Джоана Линдзи
Бриджит (17)

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Ролан препусна в галоп. Пред него се простираха земите на Монвил, неговият дом. Бриджит се наведе настрани, за да огледа по-добре мястото, където щеше да живее занапред. Е, не задълго. Всичко бе побеляло. Дебела снежна покривка се стелеше навсякъде — от хълма от лявата й страна, в подножието на който се намираше селото, до пасищата, овощните градини, нивите, ливадите и горите, простиращи се отвъд тях.

Снегът продължаваше да се сипе безспир. Бриджит си припомни как предишната нощ, когато от небето бяха затанцували първите снежинки, Ролан се бе погрижил за нея да не замръзне. Би предпочела да се вцепени от студ, само и само да е по-далеч от него, ала той притисна мекото й тяло до своето, без да обръща внимание на протестите й, но прояви целомъдрие. Не знаеше дали причината за това бе раната или тихото ръмжене на Улф. Ала обсипа врата й с топли целувки, докато накрая тя не се отдръпна. Не й досаждаше повече, но сложи тежката си ръка върху бедрото й в знак, че му принадлежи.

Докато се взираше в дома на Ролан, Бриджит се опита да изтрие от паметта си спомена за изминалата нощ. Вместо това насочи мислите си към предстоящата среща с баща му и онова, което щеше да му каже. Дали той щеше да й повярва, ако му разкриеше коя е и какво се бе случило с нея? Ролан не откъсваше взор от хълма и за първи път девойката почувства ледените тръпки на страха. Ами ако никой не й повярва? Дали ще я принудят завинаги да остане тук и да прекара остатъка от живота си като окаяна слугиня?

Един от стражите кимна към отворените порти и махна за поздрав към Ролан. Никой не излезе да ги посрещне. Дворът на замъка беше пуст. Чуваше се единствено свистенето на студения вятър. Не се появи и коняр, за да отведе коня на Ролан в конюшнята.

— Какво става тук? — тревожно попита Бриджит, когато Ролан скочи от коня пред вратите на конюшнята и й помогна да слезе.

— Спокойно, всичко изглежда нормално.

— Но защо никой не излезе да те посрещне? Стражите сигурно са видели, че пристигаме и би трябвало да са съобщили на баща ти — продължи да го разпитва младото момиче, след като излязоха от конюшнята и се запътиха към замъка.

— Не се съмнявам, че той ни е видял.

— Защо тогава не е излязъл? — смаяно го изгледа тя.

Той снизходително се усмихна.

— Само един глупак би излязъл навън в този студ.

— Но дори и слугите ти отказаха почит — настоя тя.

Младият мъж сви рамене.

— Може би Монвил няма да ти се стори много гостоприемен, Бриджит. Не очаквай кой знае какво.

— Ти каза, че баща ти притежава много крепостни.

— Така е, ала те играят по свирката на Хеда и не се съмнявам, че тя им е възложила стотици задачи, щом е узнала за пристигането ми. Тази дама полага огромни усилия да не се чувствам добре дошъл в този дом. Не смятам, че се е променила само защото ме е нямало шест години. Моята мащеха е зла жена и те съветвам да стоиш по-далеч от нея, защото съм убеден, че няма да те хареса.

— Защо? Та тя дори не ме познава!

— И не е нужно — усмихна се Ролан. — Хеда би те презирала само защото си моя прислужница. Тя винаги е изпитвала огромно удоволствие да трови живота ми и се старае всички слуги да са по-далеч, когато се нуждая от нещо. Но сега аз имам теб, а тя няма да има право да ти заповядва. Това никак няма да й се понрави.

— Значи тя те мрази?

— Аз й напомням за неспособността й да дари баща ми със син. Моята майка не е от Монвил. Когато умряла, Лутър ме довел в дома си, за да се грижи за мен наравно с дъщерите, родени от Хеда. Всичко, което виждаш, един ден ще бъде мое — ще принадлежи на незаконния син на Лутър, вместо на законните му деца.

— В такъв случай предполагам, че и сестрите ти те мразят — въздъхна Бриджит. — Чудесно семейство, няма що, Ролан. И ти ме доведе тук, за да живея сред тези хора?

— Не се плаши, малко мое съкровище — безгрижно я увери той. — Аз ще те закрилям от злобата и гнева им.

Замъкът бе доста внушителен с парадна зала със сводест таван. Облицована беше наполовина с дърво, наполовина с камък и изглеждаше доста по-скромна в сравнение със залата в Луру. Бриджит забеляза, че в това помещение се и готвеше, тъй като имаше две огнища. Върху едното на дебел синджир бе закачен огромен казан, в който вреше нещо, а върху жаравата се печеше голям къс сърнешко месо. Из залата сновяха слуги, които поднасяха обяда на внушителната компания, настанила се вече около масата.

