Хедър Греъм
Дивата котка (18)

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

Индианците и двете им пленнички яздиха през целия ден и до късна нощ. Когато уморителното пътуване най-после свърши, Жаси беше близо до припадък. Не можа да се задържи на краката си, когато Поканеф я свали от коня. Затова той я вдигна на ръце и я отнесе в някаква странна продълговата къща с покрив от свързани клони. Засмени индианци тичаха покрай тях, плюеха пред себе си, ала не докосваха Жаси.

Елизабет също бе внесена в къщата и двете жени бяха оставени на пода: Един грамаден индианец, облечен като всички с тънка кожена препаска, застана пред тях. На врата му висеше огърлица от мъниста и миди. Тъмна коса, разделена на път по средата, падаше по раменете му. Жаси смаяно примигна.

— Поуан…

Той кимна.

— Жена на Камерън — проговори той и излезе навън. След малко се върна и й подаде купа с вода. Жаси с благодарност се надигна и се опита да пие, но беше твърде слаба и Поуан трябваше да държи главата й. Нямаше нищо по-хубаво от водата! Жаси изтощено се отпусна на земята.

Поуан се отдръпна и строго заговори с хората си. Очевидно се караше с Поканеф, който беше довел Жаси чак тук. Хопи коленичи до нея.

— Воинът Поканеф казва, че вие сте негова пленничка. Твърди, че той ще реши дали трябва да ви измъчват или да ви убият. Ако ви остави жива, ще станете негова робиня.

По тялото на Жаси пробягаха тръпки. Беше полумъртва от умора, а гърдите я боляха, защото не беше кърмила Даниел от сутринта. Главата й бучеше, бедрата трепереха от дългата езда Въпреки това не искаше да умре, и в никакъв случай по начина, по който памунките убиваха пленниците си. Не искаше да свърши живота си върху жертвения олтар, да я разкъсат на парчета или да извадят вътрешностите й при живо тяло.

— О, господи! — пошушна тя и се надигна. Елизабет лежеше до нея, бледа като мъртвец, със затворени очи. Жаси опипа китката й и с облекчение установи, че, макар и слаб, пулсът все пак е равномерен. Дълбокият припадък беше спестил на сестра й поне знанието за бъдещата страшна участ.

— Поуан се връща — пошушна Хопи. — Тази нощ няма да ви сторят нищо. Спете спокойно.

Жаси си легна и затвори очи. Чу тихия разговор на Хопи с вожда на памунките, който очевидно й заповядваше нещо. Малко по-късно до ноздрите й достигна миризма на ядене. Поуан беше заповядал на момичето да му сготви.

Мина много време, преди да заспи. По някое време нещо се раздвижи наблизо и Жаси отвори очи. Поуан се изтегна до нея и само след миг се чу равномерното му дишане. Само да имаше нож, нямаше да се поколебае да му пререже гърлото. Ала каква полза от това? Другите индианци веднага щяха да я убият. Не само нея, а и Елизабет, и дори Хопи.

А тя не искаше да умре. Искаше да се върне при съпруга си. Само дано беше жив…

Никога копнежът й по него не е бил толкова силен. Опита се да произнесе някаква молитва, но силите й бяха на края си. Най-после заспа с подути от сълзи очи.

 

 

Утрото започна с неизпитван досега ужас.

Събуди я пронизителен крясък. Скочи изплашено и се озова лице в лице с десетина индианки, които стояха пред нея. Смееха се, дърпаха косата й, плюеха по роклята й. С Елизабет се отнасяха по същия начин и Жаси чу отчаяното хълцане на сестра си.

Скочи, побесняла от гняв, и се нахвърли върху младата жена, която току-що беше отскубнала голям кичур от косата й. Успя да я събори на пода още преди да е влязъл Поуан.

Вождът сграбчи ръката й и я издърпа далеч от индианката.

— Дръжте се прилично, жена на Камерън.

— По-добре кажете на тия женища да се държат прилично! — изфуча тя.

Вождът се ухили.

— Нищо няма да ви сторят. Само че по вас е полепнала кръвта на воините ни. Това им е неприятно и искат да ви измият.

— И това е всичко? — пошепна с надежда тя.

— Засега — отговори зловещо той. Без да допълни каквото и да било, излезе от къщата и остави белите жени в ръцете на индианките. Те ги изведоха навън, минаха покрай голям площад, в центъра на които се издигаха обкръжено с колове огнище и окървавен скален блок. Жаси побледня. Това беше жертвеният олтар. Във въздуха се усещаше остра миризма на дим. Жаси се препъна и едва не се строполи на земята. Индианките побързаха да я подкрепят. Очевидно двете с Елизабет не бяха единствените пленници, доведени тук миналата нощ. Сигурно някои от тях вече бяха загинали в пламъците или върху жертвения олтар.

— О, Господи! — проплака Елизабет.

— Не гледай! — изсъска Жаси.

Стигнаха потока, който течеше сред гъстата гора. Жаси видя, че сестра й се олюлява, откъсна се от придружителките си и изтича при нея. Разтърсвана от спазми, Елизабет започна да повръща. Жаси съчувствено сложи ръка на рамото й и отмахна от челото й разбърканите къдрици.

— Всичко ще се оправи.

— Не! И с нас ще направят същото!

