Джоана Линдзи
Бриджит (42)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Бриджит се разхождаше из овощната градина. От време на време посягаше да улови някое падащо есенно листо. Сетне ръцете й за миг поглаждаха плоския корем. Вече всичко бе свършило. Раждането не бе много трудно или поне така бе казала Едора. Бриджит бе на друго мнение, ала вече бе забравила болката.

Сега бе щастлива, че е майка. Ала когато оставаше сама, както в този момент, унинието отново я обземаше. Не искаше да мисли за Ролан, но не можеше да се спре. Ненавиждаше страданието и копнежа, които тези мисли й причиняваха, но въпреки това почти през цялото време мислеше единствено за него.

Когато видя конника, който приближаваше към вратите на Луру, Бриджит си помисли, че сънува. Тя пристъпи между дърветата, сигурна, че видението ще изчезне. Нещо в коня й напомняше за Хун. Тръсна глава и мислено се упрекна за фантазиите си.

Вдигна полите на роклята си и се завтече към замъка. Засили крачка и когато мина през вратите, вече тичаше. Спря като закована в средата на двора и съвсем ясно видя коня и конярът, който го водеше към конюшнята. Ездачът не се виждаше никъде. Сърцето й бясно заби. Тя се спусна към замъка, препъна се в прага и в този миг се закова на място.

— Ролан! — извика тя.

Обаче никой не я чу, тъй като Куинтин крещеше. Ролан и Куинтин стояха на няколко крачки един от друг — Куинтин бе поаленял от ярост, а Ролан бе готов да извади меч.

— Спрете! — извика Бриджит и се спусна между тях. — Казах да престанете! — Блъсна Ролан, той се олюля и отстъпи назад. После се обърна към брат си. — Какво означава всичко това?

— Той не е добре дошъл в този дом!

— И ти щеше да го изхвърлиш — разгорещено попита тя, — без дори да го изслушаш и да разбереш защо е дошъл?

— Знам защо е дошъл!

— Защо?

— За теб.

Това бе гласът на Ролан. Бриджит се обърна и го погледна. Не можеше да откъсне взор от него — щеше да го изпие с очи. Продължи да се взира в него, противно на желанието си, докато той я гледаше влюбено с онези свои прекрасни, тъмносини очи.

— Остави ни сами, Куинтин — тихо рече Бриджит, без да поглежда към брат си.

Куинтин я сграбчи за ръката и я завъртя, за да я накара да го погледне в лицето.

— Няма да те оставя сама с него!

— Бих искала да поговоря с него, Куинтин.

— Не!

— Имам това право. А сега ни остави. Моля те!

Куинтин едва сдържаше гнева си, но се извърна и закрачи към вратата.

— Аз ще бъда наблизо, ако се нуждаеш от мен, Бриджит.

— Върви по дяволите! — изръмжа Ролан, след като останаха сами. — Брат ти е един твърдоглав и…

— Внимавай, Ролан — прекъсна го Бриджит.

За миг очите й бяха станали студени като лед.

— Той започна в мига, в който влязох. Ако не беше дошла, аз щях да…

Ролан се изчерви виновно, а враждебността в очите на любимата му го накара да замълчи.

— Знам съвсем точно какво щеше да направиш, Ролан — тихо изрече тя. — Познавам те прекрасно. Отново щеше да се биеш с моя брат.

— Не е вярно — побърза да я увери той. — Аз просто исках да го накарам да спре и да ме изслуша.

— Кажи ми защо си тук! — остро произнесе тя.

Младият мъж въздъхна измъчено. Не беше започнало добре. Но сега Бриджит стоеше пред него. Господи, колко красива бе тя, много по-красива, отколкото я помнеше.

— Колко много ми липсваше, cherie! — неочаквано прошепна той. Страстните му думи я изненадаха. Нямаше намерение да казва това. Думите сами изскочиха от устата му и я свариха неподготвена.

— От толкова много месеци сме разделени, Бриджит — меко продължи Ролан. — Струват ми се години, тъй като времето се точи ужасно бавно без теб, скъпа.

Младата жена присви очи.

— Нима очакваш да ти повярвам, че съм ти липсвала толкова много?

— Всяка дума, която казах, е истина, дори нещо повече! — пламенно отвърна той. — Искам да се върнеш с мен в Монвил. Лутър е мъртъв и сега аз съм господарят на Монвил.

Очите й се разшириха.

— Лутър мъртъв?! Ти не си го…

— Не, не бях аз. Турстон нападна Монвил през пролетта. Имаше битка. Но аз отмъстих за Лутър. Открих, че… държа на стареца повече, отколкото съм подозирал.

— Съжалявам за Лутър — искрено промълви Бриджит. — Много хора ли изгубихте?

— Не, имаше повече ранени, отколкото убити. Но Турстон и Роже паднаха, пронизани от меча ми. Никога повече няма да ни създават неприятности.

