Джоана Линдзи
Пленница на любовта (29)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА

Розалин затаи дъх и надникна иззад ъгъла на сградата. Напрегна взор и… беше другият Торн! Още не бе стигнал до осветеното от факлите пространство пред хана. Когато най-сетне го направи, очите й се разшириха от учудване.

Изглеждаше доста по-едър, но това сигурно се дължеше на нервността й. Пак си беше Торн, но не този, с когото се бе сближила.

Светло кестенявата му коса бе може би малко по-дълга и малко по-рошава от обикновено. Не харесваше модата на норманите да носят косите си къси. Та какво бе очаквала — да се съобразява с условностите повече от нейния викинг ли? Те бяха един и същи човек, но в различни етапи от живота си.

А този не я познаваше.

Нервността й се превърна в тревога. Защо любимият й така настояваше да не се среща с другото му аз? Толкова различен от него ли беше? И тогава сама се сети. Разбира се, че ще е различен. Толкова векове ги деляха. Този, с когото общуваше, беше живял много по-дълго и несъмнено бе по-зрял и улегнал, а и се бе научил да контролира емоциите си.

Ако продължаваше така, щеше да се придума да не свърши това, което бе длъжна. Той беше почти до вратата. Не й хрумваше с какво да го задържи извън кръчмата, освен да се втурне и да препречи пътя му, за да не я подмине. Но щеше да я вземе за побъркана. Естествено, не бе необходимо да го залисва дълго… поне така се надяваше.

С тази мисъл тя извика:

— Извинете, нуждая се от помощта ви.

Той се озърна, но след миг пак посегна към дръжката на вратата. Розалин осъзна, че не я вижда и бързо се измъкна от сенчестия ъгъл, за да попадне в полезрението му.

Факлите осветиха жълтата й дреха и привлякоха погледа му. Той отдръпна ръка. Явно в момента разполагаше с цялото му внимание.

Безпокойството й нарасна, понеже не бе измислила какво да му каже. В нейния век би било лесно да му загуби времето. Щеше да го попита за посоката на нещо си и да се престори на тъповата, за да повтори няколко пъти указанията си. Накрая щеше да има ясна представа накъде да върви, но и един ядосан добър самарянин пред себе си. Като се има предвид обаче, че дамите в средновековна Англия не са скитали из градовете нощем без придружител, идеята отпадаше. Вече си бе изпатила от шляенето сама, и то посред бял ден.

Сините му очи изследваха тялото й бавно и подробно. В нейното време биха приели такъв оглед за обиден, но сега се намираха в епоха, в която мъжете редовно си го позволяваха. Той, или по-скоро нейният викинг, и преди го бе правил. Но това не беше нейният Торн, не трябваше да го забравя. Този тук я виждаше за пръв път. Слава Богу, не можеше да забележи изчервяването й на светлината на факлите.

Когато погледът му най-после срещна нейния, той не се поинтересува от каква помощ се нуждае, а попита:

— Къде са придружителите ви, лейди?

Розалин въздъхна с облекчение. Току-що й беше предоставил извинение, за да го задържи. Ако умът й не бе толкова размътен от срещата, щеше да се сети и без неговата намеса.

— Изгубих ги — отговори тя с подобаваща доза объркване в гласа си.

— Изгубихте ги?

— Свитата ми… Някак си се разделихме. Вече от часове обикалям и ги търся. Но се страхувам да продължа сама. Не познавам района, а той ми се струва крайно… непривлекателен.

— Накъде се бяхте запътили?

— Към празненството на херцога.

Той кимна доста рязко. „Значи това му е отколешен навик,“ помисли си тя и с мъка потисна усмивката си.

— В хана сигурно има служители на лорд Уилям. Ще изпратя няколко от тях да ви заведат където пожелаете.

— Не, не, недейте — изстреля тя и напрегна мозъка си. Щом й хрумнаха основания за молбата, продължи: — Войниците на херцога са прочути сплетници, а не искам да се разнася, че съм се скитала сама край пристанището. Ще съсипят репутацията ми. Сега единствено вие и предишните ми придружители сте въвлечени в ситуацията. Но ще бъде позор за тях да си признаят, че са ме изгубили и ще си мълчат.

Изглежда думите й го удовлетвориха, но все още не беше склонил лично да се ангажира:

— Нямам време…

— Зает ли сте?

— Не, но…

— А, просто бързате към своите… забавления. Разбирам, Торн, но се касае за спешен случай. Херцогът ще оцени високо…

Той се намръщи и я прекъсна:

— Откъде знаете името ми, лейди?

Ако можеше, Розалин би си откъснала езика. Глупавата грешка съвсем не бе според плана й. Но така се бе вживяла в размяната на реплики, че забрави с кой от двата „варианта“ на Торн разговаря. Не успя да измисли нищо правдоподобно и се наложи пак да импровизира. Този път се надяваше, че като създаде атмосфера на лека тайнственост, ще задържи вниманието му.

— Зная много неща за вас — промълви тя.

— Откъде? — попита той. — Не бих ви забравил, ако се бяхме срещали преди.

Този комплимент й въздейства по съвсем неочакван начин и най-неприятното беше, че я обърка. Втренчи се в устните му, сякаш бе нейният викинг. Не откъсна очи от него толкова дълго, че той повтори:

— Откъде ме познавате, лейди?

