Джоана Линдзи
Бриджит (43)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Куинтин не се изненада, когато видя Бриджит и Ролан да влизат заедно в залата на замъка Луру. Ръката на Ролан собственически бе обгърнала талията на сестра му. Но това, което го смая и остави безмълвен, бе възторжената радост, която струеше от лицето на младата жена.

Двамата спряха в средата на залата и Ролан погледна неуверено към Куинтин, който тутакси скочи на крака.

— За Бога, Ролан, не съм някакво чудовище — широко се усмихна младият мъж. — Не съм толкова твърдоглав, че да не призная грешката си. Искам Бриджит да бъде щастлива и сега разбирам, че тя може да бъде щастлива единствено с теб.

— В такъв случай, имаме ли благословията ти?

— Имате моята благословия и моите най-искрени пожелания за дълъг и щастлив брачен живот — тихо изрече Куинтин.

— Сега сигурно разбираш защо толкова много обичам моя брат — усмихна се Бриджит, отиде при брат си и го прегърна. — Благодаря ти, Куинтин.

— Няма за какво да ми благодариш, малка моя. Единственото, за което съжалявам е, че толкова дълго време бе разделена от своя любим. Надявам се, че ще ми простиш болката, която ти причиних.

— Разбира се, че ти прощавам! Сега той е с мен и нищо не може да ни раздели!

Куинтин нежно й се усмихна.

— Каза ли му за…

Бриджит се обърна към Ролан и го хвана за ръката.

— Ела! Искам да ти покажа нещо много ценно.

Тя го поведе към стълбите, минаха по дълъг ходник и спряха пред някаква затворена врата. Един рунтав звяр лежеше пред нея и трябваше да го побутнат, за да го отстранят от пътя си.

— Надявам се, че не ме доведе тук само за да ми покажеш Улф — пошегува се Ролан.

Бриджит се засмя и сините й очи радостно грейнаха.

— Не него.

— Тогава със сигурност това може да почака — промърмори младият мъж, целуна я страстно и притисна крехкото й тяло към себе си.

Но Бриджит се изтръгна от прегръдката му.

— Ролан, моля те… — Усмихна му се и много внимателно отвори вратата. Въведе го вътре, като му направи знак да стъпва тихо. Двамата спряха в средата на стаята, където се намираше двойна люлка, закрита с балдахин от бели дантелени завеси. Това, което Ролан видя зад тях, го смая. Беше очаквал всичко друго, но не и гледката, разкрила се пред очите му.

Той погледна към Бриджит недоумяващо.

— Доведе ме тук, за да видя тези две бебета?

— Не са ли красиви?

— Ами да — измърмори неловко той.

Младата жена се наведе над люлката и хвана ръчичката на едното.

— Приличат си, нали?

— Предполагам.

— Като две капки вода?

Ролан погледна едното малко личице, сетне другото. Видя пухкав рус мъх, тъмни очи… Внезапно разбра и се засмя.

— Ха, та това са близнаци! Искала си да ми покажеш тези близнаци заради Еварад и мен.

Бриджит се почувства малко разочарована. Той все още не бе разбрал.

— Тези близнаци са две много специални деца. — Взе едното от бебетата и му го подаде. — Това е Джулия. Ето, подръж я.

— Не! — отстъпи той смутено.

— Няма да те ухапе, Ролан — усмихна се Бриджит.

Той се намръщи.

— Бебето е толкова малко. Може да го… нараня.

— Глупости!

Но тя не настоя. Очевидно никога през живота си не бе държал бебе, но скоро ще се научи.

Бриджит постави Джулия обратно в люлката и взе другото бебе.

— А това е Арлан.

— Момче? — изуми се Ролан.

— Да, момче — развеселено отвърна младата жена.

— Но нали каза, че са близнаци.

— Така е.

Ролан се вгледа в двете мънички създания и колебливо попита:

— А как ги различаваш?

Бриджит нежно остави Арлан в люлката и внимателно го зави.

— Различавам ги, Ролан. И ти също ще започнеш да ги различаваш. — Погледна го с надежда, но той все още не разбираше.

— Мисля, че и двамата приличат на теб — тихо каза Бриджит.

В този миг Ролан най-после разбра. Лицето му пребледня.

— Твои и… мои?!

— Нашите деца, любов моя.

Младият мъж я прегърна, загледан в двете невръстни създания.

— И като си помисля, че си минала през всичко това без мен. Никога не съм си и помислял… — Внезапно я отдалечи от себе си. — И ти щеше да ми позволиш да си отида, без дори да узная за тях?

— Щях — призна тя и вирна брадичка по познатия му горделив начин.

Ролан поклати глава.

— Ти наистина си една твърдоглава магьосница — въздъхна той.

— Така е. — Устните й се извиха в дяволита усмивка. Той отново я притегли в прегръдките си и нежно прошепна:

— Но ти си моята магьосница. Моята! — Притисна я до гърдите си. — А те са моите две малки съкровища, родени от моето малко съкровище. О, колко много те обичам, Господи, колко те обичам… Никога няма да ти позволя да си отидеш от мен.

Ролан скрепи клетвата си с целувка и Бриджит не успя да му каже, че и тя го обича. Щеше да му го каже по-късно и да му го повтаря всеки ден занапред.