— Поуан никога няма да го допусне.

— Той сам ще запали огъня, в който ще намерим смъртта…

— Джейми ще ни спаси…

Жаси беше издърпана по-далеч от сестра си. Индианките свалиха дрехите й и я блъснаха в потока. Водата беше леденостудена и Жаси едва не изпищя.

Индианките също се съблякоха и се хвърлиха във водата. Студът явно не им правеше впечатление. С пясък и камъни изтъркаха телата на пленничките. Жаси изпищя като набучена на кол, когато се отнесоха с напращелите от мляко гърди по същия груб начин, както и с цялото й тяло.

След минути двете с Елизабет вече лежаха треперещи от студ на една скала, за да изсъхнат на слънцето. Индианките им дадоха къси кожени рокли, но не и обувки. Жаси реши, че искат да възпрепятстват бягството им, защото повечето жени бяха обути в меки кожени мокасини.

Върнаха се в къщата на Поуан, където ги очакваха купи с месо в гъст сос. Жаси недоверчиво изгледа яденето, но умираше от глад и внимателно го опита. За нейно учудване вкусът му беше превъзходен. След това се появи Хопи и обясни, че било заешко. Каза им също да не се тревожат и да ядат всичко, което им се дава, защото памунките никога не тровели пленниците си. Ако все пак решели да ги убият, това щяло да стане по време на голям празник, за да могат всички да се насладят на великолепната гледка.

— Какво ще правят с нас? — попита Жаси.

— Сега се съвещават. Поканеф казва, че ви иска за себе си. Поуан казва не. Той определял какво ще стане с пленниците, защото той бил вождът. Искал да изчака, за да разбере дали съпругът ви е преживял клането и ще дойде да ви търси.

— Сигурна съм, че ще тръгнат да ни търсят. Може би хора от друг Хъндрид.

— Може би. Но не само Карлайл Хъндрид е бил нападнат. В Мартинс Хъндрид са убити повече от половината жители.

— Джеймстаун е невредим, защото хората там са били предупредени. Лорд Камерън е спасил повечето от хората си. Не на последно място защото сте го накарали да бие тревога.

— Но това означава, че са нападнали почти цялата колония Вирджиния? — пошушна ужасено Елизабет.

Хопи кимна.

— По заповед на Опеханканеф.

— Защо го е направил? — попита Жаси.

— Вероятно иска да си върне земите.

Жаси импулсивно стисна ръката на индианката.

— Много ви благодаря, че дойдохте с нас, Хопи. Не беше нужно да го правите. Защо всъщност тръгнахте с нас?

Хопи засрамено сведе глава.

— Трябваше да поправя стореното зло. Ревнувах ви и се опитах да спечеля лорда за себе си. Затова твърдях пред вас, че го познавам много добре. Исках да ви ядосам. Не биваше да го правя. Лорд Камерън много ви обича.

— Не ми се вярва — въздъхна уморено Жаси.

— Напротив. Обича ви повече от всичко на света и ще направи и невъзможното, за да ви открие. Поуан го очаква, а Поканеф иска да го убие. Вождът обаче каза, че лорд Камерън винаги е бил справедлив, и той щял да се отнесе с него също така справедливо. Поканеф трябвало да се бие със съпруга ви, а вие ще бъдете наградата за победителя. Ако и двамата умрат, оставате при Поуан. Сега се съвещават как да стане двубоят.

Жаси потръпна и изгледа сестра си. Елизабет обаче не ги слушаше. Очите й безизразно се взираха в далечината.

 

 

Следобед при пленничките влезе възрастна индианка. Остави на пода хаван с голямо чукало, до него чувал с житни зърна, и със знаци им обясни да се захващат за работа. Жаси решително поклати глава. Елизабет последва примера й. Жената гневно смръщи вежди и повика една от сънародничките си, която удари Жаси с дълга бамбукова пръчка. Младата жена изпищя и легна по корем, за да не удрят гърдите й. Ала боят внезапно се прекрати.

— Престанете! — чу се крясъкът на Елизабет.

Жаси смаяно се обърна и видя как сестра й — мекото, плахо момиче — се е нахвърлила върху индианката и е изтръгнала пръчката от ръцете й. Притече й се на помощ и в този миг в къщата влезе Поуан. Сграбчи двете пленнички за косите и гневно ги издърпа далеч от падналата на пода индианка. Старата жена се заоплаква на висок глас. Поуан побърза да я отпрати, вдигна бамбуковата пръчка и тя изсвистя във въздуха.

— Трябва да работите. Тук всеки работи. Ако още веднъж откажете, ще накарам да ви пребият до смърт.

Излезе навън и двете жени с неохота се заеха да чукат житото. Жаси се усмихна на сестра си.

— Беше толкова смела.

Елизабет цялата се изчерви.

— Не можех да стоя и да гледам как те бият.

Малко по-късно се появи Хопи и им обясни, че тук всеки работи за хляба си. Жаси и Елизабет вдигнаха рамене. Щом трябваше да се трудят за храната си, щяха да го правят, за да оцелеят — докато се появи Джейми. Ако не беше мъртъв. И ако успееше да надвие Поканеф.