Всъщност, масите бяха три. Едната от тях бе поставена върху подиум, челно на останалите две по-дълги маси, покрай които бяха насядали войници, пажове, рицари и техните оръженосци, както и няколко дами. Пред по-малкото огнище имаше няколко пейки. Отляво, встрани от огнището за готвене, се виждаше сводест портал, водещ до друга, също просторна зала.

В средата, на поставената върху подиума маса, седеше възрастен мъж с едра и набита фигура и коса с цвят на пшеница, подстригана късо по нормандската мода. За разликата от останалите мъже, нямаше брада, а лицето му бе прорязано от дълбоки бръчки. Това беше лице на силен и твърд мъж. Въпреки че не си приличаха особено с Ролан, Бриджит нито за миг не се усъмни, че това бе Лутър, господарят на Монвил.

От двете му страни седяха две жени, едната от които изглеждаше малко по-голяма на години от Ролан. Другата бе доста по-възрастна — несъмнено бяха майка и дъщеря. Двете поразително си приличаха — остри, издадени напред брадички, тесни очи и орлови носове.

Тъй като в залата бе доста оживено, никой изглежда не бе забелязал появата на Бриджит и Ролан. Девойката необезпокоявано се огледа. Улф подуши хрътките, които тичаха свободно из залата, нададе предизвикателен вой и се спусна към едната от тях, преди Бриджит да успее да го спре. Останалите кучета, повечето от които мелези, се втурнаха към тях и вдигнаха невъобразима врява.

Лицето на младото момиче пламна от смущение. Нейното куче бе причинило цялата тази неразбория и внезапно всички присъстващи в залата притихнаха. Тя понечи да извика Улф, ала Ролан я спря.

— Остави го, Бриджит — засмя се той. Личеше, че искрено се забавлява. — Обстановката е нова за него, ала той е достатъчно умен, за да се наложи още от самото начало.

— Но той ме посрамва.

— Така ли? — насмешливо повдигна вежди младият мъж. — Май забравяш, че сега и той ми принадлежи. Освен това Улф просто показва на кучетата на баща ми, че си имат нов водач. Това е нещо, което ние всички в Монвил отлично разбираме.

— Кое? Да се биеш за надмощие?

— Да.

— Но нали твоят баща е господарят тук?

— Така е — кимна Ролан, — но съм длъжен да го предизвиквам, както и той мен.

— Но това е нечувано!

— Не и в този дом, момиче. За Лутър това е закон. Старият управлява със сила, както преди него са правели и дедите му. Той вярва, че ако не може да се наложи над собствените си хора, няма право да им бъде господар и предводител. Всички трябва да разберат, че той все още може да надвие дори собствения си наследник.

— Ама че варварство! — смаяно възкликна Бриджит и добави: — Ти също си варварин!

Ролан се взря в светлосините й очи и се усмихна.

— Нима едва сега го разбра?

В този миг една приятно закръглена и хубавичка прислужница се втурна към тях, а кестенявите й къдрици се развяха зад нея. Бриджит изумено видя как момичето обгърна с ръце врата на Ролан и звучно го целуна.

— Какво означава това? — нацупи се девойката, когато той се измъкна от прегръдките й. — Защо не ме поздравиш както се полага, mon cheri^[1]?

Младият мъж се намръщи.

— Амелия, това, което е било между нас е твърде лично, а ти го правиш публично достояние. Нямаш ли срам, момиче, та се нахвърляш така върху мен?

Амелия изумено ахна, а тъмносините й очи се разшириха от гняв.

— Чаках те да се върнеш през всичките тези години! Лутър го знае и няма нищо против.

— Какво, по дяволите, знае той? — властно попита Ролан. — Нима си му казала за нашите отношения? Как си могла да посрамиш баща си, излагайки на показ своята безнравственост?

— Защо ме обвиняваш? — извика Амелия. — Не съм казала на никого за нас. Лутър сам разбра колко тъгувам за теб. Сметна го за доста почтено.

— А какво ще си помисли сега, след като стана свидетел на бурното ти държание? Ами баща ти, който ни гледа и в този момент? Махай се, Амелия! — изръмжа Ролан. — Не съм те молил да ме чакаш. Защо си го направила? Никога не съм ти обещавал женитба.

— Аз си мислех…

— Лъгала си се! — рязко я прекъсна той. — Постъпила си доста глупаво, като си ме чакала. Досега баща ти е можел да ти уреди изгоден брак. Аз нямах намерение да се връщам тук и ти много добре го знаеше.

— О, не, Ролан — изрече тя. — Аз знаех, че някой ден ще се върнеш и ти наистина се върна.

