Елизабет Лоуел
Омагьосаните (13)

Глава тринадесета

Щом чу предупредителния вик на Саймън, Ариана дръпна юздите. Това накара кобилата да се изправи на масивните си задни крака. Ариана се задържа без усилие върху седлото, като балансираше и гледаше съсредоточено надолу по хълма, към пътеката, обвита в мъгла.

Един бърз поглед й бе достатъчен: разпръснати тук-там дъбове, блеснало като живак езеро и две групи изменници, които пришпорваха конете си към Саймън. Мъжете бяха по-малко от миля от нея и на около двеста метра от Саймън. Двамата най-бързи носеха стари бойни шлемове и яздеха коне като Саймъновия — дългокраки животни, отглеждани по-скоро за лов, отколкото за бойното поле.

Имаше обаче още трима по-назад и те бяха в железни доспехи от главата до петите. Дори и конете им имаха броня на гърдите и гърбовете си. Макар да бяха рицари, по щитовете и кавалерийските копия на мъжете липсваха знамената и гербовете на господаря им.

Саймън не направи опит да избяга от рицарите изменници. Той застана мрачно на място, като пазеше подхода към хълма.

Пазеше Ариана.

Пред ужасените очи на Ариана първите двама се нахвърлиха върху Саймън, вдигнали мечовете си за убийствени удари. Ариана изкрещя името на съпруга си, но викът й се изгуби в звъна на стоманата, ударена в стомана. Мечът на Саймън срещна и пречупи веднага по-слабото оръжие на изменника и се впи в уязвимата му плът.

Изменникът падна окървавен на земята. Неговият кон избяга уплашен между дърветата.

Вторият изменник извика някакво проклятие. Разярен, той замахна мощно към Саймън, който завъртя коня си така, че да посрещне удара. Сетне с бързина, която едва ли можеше да се проследи, Саймън пусна юздите и с двете ръце замахна с меча.

Вторият изменник умря по-бързо дори и от първия.

Другите трима изменници пришпориха бойните си коне и се понесоха в галоп към Саймън.

— Бягай, Саймън! — извика Ариана. — Конят ти е по-бърз от техните!

Кратката битка бе отдалечила Саймън от Ариана. Той не чу виковете й. Чу само тропота на изменниците, които се приближаваха с всеки удар на сърцето. Едната му ръка хвана здраво поводите, другата — големия меч и Саймън зачака.

Докато чакаше, той си пожела да има до себе си якия като дъб Доминик или Дънкан от Максуел. Но разполагаше само с бързата си ръка и ума си, както и необходимостта да защити момичето с виолетовите очи, което съдбата му бе поверила.

Камшикът на Ариана изсвистя във въздуха и шибна кобилата. Преди сепнатото животно да се окопити, ръката на Ариана се вдигна и удари още веднъж. Кобилата пое в лек галоп, сетне в по-бърз, като се запромъква между дърветата и покрай камъните.

Но Ариана галопираше не към крепостта Стоунринг, където щеше да е в безопасност, а надолу по хълма към Саймън.

Съсредоточен в атакуващите рицари, Саймън бе с гръб към склона. Нямаше съмнение, че изменниците имаха намерението да се бият трима срещу един, макар Саймън да нямаше нито броня, нито боен кон, за да се защити.

Той беше в безнадеждно неизгодна позиция и го знаеше.

Което бе още по-лошо, той не беше сигурен, че ще остане жив достатъчно дълго, за да успее тежката кобила на Ариана да стигне до убежището на крепостта.

Саймън чакаше напрегнат, търсейки с очи някаква слабост в триото, което приближаваше към него. Единият от рицарите вече изоставаше малко назад. Конят му бягаше така, сякаш бе леко скован в задните крака. Най-едрият от тримата бързаше напред, очевидно нетърпелив да убива. Най-дребният мъж яздеше непохватно, като предпазваше гърдите си, сякаш наскоро бе ударен силно отляво.

Който и да се е бил последен с теб, добре се е представил, помисли си Саймън. Трябва да е носил броня.

С насочено копие най-нетърпеливият изменник изкрещя, предвкусвайки победата и пришпори коня си към Саймън, като държеше здраво поводите и притискаше коня между силните си крака.

В последния момент той дръпна юздата, завъртя коня на задните му крака и го пришпори встрани.

Бойният жребец прелетя покрай него, но Саймън вече бе недосегаем. Изменникът незабавно дръпна поводите и обърна жребеца.

Но при пълен галоп завоят е широк. За минута-две най-силният изменник щеше да бъде извън боя.

