Джоана Линдзи
Бриджит (40)

ЧЕТИРИДЕСЕТА ГЛАВА

Топлият дъх на пролетта разтопи снега, размекна земята и доведе Турстон от Мезидон под стените на Монвил. Норманската войска не бе толкова внушителна, колкото френската, която бе заплашила Монвил през зимата. С Турстон имаше най-малко двеста войни, но не повече от двадесетина опитни, калени в битките рицари.

Ролан с пренебрежение огледа сбирщината, която се бе събрала, за да му отнеме Монвил. Повечето от тях бяха наемници, не бе изключено неколцина от тях да са отлични войни, но повечето бяха селяни, които се опитваха да облекчат мизерията си, като спечелят някоя и друга монета. Не ги ръководеше лоялност към господар или роден дом. Мъжете, които се биеха за пари, никога нямаше да се бият на живот и смърт.

Четирима рицари препуснаха към портите на Монвил. Водеше ги Турстон. Ролан разпозна другия от четиримата и подигравателно се усмихна. Роже. Той се бе присъединил към брат си, вероятно използвайки битката, като възможност да убие Ролан. Роже със сигурност бе докладвал на Турстон за укрепленията и войските в Монвил, но изглежда брат му бе достатъчно глупав, за да дръзне да им обяви война. Ролан бе сигурен, че и Джофри е сред воините на Турстон.

— Лутър! — извика Турстон отдолу. — Предизвикам те на двубой за Монвил!

— С какво право? — гневно отвърна Лутър.

— Със свещеното право на брака, тъй като съм женен за най-голямата ти дъщеря. След смъртта ти, Монвил ще бъде мой! Реших да не чакам дотогава.

— Мерзко куче! — презрително се изсмя Лутър. — Ти нямаш никакви права тук. Моят син Ролан ще притежава Монвил, но ти — никога!

— Той е копеле! Не можеш да го предпочетеш пред законната си дъщеря.

— Мога и ще го направя! — извика Лутър. — Отгледал съм го, за да заеме един ден моето място и така ще бъде.

— Тогава предизвиквам твоето копеле!

Ролан нетърпеливо слушаше размяната на думи между двамата. Изгаряше от желание за битка. Отчаянието, което го бе обгърнало след заминаването на Бриджит, се бе превърнало в неукротима ярост. Това бе възможност да се освободи от бушуващите в душата му стихии.

Ала Лутър имаше други планове. Той сграбчи ръката на Ролан, за да го накара да замълчи.

— Господар на продажници! — извика Лутър към Турстон. — Моят син никога няма да падне толкова ниско, че да се бие с такъв като теб. Той няма да пилее бойните си умения с някакви селяни.

— Страхливци! — изрева Турстон. — Щом сте решили, крийте се зад каменните си стени, но рано или късно ще ви се наложи да се изправите срещу мен!

Рицарите препуснаха назад, за да се присъединят към войската, която се бе разположила в полето пред Монвил. Ролан ги изгледа как се отдалечават и гневно се обърна към Лутър:

— Защо? Всичко щеше да свърши много по-бързо, ако се бях срещнал с този негодник.

— О, да — проницателно го изгледа Лутър, — сигурен съм, че щеше лесно да го победиш в честен двубой. Но помисли внимателно, Ролан. Турстон е живял в замъка на младини. Ала беше много мързелив, отнасяше се с пренебрежение към това, на което се опитвах да го науча. Един здравомислещ воин знае, че никога не би могъл да превземе тези стени. Помисли добре, какъв шанс има той срещу теб или мен? Турстон знае, че не може да спечели и все пак отправя предизвикателството. Защо? Никога не би го направил, ако няма някакъв нечестен план, който да му осигури победата.

— Нима възнамеряваш да се крием зад тези стени?

— Разбира се, че не — гневно отвърна Лутър. — Той може би очаква, че ще избегне войната, като ме убие, но война ще има. Ще се срещнем на открито, но аз ще реша кога.

— И през това време ще му позволиш да опожари и плячкоса околността? — попита младият мъж, докато наблюдаваше как войската на Турстон се разделя и част от бойците му потеглят към селото с факли в ръце.

Очите на Лутър гневно блеснаха, когато разбра какво е намислил противникът му.

