Джоана Линдзи
Бриджит (19)

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Когато рано на следващата сутрин Ролан се срещна с баща си в двора на замъка за двубоя, настроението му не бе особено добро. Едва предишният ден се бе завърнал у дома и вече трябваше да доказва силата и бойните си умения. Но не само това бе причина за сърдито му и намръщено лице. Другата неприятност бе Амелия.

Миналата нощ тя бе дошла в стаята му. Тъй като бе прислужница на господарката на дома, стаята й бе близо до тази на Хеда, но едновременно с това и до тази на Ролан. Едно време това бе доста удобно за него, но сега младият мъж нямаше никакво желание да възобновява старите си отношения с нея.

Когато чу тихо почукване по вратата, Ролан си помисли, че е Бриджит, която е дошла да се извини заради лошото си държание. Мисълта го зарадва и изпълни с вълнение, ала когато отвори вратата, лицето му помръкна.

— Разочарованието ти е съвсем очевидно — с лека горчивина в гласа каза Амелия. — Надяваше се, че е онази жълтокоса никаквица, нали?

— Върви си, Амелия — сърдито отвърна Ролан. — Не съм те канил тук.

— Ще го направиш, когато се умориш от съпротивата й — убедено заяви девойката. — Защото само съпротивата й те привлича, нищо друго.

Амелия тихо се изкиска.

— Аз знам, че си малко груб, mon cheri, защото си войник, но аз нямам нищо против. Обаче тя изглежда има. Така ли е?

Ролан потисна раздразнението си и каза:

— По-добре да си потърсиш друг мъж, който да те топли през студените нощи, Амелия.

— Заради нея ли?

— Причината не е тя. Ние двамата прекарахме много приятни нощи, но когато заминах, ти казах, че всичко е приключило. Съжалявам, че си си помислила другояче. — Нямаше никакво намерение да обсъжда с нея какво се кани да прави с Бриджит.

Но Амелия вече се бе обърнала и бе избягала. Ролан гневно затръшна вратата, ядосан на себе си, че не бе взел това, което с такова желание му се предлагаше. Но истината беше, че той желаеше друга жена, която не можеше да има, без да я насили, а мисълта за това го отвращаваше.

И докато стоеше срещу баща си в студената утрин, той продължаваше да мисли за снощната си среща с Амелия. Лошото му настроение не остана незабелязано.

— Какво те измъчва, Ролан? — попита Лутър и разкърши рамене. — Да не би отсъствието ти от Монвил да те е размекнало и да се страхуваш да се биеш с баща си?

— Ако някой трябва да се страхува, това си ти, старче — рязко отвърна синът.

— Ще видим — изсмя се Лутър и дружелюбно продължи: — Чух за много от твоите подвизи. Е, сигурно си се уморил от нескончаемите опити на крал Лотер да си възвърне земите.

Ролан сви рамене.

— Нямаше тръпка. Липсваше предизвикателството. Печелехме една битка, но губехме следващата. Войната трябва да доведе до някакво окончателно разрешение, но аз се съмнявам, че тази някога ще приключи.

— И тогава замина за Шампан, а след това за Бургундия, така ли?

— Добре си осведомен — промърмори Ролан.

— Имам доста приятели, които ме осведомяваха за твоите странствания. Това, на което съм те научил, не е било загубено в Прованс. Аз самият с удоволствие бих участвал в битки като тези.

— Всичко свърши доста бързо.

— По кой път мина, за да си дойдеш у дома?

Ролан се изненада от любопитството на Лутър, но побърза да отговори:

— Пътувах покрай поречието на Лоара до Бери. Там предадох едно известие, за което ме бяха помолили и се сдобих с момичето.

— Значи си пресякъл Блоа и Мен, който е най-прекият път до Монвил?

— Не, пътувах по поречието на Лоара до Орлеан, където реката се съединява с река Мен. След това потеглих направо на север.

— Значи си минал през Анжер?

Ролан долови внезапна тревога в гласа на Лутър и се намръщи.

— Да, но какво значение има това?

— Никакво — отвърна баща му и рязко добави: — Да започваме.

Ролан сви рамене след този малко неочакван разпит на баща си и насочи вниманието си към предстоящия двубой. Беше участвал в многобройни подобни двубои с баща си, в които бе заякнал и придобил бойни умения, ала едва в последните няколко години, преди да напусне дома си, младежът бе успял да се превърне в негов достоен противник. Мечтата му бе да победи баща си в двубой, но досега това не се бе сбъднало.

