Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Until Forever, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 138гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona(2009)
Корекция
maskara(2009)
Сканиране
?

Издание:

Джоана Линдзи. Пленница на любовта

ИК „Бард“

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Торн се върна чак вечерта и доведе на „Мора“ Гай Дьо Анжу. Розалин се бе залепила за релинга и го търсеше с поглед. Започна да се притеснява, когато наближи моментът за тръгване. Всъщност двамата пристигнаха петнайсетина минути, преди корабът да вдигне котва, а от това настроението й не се повиши. Ако не се бяха върнали навреме, щеше да бъде принудена да напусне кораба без да знае къде да ги търси.

Гай не бе особено възхитен да я види, не си бяха допаднали при първата среща. Но нейните чувства се бяха променили, щом разбра какво по всяка вероятност се е случило със сестра му. Съчувстваше му. Ако бе починала, както Торн предполагаше, Гай не знаеше и скоро нямаше да научи. Понякога, в зависимост от човека и обстоятелствата, бавното разпространение на новините в това столетие бе истинска благословия.

При първия удобен случай му се извини за предишното си поведение, но това не промени отношението му към нея. Все още се държеше така, че да покаже собствената си важност само защото е „мъж“. А това тя никога, ама никога не би приела.

Торн ги наблюдаваше и въпреки невъзмутимото му изражение се забавляваше. Познаваше го достатъчно добре, за да усети, че вътрешно се подсмихва — издаваше го лекото присвиване на сините му очи. Това не й се понрави.

Розалин предполагаше, че главна причина всичко да я дразни е невъзможността да разпита Уилям по-подробно. Но капката, която преля чашата, се оказа тревогата й заради закъснението на Торн. Така че се зарадва, когато научи, че сър Рейнар Дьо Морвил също ще пътува на „Мора“.

Не гореше от желание да говори скоро с викинга, поне докато не спре да му се сърди. Стана й приятно, че на борда има и друг, макар и не съвсем близък, познат. Той дойде при нея веднага, щом я зърна, и тя се почувства поласкана. Все пак сър Рейнар бе много красив мъж. На Торн не би му навредило да види, че и друг се интересува от нея.

Но не след дълго усети, че събеседникът й е твърде заинтересуван. Когато се приближи, той каза:

— Какво правите тук, млада госпожице? Не, няма значение. Този път няма да ви позволя да изчезнете така лесно.

Би трябвало да приеме първите му думи като сигнал за повишено внимание. Но тя все още бе щастлива от присъствието му и отвърна:

— Докато не стигнем Англия, няма никъде да ходя. Но дори и тогава най-вероятно ще стоя в близост до кораба, ако изобщо ми разрешат да сляза от него. Радвам се да ви видя отново, сър Рейнар. Да сте спасили някоя друга девойка напоследък?

Тя се шегуваше, но той взе закачката й на сериозно:

— Не, не съм. А и не би ми доставило същото удоволствие — освен ако вие отново не се нуждаете от спасяване?

— Толкова закъсала ли изглеждам? — разсмя се на въпроса му тя.

Тъкмо щеше да се поправи, когато забеляза свъсения поглед на любимия си и пропусна изписаното по лицето на сър Рейнар разочарование. Но го чу как въздъхна:

— Жалко. Бих преодолял всякакви трудности, за да спечеля благодарността ви.

Чак в този момент Розалин заподозря, че отношението му не се дължи единствено на галантност и че е някак запленен от нея. Гледаше я с такъв сърцераздирателен копнеж, а тя беше влюбена в…

О, Господи, най-сетне си го бе признала, въпреки постоянните самозаблуди. Беше влюбена във викинга, който бе заявил, че ще остане при нея. Но не виждаше надежда за тях двамата. Торн в действителност бе от селения, които тя не смогна да разбере. Не беше остарял много заради особения ход на времето там — разполагаше с тайнствен контрол над него, който противоречеше на всички физични закони. Но, така или иначе, бе роден преди повече от хиляда години, а неговият жив или призрачен брат бе познат на света като митичен бог на викингите.

Как щеше да се вмести в обичайния й свят? Цял живот щеше да му е необходим да проумее сложните връзки между нещата в двадесети век и да промени възгледите си и начина си на мислене. А истината беше, че тя не желаеше да го променя. Харесваше го такъв, какъвто си е. Най-глупавото в случая беше, че не тя го бе избрала.

Сраженията бяха негова професия и любимо занимание. Лесно щеше да се отегчи без войни, в които да участва. А и последните вече изключваха познатия му начин на водене на битки.

Не би било честно да го моли да остане завинаги. По-добре да се върне във Валхала, сред себеподобните си. Там ще се забавляват като изпробват уменията си според традициите на викингите. Ще бъде доволен и скоро ще я забрави, сигурна беше в това. А тя…

Не искаше да мисли как ще живее без него. Толкова потисната се почувства, след като осъзна че е влюбена, че чак й се доплака. А той си стоеше в отсрещния край на палубата и я гледаше кръвнишки само защото говори с друг мъж.

— Ще споделите ли блюдото ми, млада госпожице? — попита я Рейнар.

— Моля?

Розалин бавно концентрира вниманието си върху своя спасител и направи немощен опит да му се усмихне.

— Бихте ли споделили блюдото ми? — повтори той с надежда.

Едва след няколко секунди Розалин се съсредоточи и разбра за какво блюдо й говори. А, да, това, което през Средновековието е минавало за чиния — кората на голям самун стар хляб. Изстъргвали са по-меката част от хляба и са сервирали в него, а дамите и господата често са ги споделяли. По-галантните кавалери дори са хранели дамите с най-вкусните хапки от ястията.

Така се бе разсеяла, че не бе усетила кога са поднесли вечерята. По типично средновековен маниер, масата бе затрупана с храна. Но за историците не беше тайна, че начело на празненството тази вечер е стоял лично херцог Уилям. Бе известно и какво се е случило по време на пира.

Пред никого не можеше да спомене, че в момента „Мора“ се е отклонил от курса и е далеч от останалите кораби. Предишният английски крал, Едуард Изповедника, бе разформировал постоянната флота, патрулираща Ламанша заради големите разходи по поддържането му. Ако това не бе станало, или ако Харолд Годуайнсън бе оставил част от корабите си, преди да разпусне флотата на осми септември и да вземе половината бойци със себе си в Лондон, тя щеше да е наистина угрижена. Но бе наясно, че „Мора“ не е срещнал никакви трудности по самотния си път, бе преминал Ламанша без охрана и се бе присъединил към нормандските съдове на сутринта.

Не личеше Уилям да е забелязал, че корабът му е в опасност. Според всички описания на този епизод, той запазил хладнокръвие и се веселил на пищното тържество, което бил подготвил. А тълпата на борда несъмнено се забавляваше, нетърпелива да пристигне и да се нахвърли срещу англичаните след месеци очакване.

Розалин би предпочела около нея да няма много хора, когато е в толкова лошо настроение. Но нямаше къде да се скрие. Каютите бяха малобройни и дори щяха да спят на палубата, ако изобщо си наложеше да мигне през нощта. А и сър Рейнар още очакваше отговора й.

Този път успя да се усмихне приветливо и тя отвърна:

— За мен ще бъде удоволствие да…

Толкова успя да каже, преди Торн да се намеси със своето мнение по въпроса:

— За теб ще бъде по-здравословно, Дьо Морвил, ако се храниш сам. Аз се грижа за дамата и нямам нищо против да споделя компанията й… или каквото друго ми предложи.