Хедър Греъм
Дивата котка (3)

ГЛАВА ТРЕТА

— Връщам се — каза Джейми Камерън на приятеля си. — Ти също би трябвало да дойдеш.

Ратаят вече беше оседлал коня му, кафяв жребец на име Уиндуокър. Ала младият лорд се чувстваше задължен да провери юздите и седлото.

— Не зная… — Робърт скептично смръщи чело, докато наблюдаваше как Джейми възсяда разигралия се жребец. И двамата бяха облечени елегантно, защото вечерта ги очакваха във фамилното имение на семейство Камерън, Карлайл Касъл край Самърфийлд.

За планирания делови разговор с баща си Джейми се беше облякъл така, както изисканият стар джентълмен предпочиташе да го вижда. Носеше фина бяла риза с фламандски дантели по яката и маншетите, кожен жакет с прорязани ръкави, брокатени панталони до коленете, пъхнати във високи черни ботуши за езда, подплатена с кожа наметка и широкопола, украсена с пера шапка. С лека завист Робърт помисли, че дори да се облече в дрипи, приятелят му пак ще изглежда добре.

Макар да не беше наследник на имението на рода Камерън, а само трети поред син, Джейми беше най-важният делови партньор на обожавания си баща. Двамата посвещаваха цялото си време на общите сделки.

— Лека-полека почвам да се убеждавам, че си полудял — въздъхна Робърт и побърза да се метне на седлото. Един до друг двамата излязоха от двора на Тауъргейт.

— Защо пък?

— Слушай, въпреки че няма да бъдеш следващият херцог Карлайл, ти все пак си син на един от най-богатите хора в Англия. Освен това умело използваш богатството си. Преживя жестоки битки по световните морета, после се срещна и с диваците във Вирджиния, които лесно можеха да те разкъсат на парчета. И защо трябваше да се излагаш на всичките тези опасности? Заради някаква си фирма, която досега е направила повече грешки, отколкото успешни сделки — и заради някакво си имение, подарено ти от краля. При това имаш толкова земя в Англия, че още не си успял да я обходиш от единия до другия й край.

Джейми се изсмя и се загледа с копнеж на запад, сякаш можеше да види Новия Свят отвъд хоризонта.

— И аз самият не знам защо го правя, Робърт. Нещо ме влече нататък, усещам го в кръвта си, в сърцето си. Обичам онези места, обичам реката и безкрайните гори. Такава тишина цари там — такава невероятна красота…

— Виждал съм рисунки от боевете с индианците, приятелю, слушал съм разкази за глада от 1609 година. Индианците са варвари и живеят в ужасна страна, където умираш или от страшен задух, или от леден студ.

— Индианците имат своя култура, различна от нашата, но те също са хора като теб и мен.

Робърт избухна в луд смях. Джейми му хвърли кратък поглед, после сви рамене. Припомни си срещите във Вирджиния, а после и в двора на крал Джеймс I, със заселника Джон Ролф и жена му, индианската принцеса Покахонтас. Разказваха, че тя спасила живота на Джон Смит, предпазила го от жестоката участ да бъде обезглавен от баща й и се гордеела с постъпката си. Джейми с мъка узна, че принцесата е починала на английска земя. Наскоро беше намерил смъртта си и баща й, великият Поухатан, вождът на съюзените индиански племена. Едва започнала, ерата на разбирателство с индианците беше свършила.

Първите заселници, изпратени от Лондонската компания през океана, бяха преживели много лоши дни. Във Вирджиния, на река Джеймс, възникна първото селище, наречено Джеймстаун. Първите групи заселници напуснаха Англия през 1606 година, три години след възцаряването на Джеймс I, три години след смъртта на Елизабет — бурна епоха, известна с великите си откриватели, мъже като сър Френсис Дрейк и сър Уолтър Райли, епохата на великата испанска Армада. При пристигането си във Вирджиния англичаните бяха изложени на непрекъснатите нападения на испанци и индианци. Колонията трябваше да се справя с какви ли не проблеми. Подкрепленията от Англия не винаги пристигаха навреме. Жадни за печалба заселници засяваха прекалено много тютюн и твърде малко жито и зеленчуци. Скоро настана страшен глад, а на всичкото отгоре трябваше да се отбраняват срещу индианците от племената памунки, чикахомини и чийзпийк.

След ужасната първа година положението значително се подобри. Дори след смъртта на Покахонтас и Поухатан мирът, сключен с брака между Джон Ролф и индианската принцеса, остана траен. По-рано в колонията почти не се срещаха жени. Сега обаче все повече мъже вземаха със себе си съпругите си, когато се преселваха в Новия Свят, а компанията поощряваше смели млади англичанки също да прекосят океана. Колонията се разрастваше.

При последното си пребиваване във Вирджиния Джейми беше набил колчета около своя участък земя. Двамата с баща му бяха инвестирали куп пари в Лондонската компания, ала Карлайл Хъндрид, както беше нарекъл имението си, беше подарък от краля, признание за заслугите му в Новия свят.

