Елизабет Лоуел
Омагьосаните (10)

Глава десета

— Хубав ден, госпожо — рече Бланш. — Почти си струва шестте бурни дни преди него.

Арфата, която държеше Ариана, издаде звук, приличен на отронена въздишка. Пръстите й продължиха бавно да докосват струните, докато Бланш остави настрана гребена и започна да сплита косата й.

Ариана едва ли забелязваше пръстите на Бланш. Тя бе хваната натясно между кошмара и смайващо сладките спомени от целувките на Саймън.

Съпруга от шест дни.

Тази вечер ще бъде седмата.

— Истинска благодат е, че времето се промени — промърмори Бланш, докато сплиташе дългата коса на Ариана. — Рицарите са полудели да отидат на лов.

Дали тази нощ Саймън най-сетне ще дойде?

Или ще опъне още повече нервите ми, да го чакам да дойде в леглото ми, да ми смъкне нощницата и да заблъска в мен, докато прокървя?

Ариана се насили да диша.

Колко жалко, че не може да се зачене от целувка.

Ръцете й смениха позицията си върху арфата, когато се сети за сладката сдържаност и плъзгащите се ласки на Саймъновите устни.

Ако и той си спомняше нейната целувка, това не личеше в поведението му. От утрото след сватбата им Саймън се бе държал с Ариана любезно и нищо повече.

Не искам нищо повече от него.

Това беше лъжа и тя го знаеше.

И въпреки това беше и истина.

Ариана желаеше целувките на Саймън, нежните му докосвания, усмивките му. Не искаше страстта, която пламваше като светкавица в буря и правеше очите му едновременно тъмни и бляскави. Тя се плашеше от мъжката сила, която можеше толкова лесно да я притисне, да я държи безпомощна, докато насили тялото й да приеме семето му.

Внимавай как ми се подиграваш, защото иначе ще взема това, което Господ и кралят са ми дали и по дяволите твоите девически страхове.

— Госпожо? — попита Бланш.

Ариана премигна. Тонът на прислужницата й подсказа, че я е викала неведнъж.

— Да?

— Харесва ли ви прическата?

— Да.

Бланш остави настрани гребена с гримаса. Ариана дори не бе погледнала отражението си в месинговото огледало.

— Ако имах вашето лице и тяло — рече Бланш, — не бих се крила в стаята си като монахиня.

— Де да можехме да си разменим телата — промълви Ариана — както се говори, че лорд Ерик и кучето му си ги сменят при пълнолуние.

Бланш потръпна и бързо се прекръсти.

— Не бъди такава гъска — каза Ариана. — Лорд Ерик е много мил с нас.

— Казват, че и Сатаната е очарователен.

— Сатаната не носи кръста на истинския вярващ.

— А лорд Ерик?

— Да.

Изражението на Бланш показваше недоверието й.

— Попитай свещеника на крепостта, ако не ми вярваш — каза Ариана.

Гласът й беше насечен като стакатото, което изтръгваше от арфата.

— Пак ли ще закусвате в спалнята си? — попита внимателно Бланш.

Ариана бе на прага да се съгласи, когато я обзе неспокойство. Осъзна, че се бе уморила от изолацията, която си налагаше сама. Тя рязко стана и взе арфата в ръка.

— Не — отвърна тя. — Ще закусвам в голямата зала.

Бледите очи на Бланш се разшириха, но тя каза само:

— Както искате.

Ариана тръгна към вратата, после спря. Остави арфата и започна нетърпеливо да разкопчава роклята, която бе решила да облече тази сутрин. Моравите дипли и розовите дантели на ръкавите вече не й харесваха.

— Донеси ми сватбената рокля — каза Ариана.

— Защо?

— Доставя ми по-голямо удоволствие от другите дрехи.

Като изгледа под око непредсказуемата си господарка, Бланш отиде до гардероба, в който висяха малкото рокли, донесени от Ариана от крепостта Блакторн.

— Много странна материя — промърмори Бланш.

— Странна ли? Как така? — попита Ариана.

— Изглежда мека като облак, а на пипане е груба като листа на магарешки бодил. Не разбирам как я понасяте до кожата си, дори само за да доставите удоволствие на Учената.

Сепната, Ариана загледа прислужницата си.

— Груба ли? — попита Ариана с недоумение. — Та роклята е по-мека и от най-финия гъши пух.