 

 

Когато Поуан се прибра в къщата си, беше вече нощ. Той хвана пленничките си за косите и ги изправи на крака. Усмихнато попипа амулета, който висеше на шията на Жаси, после посегна към деколтето на роклята й и го разкъса до талията Тежките, пълни с мляко гърди потръпнаха.

— Изкушавате ме, жена на Камерън.

Жаси се потърси от унижението и сведе глава, докато пръстите му се плъзгаха по зърната на гърдите й.

— Вярно е, желая ви — продължи той. — Ала Джейми Камерън е мъж на честта и искам да му дам възможност да си върне жената.

Дъхът й спря, защото в същия миг Елизабет отчаяно заудря с юмруци по гърба на Поуан. Разгневеното момиче се осмели да нападне дори индианския вожд, за да защити сестра си.

— Елизабет! — поиска да я възпре Жаси, но беше вече късно. Поуан се извърна и ухилено притегли сестра й към широките си гърди.

— Не… — пошушна изплашено тя.

— Моля ви, Поуан — промълви Жаси. — Тя е роднина на лорд Камерън. Толкова я е страх от вас. Ще ви мрази.

— Тя не е жена на Камерън. А пленничката няма защо да обича мъжа, който я владее.

— Не смейте! — изкрещя Жаси и скочи като тигрица отгоре му. Хълцания разтърсиха тялото й, докато ноктите се впиха в лицето му. Поуан вбесено се изтръгна от ръцете й, метна я на пода и я притисна с коляно въпреки протестите на Елизабет. Обърна я по корем, завърза ръцете й на гърба с кожен шнур и я завлече в ъгъла, където я завърза за един стълб.

— Не я връзвайте! — изплака Елизабет и ноктите й се забиха в голите му рамене. Поуан не й обърна внимание и остана втренчен в Жаси.

— Не ме принуждавайте да забравя коя сте, жена на Камерън! — произнесе заплашително той.

— Не можете… — изсъска тя, но без да й обръща повече внимание, Поуан издърпа Елизабет от стаята.

Жаси чуваше плача на сестра си, отчаяните й опити за съпротива. Пронизителен писък издаде, че индианецът е постигнал целта на дивото си желание. Последва го пъшкане, накрая и доволно ръмжене на задоволил страстта си мъж.

През цялата нощ хълцанията на Елизабет не престанаха. А Жаси не можеше да отиде при сестра си, не можеше да я утеши. Поуан лежеше до нея, потънал в дълбок сън, но мускулестата му ръка притискаше тялото й. Жаси също не можа да заспи.

На следващата сутрин, преди да излезе, Поуан сряза с ножа си връзките, които стягаха ръцете й, без да обръща внимание на унищожителния й поглед. Щом излезе, Жаси се промъкна до сестра си и нежно я целуна по бузата.

Елизабет изплашено трепна, после позна сестра си и вдигна към нея подутите си от сълзи очи.

— О, Жаси, толкова ужасно беше…

Жаси я прегърна, залюля я в обятията си като бебе, а Елизабет гневно се закле, че един ден ще изтръгне сърцето от гърдите на този отвратителен индианец и ще го хвърли в огъня.

Когато се успокои, двете закърпиха роклите си и тръгнаха към потока. Индианците ги изпратиха с погледи, но не ги спряха. Жаси непрекъснато се оглеждаше с надеждата да открие възможност за бягство, но ги наблюдаваха от всички страни.

— Той пак ще го направи — проплака Елизабет. Жаси не можеше да го оспори.

— Ще избягаме — отговори окуражително тя.

Но не успяха да го сторят, нито през деня, нито вечерта. Поуан отново завърза Жаси за гредата и издърпа Елизабет в другия ъгъл на стаята. Този път момичето не изплака, а примирено го остави да прави с нея каквото си иска.

 

 

Минаха две седмици. Жените така и не бяха успели да избягат. Междувременно свикнаха с начина на живот на индианците. Вождът прекарваше голяма част от времето в съвещания с воините си. Освен това всеки ден ходеше на лов. Един памунки можеше да има колкото си иска жени, стига само да успява да ги изхрани. Затова беше естествено, че Поуан е взел при себе си двете пленнички и ги държи като заложници. Може би възнамеряваше да поиска солиден откуп. Общо взето, индианците ги оставяха на мира. Хопи редовно им съобщаваше какво става в селото.

Сутрин се къпеха в потока, после се захващаха за работа. Мелеха житни зърна, кърпеха дрехи, скубеха диви пуйки или деряха по-големите животни. Жаси почти с удоволствие се занимаваше с тези неща, защото те й помагаха поне за известно време да се откъсне от тежките си мисли.

Мразеше нощите, когато чуваше как Поуан се забавлява със сестра й, а тя страхливо се питаше дали Даниел е добре и чувства ли липсата й. Още по-мъчително беше очакването ще се появи ли Джейми и кога. Ако беше останал жив, щеше да дойде и да я спаси. Трябваше да я освободи, дори ако след това й заповядаше да се върне обратно в Англия.

