Джоана Линдзи
Бриджит (22)

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Ролан се събуди на зазоряване. Остана да лежи, изопнат на земята, загледан замислено в бледото небе, прозиращо през клоните на дърветата. Бриджит спеше спокойно, без да подозира какъв смут бе предизвикала в душата му.

Колко вбесен се чувстваше вчера, не само защото бе избягала, а и заради риска, на който се бе изложила. Малката глупачка можеше да стане лесна жертва на крадци или на бродещи разбойници и зверове. Освен това, измъчваше го мисълта, че толкова лесно го бе изоставила, а още повече, че всички в Монвил бяха узнали за това. Непозната болка глождеше сърцето му и не му даваше покой. Какво бе направило това момиче с него? В един момент искаше единствено да й бъде господар, а в следващия — да я закриля. Плашеха го чувствата, които бе събудила у него. За първи път в живота си се чувстваше толкова смутен и объркан. Дори се бе съгласил да изпълни абсурдната й молба.

Ролан се намръщи при мисълта за писмото, което бе обещал да изпрати. Или тя наистина беше с благородническо потекло, или граф Арнулф бе влюбен в нея и тя се надяваше, че ще й помогне. И в двата случая Ролан щеше да я изгуби, а това го караше да се чувства нещастен. Той я познаваше отскоро, но знаеше, че не иска да я загуби.

— По дяволите! — промърмори младият мъж и се надигна, за да посрещне новия ден.

Слънцето току-що бе залязло, когато Бриджит и Ролан минаха през портите на Монвил и влязоха в двора на замъка. Девойката си помисли, че бе яздила цяла нощ и цял ден, за да избяга от замъка, а връщането им бе отнело само един ден. Очевидно не бе избрала най-прекия път за бягството си и бе изгубила ценно време. Младото момиче въздъхна. Вече нямаше смисъл да мисли за това.

Когато слязоха от конете и ги поведоха към конюшнята, Бриджит попита:

— Не си забравил за писмото, което обеща да изпратиш, нали?

— Не съм забравил — промърмори Ролан. Протегна ръка, отметна качулката на пелерината й и извади плитките й навън. Взе по една във всяка ръка и я придърпа към себе си. — Нито пък съм забравил, че ти можеше да ме помолиш никога повече да не те докосвам, но не го направи.

— Нали вече ми заяви, че никога няма да се примириш — хладно отвърна тя.

— Но ти дори не се опита да се договориш с мен, cherie — изтъкна той и в очите му блеснаха дяволити пламъчета.

— Аз получих това, което желаех, Ролан и сега ми остава единствено да издържа известно време. За мен е утеха да знам, че нещастието ми скоро ще свърши.

— Нещастие ли, момиче?

Устните му докоснаха леко нейните, сетне се плъзнаха по страната й и накрая се спряха на шията. Бриджит усети как цялата настръхва и тихо въздъхна. Той я пусна и многозначително се усмихна.

— Само още известно време, така ли? Значи ще трябва докрай да се възползвам от него.

Не дочака отговор и се запъти към коридора, водещ от конюшнята към голямата зала на замъка. Бриджит го проследи с поглед, питайки се защо му бе позволила да я целуне. Какво ставаше с нея?

Разтри ръце, поклати глава и побърза да го последва. За всичко бе виновна нежността му, каза си тя. Това бе нещо, което винаги я бе хвърляло в смут.

Часът за вечеря отдавна бе минал, но залата не бе пуста. Край масите под подиума седяха мъже, пиеха бира и разговаряха. Лутър седеше край огнището и играеше на зарове с Роберт и още един рицар, докато Хеда, Елзе и техните прислужнички бродираха ръкоделията си. Хеда бе висока, кокалеста жена, чиято кестенява коса бе започнала да посивява, а Елзе изглеждаше точно както бе изглеждала майка й преди тридесет години. Слугите все още се суетяха край огъня. Един момък разгонваше кучетата, обикалящи край къса месо, който още се печеше върху жаравата, а друг издухваше дима през отвора над огнището.

Преди да влезе в залата, Ролан изчака Бриджит да го настигне.

— Вземи ядене за двамата и ела при мен на масата. — Когато тя отвори уста, за да протестира, той вдигна показалец. — Настоявам! Очаквам да се разрази буря.

Тя спря озадачено.

