Елизабет Лоуел
Омагьосаните (12)

Глава дванадесета

По потоците, на цвят като бойни мечове към далечното море се носеха ярки островчета от листа. Брулени от вятъра, светлокафяви бурени и треви се свеждаха до земята, натежали от плода на изминалата година. Дъбове, брези и самодивски дървета привеждаха оголени клони, когато невидимият поток на въздуха пробягваше край тях. Вятърът довяваше накъсани бели облаци от далечните върхове. А небето между тях бе като скъпоценния лазурит, донесен от земите на сарацините.

Но слънцето господстваше над всичко. То бе като един нажежен до бяло златист диск, който гори с ангелска чистота.

Саймън изучаваше изпод око своята съпруга на фона на пищната есенна светлина. Тя яздеше кобилата си с елегантна лекота, която го бе пленила по време на трудното пътуване от Блакторн към Стоунринг. За негова изненада сватбената рокля се бе оказала доста удобна за езда. Не прилепваше, нито се вдигаше нагоре, нито пък пречеше.

Ако не беше направена от плат, Саймън би нарекъл роклята добре възпитана.

Материята го пленяваше. Колкото повече я гледаше, толкова повече мислеше, че вижда нещо… втъкано в самата основа и във вътъка на плата.

Жена.

Косата й е като най-тъмната нощ, главата й е отметната назад в забрава, тялото й е изопнато от страст.

С тихо възклицание, Саймън се загледа по-внимателно.

Устните й викат името на мъж и го молят да легне до нея и да сподели дивия й екстаз.

Сетне жената обърна глава и аметистовите очи погледнаха Саймън.

Ариана.

Платът внезапно помръдна и разкри друга картина.

Фигура, може би мъжка. Той се навежда надолу към Ариана, като пие страстта й и се движи над нея…

Да, мъж.

Но кой е той?

Формата се промени, стана по-наситена, по-реална, почти осезаема.

Мъжът започна да обръща глава към Саймън.

— Какво е това? — попита Ариана, като сочеше наляво. — Там, където хълмът се издига най-стръмно и облаците се движат.

Саймън с нежелание отмести очи от странната материя, която се променяше пред погледа му, като втъкаваше светлини и сенки, които се прегръщаха като любовници.

Като видя накъде сочи Ариана, той се намръщи.

— Това е каменният кръг — каза той.

Ариана го погледна въпросително.

Саймън не обърна внимание. Не обичаше да говори за каменния кръг, тъй като това бе място с поне две лица — а само едното можеше да се претегли и премери.

Но онова, което истински измъчваше Саймън, бе подозрението, че той може да види само по-маловажното му лице.

— Каменният кръг ли? — попита Ариана. — Където, независимо от сезона, цъфти свещеното самодивско дърво?

Без да отговори, Саймън оправи ремъка на един от исландските соколи, който се бе омотал около седлото. Върху Т-образната пръчка бе кацнал и неспокойно мърдаше Скайланс — качулат, нетърпелив, с леко разтворена човка, в очакване на мига, в който щеше да бъде пуснат в неопитоменото есенно небе.

— Ходил съм до каменния кръг — рече накрая Саймън. — Не видях самодивско дърво, още по-малко пък цветовете му.

— Искаш ли да опитаме сега?

— Не.

— Защо? Нямаме ли време?

— Не ме интересуват цветовете на самодивското дърво — отвърна Саймън. — Цената е прекалено висока.

— Цената ли?

— Любов — отсече Саймън.

— А, това ли. Знае ли Дънкан как се чувстваш?

— Едва ли е тайна. Всеки нормален мъж се чувства като мен.

— Както и всяка жена.

Хладното съгласие на Ариана не трябваше да подразни Саймън, но го подразни. Щеше да е много хубаво да го гледат с благоговение и топлота, както Мег и Амбър гледаха мъжете си.

С присвити очи Ариана се бе втренчила през прозрачните облаци към хълма, където монолитни камъни издигаха към небето древните си лица.

— Тогава защо Дънкан вдигна този тост на сватбата ни? — попита Ариана.

Дано да видите как цъфти свещеното самодивско дърво.