Участъкът се намираше на брега на река Джеймс, близо до устието, и според Джейми имаше много по-добро разположение от Джеймстаун, Защото беше нависоко, речната влага и блатата не достигаха до него. Красиво имение, снабдено със собствено пристанище. Гъсто обрасло с борове, с множество сочни ливади, огрявано от благодатното слънце. Веднъж Джейми беше застанал на брега на реката, сам с шума на вълните и утихналата земя, и беше усетил в сърцето си дълбока любов към тази нова страна. Тук щеше да се засели завинаги, тук трябваше да отраснат децата му — в Карлайл Хъндрид.

— Това е страна на неограничени възможности — промълви той, обърнат към приятеля си.

— Много бих се радвал да имам поне частица от възможностите ти — отговори с въздишка Робърт. Той беше пропилял цялото си наследство и сега смяташе да тръгне на път с Джейми — с надеждата да срещне богата наследница на възраст за женитба, която ще удостои с внимание благородния му произход и ще си затвори очите пред празната му кесия.

— Ако ме придружиш, ще ти припиша хиляда десетини.

— Хиляда десетини, пълни с борови гори и диваци!

— Там е същински рай, Робърт! Девствена земя, която ще се превърне в култивирана, плодородна градина. — Джейми дръпна юздите на коня си. Бяха стигнали края на града и пътят им беше препречен от погребално шествие.

Една стара женица забеляза двамата ездачи и извика на останалите опечалени:

— Направете път на изисканите господа!

— Оставете това, добра жено! — отговори Джейми. — Пред Бога всички сме равни и не бихме искали да смутим скръбта на тези добри хора.

Жената благодарно кимна и процесията продължи пътя си. Уиндуокър нетърпеливо затропа с крака, ала господарят му бързо го укроти. Беше втренчил очи в костеливата стара кранта, която теглеше каручката. Върху сламата беше положен ковчег с фронтонен капак, изработен така, че долните дъски да се отварят и тялото да падне в гроба. Очевидно семейството беше твърде бедно и не можеше да си позволи дори отделен ковчег, затова използваше дадения им от общината.

Вятърът беше все така леден както през изминалата нощ. Жена в черна наметка следваше погребалната кола, със спусната ниско качулка, гордо изправена, без да пролива сълзи. Само в скованите й движения личаха дълбоко страдание и тъга, така завладяващи, че никой не би посмял да ги сподели.

Двамата приятели бавно яздеха след траурното шествие и Робърт се осведоми:

— Кой е починал?

— Линет Дюпре, сър — отговори старицата. — Известната артистка. И ако питате мен, милорд, само подлият мастър Джон е виновен за смъртта й. Бедната жена беше твърде слаба за тежката работа в гостилницата му. И ако момичето й не се грижеше за нея, щеше отдавна да е попаднала в затвора за дългове.

Джейми я изслуша внимателно и смръщи чело. Силен повей на вятъра свали качулката от главата на облечената в черно жена и той видя коя беше тя — Жаси, крадлата, която го беше запленила миналата нощ.

Струваше му се, че най-после проумява мотивите за постъпката й. Вероятно е искала да открадне пари за ковчег. Или майка й е била още жива и са били нужни пари за лекарство…

— Я виж, красивата келнерка от таверната! — провикна се Робърт.

— Наистина е тя — промълви тихо Джейми.

— Мисля, че не е лошо да я подкрепим в скръбта й.

Джейми си припомни снощните събития и се усъмни, че Жаси би приела помощ от него. Все пак беше взела монетата, ала той не можеше да забрави изпълнения с омраза поглед, който му хвърли на излизане.

Имаше още много неща, които нямаше да забрави — прекрасното младо тяло, меката кожа, гладкото лице с фини черти и високи скули. Това момиче приличаше на нежно цвете и в същото време излъчваше непоколебима вътрешна сила. Тази девойка няма да допусне някой да я подчини на волята си, замисли се развеселено той. После обаче пулсът му се ускори, защото си припомни вълнуващите мигове, когато беше държал в обятията си стройното младо тяло. Не можеше да го забрави. Тази жена беше създадена за любов, тънка и фина, но много добре закръглена на подходящите места, с твърди гърди и стройни дълги крака, с чувствено извити бедра. Беше оставила в сърцето му ненаситен копнеж…

Та тя бе дошла при Робърт, каза си той. Жените никога не знаят кого да се изберат. Робърт не можеше да й даде онова, от което се нуждаеше. Имаше твърде малко пари. Не можеше да получи от него и другото, за което беше отишла, продължи мисълта си Джейми. Тя беше едно невинно момиче, ала нещо в нея му напомняше дивата, неопитомена земя на Новия Свят. В очите й се четеше обещание за изгаряща страст, въпреки дълбоката омраза, която изпитваше към него.

— Тя няма да позволи да й помогна. — Джейми извади няколко фунта стерлинги от джоба на жакета си. — Настигни я, Робърт, дай й парите и й кажи да погребе майка си в този ковчег.

