Джоана Линдзи
Бриджит (41)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Ролан се протегна и изстена. Струваше му се, че сковаността в гърба му след раняването никога няма да изчезне. Погледна към брат си и видя, че се усмихва.

— Обзалагам се, че нямаш никакви белези, иначе едва ли би намерил болката толкова забавна, братко — изръмжа Ролан.

— Печелиш облога — усмихна се Еварад. — Досега никога в живота си не съм участвал във война. Обаче не съчувствам на тези, които капризничат, когато раните им още не са зараснали и които хленчат над чашите си с бира.

— Хленчат над чашите си с бира ли? — възмутено повтори Ролан. — Никога няма да ме чуеш да хленча заради някаква си незначителна болка.

— О, не, не само заради нея.

Ролан се намръщи.

— Сега не говорим за това. Миналата вечер май ти казах повече, отколкото трябваше.

— Докато хленчеше над чашата с бира — засмя се Еварад.

Ролан скочи на крака, но лицето му се изкриви от болка. Бяха изминали два месеца откакто го бяха ранили, но все още го болеше.

— Мога да мина и без компанията ти — тросна се той.

Еварад не се обиди от избухването на брат си.

— Къде отиде чувството ти за хумор, човече? Да не би да изчезна заедно с твоята дама?

— Еварад, кълна се, че ако не беше мой брат, щях да те разчекна на две! — изрева Ролан и стисна юмруци. — Не я споменавай повече пред мен.

— Точно защото съм твой брат, имам право да ти кажа това, което мисля — сериозно изрече Еварад. — Ще трябва да помислиш два пъти, преди да удариш с юмрук това лице, тъй като ще бъде все едно да удариш собствената си физиономия.

— Не бъди толкова сигурен, братко.

— Виждаш ли? — все така сериозно продължи Еварад. — Засягаш се, а аз само се шегувам. Ти все още си в плен на своя гняв, братко. Оставяш се да те води, вместо да се отърсиш от него.

— Въобразяваш си твърде много.

— Така ли? Тя те остави. Предпочете да замине с брат си, вместо да остане при теб. Нима това не те засяга?

— Достатъчно, Еварад!

— Никога повече няма да я видиш. Това нищо ли не означава за теб?

— Достатъчно! — изрева Ролан.

— Това не е ли гняв? — не млъкваше Еварад, макар че лицето на брат му бе сгърчено от ярост. — Погледни се, братко. Ти си готов да се нахвърлиш с юмруци върху мен, защото се осмелявам да кажа на глас какво те измъчва. Защо се съсипваш? Очевидно не можеш да живееш без тази жена, но въпреки това не правиш никакво усилие да си я върнеш обратно.

— Върви по дяволите, Еварад! Кажи ми, как да си я върна обратно, когато тя ме презря? Кажи ми, как да се доближа до нея? Ако ме види, брат й ще ме убие!

— Ах, Ролан, това са само извинения. Ти дори не си се опитал. Страхуваш се да не ти откаже окончателно, защото това наистина ще бъде краят. И все пак не знаеш дали ще загубиш, нито пък ще разбереш, докато не опиташ.

Ролан не каза нищо и Еварад реши да се възползва от мълчанието му.

— Откъде знаеш, че дамата не се чувства също толкова изоставена и самотна като теб? Ами ако гневът на брат й се е уталожил? Ако има някакво недоразумение, то е между теб и Бриджит. Трябва да говориш с нея. Може би тя вече е разбрала някои неща. Но как ще узнаеш това, ако не говориш с нея? Върви! Върви в Бери, Ролан. Срещни се с брат й, а след това се виж с нея и разбери какви са чувствата й. Няма какво да загубиш, но ако не отидеш, наистина всичко е загубено.

Докато яздеше към Луру, Ролан си припомняше този разговор. Доста дълго се бе оставил на отчаянието и не бе предприел нищо. Беше позволил да го разделят от Бриджит, самоизмъчвайки се от гняв и болка. Трябваше много по-рано да я потърси. Всъщност, никога не биваше да й позволява да си тръгне.

 

 

— Ролан от Монвил, сир — обяви Леандър. Куинтин скочи на крака, когато Ролан последва иконома на имението в залата, а ръката му тутакси хвана дръжката на меча.

— Ако ме предизвикаш, бароне, знай, че няма да приема — незабавно изрече Ролан, поставяйки Куинтин в по-неудобно положение.

Барон дьо Луру не можа да произнесе и дума, смаян от неочакваната поява на Ролан. Нито за миг, дори и в най-кошмарните си сънища, не си бе представял, че норманът ще прояви такова безразсъдство и ще дойде в Луру. Ако пожелаеше, Куинтин можеше да нареди да го оковат във вериги и никога да не го пусне да излезе жив оттук. Той беше господарят на Луру.