— Попитай Дънкан — рече Саймън. — Не твърдя, че разбирам какво става в мислите на един влюбен мъж.

Тонът на Саймън не окуражаваше по-нататъшен разговор по темата за каменния кръг, но Ариана откри, че не й е възможно да престане.

— Какво се случи, когато последва булото на Амбър до каменния кръг? — попита тя.

— Нищо.

— Моля?

Саймън изгледа Ариана с присвити очи.

— Ти вече беше в крепостта. Сигурно си чула клюката.

— Само отчасти — отвърна тя. — Почти не слушах.

— Беше прекалено заета да свириш тъжни песни на арфата си, нали?

— Да — тросна се тя. — Предпочитам музиката пред клюките на безделниците. Освен това пътуването от Блакторн до Стоунринг, веднага след като напуснах дома си в Нормандия — пътуване, по време на което рицарите ми се разболяха и изгубих всички освен прислужницата си…

— И зестрата си — додаде сухо Саймън.

— … ме изтощи прекалено много, за да ме е грижа какво става и в двете крепости — довърши Ариана. — Сега обаче се чувствам напълно възстановена.

— И любопитна да чуеш клюките, които си пропуснала.

— Сега това са моите хора. Нямам ли право да знам някои неща за тях? — попита Ариана.

— Ще живеем в крепостта Блакторн, а не в Стоунринг.

— Лордовете Ерик и Дънкан са свързани с твоя господар, Глендруидския вълк. А ти, като негова дясна ръка, ще бъдеш често сред хората на Ерик и Дънкан.

Ариана не каза нищо повече.

А и не беше необходимо. Като съпруга на Саймън тя не само имаше правото, но и задължението да разбира характера на съюзниците, които бяха от изключително значение за господаря на съпруга й. Накратко Саймън се бе държал неразумно и двамата го знаеха.

Той мълчаливо затегна поводите на настроението си. Дразнеше се от разговорите за влудяващите мистерии на каменния кръг.

— Стагкилър проследи булото на Амбър до края на каменния кръг — заразказва безизразно Саймън. — Сетне спря, сякаш се бе натъкнал на крепостна стена.

— Намери ли булото й извън кръга?

— Не.

— Но Амбър не е влизала в кръга, нали? — попита Ариана.

— Не.

— Тогава защо не е било извън него?

— Касандра рече, че Амбър е поела по пътя на друидите^[1].

— Какво означава това?

— Питай Касандра. Тя е Учената, не аз.

Този път Ариана се вслуша в резкия тон на Саймън. За малко настъпи тишина. И все пак, докато яздеха в подножието на хълма, въпреки неудоволствието на съпруга си Ариана не можеше да не гледа с все по-засилващ се интерес древния каменен кръг.

Имаше нещо странно в камъните, чиито ръбове бяха в лишеи — сякаш хвърляха сенки дори когато нямаше слънце. Или виждаше нещо друго — втори кръг, трептящ като отражение в раздвижена вода…

Саймън от своя страна гледаше във всички други посоки освен към обветрените от времето огромни камъни.

— Саймън?

Той изръмжа.

— Има ли повече от един кръг камъни?

Саймън изгледа Ариана хладно и продължително.

— Кое те кара да ме питаш? — рече накрая той. — Виждаш ли друг кръг?

Аметистовите й очи се присвиха. Тя се изправи на стремената и се наведе напред, сякаш имаше значение това, че се е приближила малко до камъните.

— Мисля, че не виждам друг кръг — рече бавно тя. — Обаче има нещо странно в това.

— Като какво например?

— Това, че сенките стоят прави, вместо да са на земята. Или пък вътре в кръга има втори кръг от сенки, които се движат, сякаш гледани през мъгла или раздвижена вода — продължи бавно Ариана. — Възможно ли е?

— Какво казват клюките по въпроса?

— Попитай прислугата — тросна се Ариана.

Саймън се усмихна едва доловимо.

— Учените смятат, че има втори, вътрешен кръг. Тъкмо в него се смята, че цъфти свещеното самодивско дърво.

— Значи трябва да си учен, за да видиш самодивското дърво, така ли?