— Но Джейми…

— Направи това, което ти казах.

Робърт с усмивка вдигна рамене.

— С удоволствие. Може пък с този великодушен жест да спечеля сърцето й. Няма ли да ти е неприятно?

— Вероятно вече никога няма да я видим, затова не ме интересува какво ще си помисли. Накарай я да вземе колкото се може повече пари, за да се прехранва известно време — поне докато си намери по-добро място. Онзи подлец мастър Джон не бива да я мъчи, повече.

— Така е. Ще бъде истинско престъпление да позволим на долен човек като него да посегне на честта на такова красиво момиче. — Робърт слезе от коня, хвърли юздите на приятеля си и си проби път към Жаси през струпалите се на гробищата хора.

Младото момиче беше вдигнало качулката си и Джейми можеше да вижда лицето му. По страните й нямаше и следа от сълзи, големите сухи очи гледаха втренчено пред себе си. Сякаш ледена принцеса съзерцаваше замръзналия свят около себе си. Вятърът развяваше дългите руси коси, същински порой от златна коприна.

Джейми продължи да язди на известно разстояние от траурната процесия, питайки се защо изобщо си губи времето с момиче като Жасмин Дюпре. Тя не само се беше опитала да го ограби и беше много разочарована, че не успя — но и на всичкото отгоре се ужаси, че в Тауъргейт я е повикал той, а не Робърт.

Ако беше казала честно и откровено какво иска, той щеше с готовност да й даде парите. Можеше да бъде коравосърдечен и много добре го знаеше. Ала всичките му приятели и служители много добре познаваха чувството за справедливост и щедростта му. Това момиче просто трябваше да му обясни в какво положение се намира… Сега обаче нямаше смисъл да се залъгва с подобни размишления.

Междувременно процесията се беше отдалечила от града. Един след друг придружаващите я се отделяха. Накрая зад каруцата продължиха да вървят само Жаси, някакъв мършав, дребен старец и красивата Моли. Стигнаха гробището за бедни, където не се издигаше нито един надгробен паметник. Джейми си припомни параклиса в Карлайл, огромните каменни плочи, издигнати в чест на предците му. Тук бяха поставени скромни дървени кръстове, тук-там по някой надгробен камък, но повечето гробове бяха само вледенени хълмчета.

Голяма дупка очакваше погребалната каруца, общ гроб за няколко мъртъвци. В нея вече бяха нахвърляни увити в савани тела. До края на деня щяха да ги последват и други.

От каручката слезе свещеник, размаха кадилницата и зачете молитва. Бог да прости греховете на тази бедна душа и да я приеме благосклонно в своето царство. От пръст си направена и на пръст ще станеш. Дано Линет Дюпре намери вечен покой в обятията на Исус.

Джейми продължаваше да наблюдава Жаси. Младата жена стоеше неподвижна. Черната наметка се развяваше около нея. Думите на свещеника отекваха като тропота на буци земя, които засипваха ковчега на майка й. Ала не можеше да плаче…

Церемонията не трая дълго. Жаси пристъпи напред, подаде на свещеника монета и в този миг Робърт се приближи до нея. Младото момиче изплашено трепна и в синьовиолетовите очи най-после просветнаха чувства — стъписване, почуда, срам.

Джейми сърдито прехапа устни. Миналата вечер нарочно беше помолил Робърт да отнесе бедняшките й дрехи. Никога дотогава не беше чувствал в сърцето си такава злост. Незнайно по каква причина държеше Жаси да узнае, че действията й са станали известни на приятеля му. Може би защото беше показала открито предпочитанието си към Робърт и по този начин беше наранила неговата, на Джейми, гордост. Да не би това момиче да си въобразяваше, че Робърт ще й предложи блестящо бъдеще? Или мечтаеше за изискан дом и благородническа титла, за скъпоценни бижута? Или даже се надяваше да стане негова съпруга? За съжаление се лъжеше. Робърт спешно се нуждаеше от пари и щеше да се ожени само за богата жена, колкото и красива да беше младата келнерка.

Джейми видя как приятелят му подаде парите за ковчега на свещеника. Беззъбият колар, вероятно собственик на бедняшкия ковчег, бързо се приближи и изкриви грозното си лице в угодническа усмивка.

Жаси изглежда се възпротиви и Робърт се обърна към нея. Очевидно й обясняваше, че ковчегът ще осигури на майка й почтен гроб. Свещеникът, който междувременно също беше получил подобаващо възнаграждение, утвърдително закима с глава. Младото момиче свали черния шал от раменете си и обви с любов ковчега. После Робърт й предложи ръката си и я отведе настрани от зейналата дупка.