Звънът на метал отекна в двора и привлече мъжете от замъка. Врявата от битката събуди Бриджит и тя бързо изтича на вратата, изплашена, че са нападнали Монвил. Изуми се, когато видя Ролан и баща му да се бият ожесточено. Бриджит бързо наметна вълнената си пелерина и излезе на двора, без да си дава труд да покрие с качулката разпуснатата си коса. Застана наблизо и като хипнотизирана впери очи в сражаващите се мъже. Лутър кръстоса меча си с този на Ролан и го принуди да отстъпи. Ролан можеше само да отвръща на ударите с меча и да се пази с щита си. Двамата се движеха из целия двор, докато накрая Ролан ловко се изплъзна от един силен страничен удар на Лутър, извъртя се светкавично и започна да настъпва, принуждавайки баща си да се отбранява.

— Колко дълго ще продължи всичко това? — прошепна Бриджит на един от войниците, без да откъсва поглед от Ролан.

— Няма да е дълго — отвърна мъжът.

Но не позна. Слънцето изгря и се изкачи високо в небето, а битката между двамата мъже продължаваше и нито единият не се предаваше, нито другият. Бриджит се умори само докато ги гледаше. Знаеше колко е тежък рицарският меч. Тя едва можеше да го повдигне с двете си ръце. Изисква се голяма силна и непоколебима воля, за да се биеш толкова дълго, помисли си девойката, докато гледаше с възхищение двамата мъже.

Ала постепенно битката загуби темпо. Лутър и Ролан обикаляха двора и ту единият нападаше, ту другият. После внезапно нещата се промениха, сякаш всеки един от двамата бе почувствал нов прилив на сили. Мечът на Ролан неочаквано се завъртя от дясната страна на Лутър, но след миг посоката му се промени и удари отляво. Лутър бе изненадан, не вдигна достатъчно бързо щита си и оръжието на Ролан посече рамото му, разтрошавайки металната ризница.

Баща и син застинаха неподвижно. Бриджит предположи, че двубоят е приключил. Ала за нейно изумление, Лутър започна да се смее. Що за хора бяха това? В следващия миг старецът изби меча от ръката на сина си и притисна своя в гърдите му.

Ролан отпусна щита си надолу, в знак, че се признава за победен и Лутър свали меча си.

— След като си пуснал кръв, би трябвало да притиснеш противника си, Ролан — засмя се баща му. — Не трябва да спираш, за да видиш колко смъртоносно е ранен врагът ти.

— Ако беше мой истински враг, старче, не се съмнявай, че щях здравата да те притисна — отвърна младият рицар.

— В такъв случай, предполагам, че трябва да го взема под внимание и да обявя изхода на двубоя в полза на двама ни. Да… за пръв път няма победител. Съгласен ли си с това?

Ролан кимна и посочи към рамото на Лутър.

— Трябва да се погрижиш за раната си.

— Едва усещам тази драскотина — изръмжа баща му. — Май твоите собствени рани се нуждаят от нежната ръка на хубавата ти прислужница.

Ролан се огледа и видя Бриджит, която го наблюдаваше. Беше като привидение с разпуснатата си коса, която се стелеше по нежните й рамене подобно на разтопено злато. Тя свенливо сведе поглед, а Ролан продължи да я гледа като омагьосан, забравил за раните си.

Звукът от гръмогласният смях на Лутър го извади от вцепенението му.

— Сякаш ти се ще да съблечеш с поглед бедното момиче, синко — пошегува се той. — Не можеш ли да почакаш, докато останете насаме?

Ролан се изчерви.

— Днес ме накара да се гордея с теб, Ролан — продължи баща му. — Ти си достоен син. Да, представи се отлично, а аз знам, че предишната ти рана още не е заздравяла напълно. Усвоил си всичко, на което съм те учил, дори повече.

Ролан не знаеше какво да отговори. За първи път Лутър го хвалеше и то без да се скъпи на думи. За щастие, баща му не дочака отговор. Обърна се и се отдалечи, а Ролан остана да гледа смутено след него. По всичко личеше, че Лутър се е променил. Може би наистина бе започнал да остарява.

Бриджит и Ролан останаха сами на двора, тъй като и останалите мъже побързаха да влязат в замъка.

— Отворила ти се е раната — смъмри го тя. Младият мъж извинително й се усмихна.

— Не беше нарочно. Ще се погрижиш ли за нея?

— Предполагам, че ще трябва, тъй като не виждам кой друг би го сторил — намръщено рече Бриджит.

— Какво те безпокои? — нетърпеливо я изгледа той.