Саймън нямаше време да оцени малката си стратегическа победа, тъй като дребният се нахвърли върху него. Саймън отново насили коня си да изчака, сетне го пришпори в битката толкова бързо, че изпод копитата му изхвърчаха големи буци пръст.

Изменникът очакваше подобна маневра и бе забавил темпото, за да я отблъсне. И въпреки това бързината на Саймън и подвижността на коня му успяха да ги опазят от смъртоносния меч на изменника.

Вместо да се оттегли, както преди това, Саймън пришпори коня си напред. Както бе предвидил, озова се от лявата страна на рицаря — страната, която той така грижливо пазеше.

Кратък удар с опакото на ръката бе всичко, което Саймън успя да направи от седлото на нетренирания си кон, но то беше достатъчно. Големият му меч потъна в ребрата на изменника. Макар краят на меча да бе спрян от желязната броня, силата на удара не намаля. Изменникът изкрещя от болка и ярост, изпусна меча и се преви на две на седлото.

Преди Саймън да успее да се възползва от предимството, третият рицар се приближи. Един поглед бе достатъчен на Саймън, за да разбере, че първият рицар бе направил завоя, вторият бе извън битката, а третият рицар възнамеряваше да притисне Саймън към коня на втория.

Саймън препусна напред, като се опита да се измъкне от третия и все пак да не се приближава много до първия кръвожаден рицар, който пак летеше към него.

Да избяга от третия жребец не бе трудно, тъй като конят изглеждаше някак си куц със задните крака. Конят на Саймън обаче не можеше достатъчно бързо да се завърти встрани, за да избегне изцяло удара на първия рицар.

В последен отчаян опит да избегне смъртоносния меч Саймън се дръпна рязко назад и нагоре и същевременно пришпори коня си, който се изправи диво на задните си крака, риейки с копита. Това бе маневра, позната на бойните коне, но напълно неочаквана от едно необучено животно.

С едното копито конят ритна силно меча на първия рицар. Едрият рицар изръмжа в мига, в който прътът на копието бе избит от ръцете му.

Но още преди мечът да докосне земята, Саймън разбра, че късметът и сръчността му са се изчерпали. Докато конят му отново стъпи на четирите си крака, третият рицар щеше да се нахвърли върху него. Нямаше да има накъде да маневрира. Нямаше изход.

Единствената му утеха бе, че е дал достатъчно време на Арианината кобила да надбяга бойните коне.

Саймън мрачно дръпна поводите и накара коня си да се обърне, за да застане лице с лице срещу смъртта, която знаеше, че ще дойде само след миг, когато мечът на третия рицар се спусне върху незащитения му гръб.

Това, което Саймън видя, когато се обърна, не бе смъртта, а една неумолима кестенява сила, която се носеше по тревата под прав ъгъл към третия рицар. На кобилата имаше момиче с развята черна коса, облечено в лилава рокля. Отворило уста, момичето викаше неговото име.

Точно преди мечът да разцепи черепа на Саймън, тежката кобила се удари странично в жребеца на изменника. Слабият заден крак на коня поддаде и преобърна двата коня заедно с ездачите им в една купчина от мятащи се подковани копита и крайници.

Падайки, събореният рицар изтегли меча си и се обърна към другия, причинил падането му, като или не знаеше, или не го беше грижа, че иска да убие едно невъоръжено момиче.

Конят на Саймън се олюля и падна на колене, но Саймън вече бе успял да се измъкне от стремената. Той се приземи така, както цял живот се бе упражняват да го прави — изправен, и мигом затича, помъкнал тежкия меч, сякаш бе лек като дим.

Широкото острие се стовари върху третия рицар в същия миг, в който мечът му замахна към Ариана. Шлемът на изменника спаси живота му, като отклони удара на Саймън.

Ариана обаче нямаше подобна броня. Когато я прободе горещата стомана, тя извика и падна.

Саймън побесня. Мечът му изсвистя във въздуха и удари, за да съсече на две изменника въпреки бронята, която носеше.

Преди острието да се вреже в плътта, върху Саймън се стовари брониран юмрук, който го събори настрани. Ако не бе нанесен с лявата ръка, щеше да остави Саймън в безсъзнание. Така само го замая.

Той инстинктивно се обърна, за да види врага си в мига на падането. Мярнаха се силните крака на жребеца сабя и леденосини очи, които се взираха в него иззад стоманения шлем на първия рицар.

Макар действията му да бяха забавени от удара, Саймън успя да се претърколи при падането и да избегне удара от сабята на първия рицар.