Коларят повдигна каруцата и ковчегът се плъзна в бедняшкия гроб. Едва тогава Джейми видя устните на момичето да потръпват. Дълбока тъга стопли синьовиолетовите очи, ала само след секунда над лицето й отново се спусна ледената маска. Робърт притисна ръката й и я поведе навън от гробището. В този миг Жаси забеляза Джейми, възседнал жребеца си, и потръпна. В погледа й се изписа дива омраза. Опита се да се изтръгне от ръката на Робърт, който се правеше, че не е видял нищо, и продължаваше да я утешава.

Очите й останаха приковани в Джейми. Младият лорд слезе от коня си, кимна на Моли и стареца, които почтително се поклониха, и се обърна към Жаси. Младата жена мълчеше, неподвижна като каменна статуя в ледения зимен ден. Погребалната каруца пое отново пътя си към града заедно със свещеника. Гробарите се заеха да довършат работата си.

— Ах, ето те и тебе, Джейми! — извика Робърт. — Тъкмо заклевах мис Жаси при никакви обстоятелства да не се връща в кръчмата на мастър Джон. Ала тя ми обясни, че точно това е било намерението й. Има малко пари и желае да тръгне на юг, за да потърси семейството си.

— Така ли? — осведоми се Джейми.

— Да.

Двамата стояха един срещу друг на заледения път. Уиндуокър нетърпеливо изцвили. Вятърът се засилваше. Моли се обърна към Жаси:

— Време е да се връщам на работа, миличка. Иначе мастър Джон ще ми одере кожата.

— О, Моли… — Двете жени се прегърнаха и Джейми за втори път забеляза каква любов и топлота могат да излъчват синьовиолетовите очи.

— Аз също ще се сбогувам — присъедини се дребният възрастен мъж. — Бог да ви пази, детето ми. И не забравяйте, винаги можете да се обърнете към нас, когато имате нужда от нещо.

Жаси обви с ръце врата му и топло му пожела сбогом. После двамата се поклониха на Джейми и Робърт и забързаха към града.

— Значи възнамерявате да потърсите семейството си, мис? — попита скептично Джейми. — Сама?

— Точно така! — изсъска тя. — Какво ви засяга това, сър?

— Името ми е лорд Камерън, мис Дюпре — представи се с кратък поклон Джейми. — А приятелят ми е Робърт Максуел. Въпросът не е без значение за мен, защото именията на баща ми са наблизо. Той ще бъде много огорчен да узнае, че самотна млада слугиня е била нападната или дори убита в неговите владения.

— Ако ми е съдено да загина, ще моля Бога баща ви да не узнае нищо за участта ми, милорд — изфуча Жаси и с ослепителна усмивка се обърна към Робърт: — Много съм ви задължена за любезността, сър.

— Бих желал да ви предложа нещо, мис… — След кратък поглед към приятеля си Робърт продължи: — Имаме още един кон. Наистина ще бъде по-добре, ако при пътуването си на юг сте под моя защита. Пътищата гъмжат от разбойници.

Жаси усмихнато кимна.

— Знам това, ала кажете ми само още нещо, сър — вие сте придружен от лорд Камерън, нали?

— Разбира се — потвърди с известна неловкост Робърт.

— В такъв случай предпочитам разбойниците — отговори меко Жасмин.

Тогава Джейми забрави, че има насреща си беззащитно младо момиче, което току-що е загубило майка си. Сграбчи я за раменете, разтърси я и изсъска през стиснати зъби:

— Би трябвало да си припомните, че мога да ви предам на съда, мис! Крадци като вас обикновено свършват на бесилката.

— Джейми! — извика Робърт, ала никой не му обърна внимание.

— Може би сте решили да откраднете и кон, мис?

— Веднага ме пуснете!

Джейми наистина пусна раменете й, ала с проклятие на уста я прихвана през талията. Метна я на гърба на Уиндуокър, скочи на седлото зад нея и сграбчи юздите, макар че Жаси се извиваше в ръцете му и с писък се опитваше да се изплъзне. Робърт усмихнато ги наблюдаваше от края на пътя.

— Простете, че гледката ме забавлява, мис, ала дамите в Лондон сами се хвърлят на шията му, а той дори не го забелязва. Приятно разнообразие е да се види как лорд Камерън е руган от красива млада жена.

— Крайно време е да се качиш на коня си, Робърт! — извика Джейми и продължи да стиска в обятията си Жаси, която упорито се съпротивляваше. — Нямаме допълнителен кон, мистрес. Принуден съм да ви кача на моя. Оставили ли сте някои свои неща в гостилницата?

— Много бих искала да оставя вас!

Дали се мамеше, или гласът й наистина прозвуча отчаяно — сякаш с мъка сдържаше сълзите си? Дали беше надвил бойкия й дух!

— Вие сте същински дявол, мис, и аз наистина не мога да проумея защо просто не ви оставим на съдбата ви.

Защо, по дяволите, се занимаваше с тази девойка? Миналата нощ не му донесе нищо, освен ядове. Още вечерта в гостилницата, когато беше толкова зает с кралските грамоти, с плановете и чертежите си, келнерката го прекъсна и едва не го извади от равновесие. После обаче събуди интереса му. Пожела я толкова силно, че се изненада от самия себе си. Поиска да узнае всичко за нея, дори нещата, които нито се виждаха, нито се напипваха — огъня под леда.