През третата седмица атмосферата започна да се променя. Шумовете, които долитаха до нея нощем, бяха други. Поуан очевидно беше станал по-нежен със сестра й. Понякога Елизабет простенваше тихо — не измъчено както преди, а по-скоро от удоволствие. Веднъж Жаси видя двамата, застанали на светлината на огъня, а индианецът галеше бялото тяло на сестра й. Тя засрамено затвори очи и се обърна към стената. Чуваше се шепот, който можеше да означава всичко и нищо, ала Жаси не искаше да подслушва. Само че не можа да потисне копнежа, който се надигна в гърдите й. Ако можеше сега да лежи до Джейми — както Елизабет до нейния памунки…

Поуан започна да нарича Елизабет своята златна птичка и чувствата му към нея непрекъснато се задълбочаваха. А всеки път, когато се споменеше името му, Елизабет цялата поруменяваше.

На двадесет и петото утро след пристигането им в индианското селище Жаси установи, че повечето воини са заминали някъде. Жените се занимаваха с обичайните си задължения и почти не обръщаха внимание на белите пленнички.

— Ако след като се изкъпем в потока, се скрием и трите, ще тръгнат да ни търсят едва след няколко часа — замислено каза Жаси.

— Но ние изобщо не знаем къде сме.

— Джеймс Ривър е някъде на юг. Ако я намерим, ще тръгнем по течението.

— Трябва да вървим пеш. А индианците ще ни преследват на коне.

— Ще се скрием. Те ще се уморят да ни търсят и ще се откажат. А в гората сигурно ще срещнем бели мъже, които ни търсят.

Най-после Елизабет се съгласи.

Когато Хопи им донесе дива пуйка, Жаси шепнешком й обясни, че възнамеряват да избягат.

— Ще дойдете ли с нас?

Момичето помисли малко, после решително поклати глава.

— Не. Ако ни хванат, ще ме сметнат за предателка и наказанието ще бъде страшно.

Жаси не попита какво ще правят с нея. Не искаше да го знае. Само прегърна Хопи и я увери, че непременно ще се срещнат отново.

След половин час двете с Елизабет вече се лутаха из гората. Внезапно Жаси забеляза няколко коня и бързо издърпа сестра си в храстите. Беше познала дебелото пони, с което Поканеф я беше довел в селото.

— Очевидно мъжете ловуват тук, наблизо — пошушна тя.

— Какво ще правим?

— Ще изчакаме да се отдалечат.

След няколко минути се появи Поканеф с петима воини и завърза за коня си десетина фазана, убити с лък и стрели. С висок смях индианците възседнаха конете си и потеглиха към къщи.

Внезапно Елизабет шумно си пое въздух и Жаси чу заплашително съскане. Непосредствено пред тях се беше изправила огромна змия, готова за нападение.

— По дяволите! — Жаси сграбчи сестра си и се претърколи настрани. Двете излязоха от храсталака и се озоваха директно пред копитата на конете. Поканеф дръпна юздите и слезе от коня си.

Жаси видя злите пламъчета в очите му, скочи и хукна като подгонена сърна. Беше забравила и змията, и всичко останало. Втурна се отново в гъстия храсталак, следвана от Поканеф.

В тази гора индианецът си беше у дома, но не и тя. Внезапно застана пред нея. Очевидно беше минал напряко и й беше отрязал пътя за бягство. Жаси изпъшка от умора, притисна ръка до гърдите си и се обърна назад. Индианецът се ухили, нахвърли се върху нея и я повали на земята. Младата жена изпищя, заизвива се в луда паника под него и издра бузата му с ноктите си. Индианецът побесня от гняв и с все сила я зашлеви през лицето. Зави й се свят. Мъжът отново вдигна ръка да я удари, но в този миг корави ръце сграбчиха раменете му и го издърпаха да стане.

 

 

Отчаянието на Джейми нарастваше с всеки изминал ден. Беше претърсил целия полуостров, бе проникнал дори в селището на Опеханканеф въпреки заповяданото от него клане. Влезе в къщата му с такава самоувереност, че вождът не посмя да го убие. Дори призна, че жена му и сестра й са пленници на Поуан. Само че той не знаел къде е селището му. Джейми трябвало да го потърси сам. Е, излагал се на голяма опасност. Да, той самият заповядал на воините си да нападнат белите, защото го преследвали лоши сънища. Непрекъснато виждал да пристигат все нови и нови бели заселници, които изтиквали индианците навътре в планините и лека-полека унищожавали славния съюз на поухатан.

— Англичаните трябва да се махнат оттук. Хората ми го знаят. Ако ви срещнат в гората, непременно ще ви убият.

— Забравяте, че именно поухатан са ме научили да се движа из гората. Трябва да освободя жена си. Разберете ме, не мога другояче.

Дните минаваха, а той все още не беше намерил селото на Поуан. Срещна племената на чикахомини, които не бяха враждебно настроени, ала не можаха да му дадат никакви сведения. Най-после се сблъска с един шаман, който му описа пътя до скритото индианско селище във вътрешността на гората.

Джейми веднага тръгна на път. Една сутрин седна да си почине на брега на някакво поточе. Хвърляше камъни във водата и пред очите му преминаваха страшни картини. Опеханканеф беше заповядал на хората си да избиват белите жени и мъже. Въпреки това Поуан вероятно беше запазил живота на Елизабет и жена му, за да иска откуп. Ами ако го ядосат… Ами ако ги убие в пристъп на гняв…

Доколкото беше разбрал, индианецът, отвлякъл Жаси и Елизабет, се казваше Поканеф. А той беше темпераментен млад воин, който не винаги се подчиняваше на вожда си. Нищо чудно да прави с белите пленнички, каквото си иска…

Джейми измъчено затвори очи, като си представи, че индианецът би могъл да изнасили жена му, да я пребие от бой или да я измъчва. А бедната невинна Елизабет… Трябваше да ги намери, каквото и да му струва!