— Ужасно странен гъши пух — промърмори Бланш под носа си. Тя остави предпазливо виолетовата материя с пищната сребърна бродерия и нетърпеливо зачака Ариана да я вземе.

Този път Бланш не настоя да помогне на господарката си с ширитите. Нямаше и нужда. Роклята сякаш сама се завърза, без много помощ от бързите пръсти на Ариана.

Това бе едно от нещата, които й допадаха в подаръка на Касандра. Не се налагаше да търпи нежелани ръце по тялото си, за да се облече. Освен това материята отстраняваше петната с лекотата, с която патето се стръсква от водата.

— Чудя се как е изтъкана — каза Ариана, като прокара пръсти по плата. — Нишките са толкова тънки, че едва ги виждам.

— Казват, че най-скъпата коприна е такава.

— Не. Баща ми купи много топове коприна от рицарите, които бяха победили сарацините. Никоя от тях не бе така мека. И никоя не бе така мъдро изтъкана.

Но дори докато галеше материята, Ариана внимаваше да не се вглежда в дълбините, където се преплитаха светлината и сенките. Споменът за целувката на Саймън бе достатъчно обезпокояващ. Не се нуждаеше от образа на жената, извита страстно под милувките на воина, за да се разстройва още повече.

С арфата в ръка и сребърния кант на роклята, който нежно се плъзгаше по глезените й, Ариана тръгна към голямата зала. Из крепостта се чуваха гласовете на прислугата. Като вървеше към залата, Ариана ги чу да викат, да говорят за хубавия ден след голямата буря и за хитрата свиня, която отново била избягала от кочината на Етълрод.

В камината на залата гореше буен огън. Около него седяха Саймън и Доминик. Котаракът, известен като Ленивеца, отново се бе обвил около врата на Саймън като облак останал след буря. От движенията на мъжките ръце изглеждаше, че обсъждат тънкостите на лова на водни птици с различно големи соколи.

Освен любезното кимване, когато Ариана влезе в стаята, Саймън не направи друго движение, за да отиде при нея.

Ариана бе едновременно облекчена и… вбесена. Едва тогава призна пред себе си, че се бе надявала на възможност да поговори със Саймън.

Много добре е, че не се интересува от мен, каза си Ариана. Как да попитам съпруга си дали възнамерява да ме насили тази нощ или някоя друга?

Измърморвайки нетърпеливо една дума, Ариана отпъди страховете си, за които нямаше нито отдушник, нито тласък. След злополучната първа брачна нощ Саймън не обръщаше внимание на съпругата си, но беше любезен, когато се пресичаха пътищата им из крепостта.

Мег седеше до една от големите маси, на които обикновено се хранеха лордовете и дамите от Спорните земи. Но вместо храна пред нея имаше десетки балсами, лекарства, тинктури и кремове. До нея бе седнала Амбър.

— Касандра казва, че това е много добро при настинка — каза Амбър. — Въпреки че при леки случаи някои учени предпочитат да ползват лятна коприва вместо плодовете на Луциферското ухо.

Мег вдигна едно гърне, натопи бързо пръста си в него и разтърка крема между палеца и показалеца си. Когато кремът се затопли от кожата й, тя поднесе пръстите към носа си, внимателно подуши, близна ги и кимна.

Ариана седна наблизо. Оръженосецът на Саймън — едно момче с едва набола брада — веднага приближи с табла, на която имаше студено месо, плодове, сирена, хляб и кана с ароматен чай.

— Благодаря ти, Едуард — рече Ариана изненадана.

— За мен е удоволствие да обслужа дамата на своя господар — рече момчето внимателно.

Едуард погледна към Саймън, получи леко кимване и набързо се оттегли.

Ясно беше, че Саймън наблюдава закуската на Ариана. Като погледна таблата отново, Ариана разбра нещо друго — Саймън сигурно се е грижел за храната й през последните шест дни.

На таблата нямаше нито едно нещо, което тя да не харесва. Чаят бе изискана смес от шипки и лайка, за която Ариана неведнъж бе казвала, че много харесва. Под бдителните черни очи на Саймън Ариана остави арфата си и започна да се храни.

— Благодаря на Господа — промълви Доминик, като видя, че тя оставя арфата. — Дамата няма да разплаква соколите ни с тъжните си мелодии.