Жаси заби нокти в ръцете му, които стискаха юздите.

— Лорд Камерън, вие сте един подъл негодник…

— Сега вече край, мис! — изкрещя Джейми. По пръстите му се появиха кървави ивици. Трябваше да си сложи ръкавици! Ядно изруга и пришпори жребеца си. Уиндуокър препусна като бесен и Жаси полетя към гърдите му. Чу я, че уплашено се опитва да си поеме дъх, после забеляза, че се улови за седлото, и развеселено се усмихна. Слава Богу, че притежаваше поне инстинкт за самосъхранение.

Робърт ги последва. Копитата на конете отекваха по замръзналия път. Яздеха право срещу ледения вятър и Жаси му беше благодарна, защото бързо притъпяваше чувствата й. Тънката наметка почти не я пазеше от студа.

Как можа да попадне в това нелепо положение? А може би беше само лош сън? За един-единствен ден животът й се промени из основи. Вече нямаше нищо, което да я свързва с миналото. Линет лежеше в гроба и Жаси нямаше причина да остава по-дълго в къщата на жестокия мастър Джон. Беше млада и силна, умееше не само да чете и пише, а и да преподава география, латински и история. Непременно щеше да си намери по-добра служба.

Ала преди това трябваше да си отмъсти. Щеше да отиде в дома на баща си. Нямаше да иска нищо, само щеше да се изправи пред херцогинята и да я обвини в очите. Нейното коравосърдечие беше убило Линет Дюпре и някой ден тя трябваше да си получи заслуженото. Едва тогава Жаси можеше да започне нов живот.

Не искаше да признае дори пред себе си, че златната монета, подхвърлена й от Джейми Камерън, правеше възможно дългото пътуване на юг…

Джейми Камерън… Само преди няколко часа беше починала майка й, а този негодник изобщо не се съобразяваше с нейното състояние. Вместо да прояви рицарска загриженост, продължаваше да й напомня преживяното унижение. Много й се искаше да скочи от препускащия кон, ала добре знаеше, че се излага на смъртна опасност, и конвулсивно се вкопчваше в дръжката на седлото.

Конете препускаха покрай покрити с дебел сняг гори и поля. При всеки скок на кафявия жребец Жаси политаше към гърдите на лорд Камерън. Усещаше как бедрата му притискат нейните. Как смееше този мъж да си въобразява, че ще понесе близостта му след всичко, станало между тях?

Внезапно местността се промени. Или поне онази малка част от нея, която Жаси можеше да види, защото вятърът непрекъснато духаше косата в лицето и пареше в очите й. Гората се разреди и край пътя вече се простираха само заснежени поля. Отляво се виждаха селски хижи, обори и навеси, отдясно течеше скован от леда поток. Малко по-късно стигнаха площада на малкото селце. Конете забавиха ход и най-после спряха. Лорд Камерън слезе и простря ръце, за да свали Жаси от седлото. Тя нямаше намерение да се възползва от предложената й помощ, ала заплашителното святкане на тъмните очи я принуди да го стори. Как мразеше докосването му, силата на мъжките мускули…

— Трябва да ни осведомите в каква посока желаете да тръгнем, мис Дюпре.

— Ще продължа пътя си сама — отговори Жаси.

Робърт се присъедини към тях, а две момчета изтичаха навън от единствената кръчма в малкото село, смаяни от вида на двамата новопристигнали джентълмени. Очевидно в това забравено от Бога място не се отбиваха често истински аристократи. Момчетата поеха поводите на конете и внимателно ги поведоха към обора. Кръчмарят също забърза надолу по дървената стълба и почтително се поклони пред гостите. Робърт се обърна към Жаси и учтиво й предложи ръка.

— Елате, време е да хапнем нещо. — Следвани от Джейми, двамата влязоха в гостилницата. Очевидно бяха единствените гости. Домакинът ги отведе в друго помещение, където беше запален буен огън. Докато Джейми поръчваше обяда, Робърт покани Жаси да седне на пейката, коленичи пред нея и започна да разтрива посинелите й ръце. В меките му очи просветваше не само възхищение, но и искрено съчувствие.

— Студът много ви измъчи, нали?

— Вече съм по-добре. — Младото момиче посрещна погледа му, надявайки се той да припише изчервяването й на буйните пламъци в камината. Вече разбираше разказите на Моли. Когато жената лягаше в леглото с мъж, беше много по-добре, ако той е красив и мил. Тогава и унижението не беше чак толкова страшно. Сигурно ще мога дори да отговоря на целувките му, помисли си замечтано Жаси. Неговите устни не се изкривяват така презрително, както на лорд Камерън… О, Господи, никога ли нямаше да забрави тази ужасна нощ!

