Джоана Линдзи
Пленница на любовта (9)

ГЛАВА ДЕВЕТА

Пет дълги дни Розалин успя да не мисли за ултиматума на Торн Бладдринкър. Опитваше се да не си спомня какво бе правил с нея на леглото й, но не беше толкова лесно. Тези няколко минути бяха така безумно вълнуващи, така изключително приятни, че не можеше да ги изтрие от съзнанието си. Дори и да припишеше опиянението, в което бе изпаднала на страха си, щеше да си е чиста проба самозалъгване, да не си признае, че Торн страхотно я бе възбудил.

А не знаеше какво представлява той.

По-лесно й беше да приеме, че е призрак. Някои хора вярваха в такива неща, кълняха се, че са ги виждали. Тя просто спадаше към групата на скептиците чиято максима бе „око да види, ръка да пипне“. Дори историите за извънземни бяха по-правдоподобни, понеже много хора твърдяха, че съществуват. Но безсмъртие? Да живее човек хиляда години и да няма един сив косъм за доказателство? И да разправя, че обитава митичен рай, запазен само за викингите? Как пък не!

Тогава кой беше Торн Бладдринкър? Ексцентричен шегобиец, който може да си позволи скъпа прожекционна техника, с която да я залъже, че се появява и изчезва заради прокълнат меч? Но той беше от плът и кръв. Нямаше нищо призрачно в тялото, което покри нейното, нито в топлите му устни и…

Разполагаше с начин да го докаже. Ако в къщата бе внесена такава екипировка, тя трябваше да е тук — във всяка стая, даже и в колата, която ползваше. Но защо пък да я търси и да разпердушини имението без нужда, когато стигаше да изнесе оръжието навън и да го скрие, за да не я безпокоят.

Но ако пак се материализира? Това ще покаже… че поне не е зрителен ефект, илюзия, постигната с високи технологии. Не би разкрило обаче що за явление е викингът. За това и за още много други неща трябваше лично да го разпита. Яви ли й се пак, при условие че тя реши да рискува, най-напред трябваше да се справи с предупреждението му. Сега тази единствена мисъл се въртеше в главата й.

„Извикай ме отново и ще се наложи да задоволиш всичките ми нужди.“

Представата да задоволи нуждите му — сексуалните му нужди — запалваше огнени тръпки дълбоко в слабините й. Почти съжали, че е обременена с наследените от баща й строги морални принципи. Никога преди не бе поставяла под въпрос условието да се омъжи девствена, но вече го правеше. В края на краищата, колко други двадесет и девет годишни жени можеха да заявят, че не са спали с мъж? Доста трудно ще бъде да открие дори една в тази епоха.

Сексуалната революция избухна през шестдесетте и седемдесетте години. През осемдесетте жените вече завоюваха известни позиции и предприеха стъпки за постигане на равенство с мъжете. Становищата за еманципацията на жената и ролята й в обществото непрекъснато се меняха. Безспорно нежният пол спечели доста, но някъде по пътя загуби истинските кавалери.

Бари беше нагледен пример за типа мъже, които се навъдиха на тяхно място. Не бе отварял пред нея врати; не й бе придържал стола, докато седне, преди самият той да се настани на масата; нито бе настоял да я последва в апартамента й, когато на няколко пъти се случи да я изпрати. Срещаха се пред заведенията, които се канеха да посетят и не възразяваше тя да плаща своята част от сметката. И Розалин не го бе намирала за странно. Беше продукт на седемдесетте години, въпреки че в едно отношение си остана старомодна.

Точно този факт я изнервяше и объркваше, когато се сгодиха с Бари. Изпитваше ужас от перспективата да му обясни необичайното си състояние през първата им брачна нощ. Каква ирония, мъжете вече не очакваха да се оженят за девственица. В най-добрия случай бившият й годеник щеше да приеме твърдението й с недоверие. Не бе изключено да й се присмее и подиграе: Не, определено не бе жадувала за удобния случай да му разкрие моралните си принципи.

А и той никога не беше създавал проблеми от отказа й да спи с него. Отдаваше го на нейната сдържаност, даже го беше признавал. Оставила го бе да си мисли, че няма друга причина. Разбира се, той и не гореше от нетърпение да я вкара в леглото си. Това би трябвало още тогава да разколебае доверието й, но в онзи момент той изобщо не прояви настойчивост, нито пък се ядоса, както би направил някой друг годеник, и тя изпита единствено облекчение.