— И Роже ли е мъртъв?

— Той ме прониза в гръб, а аз мълниеносно съм отвърнал на удара и също съм го пробол смъртоносно. Дори не съм го видял, докато съм падал.

— Паднал? Значи си бил сериозно ранен? — Погледът й тревожно се плъзна по него.

— В гърба — отвърна Ролан.

Очите й се разшириха.

— Значи той отново те нападна в гръб, както в Арл?

— Ти знаеш за това?

Бриджит му хвърли гневен поглед.

— Едно дребно обстоятелство, което ти никога не си споменавал. Моят брат ти е спасил живота! И ти много добре му се отплати, нали? — горчиво добави Бриджит.

— Бриджит…

— Знам, не си знаел, че съм негова сестра, мислил си, че той е моят господар, повярвал си, че той иска да се ожени за мен… И въпреки това ме отведе със себе си! Ти не си оправдал доверието му!

— Направих го, когато всички помислихме, че съм те изнасилил. Стореното бе сторено и не можеше да се промени. Да не мислиш, че бях горд със себе си? Не можех да понеса мисълта, че съм такъв подлец. Та аз отвеждах любимата му със себе си. Но какво можех да направя? Дрюода заплаши, че ще те погуби, ако те оставя тук. Ти какво щеше да направиш, ако беше на мое място?

— Това, което трябваше да направиш, Ролан, бе да се откажеш от мен, без да се биеш с Куинтин!

— Не е толкова просто, cherie — меко отвърна Ролан. — Не можех вече да те дам на него, не и след като смятах, че той възнамерява да се ожени за теб. Аз исках да бъдеш моя съпруга.

Младата жена се извърна. Последните му думи продължаваха да звучат в съзнанието й: „Аз исках да бъдеш моя съпруга.“

Ролан помисли, че тя е разстроена.

— Вече никога няма да вляза в двубой с него, Бриджит! Сега вече знам, че е твой брат. Опитах се да се помиря с Куинтин, но той не пожела да ме изслуша. Предложих му да се оженя за теб, но той ми отказа. Не мога да се бия с него, а той никога няма да те даде доброволно. Бриджит, искам да бъдеш моя съпруга! Ти си дамата на сърцето ми. Никога не съм искал нещо толкова силно, както искам теб.

Младата жена усети как сълзи парят в очите й. Колко пъти се бе молила да чуе тези думи! Но това бе отдавна и тя бе спряла да се моли Бог да го изпрати при нея. Гордостта й бе наранена. В сърцето й бе останала само горчивина, тъй като я бе изоставил и се бе отказал от нея. През всичките дълги месеци на бременността тя бе имала отчаяна нужда от него.

— Вече е твърде късно, Ролан — задавено прошепна тя.

Сърцето му сякаш спря да бие.

— Да не би да си се омъжила?

— Не.

— Тогава не е късно — с надежда изрече Ролан.

Протегна ръка към нея, но тя се отдръпна. Извърна се настрани и промълви:

— Не ме докосвай! Нямаш право да ме докосваш. Нямаш право да идваш тук и да ми предлагаш брак. Къде беше преди месеци, когато… когато… — Огромна буца заседна на гърлото й и я задави. Отчаяно се опитваше да не се разплаче. — Няма да се омъжа за теб, Ролан. Трябваше да дойдеш много по-рано, когато… все още имах някакви чувства към теб. Аз… вече не изпитвам нищо.

Ролан я сграбчи за раменете, разтърси я и насила я накара да го погледне в очите.

— Но аз идвах преди няколко месеца, но твоят брат ме изгони! Оттогава кръстосвам страната. Не можах да се върна у дома. Без теб домът не означава нищо за мен.

Младата жена твърдо поклати глава.

— Не ти вярвам! Куинтин щеше да ми каже, ако беше идвал по-рано.

— По дяволите, Бриджит! — извика Ролан. — Аз те обичам!

— Ако ме обичаше — извика в отговор тя, — щеше да дойдеш много по-рано!

Младият мъж отчаяно я сграбчи и притисна устни към нейните. Той й бе разкрил сърцето си, а тя искаше да го унижи, нещо повече — да го унищожи.

Бриджит се изви назад, опитвайки се да го отблъсне. Най-сетне Ролан я пусна. Очите й мятаха гневни мълнии.

— Не биваше да правиш това, Ролан! Аз не те обичам вече!

Младият мъж събра остатъците от гордостта си, обърна се и напусна замъка, без да се обръща назад.

— Господи, изобщо не ме е грижа! — извика Бриджит в празната зала.

— За какво не те е грижа?

Обърна се и видя Куинтин да стои на прага. Младата жена стисна зъби, за да не се разплаче.

— Не ме интересува, че Ролан си отиде — сковано повтори Бриджит.

