Джоана Линдзи
Бриджит (25)

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Тържествената зала на замъка Луру бе почти празна. Просторното помещение сякаш бе обвито в булото на безнадеждна тъга. Баронът се бе свил в дълбокото кресло с позлата, опитвайки се да удави нещастието и мъката си във вино. В стаята нямаше никой, освен него. Куинтин дьо Луру най-после се бе завърнал у дома, ала пристигането му бе помрачено от жестока вест, която го хвърли в скръб. Тази, заради която се бе върнал, не бе в замъка, за да го посрещне. Неговата красива, жизнерадостна сестра бе отишла в манастир!

Бе толкова неестествено за Бриджит да пожелае да се затвори далеч от света, да се уедини зад каменните стени на някакъв мрачен и студен манастир… Щеше да я разбере по-добре, ако го смяташе за мъртъв. Ала Дрюода й бе казала, че е жив, но сестра му продължила да отстоява решението си да се оттегли завинаги от светския живот и да се посвети на Бога. Беше заминала, без да го дочака. Защо?

Дрюода му бе казала, че Бриджит е станала много религиозна, след като той бе заминал да се бие в Южна Франция. Тя решила да се подготви за суровия и аскетичен живот на монахиня и се преместила да живее в една от колибите на слугите и работела от сутрин до вечер най-черната работа, за да бъде готова за трудната и тежка орис на отшелничеството, която сама си бе избрала.

А най-лошото от всичко бе, че не бе казала в кой манастир възнамерява да се оттегли. Може би ще му трябват години, за да я открие, а дотогава тя щеше да бъде вече подстригана за монахиня. Сигурно никога нямаше да я убеди да се върне у дома с него.

— Тя ме помоли да ти кажа да не я търсиш, Куинтин — тъжно му каза Дрюода и кафявите й очи се изпълниха с безкрайна мъка. — Каза, че заминава надалеч и предполагам, че е влязла в манастира под чуждо име, за да не можеш никога да я откриеш.

— Защо не се опита да я убедиш да се откаже от намерението си? — не можеше да се примири младият рицар.

— Разбира се, че се опитах, но ти знаеш колко упорита и твърдоглава може да бъде сестра ти. Дори й предложих да й намеря подходящ съпруг, но тя бе ужасена от предложението ми. Дори ми се струва, че решението й да се оттегли в манастир бе породено от мисълта за бъдещата й женитба. Убедена съм, че тя се страхуваше от мъжете.

Дали Дрюода беше права? Нима Бриджит се бе страхувала от брака?

— Никога не биваше да я оставяш сама да си избира съпруг, Куинтин — добави Дрюода. — Трябвало е да настояваш Бриджит да се омъжи още преди няколко години.

Сега Куинтин горко се разкайваше. Ако преди да замине, й бе намерил добър съпруг, сега тя щеше да бъде тук, щастливо омъжена и може би очакваща дете. А сега Бриджит никога нямаше да изпита радостите на майчинството, да познае любовта на обичан съпруг.

Нима наистина е искала да посвети живота си единствено на Бога? О, не можеше да повярва в това. Възможно ли е Бриджит да се е променила толкова много? Мисълта, че никога повече няма да види сладката усмивка на сестра си, красивото й лице, озарено от радост, да чуе леките й стъпки и игривия й смях, го изпълваше с печал. Неговата сестра, единственият човек на този свят, когото обичаше и от когото се интересуваше, си бе отишла.

Куинтин отпи голяма глътка направо от бутилката, без да си прави труда да си сипва в чаша. Две празни бутилки се въргаляха пред него. Върху масата бяха подредени редки блюда и всевъзможни лакомства, приготвени специално за него от леля му, ала той нямаше апетит и раздаваше месото, къс по къс, на трите хрътки излегнати в краката му. Когато пристигна в Луру, бе заварил всички кучета затворени в кучешки колиби, нещо твърде необичайно за нравите в замъка. Ала това не бе единствената промяна. Слугите се зарадваха да го видят, но не бяха в обичайното си весело настроение. Стори му се, че много от тях се опитваха да говорят насаме с него, ала Дрюода ги бе отпратила с обяснението, че не иска да го безпокоят.