— Достатъчно, Амелия! Баща ми ме чака.

— Хайде бе! — Отмести поглед от Ролан и се втренчи в Бриджит, която се бе отдръпнала встрани, засрамена, че е станала неволен свидетел на разговора им.

— А! Значи това било! — извика Амелия. — Ти вече си си взел жена! Копеле! — изсъска тя, а очите й потъмняха от ярост.

Ролан се вцепени за миг, а сетне й хвърли страховит поглед.

— Мери си думите, жено, или ще опиташ опакото на ръката ми! Освен това, ще бъда принуден да убия баща ти, ако ме предизвика на двубой заради теб. Ако не мислиш за себе си, помисли поне за него.

Едри сълзи се затъркаляха по румените страни на момичето.

— Как си могъл да се ожениш за друга?

Ролан раздразнено въздъхна.

— Не съм се оженил. И никога няма да се оженя! Всички жени сте еднакви, непрекъснато мърморите и хленчите… Никога няма да се обвържа с жена, която да не мога да изгоня, щом се наситя на прелестите й или тя покаже злобния си нрав.

Ролан се отдалечи с бързи крачки от тях. Бриджит смутено се запита какво да прави, след като той очевидно бе забравил за присъствието й. Амелия я изгледа с омраза и Бриджит побърза да последва Ролан. Тя вървеше с гордо вдигната глава, без да обръща внимание на любопитните погледи. Почувства се съвсем беззащитна, ала се оживи, когато Улф се присъедини към нея, след като бе победил и последното от кучетата на Монвил. Поне той се бе представил блестящо.

Когато Ролан приближи подиума, Лутър Монвил се надигна от стола си, но това бе единственото, което направи в чест на завръщането на своя син и наследник. Бриджит бе безкрайно изненадана от странното държание между баща и син след дългата разлъка. Нито един от двамата не се усмихна, нито пък изрече приветствени слова. Двамата мъже се изгледаха с каменни изражения, сякаш бяха врагове, а не баща и син. Изучаваха се мълчаливо, отбелязвайки промените настъпили у всеки един от тях през изминалите шест години.

Най-после Лутър заговори:

— Закъсня.

— Задържаха ме важни дела.

— Така ми каза и Ги — отвърна Лутър с нотка на неудоволствие в гласа. — Останал си при леглото на някакъв умиращ французин. Нима си решил, че това е по-важно, отколкото бъдещето на Монвил?

— Този мъж спаси живота ми. Да остана и да разбера дали ще оживее бе най-малкото, което можех да направя за него. Забавих се само с няколко дена.

— Той оживя ли?

— Да.

— Значи не му дължиш нищо повече?

Ролан кимна.

Отговорът му изглежда задоволи Лутър.

— Добре. Не искам някакъв дълг да те позове далеч оттук, ако започнат неприятности. Сам ли пътува с този товар? — попита Лутър, имайки предвид Бриджит, без да благоволи дори да я удостои с поглед. — Къде е оръженосецът ти?

— Изгубих го на юг. — Ролан се ухили. — Но този товар ми служи доста добре.

Лутър гръмко се засмя. Останалите мъже го последваха, макар да не бяха чули разговора им. В този миг Амелия се изкачи на подиума и злъчно рече:

— Не знаех, че във Франция е модерно курвите да се наричат оръженосци.

Ролан се извърна към нея, готов да отвърне по подобаващ начин на думите й, но погледът му падна върху Бриджит и той видя, че в очите й блестят сълзи.

— Извинявам се, госпожице — нежно й каза той. — Тук изглежда някои жени принадлежат към утайката на обществото и държанието им е доста вулгарно.

Чуха се викове на смайване, в това число и на самата Бриджит. Последното нещо, което очакваше от този мъж, бе да я защити, след като сам бе опетнил честта й.

Преди да успее да се съвземе, за да отговори, Амелия злобно изфуча.

— Как се осмеляваш да ме обиждаш по този начин, Ролан?

Той я прониза с леден поглед.

— След като не понасяш обиди, Амелия, постарай се да не обиждаш и ти другите.

Амелия гневно се обърна към Лутър.

— Сир, вашият син няма никакво право да ми говори по този начин. Освен това не обиди само мен. Той каза „жени“.

— Ха! Чух го много добре — ухили се Лутър, без да се опитва да защити Амелия, както тя се надяваше, нито пък останалите две дами, които явно бяха изпълнени с гняв и възмущение. Изгледа Бриджит от главата до петите. — Това момиче има ли си име?

— Да — дръзко отвърна девойката. — Аз съм Бриджит дьо Луру, сир.

Ролан сви вежди.

— Сега тя е Бриджит от Монвил — моя слугиня.