— Копеле! Така да бъде! — прогърмя гласът му. — Ще излезем и ще сложим край на всичко това!

Ролан се опита да го възпре от прибързани действия, но бе твърде късно. Лутър вече не го слушаше. Не мислеше трезво, а се бе предал на гнева — слабост, която един воин никога не биваше да си позволява. За Ролан не оставаше нищо друго, освен да го последва. Четиридесет от най-добрите бойни коне бяха тутакси оседлани и Лутър даде заповед за атака. Рицарите и войните от Монвил се втурнаха през отворените врати на замъка. Горко му на Мезидон и неговите воини.

Ролан поведе половината от защитниците на Монвил към селото. То вече бе обхванато от пламъци. Отвсякъде се издигаха гъсти кълба дим. Войните на Турстон бяха обиколили с факлите си имението и се връщаха към крепостта. Ролан препусна след тях.

Когато наближиха стените на крепостта, кръвта му се смрази при вида на множеството тела, осеяли бойното поле. В този миг видя как Лутър пада от коня и го прониза такава силна болка, сякаш някой го бе разсякъл с меча си на две. Всичко стана много бързо, преди Ролан да достигне до Лутър и да разбере, че са били подмамени в капан. Тридесетина конници бяха препуснали откъм южния хълм и бяха нападнали Лутър и хората му. Стара бойна хитрост. Самият Лутър бе повален, а половината от хората му посечени.

Ролан вече не бе в състояние да мисли трезво. Както Лутър се бе подчинил на чувствата си, така и младият мъж се остави да бъде воден от тях. Това бе един обезумял мъж, който устремно се впусна в боя, следван от двадесетина смелчаци като него. Вряза се във вражеските редици, като бясно въртеше меч наляво и надясно, докато най-сетне достигна центъра. Там намери Лутър. Острието на Турстон бе пронизало гърдите му.

Турстон от Мезидон замръзна от ужас, съзрял очите на Ролан в този миг и предусетил смъртта. Хун изцвили и се насочи към него, а Ролан вдигна меч. Турстон на свой ред се озова в клопка. Нямаше накъде да избяга, а и се бе вцепенил от смразяващия кръвта боен вик на Ролан.

Уплахата на Турстон трая съвсем малко. Той тръсна глава и се спусна към врага си. Въртеше меча си с диво безразсъдство, ала скоро бе повален. Но докато Ролан измъкваше меча си от тялото му, едно острие го прониза в гърба. Очите му се разшириха от изненада, но той реагира инстинктивно и се извъртя назад с меч в ръка. Разсече нечие тяло, но не видя чие беше. Болката беше нечовешка. Погледът му започна да се замъглява. Острието остана забито в гърба му, а грохотът на битката ехтеше в ушите му. Не виждаше нищо, сякаш бе ослепял. Изведнъж, като че ли от мрака, отнякъде изплува Лутър и той го видя как пада, повален на земята… Силният, непобедимият Лутър, също бе сразен от вражески меч.

Някакъв кон се сблъска с Хун и Ролан се свлече на земята, погълнат от тъмната бездна на небитието.

 

 

— Той мъртъв?! — възкликна Хеда, когато двама рицари внесоха на носилка Ролан в голямата зала. — Най-после!

Ги й хвърли яростен поглед, докато посочваше къде да оставят Ролан редом до други двама ранени воини. След това заповяда на рицарите да излязат. Обърна се към господарката на замъка и изрече:

— Той още не е мъртъв, мадам, все още не.

Кафявите й очи се разшириха.

— Но нали е смъртно ранен?

Надеждата в гласа й отврати Ги и той трябваше да си напомни какво положение заема в Монвил, за да не се нахвърли върху нея.

— По-добре ни оставете! Вие загубихте съпруга си. Нима нямате сълзи да го оплачете?

Очите на Хеда гневно блеснаха.

— Ще плача за моя господар, когато това копеле умре! — изсъска тя. — Трябваше отдавна да е мъртъв. Конят му трябваше да го пребие. Бях толкова сигурна, че ще свърши под копитата му!

— Мадам? — изумено я погледна Ги.

Тя отстъпи назад и поклати глава.

— Не съм казала нищо. Не бях аз!