Всичко беше развалил този мъж — и очевидното възхищение на Робърт, и добротата, с която великодушният младеж беше платил ковчега на Линет и й беше предложил кон… Ала той знаеше, че Жаси е отишла като проститутка в стаята на Джейми Камерън. Наистина, не беше загубила девствеността си — ала дали Робърт щеше да й повярва? Така или иначе, той не можеше да се ожени за нея. Бъдещата му съпруга трябваше да има благороден произход.

Жаси се усмихна с болка и издърпа ръката си. При това забеляза, че Джейми Камерън не разговаря с гостилничаря, а ги наблюдава с безизразно лице.

Робърт се изправи и застана пред камината.

— Страшен студ, нали?

Междувременно гостилничарят изнесе наметките на гостите си. Джейми видя как Жаси трепери от студ, отиде при нея и докосна износената пола на вълнената й рокля.

— Това ли е всичко, което имате?

— Това. — Жаси гневно изтръгна плата от ръката му.

— Майка ви нищо ли не ви остави?

— Мама имаше една единствена рокля. Гола ли трябваше да я погреба?

Джейми пристъпи към прозореца и вдигна обутия си в ботуш крак върху перваза на камината. После критично измери Жаси с поглед.

— Ако не си намерите топли дрехи, не ми се вярва да изкарате зимата.

— Скоро ще мога да се обличам по-добре — отговори глухо тя и втренчи поглед в пламъците.

— Може би стопанката има някоя дебела наметка, която вече не й трябва — намеси се ободрително Робърт. — Ще ида да я попитам.

— Не, моля ви, недейте! Не искам да давате повече пари за мен. Не се тревожете, все ще се справя, дори и без вашата помощ.

— Въпреки това ще ви помоля да ме извините за момент. Трябва да се поосвежа. — Робърт забързано напусна стаята.

Възцари се потискаща тишина. Джейми наблюдаваше захабените от работа ръце на Жаси, положени на пейката. Внезапно забеляза на средния й пръст пръстен с рубин и емблема на сокол.

— Значи наистина сте била крадла! — извика той, сграбчи ръката й, издърпа я да стане и внимателно разгледа скъпоценния камък.

— Как се осмелявате! — Жаси напразно се мъчеше да се изтръгне.

Джейми се отпусна на пейката и я притегли до себе си.

— Откъде имате този пръстен?

— От майка ми.

— Не лъжете! Кого обрахте?

— Никого!

— Кого направихте на глупак и му взехте пръстена? Как допуснах да ме заблудите! Само един от безбройните ви трикове, нали? Все ви е едно, че могат да ви заловят в кражба. Почвате да проливате горещи сълзи и…

— Пред вас не съм плакала!

— Не беше и нужно, защото ви пуснах да си вървите. Ала кой знае как сърцераздирателно сте хълцали пред другите мъже. Жалко, че не ви принудих да спечелите парите с честен труд! Ала се улових на проклетите ви номера също като предишните ви жертви. Май ще трябва допълнително да задоволите справедливите ми изисквания.

— Не е имало други! — изсъска Жаси. — И не ви позволявам да ме докосвате…

Ала лордът вече го правеше. Коравите стоманени пръсти стискаха китката й, топлият дъх галеше бузата й. Не можеше да му избяга.

— Е, кого ограбихте? — повтори строго той.

— Никого! — Жаси понечи да се изправи, но лордът я дръпна обратно на пейката.

— Откъде взехте този пръстен?

— Това не ви засяга!

В присвитите му очи нямаше и следа от съчувствие.

— Говорете или ще уведомя властите. А те непременно ще окачат въжето около красивата ви тънка шийка.

— Няма да го направите!

— Не ме поставяйте на изпитание, мис.

Жаси се поколеба. Да му повярва ли? В крайна сметка хвърли поглед върху безмилостното му лице и съмненията й се изпариха. Този мъж говореше сериозно.

— Пръстенът е от баща ми.

— Какво? Но аз познах герба на херцог Самърфийлд.

— Точно така.

— О, простете! — извини се подигравателно лордът. — Ала аз познавам децата на починалия херцог. Между тях няма келнерка в крайпътна кръчма.

Жаси едва успя да запази спокойствие.

— Родена съм извънбрачно, милорд.

Джейми рязко пусна китката й. После замислено се загледа пред себе си. Накрая избухна в смях.

— Дъщеря на стария херцог?

— Точно така. За съжаление не съм си избирала баща.

— Снощи не носехте пръстена!

— Все още беше на ръката на майка ми. Баща ми я заклел да го пази и тя не се разделяше с него. Това е единственото ми наследство, с изключение на синята кръв, която тече във вените ми… — Джейми продължаваше да се смее и веселието му късаше нервите й. — Престанете! Кога най-после ще изчезнете от живота ми?

— Не и днес, момичето ми. Първо ще ви отведа до вашата цел.

— Моята цел?

— Именията на баща ми граничат с херцогството, което в момента е притежание на брат ви Хенри. С удоволствие ще присъствам на милата семейна среща.