Саймън премести поглед от Ариана към своя исландски сокол, който стоеше на пръчката си до стената на голямата зала. Качулат, спокоен, Скайланс чакаше заедно с другите хищни птици, застанали по пръчките. От време на време някой от соколите се размърдваше и разперваше крила. От движенията звънваха звънчетата по краищата на кожените ремъци, увити около тънките хладни крака на соколите.

Като се обърна, Саймън продължи да гали котката, чиято глава бе сгушена до дясната страна на шията му. Движението на ръката му повдигна ръкава на ризата и разкри алената линия на зарастващата плът около бицепса му.

— Балсамът на Мег бързо те излекува от… ъъъ, нещастния случай — каза Доминик.

Глендруидския вълк говореше тихо, но Саймън познаваше достатъчно добре брат си, за да разбере, че той не вярва на разказа му за това как е бил ранен.

— Да — отвърна Саймън. — Мег е много опитна.

— Странно е, че си бил толкова тромав. Разкажи ми пак как стана.

Единственият отговор на Саймън бе един мрачен поглед.

— А сега се сещам — каза Доминик. — Пил си повечко вино, след което си показвал на невестата си как се върти мечът и острието те е драснало. Така ли стана?

Саймън сви рамене и започна на големи хапки да унищожава една ябълка.

— Хубава история — рече подозрително Доминик, — но е време да кажеш истината на своя господар.

— Това, което става между мъжа и невестата му през първата брачна нощ принадлежи само и единствено на тях.

— Не и когато смъртта на единия или другия може да донесе бедствие за крепостта Блакторн — тросна се Доминик.

— Живи сме — рече сухо Саймън.

— И брачните чаршафи бяха опетнени както се полага. От твоята кръв, предполагам?

Тишина.

— Саймън.

Гласът на Глендруидския вълк бе нисък и настойчив. Такава бе и позата му, когато се наведе към брат си.

— Въпросите ми не са случайни — каза Доминик. — Всяка нощ Мег сънува Глендруидови сънища. И всяка нощ сънищата й стават все по-страшни.

Устата на Саймън се превърна в линия, която бе тънка като белега на ръката му. Дълго време той не помръдна, освен за да погали Ленивеца и да засили доволното му мъркане.

— Стана ли Ариана твоя съпруга и на дело? — попита направо Доминик.

Пръстите на Саймън спряха, сетне възобновиха галенето.

— Не — отвърна той.

Доминик изруга на езика на сарацините.

— Какво се случи? — попита той.

— Моята съпруга е студена като северно море.

— Отказа ли ти?

Бледа усмивка разтегли устните на Саймън, но нежността, с която галеше сивата котка, не се промени.

— Отказа ми — потвърди той.

— Защо?

— Рече, че по-скоро ще умре, отколкото да легне под мъж.

— Постави я отгоре тогава — каза нетърпеливо Доминик.

— Имам го предвид.

Доминик зачака.

Саймън не каза нищо повече.

— Как бе ранен? — поиска да знае Доминик.

Макар тонът му да бе настойчив, въпросът не бе чут от никой друг.

— С меч — рече Саймън.

— Кой го държеше? — тросна се Доминик.

— Жена ми.

Това бе подозирал Доминик, но се стресна, като чу истината.

— Наистина ли се опита да те убие? — попита Доминик.

Саймън сви рамене.

— Господи — промърмори Доминик. — Нищо чудно, че не си отишъл отново в леглото й. Това може да уплаши и най-смелия.

— Де да имаше такъв ефект — рече Саймън през зъби.

— Какво?

— Де да имаше такъв ефект мечът на моята съпруга. Но го няма. Страхувам се от това, което мога да направя, ако ме отблъсне пак.

Доминик повдигна черните си вежди. И на бойното поле, и в леглото самообладанието на Саймън бе за завиждане.

— Затова ли спиш сам? — попита го Доминик.

— Да. А сега е облякла отново тази рокля — каза Саймън. — Господи, как страшно ми се иска да пъхна ръце под нея!

Доминик погледна изопнатите черти на брат си и подбра внимателно думите си, преди да заговори.

— Смяташ ли, че предпочита някой друг мъж? — попита той.

— Не, ако иска да живее.

Смъртоносната студенина в гласа на Саймън предупреди Доминик, че е по-добре двамата братя да внимават с въпроса относно желанията на Ариана. Доминик не бе виждал Саймън така екзалтиран, откакто бе преследвал изкусно поклащащите се бедра на Мари между лагерните огньове, пламнал не по-слабо от тях.