Положението с Торн Бладдринкър обаче бе различно. Той й постави ултиматум и това не й допадна. Изгледите да се люби с него бяха завладели мислите й и пораждаха усещания, които разтърсваха тялото й. Но истината беше, че той бе определил цена за информацията, която Розалин искаше да получи от него. Плътта й трябваше да послужи за разменна монета, а тя считаше, че това е унизително, подло и абсолютно неприемливо.

Каквато и друга цена да бе поискал, тя нямаше да се поколебае да я плати. Все едно, че купува книга за изследванията си или плаща за обиколка на историческа забележителност с екскурзовод. Честно си признаваше, че викингът заслужава нещо в замяна. Но тялото й, по-точно девствеността й? Беше твърде висока цена. Розалин бе убедена, че той го знае и именно затова бе вдигнал наддаването толкова високо — за да не го вика пак.

Накрая си позволи да анализира задълбочено този проблем и отново се разгневи, но скоро откри начин да го заобиколи. Общо взето и двамата имаха право да си играят на заплахи и ултиматуми. Щом откри разрешението, тя приготви една голяма кошница за пикник, грабна кутията с меча, седна зад волана и не след дълго остави имението зад себе си.

Изборът на най-подходящата обстановка й отне известно време, а тя едва не подмина мястото, идеално за целта й. Между две ниви златна пшеница, зад малко възвишение, което я скриваше от пътя, се намираше тучна ливадка, изпъстрена с диви цветя. Летните корони на няколко невисоки дървета пазеха гъста сянка. Усамотението се нарушаваше единствено от прелитащите пеперуди и лекия следобеден ветрец.

Освен природата наоколо не се забелязваше нищо друго, а тя можеше да принадлежи на който и да е век. Затова и Розалин хареса мястото. Не желаеше създадените през двадесети век предмети да разсейват нейния викинг. Нужно й беше цялото му внимание, поне докато сключат споразумение.

Два пъти се върна до колата, за да пренесе багажа, кошницата и кутията с меча. След броени минути вече бе разстлала едно одеяло под сянката и бе отворила капаците на кутията с антиката и кошницата, натъпкана с неща за ядене. Все още внимаваше да не докосва Проклятието на Бладдринкър.

Храната трябваше да послужи за утешителна награда. Торн нямаше да се зарадва на нейния ултиматум, затова и реши, че не е зле да се погрижи поне за една от нуждите му. Останалите щяха да останат незадоволени. Не възнамеряваше да се пазари за интимния си живот, както той я бе заплашил, а в този век щеше да му е невероятно трудно да води и битките, на които бе свикнал.

Последната идея дори я развесели. Горкият човек. Щеше да му предложи наистина неизгодна за него сделка. И в този миг осъзна, че изобщо не подлага на съмнение появата му. Тук обаче нямаше скрити машинарии. Ако се появи с гръм и трясък, тя ще трябва да повярва, че е…

Розалин изстена. Не искаше да се замисля върху този въпрос, да се сблъсква с факти, които изглеждаха абсолютно неправдоподобни. Вероятно всички те имаха своето обяснение, без да се налага изцяло да изостави всички известни убеждения. Тя щеше да го открие!

Посегна към оръжието, но отдръпна ръка, защото изведнъж сърцето й хаотично ускори ударите си, кръвта й запрепуска по вените й и някъде в нея… о, Боже, възбуждаше се само при мисълта, че ще го види отново. Никой мъж не й бе въздействал така. Не е належащо да се пазари с него. Просто да… не. Не! Не и като разменна монета за сведенията, от които се нуждае! Не и с мъж, за когото още не бе сигурна, че съществува.

Пое си дълбоко дъх, овладя възбудата и емоциите си и здраво сключи пръсти около дръжката. Както обикновено тя беше топла — още един дребен факт, който не се подчиняваше на нормалната логика. Металът би трябвало да е студен и да се загрява само при контакт. Но не и при този меч.

Слънцето се скри. Дори и да бе просветнала пълния Розалин не я видя, но гръмотевицата не можеше да не чуе. Торн Бладдринкър обаче не застана пред нея. Бързо се обърна. Нямаше го и тук. Почувства се… смазана, разбита от разочарование. Сякаш току-що бе загубила нещо много, много скъпо на сърцето й. Изпита желание да заплаче, даже да закрещи. Но не го направи. Тя захвърли меча, осъзнала, че цялата история е била номер, жестока шега, изпълнена от… без значение кой беше мъжът, вмъкнал се в спалнята й. Не беше готова да размишлява върху това в момента, нито пък как и защо е било извършено. Беше прекалено…

— Изненадваш ме, лейди. Предполагах, че ще предпочетеш легло.