Саймън тръсна бавно глава.

— Дънкан не е учен и въпреки това е видял цветовете му. Поне така казва.

— Не му ли вярваш?

Саймън стисна зъби под златистата си брада. Там бе загадката на въпроса. Тъй като нямаше решение, Саймън предпочиташе да го пренебрегне изцяло.

Ариана обаче гледаше като котка, която току-що е забелязала движение в сеното. Нямаше да се предаде, без да спори. Един неразумен спор. А Саймън бе всякакъв, но не и неразумен. Той беше платил ужасната цена на това, че бе позволил чувствата да управляват действията му.

И което бе още по-лошо, тъкмо брат му бе платил цената, а не самият Саймън. Това бе направило урока на Саймън още по-жесток.

— Нито за миг не се съмнявам в достойнството на Дънкан — рече равно Саймън.

— Но не вярваш, че има втори кръг.

— Не виждам да има.

— Тогава как Дънкан го е видял? — попита Ариана.

— У теб има повече любопитство и от една котка.

— Но по-малко козина — тросна се тя.

Саймън тихо изруга и въпреки това не можа изцяло да прикрие задоволството си. Колкото по-продължително време прекарваше с Ариана, толкова повече се наслаждаваше на бързата й мисъл и език.

За съжаление обаче, мислите за същия този език имаха ужасяващия навик да го карат да се втвърдява като момче, току-що разбрало защо Господ е създал мъжете по един начин, а жените — по друг.

— Как може Дънкан да види нещо, което ние не можем? — настояваше Ариана.

— Легендата разказва, че само тези, които се обичат истински, могат да видят разцъфнало свещеното самодивско дърво.

Отприщеният сарказъм в гласа на Саймън бе ясен като първия кръг камъни, очертани на фона на есенното небе.

— А вторият кръг? — попита Ариана. — И за него ли се изисква любов, за да бъде видян?

Саймън въздъхна припряно.

— Не. Ерик и Касандра казват, че виждат втория кръг, а нито един от двамата не е бил достатъчно глупав да се омагьоса от любов.

— Значи не виждат цъфналото свещено дърво?

— Господи — промърмори Саймън, — няма ли край?

Ариана зачака, като го наблюдаваше с аметистовите си очи, които бяха по-красиви от сребърната диадема с аметисти, която носеше на главата си.

— Те виждат самодивското дърво, но клоните му са винаги голи за тях.

— Значи… — пръстите на Ариана замислено забарабаниха по седлото. — Човек трябва да е учен, за да вижда втория кръг и истински влюбен, за да види цъфналото самодивско дърво?

Саймън отговори само с вдигане на рамене.

— Значи тогава Дънкан трябва да е учен — заключи Ариана.

— Подозирам, че светкавицата, която го повали, просто е размътила мозъка му — рече Саймън. — Господ е свидетел, че за известно време бе изгубил паметта си.

Ариана наклони глава замислено.

— Какво се случи в Гоустглен? — попита тя.

След каменния кръг темата за Гоустглен бе най-нелюбима за Саймън. Това бе още един случай, който не можеше да се обясни със здравия разум.

Той бе също така и основната причина историята на Дънкан и Амбър бързо да стане легенда в Спорните земи.

— Питай Амбър или Дънкан — каза Саймън. — Аз не бях там. Те бяха.

— Но Дънкан е излязъл от крепостта с теб, Ерик и Касандра, нали?

Саймън сви устни.

— Нашите коне отказаха да вървят по пътеката към Гоустглен — рече неутрално Саймън. — Дънкан се прекачи на кобилата, която бяхме взели, за да доведем Амбър. Кобилата пое без затруднения.

Ариана наблюдаваше лицето на съпруга си и усещаше, че зад безстрастните думи се крият много чувства.

— Дънкан отиде в Гоустглен — каза Саймън. — Но ние не отидохме. След време той се появи от мъглата, понесъл на ръце Амбър.

— Странно, че конете ви са отказани.

Като сви рамене, Саймън каза:

— Кобилата беше минавала по пътеката преди. Мъглата не я обърка.