— Ти! — избухна девойката и сложи ръце на хълбоците си. — Тази глупост, на която станах свидетел!

— Това беше просто един двубой, ma cherie.

— Не, не беше. Беше си чиста лудост! — гневно отвърна тя. — Можеше да се убиете един друг!

— Ние не се биехме на живот и смърт, Бриджит — търпеливо й обясни той. — Това бе премерване на силите, нищо повече. Нима френските рицари не изпитват бойните си умения в приятелски двубои?

— Е, да — неохотно се съгласи младото момиче, — но не го правят толкова ревностно. Вие се биехте, сякаш честта ви бе заложена на карта.

Ролан се ухили.

— Ами донякъде точно така беше. Тук винаги така се бием. Лутър смята, че тези, които е обучавал, трябва да бъдат най-добрите. Той е изключителен воин и ако трябва да бъда искрен, ще призная, че никога досега не съм издържал да се бия толкова дълго срещу него.

— Но вие бяхте равностойни противници — изтъкна Бриджит. — Дори аз го разбрах. Всъщност, ти щеше да победиш баща си, ако не беше се отказал.

— Разбираш ли, че току-що ме похвали, cherie? — пошегува се с усмивка младият мъж.

Бриджит се изчерви.

— Аз… аз…

— Хайде сега, недей да разваляш единствената похвала, която съм чувал от устата ти, с някоя остра забележка. Поне един единствен път прояви малко милост към мен.

— Ти ми се подиграваш, Ролан. И не сменяй темата на разговор, ако обичаш.

— Е, може и така да е — уклончиво отвърна той. — Освен това, само си губим времето. Започвам да си мисля, че си решила да ме държиш тук и да спориш с мен, докато ми изтече кръвта.

— Идеята не е много лоша — отвърна девойката, — но по-добре ела с мен. Жилището ми е наблизо.

— Не, трябва да си сменя дрехите, освен това имам чисти превръзки в стаята. Ако, разбира се, се съгласиш да ми помогнеш да стигна дотам.

— Нима имаш нужда от помощ, за да вървиш? — Очите й се разшириха.

Той кимна.

— Чувствам се така, сякаш не мога да помръдна нито един мускул от тялото си — простена Ролан. — Но, ако ми дадеш ръката си, cherie, ще те последвам навсякъде.

— Ръката ми, така ли? — сопна се тя. — Не съм сигурна дали да го направя.

Той я сграбчи за ръката и я поведе към къщата.

— В такъв случай ще те накарам да ме последваш — заяви рицарят, като за първи път се стараеше да не я стиска прекалено силно.

В стаята на Ролан цареше истински безпорядък и Бриджит смаяно местеше поглед от една отворена ракла към друга, по разхвърляните дрехи, неоправеното легло и събрания килим. Дебел слой прах покриваше малката маса до ниското ложе и единственото кресло с висока облегалка, а стените бяха почернели от сажди.

— Наистина ли спиш тук? — с отвращение попита тя.

Младият мъж се ухили.

— Стаята не е била използвана доста дълго време, а тази сутрин бях принуден да изляза доста набързо. Предполагам, че няма да ти отнеме много време да я изчистиш и подредиш.

— Аз ли? — удивено го изгледа тя.

— Моля те, Бриджит, не започвай отново — въздъхна Ролан. — Толкова много ли искам от теб?

Бриджит се поколеба. Този път тонът му бе умолителен, а не заповеднически. Засега и това бе достатъчно.

След като почисти раната му и я превърза, тя се запъти към една от раклите. Ролан се усмихна. Двамата бяха сами в неговата стая и за пръв път Улф не беше с нея. Тя дори изглеждаше в добро настроение.

— Какъв цвят смяташ, че ще ми подхожда, cherie?

— Със сигурност синьо, а може би тъмнокафяво? Мисля, че ще изглеждаш чудесно в тъмнокафяво.

— В такъв случай, няма да имаш нищо против да ми ушиеш една-две нови туники, нали? Останали са ми съвсем малко.

— Няма да се оставя да ме заблудиш с този невинен поглед. Ще ти ушия туниките, но само, за да ти докажа, че мога. Обаче не си мисли, че ще бъда твоя робиня.

След като му избра една стара кафява туника, Бриджит се запъти към вратата.

— Не искам да бягаш като опарена от стаята ми — извика след нея той.

— Защо? — повиши глас младото момиче.

— Бриджит, успокой се и остани за малко. Нямам намерение да те изнасилвам — въздъхна младият мъж. — Толкова много ли се страхуваш от мен?

— Да — чистосърдечно призна тя.

