Джоана Линдзи
Бриджит (16)

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Миризмата на печено месо събуди Бриджит. Тя се огледа и видя, че телата на мъртвите саксонци бяха изчезнали. Ролан бе клекнал край огъня, а Улф се бе настанил до него. Младото момиче им хвърли ядосан поглед.

— Господи, май си бил доста зает за мъж, който е тежко ранен — язвително подхвърли тя.

— Добро утро, момиче.

Тя не отвърна на поздрава му.

— Как е раната ти? Да не би да се е отворила?

— Не, Хун свърши цялата работа — засмя се младият мъж и кимна към коня.

— Ами месото?

— Твоето куче го донесе.

Бриджит възмутено изгледа Улф.

— Предател! Престарал си се, за да му се харесаш!

— Винаги ли си говориш с животните? — попита Ролан и я стрелна с поглед.

— Само с това куче — кисело отвърна тя. — Макар че напоследък няма много полза от приказките ми.

— Надявам се, че не очакваш то да ти отговори.

— Разбира се, че не — обидено сви рамене тя. — Да не би да мислиш, че не съм с всичкия си. А, Ролан?

Той се намръщи.

— Не съм ти разрешил да се обръщаш към мен по този начин.

— А аз пък не съм молила за разрешението ти.

Мъжът застрашително сви вежди.

— Ще се обръщаш към мен със сир.

— Няма. Ти не си мой сеньор — отсече Бриджит. Мой сеньор беше баща ми, а след като той почина, брат ми. Сега мой сеньор е графът на Бери. Към него трябва да се обръщам със сеньор, но за мен ти си Ролан от Монвил и нищо повече. Ще те наричам или Ролан, или норманско копеле — за мен е все едно.

Ролан се изправи и приближи към нея. Очите му гневно светкаха.

— Предупреждавам те, момиче…

— Момиче! — избухна тя. — Името ми е Бриджит, чу ли? Бриджит! Ако още веднъж ме наречеш „момиче“, ще те цапардосам с нещо!

Ролан забрави за гнева си, изненадан от избухването й.

— Май тази сутрин самият дявол се е вселил в теб. Какво ти става, момиче?

— Ето, пак го направи! — извика тя и сълзите запариха в очите й. — Не е нормално да си на крак, след като само преди няколко часа едва не умря. Дяволът се е вселил в теб, не в мен. Той би трябвало да ти дава сила!

— Значи това било — внезапно се засмя Ролан. — Ти все още кроиш как да избягаш, разчитайки, че ще съм твърде слаб, за да те спра. Е, съжалявам, ще те разочаровам, но от дете съм привикнал да понасям болка.

 

 

Същата сутрин, след няколко часа спокойна езда, двамата пристигнаха в Анжер. Този път Ролан не пришпорваше така яростно коня си, както бе правил досега. Спря пред манастира, но не за да засвидетелства уважението си към графа на Анжу, а за да купи провизии и да уреди погребението на мъртвите саксонци, след което малката процесия напусна града.

Бриджит не остана доволна от решението му.

— Защо да не останем поне за една нощ? Една почивка със сигурност ще ти се отрази добре. Какво значение има дали ще стигнем един ден по-рано или по-късно?

— Не виждам никаква причина да останем — рязко отвърна Ролан.

Двамата не бяха разговаряли по време на пътуването си до Анжер, но сега Бриджит реши да се опълчи.

— Защо избягваш градовете? В който и град да пристигнем, ти бързаш да го напуснем, колкото се може по-скоро.

Той дори не я удостои с поглед.

— Не е много разумно да оставаш по-дълго на място, което не познаваш.

— Разбира се, че не. Много по-приятно е да спиш върху голата земя — саркастично отвърна тя.

— Мърмориш като заядлива съпруга — скастри я той. — По-добре спри да се вайкаш.

Думите му я засегнаха, но не я обезкуражиха. Двамата пресякоха обширни масиви от лозя, разпрострели се върху ниските хълмове на Анжер, а след това навлязоха в блатиста област. Колкото повече се отдалечаваха от града, толкова повече растеше гневът на Бриджит. И тази нощ нямаше да спи в топло легло, нито да получи помощ от някъде.

— Не мога да повярвам, че Анжер е непознат град за теб. Все познаваш някого там. Още не е късно да се върнем обратно.

— Нямам никакво намерение да се връщам обратно, момиче! Пък и никого не познавам в Анжер.

— Но твоят дом не е много далеч оттук, нали? — продължи да настоява тя.

— На няколко дни път. Но не виждам в това причина да познавам някого в Анжер. Никога не съм посещавал града за дълго. Моят баща винаги ме е държал близо до дома. А когато напуснах Монвил, заминах на изток.

Бриджит се изкиска.

— Държали са те изкъсо, а? Кои синове на благородници ги държат близо до дома? Обикновено синът на един рицар бива изпращан в друг двор, за да го обучават на воински умения и да го научат на обноски. Щом не са те изпратили, значи си селяк.

Ролан изопна гръб.

— Моят баща пожела сам да ме обучи — ледено отвърна той. — Щом пристигнем в Монвил, няма начин да не узнаеш, че съм копеле. Моята майка е била крепостна, а аз незаконороден.

— О… — смутено промълви младото момиче.

— Не го крия.

— Аз също нямаше да го крия, ако бях незаконно дете — каза Бриджит, — но не съм.

Той спря Хун, обърна се и я погледна.

— Дай почивка на езика си, момиче — сухо рече той. — Една малка разходка ще ти се отрази добре.

С тези думи той я грабна от седлото и я пусна върху мочурливата почва, без да обръща внимание на гневните й протести. Смушка коня си и Бриджит нямаше никакъв избор, освен да го последва, сподиряна от Улф.