Едрият изменник изпсува дивашки и замахна отново към Саймън. Ударът не бе добре прицелен; ръката на мъжа бе все още полувцепенена от удара, който бе счупил копието му. И въпреки това Саймън едва успя да вдигне достатъчно бързо своя меч, за да отбие удара.

Преди да успее да си поеме дъх, в него се блъсна бронираното рамо на бойния кон, събори го и запрати тежкия му меч надалеч от него. Свит на кълбо, почти в безсъзнание, Саймън падна на земята. С победен вик изменникът вдигна меча си за смъртоносния удар.

Необичаен вик на сокол разцепи въздуха. С ослепяваща скорост птицата се стрелна надолу с изнесени напред нокти, сякаш да вдигне плячка от въздуха.

Мишената й обаче не бе някоя тлъста яребица, а един боен кон.

Ноктите се забиха в незащитените уши на жребеца. Конят диво се изправи на задните си крака, проваляйки плана на изменника. Тъкмо жребецът се опомни, соколът атакува отново и този път налетя на очите му. Жребецът се дръпна назад и зацвили от страх и ярост, но нямаше начин да атакува сокола, който кръжеше извън обсега му, в очакване на друг удобен случай.

В далечината се чуха мъжки викове. Много по-близо се разнесе гърлен лай на хрътка, попаднала на прясна следа.

Псувайки, изменникът направи последен, напразен опит да удари с меча, пришпори коня си и се отдалечи от гласовете. Жребецът скочи напред, нетърпелив да избяга далеч от жестокия сокол.

Веднага щом бойният кон се обърна назад и побягна, Саймън скочи на крака. Мечът му бе на две крачки от него. Той взе в ръка студената, позната дръжка, но светът се завъртя около него.

Саймън падна и запълзя на четири крака към Ариана, помъкнал след себе си меча; знаеше само, че трябва да я защити.

Той неясно осъзна, че кобилата на Ариана и бойният кон отново се бяха вдигнали на крака. Единственият останал изменник бе успял да се качи отново на коня си, но нито той, нито жребецът му имаха куража да се бият сами. Непохватно, накуцвайки с левия си заден крак, жребецът се понесе в лек галоп и се отдалечи между дърветата.

Саймън дори и не погледна побягналия изменник, тъй като Ариана лежеше на бойното поле, а от лявата страна на тялото й се стичаше кръв на лъкатушна алена струя.

— Ариана — промълви дрезгаво Саймън.

Думата прозвуча почти като стон.

— Аз съм… тук — каза тя.

Гласът на Ариана бе слаб, лицето й бе бледо, а очите — огромни.

В тишината се разнесе радостната, необичайна трела на сокол. Отговори й басовият лай на хрътка.

По склона се спусна Стагкилър, огледа нетърпеливо за врагове и не откри нито един. Присъствието на хрътката каза на Саймън онова, за което вече се досещаше след атаката на сокола.

Ерик беше наблизо.

Докато надолу по хълма към Саймън се спускаха три бойни коня, той успя да се изправи на меча си до Ариана.

— Славейче — рече дрезгаво той.

Успя да каже само това.

Великолепните аметистови очи фокусираха погледа си върху Саймън. Ариана отвори уста. От нея не излезе нищо, освен един задавен вик на изненада в момента, в който болката и мракът я обгърнаха и я оставиха без дъх.

Когато Ерик, Доминик и Свен приближиха в галоп, видяха телата на двамата изменници. Зад тях на земята лежеше Саймън, взел в ръце съпругата си.

— Бяха петима — рече равно Ерик.

— Славейче — рече дрезгаво той.

Успя да каже само това.

Доминик не попита откъде Ерик знае това.

— Проследете ги — рече рязко Доминик.

По незабележим сигнал от Ерик, Стагкилър побягна по следата на разбойниците. Свен го последва, без да се поколебае дори за миг.

Другите два бойни коня спряха наблизо до Саймън и Ариана. Двамата рицари скочиха и затичаха към него, както бе направил преди това и Саймън.

— Саймън? — извика Доминик.

Саймън просто обви ръце по-силно около Ариана, като я притегли към себе си.

— Има кръв — каза Доминик, като се наведе към брат си.

— Не е моята, на Ариана е — рече дрезгаво Саймън.

— Дай да се погрижа за нея — каза Ерик и коленичи.

Гласът му, както и изражението му, бяха изненадващо мили. Въпреки това Саймън не помръдна, за да пусне Ариана.

— Знам как да се оправям с рани — каза Ерик. — Позволи ми да помогна на жена ти.

