се върне отново и отново, като усеща как огънят на екстаза го изгаря до дъно.

Саймън издаде тих звук, който идваше от много дълбоко. Той го шокира, но не толкова колкото силата на желанието му към тялото на Ариана. Беше набъбнал до пръсване, твърд като меч и пламнал като огнище.

— Господи — изсъска той едва чуто. — Да не би Касандра да мисли, че съм някакъв евнух, който не желае плътта, която трябва да лекува? Гърдите на Ариана на светлината на огъня ми действат като горещи въглени, хвърлени между краката ми!

Разтърсен от внезапната липса на контрол, Саймън бавно пусна роклята на Ариана и започна да отвива от гръдния й кош парчето виолетова материя, служещо за превръзка.

Раната представляваше тънка алена линия между две от ребрата. Кожата вече беше зараснала, сякаш никога не бе разрязвана от камата на изменника. Плътта около белега беше топла, но не пареше. Розовееше като заздравяваща рана, вместо да бъде синкавочервена като рана, която се е възпалила.

— Струва си човек да се примири с магьосничеството на учените и глендруидите, за да види как бързо оздравяваш — промълви Саймън към Ариана. — Когато видях как оня меч прободе плътта ти…

Гласът му секна в някакъв дрезгав звук. Той многократно беше преживявал отново този миг, беше виждал жестокия блясък на стоманата, знаейки, че нейната плът не може да се съпротивлява на острието, беше усещал отново смразяващата сигурност, че няма да може да стигне до нея достатъчно бързо, за да я спаси.

И не бе успял. Тя бе паднала в мига, в който той бе извикал името й. И тя не бе отвърнала на неговия вик.

Все още не му бе отговорила.

Ариана.

Сега обаче викът на Саймън си остана в разбунтуваната му душа, в която раняването на Ариана бе останало като още една рана, близо до кървящата рана от времето, когато Доминик бе платил за греховете на своя брат.

Саймън бавно се пресегна за съда с медицинската вода, която се топлеше на мангала. Той изцеди малко парче плат и започна много нежно да мие Ариана. Докато я миеше от лицето към гърдите, правеше всичко възможно, за да не обръща внимание на топлия й дъх и на още по-топлото докосване на гърдите й по ръцете си.

Когато тялото на Ариана изгаряше от треската и болестта, бе по-лесно да не забелязва чувственото му привличане. Тогава той успяваше да мисли за нея не като за момичето със сдържаната, мрачна хубост, което бе подпалило от желание тялото му още първия път, когато я видя, а като за плът, която трябва да бъде почиствана, подсушавана и мазана с мехлем, а сетне отново увивана, за да не настине.

Но тази вечер самото усещане за Ариана бе различно.

Тя се бе променила, след като пое от неговите устни последните капки от лекарството. В тялото й вече не се забелязваше леката отпуснатост, сякаш цялата й сила е отнета от оживяването след прободната рана. Макар и все още неестествено задрямали, умът и тялото й вече отхвърляха лекарствата и билките, които я бяха държали в целебен унес.

Едва доловимо се бе променила изящната линия на талията и бедрата на Ариана. Тя сякаш се отдаваше на неговото докосване, докато Саймън я къпеше, като превръщаше къпането от почистващ ритуал в нещо далеч по-чувствено.

Сега торсът й пееше и го викаше като сирена, както и дългите й крака. Буйният храст на женствеността й накара Саймън да затаи дъх дълбоко в гърдите си. Той се насили да отвърне поглед от черния триъгълник, иначе докосването му щеше да се превърне в любовно.

Саймън въздъхна дълбоко и бързо довърши работата си, като се насили да мисли за Ариана като за пациентка.

Въпреки това обаче реши да се въздържи от втриване на ароматния мехлем в кожата и от деликатните пръсти на краката й до грациозната й шия. Балсамът ухаеше прекалено чувствено, за да бъде лекарство, макар Касандра да настояваше, че е необходим за оздравяването на Ариана.

Саймън започна рязко да вдига аметистовата рокля нагоре около краката на Ариана. Но колкото и бързо да действаше, колкото и малко да я докосваше, тя му се струваше различна. Крайниците й бяха по-живи. По-жизнени.