— В никакъв случай! — Жаси гневно скочи от пейката. — Отивам в дома им само за да обвиня херцогинята в убийство… — Прехапа устни, опитвайки се да задържи сълзите си. Болката от голямата загуба все още гореше като рана в сърцето й. Джейми вече не се смееше. Тъмните очи сериозно се взираха в лицето й. — Тя уби моята майка! Мама не беше слугиня, а прекрасна актриса. Херцогинята е виновна, че Линет Дюпре никога вече не се качи на сцената. Мама не можа да се справи с бедността и грижите. Затова се разболя и… О, защо ли ви разказвам всичко това? Мразя ви! Отвращавам се от вас, също както от херцогинята!

Джейми я измерваше с очи, без дори да трепне. После благосклонно се усмихна и се надигна. Изправи се в целия си ръст пред нея и Жаси усети как в сърцето й се надига страх. Ала мъжът не я докосна.

— За съжаление отсега нататък ще изливате цялата си омраза върху мен, мила.

— Какво искате да кажете? — попита смутено Жаси и се отдръпна.

— Старата херцогиня почина преди две години. Сега в Самърфийлд Касъл живее наследницата й. Брат ви се ожени.

Жаси притисна ръка към гърдите си.

— Починала е?

— Да. Мъртва и погребана.

Младото момиче се извърна и втренчи очи в камината.

— Тогава нямам причина да се появявам в Самърфийлд.

— Нямате причина? Много странно… Брат ви е неизмеримо богат и смятам, че горите от нетърпение да се запознаете с него.

— Няма да отида там.

Лордът небрежно се подпря на перваза на камината.

— И какво смятате да правите? Пак ли ще търкате подове и ще белите картофи? — Взе ръката й и се вгледа в кървящите мазоли. — Не искате ли нещо повече от живота?

Жаси раздразнено отблъсна ръката му.

— Няма защо да се интересувате от бъдещето ми.

— Искам само да ви помогна. Ако толкова държите да търкате подове и да белите картофи, бих могъл да поговоря с баща си. Той заплаща много добре на прислугата, а и храната е повече от достатъчна.

— Не, благодаря. Не желая да служа нито на вас, нито на семейството ви.

— Аха, сега разбирам — предпочитате да работите в кръчма. Там често се срещат мъже, които позволяват да изпразните кесиите им с прелъстителни погледи и празни обещания.

— Даже ако тези мъже не дадат нито пени, те пак ще са ми хиляди пъти по-симпатични от вас, милорд.

Двамата се погледнаха в очите и в този миг вратата се отвори с трясък. Робърт се връщаше.

— Вижте какво открих за вас, мис Дюпре! — И той триумфално разстла на пейката донесените дрехи. — Наскоро в кръчмата пребивавала лейди Тюсбъри. Нали знаете историята й? Не! Тогава ще ви я разкажа. Първият мъж на лейди Тюсбъри починал и тя се омъжила за свой обожател, който години наред чезнел от любов по нея. По време на сватбеното пътешествие отседнали в тази страноприемница, тъй като си търсели любовно гнезденце далеч от любопитните хорски очи. Новият съпруг не можел да понесе, че жена му е облечена с дрехи, купени от предшественика му. Затова я принудил да остави в тази къща всичките си стари неща. Стопанинът е готов да продаде целия гардероб на много изгодна цена… — Робърт погледна към Джейми, който едва забележимо му кимна, и продължи: — Уверен съм, че дрехите ще ви станат, мис.

— Но аз не мога…

— Трябва обаче — прекъсна я Джейми. — Робърт, не можеш да си представиш какво узнах току-що. Жаси е несъща сестра на херцог Самърфийлд.

— Какво? — провикна се смаяно Робърт и я загледа с нарастващ интерес.

— Вероятно херцогът не знае нищо за съществуването й, но това ще се установи по-късно. Ще изпратя някого в къщата на баща ми, а ние с теб ще отведем Жаси в Самърфийлд.

— Разбира се — съгласи се Робърт, после преглътна и избухна в смях. Внезапно сграбчи Жаси в обятията си и затанцува с нея из стаята. Младото момиче се питаше дали не е загубил разума си, но се зарази от веселието му. Ако само Джейми Камерън не стоеше до камината и не ги наблюдаваше с мрачния си поглед…

— О, най-после идва и яденето! — Робърт престана да танцува, ала задържа ръката на Жаси в своята. Младото момиче не направи опит да се отдръпне.

Подпомаган от кухненския прислужник, гостилничарят поднесе царски обяд — риба и пиле в сметанов сос, голяма табла с пресен хляб и ябълков сладкиш, стомна бира. Жаси се почувства неловко да бъде обслужвана отново след толкова дълго време.

— Харесват ли ви поднесените ястия, мис? — попита Робърт и сините очи весело просветнаха насреща й.