Внезапно прозвуча писък. Дали пък не беше само плод на възбуденото му въображение? Не, защото писъкът се повтори. Джейми скочи на крака и стисна в юмрук ножа си. Чу се трясък на чупещи се клони, зашумоляха листа. Джейми се скри в сянката на големия къпинов храст и скоро на полянката изскочи един памунки. Индианецът спря, очевидно очаквайки някого, с дяволска усмивка на грозното си лице.

Ето че се появи и тази, която очакваше — Жаси, облечена в къса индианска рокля без ръкави, с разпуснати руси коси, които се вееха като златно знаме по гърба й. Без да подозира нищо, тя отиваше право в ръцете на скрития индианец. Воинът се нахвърли върху нея, двамата паднаха в тревата, ръката му безмилостно удари лицето й.

Джейми побесня. Пред очите му се разстла червена пелена. Това беше кръвта, оросила земята на Карлайл Хъндрид, горещата червенина на зората, червеното на гнева, който го заслепяваше. Скри ножа в ботуша, хвърли се върху индианеца и го издърпа от тялото на жена си. Младият воин не беше страхливец, беше и много силен. Ала гневът удесеторяваше силите на Джейми, закалени в десетки битки с врага. Лордът се нахвърли върху индианеца и с все сила го удари с юмрук в лицето. Все пак мъжът успя да се надигне и го отхвърли от себе си.

— Джейми!

В гласа на Жаси прозвуча страх, отчаяна мъка, които бяха като музика в ушите му. Как му се искаше да я погледне, да я вземе в ръцете си. Ала не биваше да се оставя на чувствата си. Трябваше изцяло да се концентрира в тежкия бой.

Макар че едва не изрева от болка при удара в твърдата земя, Джейми светкавично скочи на крака. Ловко избягна атаката на индианеца, който полетя напред и се заби в стъблото на едно дърво. Джейми се нахвърли върху него и юмруците му отново изсвистяха във въздуха. Врагът ожесточено се отбраняваше. Джейми беше улучен от силен удар в брадичката и политна назад. В този миг индианецът извади ножа си. Лордът веднага последва примера му. Двамата дебнешком започнаха да обикалят в кръг малката полянка.

— Камерън! — извика индианецът и възбудено заговори на родния си език. Джейми разбираше всяка дума. Бялата жена се разбунтувала срещу Поуан и избягала. Той я настигнал и сега била негова. А Камерън щял да умре.

Поканеф направи огромен скок напред и в същия миг Джейми заби юмрука си в рамото му. Индианецът падна на колене. Джейми допря острието на ножа си до гърлото му.

В този миг прокънтя изстрел.

— Не! — обади се заповеднически глас.

Джейми смаяно се извърна, без да сваля ножа от гърлото на противника си. На полянката излезе Поуан. Той беше заповядал на един от воините си да даде изстрел с мускет. Пред него на големия кафяв жребец седеше Жаси и със страх поглеждаше към съпруга си. Джейми спокойно заяви:

— Дошъл съм да взема жена си, вожде. Майката на моя син.

— Този спорен въпрос ще се реши в присъствието на всички памунки — заяви Поуан и презрително изгледа Поканеф. — Ще се биете за нея. Тя не е нито твоя, нито негова — тя е моя. Ако единият от вас убие другия в честна борба пред свидетели, жената ще бъде на победителя. — После се обърна към хората си и заповяда: — Отведете ги в селото. Борбата ще се състои утре.

Джейми отпусна ножа си. Можеше да убие Поканеф и сигурно щеше да го направи. Но тогава другите щяха да се нахвърлят върху него и веднага да го убият. Щеше да си възвърне Жаси само ако се подчини на волята на Поуан. Затова спокойно последва индианците. Мина покрай жена си, но не я погледна. Усети погледа й върху себе си и се запита за какво ли мисли в момента.

През цялата вечер памунките се подготвяха за утрешния празник. Воините и жените танцуваха около грамадния лагерен огън. Голите тела на жените, изрисувани със сок от къпини, чувствено се поклащаха и извиваха. Джейми си припомни как заедно с капитан Смит беше гостувал на индианците по време на такива празници. Сега самият той щеше да се погрижи за развлечението им.

Отведоха го на потока, окъпаха го, после превързаха кожена престилчица около слабините му. Посочиха му място до Поуан, а когато жените изчезнаха, вождът се надигна и съобщи на поданиците си, че на следващата сутрин ще се състои борба на живот и смърт. Ако белият оживее, ще му бъде позволено да си отиде с жена си. Това е неговата, на Поуан, дума и тя трябва да бъде изпълнена.

Джейми и Поканеф бяха привързани към два кола. Голи, татуирани от главата до краката воини танцуваха около тях и размахваха мечи лапи. Внезапно острите им нокти одраскаха гърбовете на завързаните. Джейми почувства, че кожата му е разкъсана, и здраво стисна зъби, за да не издаде нито звук. Индианецът не бива да пищи от болка и той изтърпя мълчаливо всички мъчения, които измисляха изобретателните индианци.