Саймън се размърда болезнено, но не достатъчно, за да даде на Ерик да види ранената страна на Ариана. Виолетовата материя на роклята се движеше заедно със Саймън, като покриваше и двамата от кръста надолу.

— Пусни я — рече тихо Ерик.

— Не. Ще умре, ако не я държа близо до себе си.

Ерик повдигна вежди изненадано, но не каза нищо. Просто погледна Доминик за помощ.

След като метна бърз поглед към брат си, Глендруидския вълк тръсна глава, предупреждавайки Ерик. Ерик не оспори.

Доминик коленичи бавно до Саймън. Леко като пеперуда той сложи ръката си, обвита в тежка броня, върху крака на Саймън.

— Саймън — каза той бързо. — Нека ти помогнем.

Саймън потрепери. Постепенно необузданият му поглед се омекоти. Той се отдръпна достатъчно, за да може Ерик да достигне до ранената страна на Ариана. Аметистовата материя се движеше заедно със Саймън и прилепваше към бедрото му. Без да мисли, той галеше плата, както би галил някоя от котките в крепостта.

Много внимателно Ерик опипа роклята на Ариана.

— Не можах да открия рана — рече грубо Саймън.

— Роклята я бинтова — отвърна Ерик.

— Тогава накарай я да стегне превръзката. Прекалено много кърви.

— Роклята е просто плат — каза Ерик. — Много умен плат, но все пак… плат.

Ерик започна отново да прокарва внимателно пръсти по бузата на Ариана.

— Какво се случи? — попита тихо Доминик.

— Аз бях напред. Нападнаха ме двама разбойници и трима изменници. Рицарите бяха в броня и яздеха бойни жребци.

— По дяволите! — изсъска Доминик.

— Убих двамата, които нямаха броня.

— Трябваше да избягаш — рече рязко Доминик. — Конят ти е бил много по-бърз от бойните жребци с рицари в пълна броня върху тях.

— Кобилата на Ариана обаче не беше.

През стиснатите си зъби Доминик издиша, като издаде свистящ звук.

— Ти си най-добрият рицар, когото познавам — каза Доминик след малко, — но дори ти не можеш да победиш трима рицари в пълно въоръжение, върху бойни коне. Как оживя?

— Получих помощ.

— От кого? — попита Доминик, като се озърна.

— От едно смело, глупаво славейче.

Доминик завъртя бързо глава към брат си.

— От Ариана ли? — попита той шокиран.

— Да — отвърна Саймън. — Измъкнах се от единия рицар, но другият бе на път да ме съсече на две. Бях на крачка от смъртта. Тогава от мъглата се появи Ариана в бърз галоп и блъсна тромавата си кобила направо в жребеца на рицаря.

Доминик и Ерик бяха прекалено изненадани, за да говорят.

— Преди да се оправи бъркотията, от небето като светкавица в оперение се спусна един сокол и накара другия жребец да избяга. Сигурно третият рицар реши, че се е бил достатъчно за днес и напусна полесражението.

— Удариха ли Ариана по главата? — попита Ерик.

— Не знам. Видях само удара с меча. Щях да убия проклетия рицар, ако не се бе намесил синеокият дявол.

Никой не прекъсна настъпилата тишина след думите на Саймън.

— А твоите рани? — попита накрая Доминик.

— Виждал съм и по-лошо по време на твоите упражнения.

— Бъди благодарен на тези упражнения, че оживя достатъчно дълго, за да дочакаш подкреплението — промърмори Доминик.

— Да, както и на кръвожадността на едрия изменник — съгласи се Саймън. — Тя го правеше твърде нетърпелив.

Ерик и Доминик размениха погледи.

— Ще разпознаеш ли този изменник, ако го видиш пак? — попита Ерик.

— Едва ли. Широкоплещести синеоки копелета са навсякъде — като камъните в Спорните земи.

— Какви знаци имаше на щита му? — попита Доминик.

— Никакви — отвърна Саймън кратко.

— А…

— Стига — прекъсна го нетърпеливо Саймън. — Сега е важна Ариана, а не проклетите копелета, които ни атакуваха.

Докато говореше, Саймън галеше с ръка леко като сянка бузата на Ариана. Нежността на жеста противоречеше на изтощеното му лице и пресните белези по тялото му.

— Опитай се да откъснеш парче от долния край на роклята — предложи Ерик.

Доминик посегна към роклята, но бе спрян от Ерик.

— Не, нека Саймън го направи — каза Ерик. Сетне, като се обърна към Саймън, рече: — Когато държиш плата, мисли, че трябва да спреш кръвта на Ариана.