Тя се сепна, погледна го в очите и въздъхна. Предпочиташе Торн да не я беше целунал страстно преди минути. Остави я възбудена, а ето сега стоеше до двойника му, чиято външност бе все така привлекателна — същото закалено в бой тяло, същите любими устни, които опустошаваха разума й… Чист късмет за него беше, че тя още не се бе нахвърлила отгоре му. Настроението и леко се влоши. Не бе предполагала, че от собствен опит ще научи какво е болезнена сексуална страст.

— Да речем, че славата ви се носи надлъж и шир — измърмори тя.

Нещо в тона й го накара да повдигне вежди и да се разсмее. Лесно беше да се досети какъв извод си е направил. Явно бе решил, че няма предвид само бойните му умения.

След като се успокои, той отново кимна отсечено и с усмивка каза:

— Не гарантирам за сигурността ви, ако настоявате аз да ви заведа при лорд Уилям.

Тя почти изсумтя:

— Глупости. Погледнете се, може да се справите с всеки…

— Не гарантирам да ви опазя от себе си, лейди.

— Моля? — премигна тя.

Той не поясни. Направо я притисна до стената на хана, обгърна я с ръце и се наведе напред, за да демонстрира каква заплаха представлява.

Целуваше точно като Торн, но това бе естествено. Само дето й беше по-трудно да запази здравия си разум, когато чувствените му устни бяха върху нейните и изпитваше познато вълнение. Той включи в играта и тялото си — внимателно я притегли към себе си, за да усети всеки сантиметър от него.

Торн я бе предупредил да не се занимава с другото му аз. Трябваше да го послуша, защото този Торн изглежда не смяташе да прекъсва демонстрацията си. Скоро и тя не би понечила да го спре.

Напрегна слух да чуе вика на своя спътник, който би я освободил от деликатното положение. Но долови собственото си учестено дишане и това на другия Торн. Навярно бяха възникнали проблеми при измъкването на сър Джон, което означаваше, че се налага Розалин да продължи със залисването. Но се молеше да не е по начина, който двойникът бе избрал.

Възможностите й за действие бяха ограничени — или привидно да приеме ласките му, с което тя добре се справяше, или да се престори на ядосана и обидена.

Как би го задържала по-дълго? С първия вариант, предположи тя. А и задачата убедително да се прави на оскърбена бе твърде тежка, особено след като му бе позволила да я целуне. Но не бе зле да добави към сценария и малко протест. Все пак целта й бе да подкрепи своя Торн, а не да се озове с вдигнати на улицата поли.

Успя да освободи устата си и леко да го отблъсне.

Дори се върна на темата, която бе предизвикала тази му реакция. Беше останала без дъх и гласът й звучеше дрезгаво, но изцяло по негова вина. Както и другото си аз, бе събудил страстта й без особени усилия.

— Виждам, че успешно поддържате репутацията си. Но не бихте ли се въздържали поне веднъж? Поне докато ме отведете при Уилям.

Огледа я жадно от глава до пети.

— Не, не мисля.

Розалин осъзна, че друг отговор би я разочаровал. По дяволите, все пак това не беше нейният Торн. Вече не искаше да го целува, но трябваше да създаде точно обратното впечатление.

— Бих желал да науча името ви, лейди.

По неведоми причини Дилайла бе първото име, за което се сети. Произнесе го и едва не си прехапа езика, за да не се разсмее. Беше крайно подходящо, тъкмо щеше да влезе в ролята на класическата сексуална измамница.

Затова му отправи изкусителна според представите й усмивка. Липсваше й обиграност в тази област и не знаеше дали се справя задоволително. От любопитния му поглед се досети, че най-вероятно е разкривила лице в измъчена гримаса и с въздишка се отказа да разпалва интереса му.

— Нетърпелив сте, Торн Бладдринкър. — При дадени обстоятелства това не е никак зле, но при други… — посочи наоколо тя. — Мястото не е подходящо да задълбочим познанството си.

При тази провокация той я хвана за ръка и толкова бързо я задърпа по улицата, че тя се ужаси. Бе провалила целия си замисъл. Възнамеряваше да го разсее за малко, а той я помъкна след себе си. Щеше да й бъде адски трудно да намери своя викинг… ако сполучеше да се измъкне от този тук.

— Почакайте!

Той спря. Но не за дълго, подсказваше изражението му. Тя отчаяно се впусна в приказки:

— Явно тази вечер няма да се присъединя към гостите на херцога, така че защо да бързаме? А и в момента… — тя направи пауза, събра смелост и продължи: изгарям от желание да усетя вкуса на устните ви.

Не би завършила толкова дръзко, ако не беше уплашена. Но тази дързост си имаше и последствия. Той я придърпа към себе си, обгърна лицето й с длани, наведе надолу глава…

И тя най-сетне чу името си откъм тъмния край на улицата.

Взе решението си бързо и макар с нежелание — окончателно. В мига, в който устните му докоснаха нейните, тя плъзна крак зад него и го блъсна с все сила. Той падна на земята, а тя хукна като фурия, докато не се блъсна в нечии здрави гърди.

— Веднага ни пренеси далече от тук! Може би ме преследва… знаеш кой!

— Преследва те и още как — отсече Торн. Сграбчи ръката й малко по-силно от необходимото и тя леко повдигна вежди. — Сега вече си спомням, Розалин. Бога ми, само как те търсих!

Тя отвори уста от изумление. За щастие, когато я затвори бяха на друго място и в друго време и нямаше опасност двете аз на Торн да се срещнат. Прииска й се изненадата и неудобството й също да бяха останали в миналото. Но те, за зла беда, я придружиха през вековете.