Когато го отвързаха, пред очите му причерня и трябваше да се залови за кола, за да не се строполи на земята. С тайно задоволство отбеляза, че Поканеф също се олюлява. Отведоха го в малка къща близо до дома на вожда. Джейми едва пристъпи прага, падна на колене и успя да допълзи до оставения на земята дюшек. Изтегна се по корем и зачака болките да стихнат. След малко се почувства по-добре и отпи глътка от оставеното до леглото питие. Предполагаше, че става въпрос за отвара от билки, която ще облекчи болките и ще му помогне да заспи.

Въпреки това посред нощ се стресна. Отначало не разбра какво го е събудило. Огънят в средата на помещението беше догорял и само пепелта тлееше. Светлинките танцуваха като тайнствени духове. Джейми усети хладен полъх, подпря се на лакът и смаяно се загледа в неподвижната фигура пред себе си. Жаси… Гола, с разпуснати руси коси и предизвикателно поклащащи се пълни гърди. Кожената рокля беше захвърлена в ъгъла.

Дали това бе действителност или просто мечта на възбуденото му въображение!

— Жаси!

Младата жена сложи пръст на устните му, после се отпусна върху бедрата му. Къдриците й го обгърнаха целия, главата й се сведе към гърдите му, устните оставяха пареща следа по тялото му. Движенията й бяха невероятно възбуждащи. Полудял от желание, Джейми понечи да я прегърне, да я положи по гръб.

— Недей — пошушна тя. Устните й се плъзнаха по гърдите му, продължиха надолу и меко обхванаха пулсиращия, твърд като камък член. Джейми едва не загуби съзнание и със стон зарови пръсти в косите й. Когато не можа да издържи повече, се изправи и издърпа Жаси да застане на колене. Целуна я с изгаряща страст, после сведе глава към врата и гърдите й. Езикът му описа кръгове около розовото зърно, после устните му го засмукаха с такава сила, че Жаси с вик отметна глава и помоли за избавление от сладостното мъчение. Двамата се съединиха и сякаш ярка светлина проблесна в нощта.

Никога дотогава Джейми не беше преживявал любовния акт с такава сила. Никога жена му не беше проявявала толкова нежност, такава страстна отдаденост. Едва сега, в тази мизерна индианска къщичка, осветена от замиращия огън, тя му даваше всичко от себе си.

Сама беше дошла при него…

Двамата дълго лежаха един до друг. Жаси изплака и се прилепи до гърдите на мъжа си.

— Защо си тук? — попита той. — Поуан ли ти позволи да дойдеш?

— Да.

— Той… докосвал ли те е?

— Не. Спи с Елизабет, още от първата нощ. — По гърба й пробягаха студени тръпки. — О, Джейми, толкова ме е страх!

— Защо? Ако умра, противникът ми ще ме последва в ада, кълна ти се.

— О, Господи, не искам да умреш заради мен! Нося ти само нещастие…

Джейми с любов отметна къдриците от лицето й.

— Ти ми даде всичко, мила. Подари ми Даниел.

— Даниел…

— Не се бой. Грижат се добре за него. Ако аз умра, Поканеф също няма да остане жив. Ще апелираш към чувството за чест на Поуан, ще искаш да отидеш при сина си. Той ще те пусне. Нали го познавам.

— О, Джейми…

— Обичай ме още веднъж, преди да е настъпил денят. Не искам да ме напуснеш толкова скоро.

Жаси с готовност изпълни желанието му. На зазоряване навлече кожената си рокличка и с тихи стъпки се измъкна от къщата.

 

 

Слънцето едва беше изгряло, когато Джейми стана и отиде да се изкъпе в потока. След закуска всички индианци се събраха в центъра на селището, където щеше да се състои борбата. Там беше и Жаси. Двете с Елизабет бяха седнали пред Поуан и ръцете на вожда почиваха върху русите главици.

Елизабет се опита да се усмихне окуражително на Джейми, но Жаси не можа дори да го погледне. Цялата трепереше от едва сдържан страх.

Бос, с голи гърди, невъоръжен, Джейми спокойно застана — пред вожда. Хопи пристъпи напред и му подаде ножа, с който щеше да се бие. В погледа й беше изписана непоколебима вяра в победата.

Джейми внимателно огледа ножа. Застаналият насреща му Поканеф беше въоръжен със същия. Бяха избрали къси острия, за да удължат борбата. Нямаше да му бъде лесно да убие противника си с този нож.

Чу се проточен индиански напев. Поуан се изправи, държа дълга реч и най-после даде знак за началото на боя.

Поканеф не изчака нито секунда. Изръмжа като мечка и се нахвърли върху Джейми, който загуби равновесие под напора на силното му тяло. Двамата мъже паднаха на земята и се затъркаляха насам-натам, като всеки се опитваше да прободе другия. Ножът на Поканеф докосна гърба на Джейми и отвори раните от миналата вечер, които не бяха зараснали.

Джейми едва не изрева от болка. Изрита с все сила противника си, запрати го чак на края на площадката, скочи и като тигър се хвърли отгоре му. Двете тела бяха обилно натъркани с меча мас и индианецът постоянно се изплъзваше от пръстите му. Затова скочи на крака и невъзмутимо зачака следващото нападение.