Саймън свали рицарските ръкавици, взе материята в силните си ръце и дръпна. Платът се разцепи сякаш по протежението на някакъв скрит шев. Не останаха никакви разнищени краища.

— Ти го направи добре като всеки учен лечител — рече Ерик със задоволство.

— Кое? — тросна се Саймън. — Платът се раздели в ръцете ми. Цяло чудо е, че роклята не се е разпаднала на парчета и не е оставила Ариана по риза.

Ерик се усмихна леко и каза:

— А сега увий парчето около раната на Ариана. Направи го тъй стегнато, че дори кинжал да не може да влезе между плата и кожата.

Когато Саймън повдигна Ариана, за да бинтова раната, тя изстена. Стонът й го рани повече, отколкото който и да е от ударите, които бе получил от рицарите изменници.

— Защо не избяга и не се спаси, славейче? — попита Саймън с нежен и едновременно твърд глас.

Отговор не последва, само роклята прилепваше като мъх към бедрото на Саймън, докато се занимаваше с превръзката на раната.

— Щеше да си в безопасност — рече Саймън на Ариана.

— А ти щеше да си мъртъв — забеляза Ерик.

Саймън отвори уста, но не издаде звук.

— Аз съм рицар — рече накрая той. — Смъртта в битка е моя съдба. Но Ариана… Ариана не би трябвало да се бори за собствения си живот, още по-малко за живота на съпруга си!

— Касандра не би се съгласила с теб — рече Ерик. — Учените вярват, че всички ние се борим — мъже, жени, деца — всеки според необходимостта и уменията си.

Саймън изръмжа. Но въпреки мрачното му изражение ръцете му пипаха нежно по тялото на Ариана. Докато правеше превръзката обаче тя простенваше от време на време.

— Славейче — каза той нежно. — Съжалявам, но трябва да ти причиня болка, за да ти помогна.

— Тя знае — каза Ерик.

— Как би могла? — попита хладно Саймън. — Тя е в безсъзнание.

Ерик погледна към аметистовата материя, която лежеше спокойно в ръцете на Саймън, но не каза нищо.

Над главите им се спусна от небето сокол, пеещ сладка, необичайна трела за поздрав. Последва го втори сокол, чийто бледи пера се очертаха ярко на фона на небето.

Доминик нахлузи ръкавицата на Саймън и изсвири специалния сигнал за повикване на Скайланс. Исландският сокол закръжи, сетне кацна върху ръката на Доминик.

Когато Ерик се изправи и вдигна ръка, неговият сокол се стрелна надолу с изумителна скорост. В последния възможен миг крилата му блеснаха ярко и той се приземи върху ръкавицата за лов на Ерик.

— Е, Уинтър, какво ще ми покажеш? — попита той нежно.

Сетне изсвири възходяща трела. Соколът наклони глава и го загледа с ясни, умни очи. Извитата му човка се отвори и оттам се изляха смайващо гальовни трели. За няколко минута хищната птица и Учения мъж си разменяха трели.

Сетне ръката на Ерик замахна нагоре и метна сокола отново в небето. Уинтър бързо набра височина и изчезна в далечината.

— Изменниците все още бягат — каза Ерик, като се обърна към мъжете. — Стагкилър и Свен все още ги следват. Движат се по древна пътека.

— Знаеш ли накъде води тя? — попита Доминик.

— Към Силвърфелс. Стагкилър ще доведе Свен обратно в крепостта.

— Защо? — попита Доминик. — Не трябва ли да разберем къде лагеруват изменниците?

Ерик не отговори.

Саймън премести поглед от исландския сокол върху ръката на Доминик към също така свирепия профил на Ерик — сина на великия северен господар.

— Лорд Ерик? — попита Доминик.

Гласът му бе любезен, но личеше, че трябва на всяка цена да получи отговор. Добруването на твърде много крепости зависеше от мира в Спорните земи.

— Земята на клана Силвърфелс е забранена за учените — рече рязко Ерик.

— Защо? — попита Доминик.

Ерик отново не отговори.

— Ела — рече нетърпеливо Саймън на брат си. — Трябва да приберем Ариана на безопасно място.

За няколко мига очите на Доминик блестяха със същата твърда светлина като странния кристал, от който бяха направени очите на вълка върху брошката, с която закопчаваше мантията си.

Сетне Глендруидския вълк загърби Ерик и се обърна към брат си.

— Тогава към крепостта! — рече рязко той.

— Бързо — пришпори ги Саймън, като се метна на коня, — преди изменниците да са осъзнали, че са били победени от един мъдър сокол скитник и едно безразсъдно малко славейче.