— Каква буря?

Ролан прочете тревогата, изписана по лицето й и се усмихна.

— Ти извърши нещо непростимо и мащехата ми много е ядосана. Когато тръгнах да те търся, беше побесняла и не се съмнявам, че цял ден е натяквала какъв лош пример си дала на останалите слуги. Досега нито един крепостен не се е опитвал да бяга от Монвил.

Бриджит пребледня.

— Какво… какво ще ми направи?

— Хеда? Нищо. Забравяш, че аз съм твоят господар, което означава, че трябва да отговаряш единствено пред мен. Поне един път можеш да ми бъдеш благодарна за закрилата. — Не дочака отговор и я побутна към огнището. — Върви. Умирам от глад.

Девойката побърза да вземе храната. Готвачката я смъмри, че идва толкова късно, тъй като бе започнала да кълца остатъците от месото за пая, но й сипа две чинии, докато останалите слуги мятаха по някой плах поглед към Бриджит.

Младото момиче се разтревожи не на шега. Тя смяташе, че най-лошото е минало, но изглежда се бе лъгала.

Когато се запъти към господарката маса с кана бира в едната ръка и двете чинии на поднос, видя, че Лутър и Хеда се бяха присъединили към Ролан. Бриджит забави крачка, но въпреки това чу част от разговора им.

— И така? — настоя Хеда, като се обръщаше към Ролан. — Ще я съблечеш ли гола, за да я нашибаш здравата на двора с пръчки? Трябва да си получи заслуженото, за онова което дръзна да направи.

— Това не е твоя грижа, жено — обади се Лутър.

— Как така да не е моя грижа! — възмутено отвърна Хеда. — Той доведе тук тази френска уличница. Нейното високомерие и непокорство влияе зле на слугите. А сега, не само че избяга, ами и открадна! Настоявам…

Бриджит се скова от страх и едва не изтърва чиниите, а каната с бира се разплиска по масата. Девойката извърна огромни изплашени очи към Ролан.

— Не съм откраднала нищо…

— Едва ли можеш да твърдиш, че онзи кон е твой, момиче — небрежно рече той.

Бриджит усети как коленете й омекнаха, а Ролан бързо я настани на стола до себе си. В какво я обвиняваха? Един слуга можеше да бъде строго наказан за кражба на храна. Но на кон? Конят бе съкровището на един рицар — най-скъпото от всички животни, струващо много повече от един слуга и дори повече от парче земя! Един освободен крепостен с радост би продал фермата си срещу кон, защото конят бе признак на богатство и го издигаше над обикновения селянин. Да откраднеш кон, бе равносилно на убийство, а слуга да открадне кон, бе направо немислимо!

Веселото настроение на Ролан помръкна, когато видя колко изплашена е Бриджит.

— Хайде стига, стореното сторено.

— Аз… аз нямах намерение да крада — задавено прошепна тя. — Аз не помислих… Искам да кажа… Не смятах, че извършвам кражба, когато взех коня. Досега винаги съм имала кон на свое разположение и… Ролан, помогни ми!

Девойката започна да плаче и Ролан се ядоса на малодушието й.

— Бриджит, успокой се! Няма от какво да се страхуваш. Ти наистина открадна кон, но животното принадлежи на Ги, а той няма да повдига въпрос за това.

— Но…

— Говорих с Ги, преди да тръгна да те търся — меко я увери той. — Той беше загрижен много повече за теб, отколкото за коня си и няма да иска никакво наказание.

— Наистина ли?

— Да, наистина.

— Интересно… — процеди Хеда. Острият й нос изглеждаше по-дълъг от обикновено, а бледите й сиви очи се обърнаха към Бриджит. — Само че това едва ли има някакво значение. Ги може и да не настоява за наказание, но аз със сигурност настоявам.

— Коя сте вие, че да настоявате за нещо мое? — застрашително я изгледа Ролан.

Матовото лице на Хеда почервеня от гняв.

— Не глези тази кучка! Да не би да те е омагьосала?

— Не я глезя — отвърна младият мъж. — Аз вече я наказах.

— И да си го направил, явно не е било достатъчно! — остро възрази Хеда. — Не личи да изпитва болка!

Ролан се изправи със заплашителен блясък в очите.