Поканеф реагира светкавично. Краката му се устремиха напред, право в гърдите на Джейми. Въздухът със свистене излезе от дробовете му. Загуби съзнание и политна към земята.

В този миг прозвуча писъкът на Жаси. Джейми с мъка отвори очи и видя тържествуващия поглед на противника си. Младият индианец се приближаваше, готов да забие ножа си в сърцето му.

С последни сили Джейми се претърколи настрана. Индианецът падна по лице на земята. В следващата секунда лордът се метна отгоре му и заби късото острие между мощните рамене. Поканеф вдигна глава и нададе страшен вик на гняв и болка. Викът завърши с предсмъртно хъркане и воинът заби лице в пясъка.

Олюлявайки се, Джейми пристъпи към вожда, падна на колене и го погледна право в очите.

— Искам да ми върнете жената и сестра й…

После изтощено политна настрани. Обгърна го черна мъгла. Струваше му се, че умира.

— Джейми! — изпищя Жаси, втурна се към него и положи главата му в скута си. Джейми бавно отвори очи, видя сълзите й и се усмихна. След секунда загуби съзнание.

Събуди се едва вечерта. Сънят му беше неспокоен. През цялото време се питаше кое е действителност и кое — само сън. Отвори очи и видя коленичилата до леглото му Жаси.

Тя беше тук. Беше истинска. Изправи се и улови ръката й.

— Жаси…

— Спи!

Джейми скочи на крака и поклати глава. Беше гол, ала европейският му панталон беше оставен в ъгъла и той побърза да го навлече.

— Няма да спя. Искам да се върна у дома. Да те отведа оттук.

— Джейми…

— Веднага. — Обхвана с ръка брадичката й, питайки се дали и страстната нежност, изписана в очите й, също е действителност. — Добре съм, кълна ти се. Сега ще възседнем Уиндуокър и ще си идем у дома. Повикай Елизабет.

Жаси излезе навън и отиде в къщата на Поуан. Всичко беше свършило. Ръцете й неудържимо трепереха. Очакваше ги нов живот.

Сестра й седеше край огъня, загледана в пламъците. Жаси се наведе и сложи ръка на рамото й.

— Приготви се, мила! Отиваме си в къщи.

Сините очи на Елизабет се напълниха със сълзи.

— Няма да дойда с вас.

— Какво?

— Чакам дете от Поуан. Не ми се вярва, че ще бъде добре дошло в Карлайл Хъндрид.

— Глупости! Всички ще се грижим за него и ще го обичаме…

Елизабет с усмивка улови ръката на сестра си.

— О, Жаси, ти си толкова великодушна, и в същото време притежаваш извънредна вътрешна сила. Ако им заповядаш, хората сигурно ще обикнат детето ми. Само че… — Тя се поколеба и тихо прибави: — Винаги съм се страхувала от света и преди всичко от мъжете. Тук не се боя от нищо и от никого. Не ми се присмивай, моля те, защото ще ти кажа, че обичам Поуан. Той ще се ожени за мен. Казва, че не му трябвали други жени, стига аз да остана с него. В това селище се чувствам като у дома си, Жаси. Моля те, опитай се да ме разбереш — и да продължиш да ме обичаш.

— Винаги ще те обичам, Елизабет — отговори трогнато Жаси.

Двете сестри се прегърнаха с плач. Когато след малко влязоха Поуан и Джейми, нямаше какво да се каже повече.

 

 

Само след час Жаси и Джейми яздеха Уиндуокър през гората в настъпващия здрач.

Мина дълго време, преди Джейми да се реши да прекъсне мълчанието.

— Добре ли си?

— Индианците не ми причиниха зло — отговори тихо Жаси, притисна се до гърдите му и потръпна от допира на горещото тяло. Беше толкова хубаво да усеща подкрепящите я силни ръце.

— Жаси… — Джейми се поколеба, а когато най-сетне продължи, гласът му прозвуча изненадващо меко. — Ако желаеш, ще те отведа в къщи.

— Нали тъкмо за там сме тръгнали.

— Искам да кажа, в Англия. Аз, разбира се, ще се върна в Новия свят, но повече няма да те принуждавам да живееш тук с мен. Никога не бях помислял, че индианците ще предприемат такова клане… — Джейми отчаяно си припомни колко много бели заселници бяха избити в колонията Вирджиния. Едно от най-ужасните неща беше, че Джон Ролф, вдовецът на принцеса Покахонтас, беше убит от роднините на жена си. За щастие синът им живееше в Англия и беше останал здрав и читав. — Не искам никога вече да се страхуваш — пошушна Джейми — и да те заплашва опасност…

Жаси се обърна и го изгледа. После нежно докосна небръснатата му брада.

— Не ме е страх.

— Ще те върна в Англия.

Жаси решително дръпна юздите, скочи на земята и сърдито изгледа съпруга си.

— Защо тогава ме освободи от пленничеството, мой великолепни лорде? Само за да се отървеш от мен, нали?

— Казах само…

— Аз съм твоя жена — прекъсна го с усмивка Жаси. — И няма да ти позволя да ме отдалечиш от себе си. Мястото ми е тук.

— Какво? — В погледа му се четеше недоверие.

— Ти си женен за мен, нали? Мое право е да живея с теб и аз възнамерявам да направя точно това. — След кратка пауза едва чуто прибави: — Повярвай ми, Джейми, тук съм си у дома.