— Това може да се оспори — решително заяви Бриджит, обърна се и сковано се запъти към огнището, като извика Улф със себе си.

— Ха! — засмя се Лутър. — Разбирам защо си се забавил.

— Момичето още не е свикнало с новия си господар. Досега ми създава само главоболия.

— Как се сдоби с толкова хубава прислужница и такова великолепно животно?

— Принудиха ме да я взема със себе си — кратко отвърна Ролан, — а кучето я последва.

Лутър се втренчи в Бриджит.

— Тази жена се държи като истинска дама. Бих се заклел, че има благороден произход, защото излъчва гордост и изисканост.

Ролан твърдо погледна баща си.

— Не й позволявайте да го чуе, сир, тъй като тя иска да ви накара да повярвате тъкмо в това.

— Да не би да ми казваш, че тя твърди, че е дама?

— Не се съмнявам, че ще положи всички усилия да ви убеди, че е дама.

Лутър се намръщи.

— А откъде си толкова сигурен, че не е?

— По дяволите! — избухна синът му. — Аз съм повече от сигурен! Освен това, тя самата достатъчно ме дразни и ядосва, така че не е нужно и вие да наливате масло в огъня, стари човече!

— Стари човече, а? — изръмжа Лутър. — Ще се срещнем в двора на замъка при изгрев слънце и тогава ще видим кой е стар!

Ролан кимна, без да каже нищо. Не искаше да спори с баща си защото не бе забравил отдавнашното им неразбирателство.

След като го осведоми относно подготовката на Турстон от Мезидон за битка и за предпазните мерки, взети в Монвил, Ролан обърна поглед към огнището, където Бриджит бе седнала с гръб към останалите. Тясната й ръка лежеше върху рунтавата глава на Улф и разсеяно го галеше. Младият мъж се запита какво ли си мисли в този миг, загледана в танцуващите пламъци. Какво да прави с тази малка лудетина? Защо тя продължава да упорства за положението си в обществото? Беше направила всичко, за да го убеди, че не е крепостна, не се бе заклела единствено в Бог. Но той бе сигурен, че няма да го стори, тъй като се бе убедил, че Бриджит искрено вярва в Бог. Беше го доказала, когато остана да се погрижи за раната му, вместо да си тръгне. Можеше да го остави да умре, но не го направи. Навярно в крайна сметка не го мразеше толкова силно, както твърдеше.

Ролан спря една прислужница, минаваща край него, и й прошепна нещо. След това продължи да наблюдава момичето, което се приближи до Бриджит. Външно девойката изглеждаше напълно спокойна, ала едва сдържаше гнева си. Не можеше повече да търпи Ролан и нахалното му държание.

Бриджит не чу приближаването на прислужницата и стреснато подскочи, когато тя я потупа по рамото.

— Какво искаш?

Очите на момичето се разшириха от смущение. Не знаеше как да се държи с тази красива французойка, която синът на господаря й, наричаше слугиня, но която приличаше на благородна дама.

— Сир Ролан моли да се присъедините към него на масата и да хапнете, преди да се оттеглите — нервно каза прислужницата.

— О, той ме моли, така ли? — Бриджит погледна в средата на залата и видя, че Ролан я наблюдава. Не можеше да сдържа повече задушаващият я гняв. — В такъв случай можеш да кажеш на този господин, че никога няма да падна толкова ниско, че да седна на една маса с него!

Очите на слугинята щяха да изхвръкнат от орбитите си.

— Не мога да му кажа това!

— Тогава аз ще му го кажа! — заяви Бриджит и се изправи.

— Моля ви, не го правете! Познавам го, той е дяволски избухлив, господарке.

Бриджит изумено се втренчи в момичето.

— Защо ме нарече „господарке“?

Слугинята срамежливо наведе глава.

— Ами… Така ми се стори правилно.

Бриджит се усмихна. Тя не знаеше, ала усмивката й плени всички присъстващи мъже.

— Ти ми направи добро, като ме спря. Как се казваш?

— Года.

— Года, съжалявам, че се държах така с теб. Никога досега не съм изливала гнева си върху слугите и да ме пази Господ и занапред няма да го правя, иначе ще заприличам на Ролан.

— Сега ще се присъедините ли към сир Ролан?

— Не. Предпочитам да ми покажеш къде ще спя. Не искам нищо друго, освен поне за малко да остана сама.

— Да, господарке — тихо отвърна момичето.

Ролан съпроводи с поглед Бриджит, която напусна залата заедно с прислужницата. Мислеше за усмивката, с която тя бе дарила Года и внезапно осъзна, че изпитва огромното желание да я види отново, но този път да бъде предназначена единствено за него.

„Какво става с мен? — развеселено се запита младият мъж. — Да копнея да получа усмивката на една слугиня!“