— Нима досега съм бил груб с теб? — намръщи се Ролан.

Когато тя не каза нищо, той попита:

— Смяташ ли, че съм суров и безчувствен мъж, а Бриджит?

— Държа се доста грубо с мен — отвърна девойката. — Има какво да се желае по отношение на обноските ти, Ролан, а и много бързо избухваш.

— Ти също.

— Знам — усмихна се тя. — И аз имам недостатъци, не отричам. Но сега говорехме за твоите, за които ти изглежда и не подозираш.

Ролан вдигна ръка и нежно я погали по лицето.

— Заради теб ще се променя.

Последва дълга пауза. Сетне Бриджит плахо попита:

— Защо?

— За да виждам по-често усмивката ти.

— Нямам много поводи за усмивки, Ролан — откровено отвърна младото момиче.

— Ще имаш.

Тя се отдръпна от него и очите й потъмняха.

— Играеш ли с мен?

— Не, никога не съм бил по-искрен — меко я увери той.

Наведе се и я целуна, първо много нежно, за да не я изплаши, а след това по-настойчиво. Тя се опита да се отскубне от прегръдката му, но Ролан не я пусна и ръцете му се стегнаха по-силно около кръста й. Когато гърдите й се притиснаха към неговите, той усети как всичко в него пламва. Имаше чувството, че кожата му гори там, където бедрата й се опираха о неговите, а слабините го боляха от желание. Изгаряше от копнеж по нея, а тя не го искаше.

Устните му се плъзнаха по деликатната извивка на шията й.

— Ох, Бриджит, толкова много те желая — задъхано прошепна той в ухото й.

— Ролан, ти каза, че няма да ме насилваш — уплашено промълви момичето, опитвайки се да се измъкне от ръцете му.

— Позволи ми да те любя — дрезгаво прошепна младият мъж. — Позволи ми, Бриджит.

Той я целуна, преди да е отворила уста да му откаже, ала най-сетне тя успя да се изтръгне от прегръдките му.

— Ролан, причиняваш ми болка!

Той наведе глава, за да я погледне и видя подпухналите й от страстните му целувки устни.

— Бриджит, нима си толкова крехка?

— Не съм виновна за това — с треперещ глас отвърна тя. — Бях отгледана с много нежност и любов. Кожата ми е чувствителна и не е свикнала на такива брутални ласки.

Младият мъж повдигна брадичката й, а после нежно докосна с пръст устните й.

— Не исках да те наранявам — тихо промълви той.

— Знам, но пак се опита да ме насилиш.

Ролан виновно се усмихна.

— Не можах да се спра.

Бриджит внезапно се разгневи.

— Нима отново се осмеляваш да ме обвиняваш? Сега дрехите ми не са мокри и не са прилепнали по тялото ми.

— Не са.

— Тогава, кажи ми, с какво съм те изкушила, за да не го правя отново!

Ролан сърдечно се засмя.

— Ах, малко мое съкровище, толкова си наивна. Само това, че съм близо до теб, ме изкушава. Нима не знаеш колко си красива?

— Тогава трябва да стоиш по-далеч от мен.

— О, не, Бриджит — бавно, но решително поклати глава той. — Ти си мечта за всеки мъж, но си съкровище само за един-единствен — и това съм аз. Няма да позволя на никого да се приближи до теб!

— Аз не съм твоя собственост, Ролан. — Бриджит се отдръпна и отстъпи няколко крачки. — И никога няма да бъда.

Ролан удари с юмрук по бедрото си.

— Защо ме мразиш толкова? — гневно извика той.

— Ти знаеш защо.

— Казах ти, че ще се променя.

— Каза и веднага след това се нахвърли върху мен. Не вярвам на думите ти.

— Ти ме съдиш прекалено строго, Бриджит. Това, което се случи преди малко, не бе подвластно на разума.

— Трябва ли да живея в непрекъснат страх? Искам да го знам, Ролан.

Челото му се смръщи. Не можеше да я излъже и да й обещае, че никога повече няма да се нахвърля върху нея. Не искаше да я принуждава да му се отдава, ала отлично знаеше, че губеше контрол, когато видеше това момиче. Но, по дяволите, не искаше тя да се страхува от него! Мисълта, че той я плаши, го ядоса.

— Е, Ролан?

Младият мъж рязко се извърна.

— Не си играй с мен, момиче! — изръмжа той.

Очите й го гледаха с очакване.

— Трябва да ми отговориш.

— Ще си помисля за това. А сега да вървим — отсече Ролан. — Време е за обяд.