— А Касандра и Ерик не бяха ли ходили в долчинката преди това? Тя е част от земите на Сийхоум, нали?

— Не, не бяха. А тя е част от земите, да.

— Защо не са ходили? Звучи така, сякаш е богато и чудесно местенце, което може да поддържа поне една крепост, а може би и повече.

— О, Господи! — промърмори Саймън.

Като гледаше внимателно съпруга си, Ариана зачака нетърпеливо отговора, без да разбира защо. Знаеше само, че някак, по някакъв неведом начин, каменният кръг и мистериите около крепостта бяха важни за нея.

— Саймън? — рече Ариана в очакване на остатъка от историята.

— Касандра каза, че Свещените места по свое желание приемат или отблъскват хората — отвърна Саймън. — Каза, че Гоустглен я е отблъснала, както и Ерик.

— Ти опита ли?

Той рязко кимна.

— И тя те отблъсна, така ли? — прошепна Ариана.

Саймън издаде звук на отвращение.

— Не, нищо не ме е отблъснало. Не можеше да се проникне през проклетата мъгла.

Тонът на Саймън казваше повече. Много повече. Разкриваше колко влудяващо е било за него да разбере, че напред има пътека, по която нито хрътката, нито ловецът могат да минат, докато… някаква неразбираема, невъзможна, нелогична сила не им разреши.

— Но Дънкан е бил приет? И Амбър.

— Приет ли? — сви рамене Саймън. — Просто тогава мъглата беше по-рядка.

— Непрекъснато ли има мъгла там?

— Не знам.

— Сигурен ли си, че Дънкан не е учен?

— Какво значение има това за теб? — тросна се Саймън с едва сдържано раздразнение. — Не си омъжена за него.

— Ти и Касандра съюзници ли сте?

Смяната на темата накара Саймън да премигне. Той погледна жена си в очите. Виолетовата им чистота бе главозамайваща. Това му напомни как изглеждаше Ариана на светлината на свещта, с притворени очи, потръпваща, изцяло отдадена на целувките му.

— Доминик уважава дарбата на Касандра да предсказва — рече накрая Саймън.

— А ти? — попита Ариана.

— Аз уважавам Доминик.

Ариана се намръщи и отново погледна към загадъчните, мърдащи сенки вътре в кръга от каменни блокове.

— Ти отхвърляш Учението — рече тя бавно, — и въпреки това учените те ценят.

Саймън я изгледа мрачно.

— Кое те кара да мислиш така? — попита язвително той.

— Касандра ми каза. Заради теб ми подариха тази рокля.

По лицето на Саймън се появи нескрита изненада.

— Вероятно ме ценят, защото ценят Доминик — отвърна Саймън след малко.

— Не.

— Звучиш доста уверено.

— Така е.

— Интуиция ли? — попита саркастично той.

— Информация от първа ръка — тросна се Ариана. — Касандра ми каза, че те ценят, защото ти имаш качествата да станеш учен. Малцина ги имат.

— О, Господи, колко надуто звучи!

Саймън рязко смъкна гуглата на сокола, сложи Скайланс върху рицарската си ръкавица и пришпори коня си. В отговор птицата разтвори човка и замаха с криле. Само ремъците, които мъжът силно стискаше в юмрука си, не даваха възможност на сокола да възседне дивия вятър.

— Ела — рече рязко Саймън. — Скайланс става нетърпелив, а и аз също. Езерото на мъглите е точно зад онзи хребет.

С тези думи Саймън се понесе в галоп, далеч от въпросите, чиито отговори бяха за него както неудобни, така и неизвестни.

Конят на Саймън беше с дълги крака и огромно желание да галопира. Кобилата на Ариана бе с тежки кости и широки гърди, мускулесто животно, чиито жребчета бяха обречени да носят рицари в доспехи в битките, а не да преследват елени по време на лов.

Кобилата на Ариана не проявяваше никакъв интерес към галопа, освен ако наблизо нямаше глутница вълци. И въпреки че ездачката я пришпорваше по хитър начин, тя едва бе стигнала върха на възвишението, когато до Ариана достигна смразяващия кръвта вик на Саймън:

— Изменници! Бягай към крепостта, Ариана!