— Или си решил да се простиш с живота си, или си най-големият глупак на света — произнесе Куинтин, когато най-сетне се окопити. — Не те смятах за глупак, нито за подлец, норманино, но явно съм се лъгал. Аз ти се доверих, но ти ме предаде.

— Не съм дошъл тук, за да се бием, сир — спокойно отвърна Ролан. — Дойдох, за да се помирим.

— Да се помирим?! — извика Куинтин, вбесен от спокойствието на този натрапник.

Без да се колебае, той заби юмрук в лицето на Ролан. Ала рицарят дори не помръдна.

— Проклет да си! — изкрещя Куинтин. — Как се осмеляваш да идваш тук?

— Защото я обичам — отвърна просто младият мъж.

Гласът му бе твърд. Думите му звучаха искрено. Изрече ги с лекота и не се поколеба да ги повтори. — Обичам Бриджит. Искам да се оженя за нея!

Куинтин едва не се задави.

— Та ти си я пожелал и не си се поколебал да я изнасилиш!

— Тя ли ти го каза?

— Ти си я обладал, а това е достатъчно.

— Никога не съм я насилвал. Вярно, че в началото не бях много нежен с нея, признавам, тъй като съм груб и суров по природа. Но сестра ти много бързо ме накара да се променя, защото отчаяно исках да й се харесам и да й доставя удоволствие.

— Това няма значение.

Ролан изгуби търпение.

— Постави се на мое място, по дяволите! Дрюода ми даде Бриджит. Аз мислех, че Дрюода е твоя сестра. Казаха ми, че е слугиня. Да пътувам сам с нея до Монвил, бе истинско мъчение, както би било за всеки мъж, оставен насаме с такава красавица. И двамата си мислехме, че съм я лишил от девственост още в Луру. Ако знаех, че е още девствена, може би нямаше да я докосна… Не мога да кажа. Но не в това е въпросът. Нима никога не си водил жена в леглото си без нейно съгласие?

— Ти говориш за моята сестра, а не за някаква си слугиня, която по рождение е привикнала да служи на своя господар. Бриджит е благородна дама, отгледана с любов и нежност, и никоя девойка не би трябвало да изстрада това, на което ти си я подложил!

— Тя ми прости — тихо настоя Ролан.

— Сигурен ли си? Не знам нищо за това. Тя никога не говори за теб.

— Двубоят между двама ни я накара да се настрои против мен — заяви Ролан.

— И това бе за добро, защото тя никога повече няма да те види.

— Погледни трезво на нещата. Та аз й предлагам брак! Сега съм господар на Монвил, а освен това притежавам и голямо имение в Серни. Като моя съпруга няма да й липсва нищо, особено любов и обожание. Ще се опитам да я направя щастлива и с всички сили ще се постарая да изкупя злото, което съм й причинил. Миналото не може да се промени. Но, кълна се пред теб, че никога повече няма да й причиня болка или страдание!

— С нищо не можеш да изкупиш вината си пред Бриджит — студено отвърна Куинтин.

— А какво казва Бриджит?

— Това няма значение.

Ролан отново изгуби търпение.

— Ще ми позволиш ли да се видя с нея?

— Казах ти, че тя никога повече няма да те види! А сега, махай се оттук, докато все още те пускам да си вървиш. Забравяш къде се намираш!

— Не съм забравил, бароне — тихо отвърна Ролан и погледът му не трепна. — Бриджит е по-ценна за мен, отколкото моя живот.

Куинтин мълчаливо изпрати с поглед Ролан, който се обърна и напусна залата. Ала нямаше време да осмисли последните му думи, тъй като в този миг Бриджит влетя в стаята. По дяволите! Последното нещо, от което се нуждаеше, бе да види този мъж и да се разстрои. И без това напоследък изглеждаше толкова нещастна и потисната.

— Леандър ми каза, че имаме гост — каза Бриджит и се приближи към брат си.

— Леандър се е объркал — отвърна Куинтин по-рязко, отколкото възнамеряваше.

— Объркал ли?

— Беше само един пратеник — обясни брат й. Сутринта наистина бе дошъл един пратеник, за когото сестра му не знаеше. — Следващия месец Арнулф дава голям бал. Поводът е сватбата на племенницата му. Поканен съм да присъствам.

— Значи няма да бъдеш тук, когато…

— Не — прекъсна я той, — може би няма да бъда тук.

Младият мъж се обърна и побърза да излезе, смутен от разговора за предстоящото раждане. Чувстваше се неудобно от състоянието на сестра си, особено след като знаеше, че мъжът, който бе виновен за безчестието й, все още е жив. Беше му трудно да гледа Бриджит в очите. Тя знаеше как безславно се бе провалил опитът му да отмъсти за нея. Сестра му се опитваше да не го показва, но Куинтин знаеше как се чувства тя. Не можеше да я обвинява, че бе загубила вяра в него.