Откакто бе пристигнал рано този следобед и бе узнал за заминаването на Бриджит, Куинтин не бе виждал никой друг, освен Дрюода. Той се усамоти в тържествената зала и посрещаше с ругатни всеки, който се опиташе да се приближи до него. Вече бе късно и Куинтин бе изтощен, ала сънят бягаше от очите му. Виното не му бе помогнало и той се чудеше колко бутилки още трябва да изпие, за да може да заспи.

Утре имаше да свърши много работа и трябваше да бъде бодър, а за целта се нуждаеше от здрав сън. Щеше незабавно да организира издирването на Бриджит. Би започнал още днес, ако при завръщането си не бяха нападнати от банда разбойници. Двама от хората му бяха ранени, единият от които смъртоносно. Ала сега нямаше време да мисли за това. Куинтин трябваше бързо да реши кои от мъжете да вземе със себе си и в каква посока да поеме. Имаше нещо, което му убягваше, нещо, което щеше да му помогне в търсенето. Може би все пак не бе достатъчно трезвен, както си мислеше.

Изведнъж го осени някаква мисъл. Разбира се! Бриджит никога нямаше да напусне Луру сама. Някой я бе съпроводил. И този мъж щеше да му каже къде е отишла сестра му. Дрюода трябва да знае кой е придружил Бриджит до манастира! Младият мъж скочи на крака, ала се олюля и се строполи обратно в креслото. От гърдите му се изтръгна отчаян стон. Виеше му се свят, а главата му болезнено пулсираше.

— Сир, може ли да поговоря с вас?

Куинтин присви очи и се опита да различи сянката в дъното на залата.

— Кой е там?

— Едора, сир — чу се плах глас.

— А, дъщерята на Алтия. — Куинтин се облегна назад в креслото. — Е, защо се криеш, момиче, ела по-близо.

Откъм стълбището колебливо се подаде дребна фигура, пристъпи няколко крачки и спря нерешително. На светлината на лоените свещи, които горяха на масата, Куинтин видя две, не, три девойки, които танцуваха пред очите му.

— Застани мирно, момиче! — гневно викна Куинтин и отново присви очи.

— Аз… аз стоя мирно, сир.

— Какво има? — намръщи се рицарят. — Звучиш ми уплашено. Нима някога съм се държал зле с теб, Едора? Нямаш никаква причина да се боиш от мен.

Едора запристъпя нервно от крак на крак.

— Опитах се по-рано да говоря с вас, сир, но вие… вие хвърлихте парче сирене по мен и ми изкрещяхте да се махам.

Куинтин се ухили пиянски.

— Наистина ли? Страхувам се, че не си спомням такова нещо.

— Вие бяхте обезумял от мъка и това е напълно разбираемо. Нищо чудно след всичко, което се случи в този дом, след вашето заминаване.

Думите й изтръгнаха дълбока въздишка от гърдите му.

— Кажи ми, Едора, защо го е направила?

— Не е моя работа да говоря лошо за вашата леля — смутено отвърна Едора.

— За леля ми ли? Аз говорех за сестра си, но предполагам, че ти не знаеш. Къде е Мейвис? Тя беше много близка с Бриджит и би трябвало да знае какво е подтикнало Бриджит да вземе подобно решение.

— Не ви ли казаха?! — изненадано възкликна младото момиче. — Мейвис е мъртва.

Куинтин присви очи.

— Мейвис? Но как така?

— Вашата леля я изхвърли от имението и още същия ден Мейвис бе убита по пътя от някакви разбойници. Макар че понякога се чудя дали наистина те са я убили.

Куинтин се втренчи в момичето. Виното започна да се изпарява от главата му.

— И с какво право леля ми ще извърши подобно нещо?

— След като узна за смъртта ви, тя се обяви за господарка на Луру.

Новината сякаш не обезпокои Куинтин.

— Искаш да кажеш, че е била определена за настойница на Бриджит?

Едора се смути още повече.

— О, не, сир, никой не я е определял за нейна настойница. Граф Арнулф изобщо не узна за вашата смърт.

Куинтин внезапно се изправи.

— Нима е възможно това?

— Дрюода не му съобщи нищо. Освен това, тя не позволи на госпожица Бриджит да напусне Луру, да не би да отиде при графа и да му разкаже какво става тук. Нито един от васалите ви не се осмели да помогне на сестра ви, тъй като всички предполагаха, че много скоро Дрюода и съпругът й Уолфрид ще станат настойници на младата господарка. Те се подчиниха на заповедите на Дрюода. Дори Уолфрид не смее да оспорва решенията на жена си.

