Джоана Линдзи
Пленница на любовта (33)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА

Изпадна в шок, когато се озова сред десетки хора направо на палубата на кораб. Така се вцепени, че Торн трябваше да я дръпне от пътя на моряк, понесъл на рамо голямо буре. Последният не я беше забелязал, появила се бе толкова внезапно.

Розалин се облещи с отворена уста. Викингът се смя на изражението й, докато не му заби един лакът в корема.

— Не е смешно — гневно прошепна тя. — Осъзнаваш ли, че тези хора можеха да станат свидетели как се материализираме от въздуха? Удивена съм, че никой не пищи, не ни сочи с пръст и не призовава да ни изгорят на кладата.

Той силно я притисна към себе си, най-вече да се предпази от лактите й, и прошепна:

— Успокой се, Розалин. Най-много да решат, че първо са видели мястото празно, а после ние бързо сме го заели. Едва ли са усетили появата ни, всички са заети с трескавата подготовка за тръгване. Даже и да са ни зърнали, по-скоро ще се усъмнят във сетивата си, отколкото да се опитат да обяснят на себе си или на другиго какво се е случило.

Навярно си мислеше, че много елегантно е премахнал тревогите й. И понеже никой не ги сочеше и не пищеше, тя прие, че доста добре е преценил човешката природа. А и толкова бе свикнала с мълнията и гръмотевицата, които неотклонно ги придружаваха дори когато тя бе с него, че вече не им обръщаше внимание. Но това не се отнасяше за мъжете наоколо, те веднага щяха да погледнат небето да не би да се задава буря.

При тази суматоха опасността някой да види внезапното им пристигане беше наистина по-малка. Но от това не й стана по-леко, беше сърдита на викинга, че така я уплаши.

Тихо измърмори:

— Напомни ми да ти покажа телевизора, когато се върнем в моето време. Или още по-добре — да те кача да се повозиш на една от ония големи птици.

Чу я, разбира се, беше прекалено близо. Усети вълнението му.

— Възможно ли е да се яздят гигантските птици?

При този изпълнен с нетърпение въпрос тя безпомощно вдигна очи. Как не се сети, че идеята ще му хареса. Не бе в състояние да му отмъсти, като го накара да се пули срещу нещо, което липсва. Не си даде труд да изтъква, че ония „птици“ приличат на автомобилите. Опитът й за възмездие се обърна срещу нея самата и не и беше смешно.

— Забрави за това, Торн. Да, яздят се, но не както си свикнал. Та, освен че сме на някаква палуба, къде се набираме и какъв ден сме?

Той сви рамене:

— Не зная датата. Просто си представих кораба „Мора“ преди да поеме курс към Англия.

— Е, тъй като до голямата битка всичко тук е протекло нормално, надявам се, че сме двадесет и седми септември, когато флотилията е отплавала за Англия, а не Дванадесети, когато е стигнала едва до Сент Валери, за да заеме по-добра позиция и корабите са хвърлили котва поради прословутия северен вятър — тя въздъхна. — Така или иначе, ще чакаме доста. Ако твоят оръженосец ще ми търси тоалети, сега му е времето, а не като стигнем в Англия. Наясно ли си къде е в момента?

Торн се замисли и смръщи чело.

— Не, ще трябва да го намеря. Но не бих те оставил тук сама, докато го…

Изведнъж прекъсна и се усмихна на някого зад нея:

— Лорд Уилям, мога ли да ви представя лейди Розалин?

Тя се обърна, както си беше в ръцете му. Все още бе с отворена от учудване уста, но не се усети. Сега разбра защо викингът бе заключил, че плакатът на средновековния рицар в стаята й е портрет на Уилям Копелето. Приликата между фотомодела и действителната личност беше направо неестествена. Някой в нейното време неволно бе направил удара на живота си.

Най-сетне срещна великия мъж, а всичко, което й дойде наум бе да кимне и да каже почтително:

— Ваше Величество.

Той се разсмя:

— Още не, миледи, но… скоро.

Тя силно се изчерви, ала грешката бе неизбежна. В края на краищата беше станал крал на Англия и историческите книги до една го наричаха така.

— Милорд, бихте ли взели дамата под своя закрила, докато установя къде е моя оръженосец?

— Разбира се, Торн, и доведи момчето със себе си. Бих предпочел да пътувате на „Мора“ с мен, тъй като все ми изчезваш от погледа. Когато Гай Дьо Анжу не го откри, сподели с мен опасенията си, че нещо лошо те е сполетяло. Ще се наложи да ми обясниш къде си скитал.

Торн кимна в съгласие, прегърна Розалин и внезапно тръгна, оставяйки я на грижите на херцога. Тя нямаше никаква идея какво извинение смята да предостави по-късно за седмиците отсъствие. Невъзможно бе да признае, че е бил във Валхала, където пребивава между две призовавания, макар че това би се приело като приказка за забавление на околните. Обаче Уилям щеше да настоява да чуе нещо по-смислено, иначе не би го споменал.

Но Розалин не се притесни. Не бе за вярване, че се радва на пълното внимание на Уилям Нормандски, понеже приближените и последователите му по изключение бяха заети с други задачи. На това се бе надявала, когато се съгласи да пътува с Торн. Неизвестните неща, които можеше да й каже за себе си, за надеждите си, за осъществените и неосъществени планове, щяха да направят книгата й уникална.

От гледна точка на историческото проучване времето, което Розалин прекара с Уилям, бе загубено. Научи само, че наистина е двадесет и седми септември. Тя зададе няколко въпроса, но когато той й хвърли подозрителен поглед си затвори устата. Любопитството й сякаш го учуди, а тя не би поела отговорността отново да обърка историята. Особено във връзка с човек, който така влияе върху нейния ход. Достатъчно беше по-нататък да спомене нейна забележка пред някого или нещо от този род, един Бог знае какви промени щяха да настъпят.

Не си струваше риска. Щеше да се задоволи с ролята на наблюдател. И подробностите са важни — щеше да опише периода и хората по най-достоверен начин, защото сама ги бе видяла. Трябваше да се примири с разочарованието, че няма да събере други непознати факти.