— Радвам се да го чуя — отвърна брат й, но беше повече от ясно, че не й вярва.

Не знаеше какво да й каже. Изпита угризение на съвестта. Много добре познаваше сестра си. Тя не мислеше нито дума от това, което бе казала на Ролан. Защо той, собственият й брат, не бе разбрал по-рано колко много тя държи на този мъж? Защо бе оставил собственият му гняв да го заслепи?

Още не бе късно. Но как да й каже за ужасното нещо, което бе извършил? Дали това откритие нямаше да я настрои окончателно против него? Куинтин събра сили и започна:

— Този Ролан притежава повече хладнокръвие и смелост от всеки мъж, когото съм срещал досега — започна Куинтин. — Или може би това е любов…

— Какво говориш?

— Той идва преди няколко месеца, Бриджит. Не ти казах, защото не исках да те разстройвам, особено в твоето състояние. Той се опита да се помири с мен, но аз не пожелах да го изслушам. Предупредих го никога повече да не стъпва тук, но както виждаш, не се е вслушал в думите ми. А сега, мога само да те помоля да ми простиш, загдето не ти казах навреме. Той е варварин и грубиян, но ако държиш на него, ще го настигна и ще го помоля да се върне.

— О, Господи, Куинтин! — Горещи сълзи запариха лицето й. — Дали не е твърде късно?

— Ще се опитам да го спра — колебливо се усмихна брат й.

— Не! — извика тя. — Аз съм тази, която трябва да го спре.

Бриджит хукна навън. Куинтин я последва до вратата и видя как прекоси двора, изтича през портите на замъка и сетне се изгуби от погледа му. Насили се да не се втурне след нея. Не биваше отново да се намесва.

Ролан яздеше по прашния път, но все още бе достатъчно близо, за да чуе отчаяния й вик. Не спря. Дори не се обърна назад.

Тя тичаше след него, викайки името му отново и отново. Всичко бе заради нейната проклета гордост. Ролан щеше да си замине завинаги от нейния живот. Проклета гордост! Да върви по дяволите! Разплака се, страхувайки се, че наистина е твърде късно, че го е наранила прекалено дълбоко.

— Ролан, моля те!

Избухна в горчиви ридания, спъна се в полите на роклята си и падна. Бързо се изправи и отново затича, но разстоянието помежду им се увеличаваше.

— Ролан, върни се!

Това бе последният й нещастен зов, ала той не се обърна. Бриджит се свлече на колене по средата на пътя, наведе глава и цялата се разтресе в безутешен плач.

Ролан не издържа, обърна се и в този миг я видя свита на прашния път. Спря, поколеба се и обърна коня. Бриджит чу приближаващия конски тропот и се опита да се изправи. Ала силният гняв в думите на Ролан я спря.

— Що за лудост! Да не би да си забравила да ми кажеш нещо, което окончателно да сломи сърцето ми?

Не можеше да го вини. Наистина се бе държала безсърдечно и жестоко с него.

— Ролан… — Нерешително протегна ръка към крака му на стремето. Очите й го умоляваха да й повярва. — Ролан, обичам те…

Очите му още повече потъмняха от обида и гняв.

— Е? — студено произнесе младият мъж, — какво се очаква сега от мен? Да те попитам за втори път дали си съгласна да стенеш моя жена и ти отново да ми откажеш? Един удар право в сърцето ми не е ли достатъчен за теб?

— Ролан, толкова дълго те чаках. Така горещо се молих да дойдеш, но накрая се простих с тази надежда. Бях нещастна и огорчена, защото мислех, че повече не те интересувам. Опитах се да те забравя, но не успях.

Изражението на лицето му не се смекчи.

— Ако ме обичаше, Бриджит, нямаше да ми откажеш.

— Говореше моята наранена гордост! Смятах, че ако наистина държиш на мен, щеше да дойдеш много по-рано.

— Но аз идвах!

— Едва сега го узнах. Куинтин току-що ми призна. Не ми е казал по-рано, защото не знаел дали те обичам. А аз не му бях казала истината, защото се страхувах, че никога няма да ти го прости.

— Да не би да искаш да кажеш, че си ми простила за това, което се случи между мен и Куинтин?

— Аз те обичам, Ролан, и бих ти простила всичко… Всичко! Моля те, не позволявай на гордостта си да застане между нас, както направих аз. Иначе ще умра!

Ролан скочи от коня и я взе в прегръдките си.

— Малко мое съкровище — дрезгаво промълви той. — Нито един мъж не може да обича повече една жена. Ти ще бъдеш моя завинаги. Нищо на този свят не може да ни попречи, сега, когато знам, че и ти ме обичаш. — Взря се продължително в очите й. — Сигурна ли си?

— Сигурна съм, дълбоко сигурна — усмихна се тя и погали красивото му, силно лице.

Ролан радостно се засмя.

— Сега вече можем да си идем у дома.