Хеда се спусна към Лутър. Бяха положили тялото му върху тръстиковата рогозка. Тя се хвърли върху него и писъците й прокънтяха под каменните сводове на залата. Но Ги знаеше, че това не е искрен плач.

— Значи съм грешал за Роже.

Ги погледна надолу и видя отворените очи на Ролан.

— Чу ли я? — попита той.

— Чух я — отвърна приятелят му.

Младият рицар коленичи до Ролан. Гласът му трепереше от горчивина.

— Ти сгреши за Роже относно онзи случай с тръните, но само за него. Сега лежиш тук заради същия този Роже.

Ролан се опита да се надигне, но падна възнак с изкривено от болка лице.

— Лошо ли съм ранен?

— Лошо — призна Ги, — но ти си силен, ще го преодолееш.

— И Лутър беше силен — промълви Ролан и в същия миг пред погледа му отново изплува кървавата сцена. — Лутър?

— Съжалявам, Ролан. Мъртъв е.

Ролан склопи очи. Трябваше да го знае, още когато видя Лутър да пада. Не беше негов роден баща и все пак му беше баща. Връзката, скрепена с годините, го бе направила такъв, точно както Бриджит му бе казала. И тази връзка бе много по-силна, отколкото Ролан бе смятал. В гърдите му се надигна силна болка, каквато никога досега не бе изпитвал.

— Той ще почива в мир — промълви Ролан. — Отмъстен е.

— Така е — тихо произнесе Ги. — Ти отмъсти.

Ролан смръщи лице.

— Какво искаш да кажеш?

— Знаеш ли кой те прониза в гърба? — попита Ги. — Роже. Ала острието на твоя меч потъна толкова дълбоко в тялото му, че той рухна преди теб. Роже е мъртъв.

— Сигурен ли си?

— Да. А хората на Турстон се разпръснаха. Но предателството на Роже е факт. Съжалявам, че не повярвах на обвиненията ти спрямо него. Не смятах, че е възможно някой да нападне воин в гръб, дори и Роже. Но ти очевидно си го познавал по-добре от мен.

Ролан не чу думите на приятеля си, тъй като отново бе изпаднал в безсъзнание. Вече не чувстваше нито болка от загубата на Лутър, нито собствената си болка от раните.

 

 

Докато Ролан се бореше със смъртта, Бриджит посрещна пукналата пролет с тъжно сърце. Тайната й нямаше да остане дълго време скрита. Куинтин се бе разярил, когато тя най-после бе принудена да признае лъжите си.

Напоследък бе доста напълняла. Накрая му каза истината.

— Дете? — избухна брат й. — Носиш под сърцето си детето на този норман?

— Моето дете.

— Ти ме излъга, Бриджит! — прогърмя гласът на Куинтин.

Точно за това бе изпаднал в див гняв — тя го бе излъгала за пръв път в живота си. Откакто се върнаха в Луру, Бриджит бе пазила в тайна състоянието си, макар да бе сигурна, че е бременна. И брат й също бе уверен, че тя е знаела, тъй като вече бе в четвъртия месец.

— Защо? Защо излъга? — за сетен път я попита Куинтин.

Бриджит събра сили, въпреки страданието в очите му.

— Ако ти бях казала истината, щеше ли да си тръгнеш от Монвил?

— Разбира се, че не! — отвърна брат й.

— Това е отговорът, Куинтин — хладно отвърна девойката. — Няма да позволя двама мъже да се бият за честта ми, след като доброволно съм се отказала от нея. Нямаше никакъв смисъл да се води битка и да се пролива излишна кръв.

— И за какво друго ме излъга?

Бриджит наведе глава, неспособна да срещне обвинителният поглед на брат си.

— Скрих истинските си чувства от теб — най-после призна тя. — В онзи ден бях заслепена от ярост. Ненавиждах Ролан за това, че се бе бил с теб. Бях толкова наранена от този факт, че исках да умра.

— И въпреки това продължи да го защитаваш пред мен.

— Да — тихо рече тя.

Куинтин гневно се отдалечи, оставяйки сестра си потънала в сълзи. Той бе разочарован от нея. Сърцето й се късаше. Само тя си знаеше колко много тъгува и копнее за Ролан. Всеки ден се молеше той да дойде и да я отведе. Но как би могла да обясни всичко това на Куинтин?