Джоана Линдзи
Пленница на любовта (35)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЕТА

Още с влизането им в палатката Розалин се нахвърли срещу Торн и едва не закрещя:

— Не съм виждала по-нелепа демонстрация на „мъжественост“, толкова ненужно и собственическо държание. Не ти ли хрумна, че сър Рейнар може да се обиди и веднага да те предизвика на дуел?

С часове бе чакала да излее яда си, а това още повече го усили. Но не успя да остане насаме с Торн, след като той бе прекъснал разговора й с Дьо Морвил.

Вече се бе зазорило. Корабите безпрепятствено навлязоха в залива Певънзи. За да подсилят старата римска крепост, войните започнаха изграждането на вътрешно укрепление. Розалин би могла да им съобщи, че напразно хабят усилията си, тъй като ще се вземе решение, че Певънзи е прекалено открит за нападение и флотилията на норманите ще отплава на изток към Хейстингс.

Но такава заповед още не бе дадена. Издигаха се палатки и тя настоя Гай по-бързо да разпъне тяхната, макар и не за дълго, за да каже на Торн какво мисли за снощната му демонстрация на деспотизъм. Докато траеше напрегнатата сцена, тя се боеше, че мъжете всеки момент ще извадят мечове. Точно това я разяри, но не смяташе да му го признае.

— Даваш ли си сметка, че почти го заплаши? — продължи да го напада тя, крачейки напред-назад. — Учудвам се как не те предизвика на дуел.

Торн скръсти ръце при гърдите си и отвърна с мъжка самоувереност и нахаканост:

— Надявах се да го направи. Радвай се, че аз не го сторих.

— Но защо? — вбеси се тя. — Човекът просто ме покани да споделя вечерята му. Какво по-безобидно от това? Защо правиш от мухата слон?

Той изръмжа:

— Защото не ми харесва, че е влюбен в теб!

Думите му я раздразниха и тя извика с не по-малко жар:

— Ти пък откъде знаеш?

— Гай ме предупреди, че Дьо Морвил го е питал за теб всеки ден от нашето отсъствие. Това е достатъчно красноречиво, Розалин, и на Гай му се е сторило подозрително. Трябваше да покажа на това благородниче, че никога няма да бъдеш негова.

Тя допусна, че е прав. Не й се нравеше идеята сър Рейнар да въздиша по нея в своя век, а тя да се върне в собственото си време. Разбира се, за двайсети век той отдавна ще е умрял. Но не и за нея, щом като разполага с Проклятието на Бладдринкър и се придвижва през столетията.

Независимо, че се е налагало обожателят й да бъде обезкуражен, тя бе отвратена от подхода на викинга. Бе поставил в неудобно положение и нея, и сър Рейнар, и то не само в тази ситуация.

— Добре, забрави за миг сър Рейнар — сприхаво рече тя. — Трябваше ли също да споменеш пред херцога и всички останали, че те е нямало миналия месец, понеже си ме преследвал из околните графства? От твоите уста прозвуча като някаква си ловна експедиция, в която аз съм уловът…

— Дивечът…

— Още по-лошо!

Той вече се усмихваше. Извади късмет, че любимата му не намери в палатката нищо, с което да го удари. В ума й отекна смехът на херцога. Сър Рейнар също бе чул историята и изглеждаше на ръба на отчаянието. А тя се изчерви от смущение.

— Лорд Уилям се интересуваше защо съм отсъствал — напомни й с усмивка Торн. — Сметнах, че тази причина е отлична, тъй като щеше да се досети, че другото ми аз го е разпитвало за теб. А аз наистина те хванах, Розалин, и…

— Бога ми, така е. Но не за това избра нея за извинение. Целта ти бе да го подразниш, че няма шанс да ме спечели, докато съм с теб.

— Не, той вече го беше разбрал. Избрах тази причина заради теб.

— Заради мен? — ахна тя недоверчиво. — Ама как така?

— Нима всички го осъзнаха, а ти не? Даже Дьо Морвил схвана, че ти се обяснявам в любов.

Въпреки че копнееше да му отвърне със същото, Розалин не би му признала чувствата си. Но гневът й в миг се изпари и тя усети неистово желание да се разплаче. Вместо това се хвърли на врата му и го разцелува.

По-добре беше Торн да не знае, че е запленил сърцето й. В противен случай трудно щеше да му обясни мотивите си, когато по-късно го върне във Валхала.

Но точно сега толкова го обичаше, че единственият начин да го изрази бяха ласките. Не бе необходимо да го насърчава, за да им отговори както подобава. За секунди я бе положил на пода на палатката и ръцете му я галеха навсякъде, но малко по-грубо от обичайното — толкова силна страст бе разпалила в него.

Розалин я приемаше жадно, самата тя гореше от болезнено желание да се слее с него. Очевидно това искаше й той.

Нетърпеливо разсъблече нейните и своите дрехи. Навярно облеклото им се поразкъса тук-там, но тя не забеляза. А и не я беше грижа. Целуваше, милваше или хапеше всяка част от тялото му, която се разкриваше пред нея. Накара го да стене. Той я накара да тръпне, когато проникна в нея…

Всичко свърши със същата скорост, с която започна — рязко и бързо, като взрив. Съзнанието на Розалин я върна на земята, но имаше усещането, че е оцеляла след ураган. Засмя се. Веднъж се бе учудила на нечовешката способност на викинга да сдържа емоциите си. Е, достави й удоволствие да научи, че не винаги се справя.

— Това означава ли, че ми прощаваш за лошото според теб поведение?

Тя отвори очи и откри, че се е надвесил над нея и я гледа. По лицето му бе изписано мъжко задоволство, знаеше, че я побърква от възбуда. Тя нарочно каза:

— Не съвсем. Пак ще обсъдим странния начин да изразиш… е, това което каза. Просто в този момент страшно ми се иска да те докосвам.

Той се разсмя:

— Тогава да продължавам?

— Ами… — усмихна му се в отговор тя. — Опитай, пък ще видим какво ще се получи.

Послуша я и изтече много, много време преди тя да помисли за нещо друго, освен за насладата да е с него.