— Да не би да се съмнявате в думите ми, мадам? Искате на свой гръб да изпитате страданието на Бриджит ли? — Протегна се към колана си. Хеда пребледня, размърда се неспокойно на стола си и стрелна Лутър с поглед. Ала той не й обърна внимание и продължи да гледа сина си.

— Лутър!

— Не, не поглеждай към мен, съпруго. Ти го предизвика, а аз те предупредих. Тази работа не те засяга. Никога не знаеш кога да спреш.

Ролан пристъпи към Хеда, но тя скочи от мястото си и избяга от залата. Лутър гръмко се изсмя.

— Най-после да видя как заядливата ми жена побягва с подвита опашка. — Протегна ръка и потупа Ролан по гърба. Сетне се отпусна на стола си и заповяда да му донесат още бира. — Минаха много години, откакто за последен път е опитала юмруците ми, твърде много.

— Значи, след като съм заминал, Хеда е станала по-сговорчива, така ли? — предположи Ролан.

Баща му сви рамене.

— Или по-скоро аз не съм й обръщал внимание.

За миг синът остана мълчалив, след което се зае с храната. Донесоха още кани с бира и Лутър се облегна назад, за да вижда по-добре Бриджит.

— Не ядеш много, момиче — отбеляза той. — Не ти ли харесва яденето?

— Опасявам се, че нямам апетит, сир — смирено отвърна тя.

— Това не е хубаво — усмихна й се господарят на замъка. — Такова нежно и слабо създание като теб трябва да има сили, ако възнамерява да се противопостави на сина ми.

— Така е, сир.

Ролан се извърна и хвърли недоволен поглед към баща си, което още повече развесели Лутър. След като отпи голяма глътка от бирата си, по-възрастният мъж се наведе напред и лицето му придоби сериозно изражение.

— Знае ли моят любим васал, че си се върнал, Ролан?

Синът му избягна погледа.

— Оставих на теб да го известиш.

Лутър загрижено смръщи вежди.

— Бягството на момичето осуети срещата ви. Не размисли ли, докато те нямаше?

— Не аз трябва да размислям, а той.

— Така е — неохотно призна Лутър. — Не разбирам твърдоглавието на това момче.

— Той е толкова последователен — рече Ролан. — Не съм учуден.

— Но той винаги те е боготворял. Не мога да повярвам, че се стигна дотук.

— Какво искаш от мен? — раздразнено повиши глас младият мъж. — Да не отвърна на предизвикателството му?

— Разбира се, че не. Ако си поговорите спокойно, може би ще стигнете до разумно решение…

— Съмнявам се, Лутър.

— Но ще избегнете излишно кръвопролитие.

— Остави ме намира! — избухна синът. — На мен също никак не ми харесва тази работа и вече се опитах да го вразумя, но той остава непреклонен. Каза, че за нищо на света няма да промени решението си.

— А ти ще го промениш ли?

— Не.

Баща му поклати глава.

— Тя може да сложи край на това недоразумение и ти много добре го знаеш.

— Не съм я молил за това.

Бриджит не издържаше повече.

— Коя е тази „тя“?

— Ти, девойче — отвърна Лутър. Ролан удари с юмрук по масата.

— Защо трябва да обсъждаме всичко това в нейно присъствие? — остро попита той и отправи гневен поглед към баща си.

— Да не би да искаш да кажеш, че тя не знае нищо? — невярващо попита възрастният мъж.

— Не, не знае.

— Ами в такъв случай трябва да узнае — сърдито заяви Лутър.

— Да узная какво? — обади се Бриджит, но и двамата мъже не й обърнаха никакво внимание.

— Това няма да промени нищо, Лутър, тъй като тя е по-упорита от нас двамата, взети заедно.

Лутър остави бокала на масата, изправи се вдървено и се отдалечи от масата. Беше очевидно, че не е никак доволен от разговора със сина си.

Бриджит и Ролан останаха сами. Тя изчака за обяснение, ала той не й каза нищо, нито я удостои с поглед. Най-сетне тя не издържа и се надвеси над него.

— Е?

— Дояж си яденето, Бриджит, а след това ще те съпроводя до стаята ти — сърдито я сряза Ролан.

— Ролан, кой те е предизвикал на двубой?

Той я изгледа толкова ядно, че тя неволно се отдръпна назад.

— Ако си приключила с вечерята, да вървим.