Подканващи.

Тя бе почервеняла от онази женска треска, която познаваше само едно лекарство.

— Господи! — изсъска Саймън. — Какво ми става, та така страстно желая едно момиче, което не може да ми каже да или не?

Ариана е моя съпруга.

— Тя не е добре — промърмори той, като дръпна роклята около бедрата на Ариана с необичайна настойчивост.

Тялото й следва докосването ми както цветето следва слънцето.

— Но тя не е будна!

Тялото й е будно. Усещам го. Чувствам го. Ако я къпех с език, можех и да го вкуся.

Тази мисъл го разтърси. Изкушението бе толкова силно, че сякаш го удари както гръм удря земята.

Саймън спря да спори със себе си и се съсредоточи да покрие Ариана, доколкото е възможно повече, преди да втрие балсам в нежната й рана. Но дългите широки ръкави на роклята сякаш имаха свой собствен ум. Те се оплитаха, извиваха се, убягваха му като дим.

И всеки път, когато Саймън повдигаше Ариана, за да поправи ръкавите, гърдите й се полюляваха и го докосваха по ръцете, по дланите. Веднъж до топлото й тяло се докосна дори бузата му.

Тя се усмихна унесено на милувката.

Из тихата стая се разнесоха цветисти фрази на сарацински. Саймън я пусна, вдигна единия ръкав и се огледа така, както би гледал зле обучена хрътка.

Материята се уви нежно около пръстите му и в ноздрите му лъхна едва доловимо ухание — на изгряваща луна, диви рози и намек за буря.

Уханието на Ариана.

Уханието на самия балсам, който Саймън не си разреши да втрие в променената й плът.

Балсамът, за който Касандра настояваше, че е от жизненоважно значение за пълното възстановяване на Ариана.

Като затвори очи, Саймън изстена съвсем тихо, така че никой не можа да го чуе, дори и той самият. Свитите му пръсти бавно се отпуснаха. Аметистовата материя се изплъзна от тях с нещо като въздишка.

Той взе едно от малките шишета, наредени на раклата до леглото на Ариана. Мирисът на балсама бе остър, ободрителен, свеж. Медицински, а не страстен.

Саймън потопи мрачно пръст в балсама и започна внимателно да го нанася върху алената рана между ребрата й. Тя лежеше съвсем неподвижно, като дишаше леко, не съвсем спяща. Едва доловимата усмивка я правеше толкова красива, че Саймън усети как някаква ръка сграбчва сърцето му.

Тялото ти ме желае, славейче.

То ме желае от самото начало, още когато беше сгодена за Дънкан.

И ти се бореше с това желание така упорито, както и аз.

Повече няма да се борим. Вече не си сгодена за друг. Аз съм твой съпруг. Ти си моя съпруга.

Усмивката ти покорява душата ми.

Точно когато Саймън вдигна ръка от раната на Ариана, тя се обърна настрани към него. Пръстите му останаха между гърдите й.

Саймън бе обзет от гореща вълна от главата до петите, но гореше най-силно там, където възбудената му плът напираше в бричовете.

Като си пое дълбоко дъх, той се насили да се отдръпне от сладката примка. Направи го, но с крайчеца на пръстите си докосна зърното на Ариана. То веднага се втвърди.

— Господи, това вече е прекалено — изстена през зъби той.

Саймън си каза, че трябва да стане и да излезе от стаята. Искаше да направи точно това. Но проклетите ръкави бяха паднали в скута му и го държаха като окован.

Той се пресегна да вземе съда с благоуханния балсам, който Касандра бе приготвила само за Ариана. Той бе топъл, гладък с размера и теглото на гърда, свита в дланта му.

Като отвори капака на съда, из стаята се разнесе ухание на рози и буря. Той вдиша дълбоко, като пое в себе си парфюма, който също като роклята, по-скоро засилваше, отколкото да прикрива същината на Ариана.

Саймън потопи бавно пръсти в балсама. Той беше топъл, кремообразен, мазен, наситен с женственост.

И го изгаряше като желание.