Джейми скочи от коня и в очите му проблесна лъч на надежда.

— Вече нямаме дом — проговори дрезгаво той. — Огънят пощади само основите му.

Жаси прехапа устни, за да не заплаче, после решително промълви:

— Щом са останали каменните основи, значи имаме всичко, каквото ни трябва.

Джейми стисна ръцете й толкова силно, че тя едва не извика от болка. Ала издържа изпитателния му поглед, без да протестира.

— Наистина ли искаш да останеш тук? — попита задъхано той.

— Да!

— Защо?

— Защо ли? — повтори тя.

— Защо? — изрева сърдито Джейми, внезапно възвърнал част от старата си безогледност.

Жаси се изтръгна от ръцете му. Сълзи опариха бузите й. Заби нокти в треперещите си длани и самозабравила се, изкрещя в отговор:

— Защото те обичам, глупав и дързък негоднико!

— Какво? — изгърмя Джейми и пристъпи крачка към нея. Дали не се готвеше да я сграбчи и да изтръгне от гърдите й дълго пазената тайна? Понечи да хукне нанякъде, но той я хвана, обви ръка около талията й и двамата се отпуснаха на тревата Джейми седна отгоре й и улови здраво китките й.

— Кажи го пак.

— Ти, глупав, дързък…

— Не това!

— Нали искаше…

— Другото! Кажи го, по дяволите!

Сълзите се стичаха от очите й. Поиска да изкрещи, но от гърлото й се изтръгна само шепот.

— Обичам те, Джейми.

— Още веднъж.

— Обичам те…

Устните му затвориха устата й — нежни, жадни, упойващо сладки. Зацелува я, сякаш на света нямаше нищо по-важно, а може би и в този миг, когато нощните сенки се спускаха над замлъкналата гора, наистина нямаше нищо, което да заслужава внимание.

Когато вдигна глава, усмивката му изразяваше такова щастие, че Жаси трогнато обви с ръце врата му. Пръстите му нежно милваха страните й.

— Наистина ли ме обичаш?

— О, да, Джейми. Не ме отпращай, моля те!

— Никога не съм го искал. Само бях решил да изпълня желанието ти и да те освободя. — После настойчиво заговори: — Не съм се оженил за теб, само за да имам силна жена, която да издържи несгодите на живота в тези диви земи, а защото веднага почувствах неукротимия ти дух, защото видях страстта в очите ти, силата на душата ти. А откакто събудих тази дремеща страст, обаянието ти все повече ме завладяваше. Обичам те, мила, толкова отдавна те обичам…

— Много добре успя да го скриеш — произнесе ядосано Жаси и Джейми весело се засмя.

— Ами да. Ти се топеше от любов към Робърт Максуел, а аз си имам гордост.

— Странно, аз пък не знаех, че умирам от любов — пошегува се Жаси, но веднага стана сериозна. — През цялото време съм се лъгала. Ти плати ковчега на майка ми, нали? — Джейми премълча и по лицето й се изписа усмивка. Никога нямаше да спомене пред него колко страхливо се беше държал Робърт при нападението на индианците. Пък и сега това не беше важно. Само едно имаше значение. — А отдавна вече не обичам Робърт.

— Как така?

— Ти завладя сърцето ми с щурм и там не остана местенце за него. Веднъж каза, че никога няма да мога да те забравя. И беше прав. Когато ми обърна гръб, щях да умра от мъка.

Джейми простена и зарови лице във врата й.

— А аз си мислех, че се отвращаваш от мен. Не исках да те принуждавам да ми се отдаваш.

— Джейми! Нима все още не разбираш, че се топя като сняг на слънце, когато ме докосваш?

— И двамата сме горди и своенравни, и това едва не ни струваше съвместното бъдеще. Знам, че мога да събудя страстта в тялото ти. Ала исках любовта ти.

— Имаш я — завинаги.

Клоните на боровете шумяха над главите им, разлюлявани от лекия бриз. Двамата отново се целунаха, а когато телата им се сляха, се почувстваха близки като никога досега. Любовните клетви на Жаси доведоха Джейми до непознати върхове на насладата, а горещият му шепот до ушите й непрекъснато засилваше екстаза й.

По-късно лежаха щастливи в притихналата тъмна гора и нощният въздух охлаждаше разгорещената кожа. След малко се облякоха и яхнаха коня. Предстоеше им дълъг път, но времето им се стори кратко, защото разговорите за миналото и бъдещето не преставаха.

Най-после видяха пред себе си Карлайл Хъндрид. Постът ги забеляза още отдалеч и въпреки късния час събуди селището.

Хората се втурнаха насреща им, махайки въодушевено с ръце. Жаси щастливо се облегна на гърдите на мъжа си.

— Вече сме у дома, Джейми.

— Нашият дом вече не съществува.

— Ала основите му са непокътнати — възрази усмихнато тя. — Върху тях ще изградим новия си дом.

— Имаш право, любима. — Джейми преплете пръсти в нейните. И двамата знаеха, че основите не се състоят от тухли, а са вкоренени дълбоко в сърцата им.

Джейми пришпори Уиндуокър и двамата продължиха пътя си. Очакваха ги домът и малкият им син — и златното утро.