— Осъзнаваш ли какво ми каза току-що, момиче? — Гласът на Куинтин бе сподавен, но трепереше от гняв.

Едора уплашено отстъпи назад.

— Истина е, сир, кълна се! Помислих, че вашата леля вече си е признала поне нещо, иначе нямаше да събера смелост да се приближа до вас. Всички тук знаят по какъв начин се отнасяше тя със сестра ви… Едва ли е могла да се надява, че ще запази всичко това в тайна от вас.

— Моята леля нищо не е споделила с мен…

— В такъв случай, съжалявам. Не дойдох тук, за да злепоставям Дрюода. Дойдох да попитам дали не знаете какво е станало с госпожица Бриджит. Толкова много се тревожим за нея! Вече би трябвало да се е върнала.

— Върнала? Какви ми ги говориш, Едора? — бавно попита Куинтин. — Може би ще е най-добре да ми кажеш всичко, което знаеш за сестра ми.

И Едора го направи, отначало колебливо, но постепенно доби смелост.

— Тя се опита да избяга и сигурно щеше да успее, ако онзи норман не я бе хванал.

— Какъв норман?

— Този, който пристигна в замъка с някакво съобщение за господарката — обясни Едора.

— Ролан от Монвил?

— Да… Мисля, че така се казваше. Бриджит напусна замъка с този рицар.

— В такъв случай, това обяснява всичко — каза Куинтин. — Ролан от Монвил е донесъл вестта, че не съм мъртъв.

— Но на нас ни казаха това едва седмица по-късно — бързо отвърна Едора, — а госпожица Бриджит изобщо не узна, че сте жив. Сигурна съм. — Момичето замълча и внезапно запита: — Това, което не разбирам, е как вашата леля се е надявала да запази това в тайна от… — Едора млъкна, а разширените й от ужас очи се втренчиха в трите кучета, легнали пред барона. — Какво става с хрътките ви, сир? — прошепна девойката.

Куинтин се обърна и видя, че две от кучетата дишат тежко и се опитват да се изправят, а третото лежи неподвижно с подвити крака. Младият мъж се втренчи в животните, а след това в парчетата месо пред тях. Постепенно всичко си дойде на мястото.

— Черната хрътка лежи неподвижно, сир — с треперещ глас изрече Едора.

— Страхувам се, че съм отровил собствените си кучета — тихо отвърна Куинтин.

— Вие?

— Давах им от тази храна. Беше специално приготвена за мен — мрачно отвърна той. — Съвсем ясно е, че в този миг вече не би трябвало да дишам.

— Ядохте ли от нея? — ужасено извика девойката.

— Нито хапка. Пих само вино.

— Тя… Тя се е опитала…

— … да ме убие — високо изрече Куинтин. — Сестрата на майка ми. Моята кръв. Вече е съвсем ясно защо не е признала за злото, което е извършила, нито е помолила за прошка. Ако не бях умрял тази нощ, тя щеше да се опита да ме отрови отново утре сутринта. И рано или късно щеше да успее, тъй като аз не знаех какво е замислила. Не подозирах нищо. Едора, ти ми спаси живота, момиче! По дяволите! Какво, за Бога, е смятала да спечели леля ми, извършвайки това пъклено дело?

— Вашата сестра замина, а ако и вие бяхте умрял, сир, тя сигурно щеше да предяви претенции към Луру? — предположи Едора.

— Предполагам, че граф Арнулф е щял да погледне благосклонно на тях, тъй като тя ми е роднина — въздъхна Куинтин. — Вещица! Мили Боже, къде ли е Бриджит? След като Дрюода е решила да ме убие, тя е могла да убие и Бриджит!

— Сир, не мисля така. Госпожица Бриджит замина с онзи норман. Когато тръгваше, изглеждаше добре.

— Но къде ли я е отвел Ролан? — простена Куинтин. — Кълна се в Бога, че ако Дрюода не ми каже къде да намеря Бриджит, ще я убия с голи ръце!

Куинтин излезе с бързи крачки от залата, съвсем изтрезнял и изпълнен с грозен гняв.