— Не — рече тихо Саймън. — Ариана не обича никой друг. В известен смисъл би било по-лесно, ако бе така. Можех да го убия.

Доминик се усмихна язвително.

— Значи лейди Ариана е като момиче от султанския харем. Предпочита докосванията на някоя от собствения си пол.

— Не. Ариана предпочита въобще да не я докосват. Дори в банята никой не й прислужва.

— Банята…

Доминик се усмихна, като се сети за удоволствията със съпругата си по време на къпане. Тя обичаше водата дори повече и от сарацинските султани, обожаващи фонтаните в дворците си.

— Каква лъстива усмивка — рече Саймън, полуотвратен, полулюбопитен.

Любопитството надделя.

— Ти така ли опитоми малкия си сокол? — попита Саймън. — Хвана я, когато крилата й бяха прекалено мокри, за да лети?

Доминик се усмихна меко.

Като галеше котарака, Саймън едва дочака отговора.

— Много внимателно опитомявах малкия си сокол — отвърна Доминик — и в банята, и в гората, и в спалнята.

Саймън погледна Мег. Косата й блестеше ярко, но нищо не бе така живо като зелените й очи, докато разговаряше с Амбър.

— Златните ремъци, които направи за нея ли опитомиха дивото й сърце? — попита Саймън.

— Не.

— Хубавият бой?

Доминик тръсна глава.

— Няма значение. Но мразя да удрям по неща, които са по-малки от мен.

— Отлично. Сигурен съм, че малките неща също го мразят.

Саймън се засмя на глас. Звукът бе така ненадеен и заразителен, че Ариана вдигна поглед от почти празната си чиния. Аметистовите й очи проблеснаха за миг, преди да сведе поглед.

— Тя гледа само теб — каза Доминик.

— Какво?

— Съпругата ти. Независимо кой е в стаята, тя вижда само теб.

— Изчакай да дойде богът на слънцето — тросна се Саймън.

— Ерик ли?

— Да — рече кратко Саймън.

Доминик тръсна глава.

— Ти си слънцето, което грее в очите й, а не Ерик.

— Разбира се. Затова се опита да промуши сърцето ми с меч.

Доминик премигна.

— Спечели доверието й и тя ще се бие също така безстрашно за теб.

— Тази мисъл ми харесва.

От далечния край на масата, където бе седнала Ариана, се разнесоха звуци. Музиката не беше съвсем обичайна, но беше мелодична. Не беше и песен и въпреки това в нея се пееше за вихрени чувства под хладната обвивка на пролетта в гората.

Мигове по-късно мелодията се повтори отново и към нея се присъедини ясно свирукане. Пронизващата красота на присъединилите се звуци прободе душата на Ариана като сребърна игла. Тя се обърна да види кой свири.

Саймън. Ръцете на Ариана се поколебаха, сетне се отпуснаха в скута й.

— Свири, славейче — рече Саймън. — Или моето свирукане не ти харесва?

— Да не ми харесва? — Ариана пое дълбоко дъх. — Не. Изненада ме неочакваната му красота.

Очите на Саймън се разшириха, а сетне се присвиха при познатия прилив на топлина от близостта до Ариана. Или дори от мисълта за нея. Саймън внезапно стана и пусна недоволния Ленивец до камината.

— Ще проверя крилата на Скайланс — промърмори Саймън.

Той преметна на рамо ловните си принадлежности и отиде до една от малките пръчки при исландския си сокол.

— Няма ли да чакаш останалите? — попита го Доминик.

— Не съм господар, та да ми трябват придружители — рече нетърпеливо Саймън.

— Твоят оръженосец сигурно ще се зарадва да дойде с теб.

Саймън погледна към Едуард, но Ариана хвана и задържа погледа му. Тя наблюдаваше исландския сокол с копнеж, който не можеше да прикрие.

Саймън бързо отиде при нея. Соколът кацна на ръката му с лека грация, която съперничеше на Саймъновата.

— Искаш ли да дойдеш с мен на лов със соколи? — попита Саймън. — Казаха, че от западната страна на крепостта Стоунринг имало тлъсти яребици.

— На лов ли? Да! — каза Ариана, като скочи на крака. — Уморих се от студения камък.

— Едуард — рече Саймън, без да откъсва поглед от жена си. — Доведи два коня от конюшните. С жена ми отиваме на лов.

— Сами ли, сър? — попита Едуард.

— Да. Сами.