— О, да, благодаря. — Жаси седна до него, а Джейми зае място на отсрещната страна на масата. Непрекъснато срещаше обезпокояващия му поглед, който сякаш проникваше до дъното на душата й. Опита се да забрави присъствието му и в известна степен успя, защото едва сега забеляза какъв апетит има след всичките тези полугладни години. Не можеше да си припомни кога за последен път се е хранила толкова обилно.

Джейми повторно напълни чашата й с бира и тя покорно отпи, без да го поглежда. Робърт въодушевено хвалеше вкусния ябълков сладкиш, ала Жаси почти не го чуваше. Постепенно я обхващаше мисълта, че Джейми я съблича с очи. Скоро загуби апетит.

— Яжте, защо не ядете? — пошепна той.

— Благодаря, вече ядох достатъчно.

— О, разбира се, не бива да претоварвате стомаха си. Във всеки случай за мен беше удоволствие да наблюдавам радостта ви от храненето, нещо, което досега смятах за разбиращо се от само себе си. — Лордът стана, пристъпи към прозореца и се загледа в зимния ден. — Би трябвало да обесят оня мастър Джон — промърмори той. — А сега се преоблечете, мис, защото е време да тръгваме. Трябва да стигнем в Самърфийлд Хол преди смрачаване.

— Отивам да се погрижа за конете. — Робърт стисна ръката на Жаси и изскочи от стаята.

Младото момиче потиснато се загледа в красивите рокли. Не можеше да приеме толкова скъп подарък. Не можеше и да продължи пътя си с двамата мъже. Иначе ще излезе, че е точно такава, за каквато я смяташе Джейми Камерън — лекомислена и алчна.

— Няма да дойда с вас.

— Напротив.

Жаси поклати глава.

— Робърт беше великодушен, ала в никакъв случай не мога да се възползвам от щедростта му. Не искам нищо и от семейство Самърфийлд. И без това няма да ме приемат с отворени обятия. Най-добре е да продължа пътя си сама.

Джейми разгледа прострените дрехи и избра тъмнозелена кадифена рокля с бели и черни дантели, фустата беше от бежова коприна, украсена с фина бродерия. Нямаше само бельо и чорапи. На първо време Жаси трябваше да се задоволи със своите.

— Щастие е, че фигурата ви е също така нежна като тази на лейди Тюсбъри! Ето, мис, това ще бъде новата ви пътническа рокля.

— Да не сте глух? Няма да дойда с вас!

Джейми предизвикателно вдигна вежди.

— Нима ви е страх?

— Не съм страхлива. Не държа да остана във вашето общество.

— Ще се наложи да го понасяте още малко. В Самърфийлд ще се разделим.

— Не.

Джейми подхвърли роклята към нея.

— Ще ви оставя сама, за да се облечете спокойно.

— Не искам…

— Аз обаче искам — прекъсна я меко той. — И ако не се подчините, ще приложа сила. И без това вече съм запознат с тайните на тялото ви.

Жаси разярено затропа с крак.

— Няма да дойда с вас, лорд Камерън! Може да сте богат и силен, но аз не съм ви робиня. Не можете да ме принудите.

— Какво ще правите сама? Та вие сте съвсем без средства!

— Забравяте монетата, която снощи ми подхвърлихте, милорд.

Джейми усмихнато поклати глава.

— Вече не е у вас.

Жаси стъписано посегна към джоба си. Прав беше. Златната монета беше изчезнала. Джейми подигравателно се поклони.

— Научих от вас този малък трик, мис Жаси.

— Веднага ми върнете парите!

— Те са мои.

— Не! За съжаление не ми оказахте поисканата услуга. Може би сега ще наваксате?

— О! — Жаси изпусна роклята, хвърли се срещу него и понечи да го удари през лицето. Ала мъжът невъзмутимо улови ръката й и я притисна до гърдите си. — Върнете ми парите!

— Можете да си ги спечелите. Тук и сега.

— Проклето копеле! Нали ми подарихте монетата!

— Е, и какво от това? Сега си я взех обратно. — Джейми пусна ръката й. — Време е да се преоблечете.

— Дано земята се разтвори и ви погълне! Не, по-добре е да ви схруска някое морско чудовище! Или индианците да ви…

— Боя се, че желанията ви няма да се осъществят.

Джейми небрежно се отправи към вратата, сигурен, че заповедта му ще бъде изпълнена. Жаси разбра, че не й остава нищо друго, освен да се подчини. Иначе той непременно щеше да изпълни заплахата си и саморъчно да я разсъблече и облече. А в никакъв случай не искаше да рискува и отново да почувства ръката му върху голата си кожа.

— Защо правите това? — извика подире му.

Лордът учудено се обърна.

— И аз не знам. Вероятно искам да ви спестя кариерата на кръчмарска проститутка или дребна крадла. Вратлето ви е твърде красиво, за да бъде задушено от въжето на бесилката. — Внезапна усмивка озари лицето му и изразът му се смекчи — нещо, напълно непривично за него. — Напомняте ми Вирджиния, мис Дюпре — прибави тихо той и внимателно затвори вратата след себе си.